Майк Лосън
Вътрешният кръг (26)

25

— Познавахте ли мистър Матис или мистър Робинсън? — попита детективът. Лицето му плачеше за бръснач, а под мътните му кафяви очи висяха тъмни торбички. Беше жив портрет на човек, който работи по две смени в район, където се стреля на месо.

— Кой? — попита Демарко, а мислено допълни въпроса си с едно Кой, по дяволите, е тоя Робинсън?

Детективът забеляза объркването му и иронично поясни:

— Матис е човекът, убит до банкомата, а Робинсън е онзи, на когото ти си видял сметката, каубой. Гръмнал си лицето Дейвид Робинсън от Уейкрос, щата Джорджия. Питам познаваш ли някоя от двете жертви.

Демарко беше изненадан, задето детективът не спомена, че Матис е бил агент на Сикрет Сървис. Вероятно Били не носеше служебната си карта, а умореният детектив не е направил връзка между мъртвеца край уличния банкомат и агентът на видеозаписа от покушението срещу държавния глава.

— Не — отвърна на въпроса той.

Напусна полицейското управление някъде към два сутринта. Ако не бяха Ричи и Джамал, ченгетата положително щяха да го заключат в ареста. Момчетата се оказаха чудесни свидетели. Без да се объркват и да изпадат в истерия, те предадоха развоя на събитията точно и акуратно, а показанията им си съвпаднаха напълно. След тях детективът беше убеден, че мистър Робинсън от Уейкрос, щата Джорджия, действително е застрелял Били Матис и му е откраднал парите, Демарко е забил колата си в неговата, за да предотврати бягството му от местопрестъплението, а след това е стрелял при самозащита, но едва след като онзи е стрелял насреща му.

След всичко това полицията би трябвало да го третира като герой, но тя не направи нищо подобно. Чувствителните и цинични носове на ченгетата моментално подушиха, че в обясненията му има нещо гнило. Нещо не се връзваше, а те просто не приеха факта, че един бял и средно богат жител на Джорджтаун е паркирал колата си в гетото точно в момента, в който е бил убит Били Матис.

Още от самото начало реши да не признава, че е следил Били. Историята, която предложи, звучеше сравнително просто и доста по-убедително, отколкото би прозвучала истината.

Според нея бе съвсем ясно, че Били е убит заради парите, които бе изтеглил от банкомата. А той, след като си бе пийнал малко (няколкото бири в гръцкото ресторантче бяха факт, който подлежеше на доказване), просто се бе заблудил в един относително непознат квартал (почти истина) и бе спрял да звънне на приятелката си, че ще закъснее за срещата. (Това нямаше нищо общо с истината, но на фона на две истини една лъжа изглеждаше съвсем приемливо).

Детективът усети лъжата, но нямаше как да го разобличи. А показанията на Джамал и Ричи потвърдиха всички факти около престъплението. Освен това Демарко беше юрист и добре знаеше как да се оправя в подобни ситуации. Не пропусна да заплаши ченгетата, че ако продължават да го подозират, ще ги съди до дупка. В крайна сметка те задържаха пистолета на Сами Уикс и с леден тон го предупредиха да не напуска града.

Докато надигаше с лост смачкания калник, за да го отдели от предната гума, Демарко изпита желание да поговори с някого въпреки късния час. Беше убил човек и искаше да излее чувствата и да оправдае действията си, но най-силно беше желанието му да изследва пълната липса на емоции след убийството на Джон Палмери. Отнемането на човешки живот би трябвало да е свързано с някакви емоции като угризение на съвестта, съжаление, тъга. Но той не изпитваше нищо. Дълбоко в душата му, в центъра на самата му човешка същност, се беше настанил някакъв странен балон на безчувственост, който някой трябваше просто да бодне с игла.

Даваше си сметка, че дори Ема би трябвало да спи в този късен час, но когато се изправи в рамката на вратата, тя изобщо не приличаше на човек, когото са вдигнали от леглото. Беше облечена с блуза без ръкав, обсипана с блестящи мъниста, и стегнат кожен панталон, който й стоеше доста добре. До стената на антрето се виждаше издължен калъф на чело, а на ръката й имаше мастилен печат — от онези, които получават посетителите на някои нощни клубове, за да докажат платения вход. Беше ясно, че Ема и нейната челистка са в процес на задълбочаване на сърдечната си връзка.

Домакинята отвори уста за обичайната си язвителна забележка, но Демарко я изпревари.

— Тази нощ извърших убийство! — рече той.

Реакцията на Ема се изчерпа с леко повдигане на веждите.

— В такъв случай влизай — отмести се от прага тя.

Покани го в хола, извини се и изчезна зад вратата на съседното помещение. Върна се бързо, наля му три пръста бърбън върху няколко бучки лед и мълчаливо изслуша разказа му. Демарко не се беше бръснал от предишната сутрин и имаше вид на бандит. Ема призна, че ако тип като него я заплаши с пистолет на улицата, вероятно не би се съпротивлявала. Е, тя може би щеше да направи нещо, но това едва ли се отнасяше за обикновените граждани.

— Кой беше този стрелец?

Демарко обясни.

— Оказа се, че използва името Дейвид Робинсън, а шофьорската му книжка е издадена в Уейкрос, щата Джорджия. Предлагам сутринта да завъртиш няколко телефона, за да научим повече.

— Няма проблем — кимна Ема.

Настъпи кратка пауза.

— Ясно е, че Били не е станал жертва на обикновен грабеж — леко въздъхна тя. — Според мен телефонните разговори на Естъп са имали съвсем конкретна цел. С първия е поискал разрешение за отстраняването на Били, а с втория си е осигурил услугите на доброто момче Палмери.

— Най-вероятно е така — кимна Демарко. — Някой е платил на Палмери да гръмне Били. Не знам дали е Естъп или онзи Тейлър, но някой явно е решил, че Били се превръща в опасно бреме. Пример в това отношение е поведението му вчера сутринта. Момчето беше започнало да задава въпроси. А реакцията на Естъп е логична: казал му е да отиде при банкомата на еди-коя си улица, да изтегли пари и да ги даде на човека, който ще се появи там.

— Но трябва да му е изтъкнал някаква причина, за да отиде на среща с убиеца — отбеляза Ема.

— Не знам каква е тя — отвърна с въздишка Демарко. — Но явно лъжата му е била убедителна и простодушното момче я е взело за чиста монета. Ако не се бях случил там, сценарият щеше да се развие по план, гладко и лесно. Щяха да открият трупа на Били в опасен квартал, на две крачки от банкомат, с квитанция в ръка и липсващи пари. Лесно за обяснение убийство. Във Вашингтон шансовете да ти видят сметката, докато теглиш пари, са доста по-големи от тези да те блъсне автобус.

— А ти си им свършил добра услуга, като си ликвидирал убиеца — отбеляза Ема.

Демарко й обърна гръб и наля още два пръста уиски в чашата си.

— Били го убиха заради мен, Ема — прошепна той.

— Какви ги дрънкаш?

— Притиснах го по нареждане на председателя и той се огъна — обърна се да я погледне той. — Именно по тази причина го премахнаха.

— Възможно е, Джо. Но Били беше убит, защото се е забъркал в нещо лошо.

— Вярно, но и двамата знаем, че едва ли го е сторил по собствена воля. Някой го е подмамил. Момчето беше честно, но наивно. Не е било трудно да го тласнат в погрешна посока. Мисля си за горката му жена, Ема. В този момент тя вече знае, че са го убили, и сигурно ще си изплаче очите. Което означава, че сбърках някъде. Че трябваше да направя нещо по-различно.

— Били имаше шанс да бъде откровен с нас. Точка по въпроса! — отсече Ема. За нея нещата винаги бяха черни или бели. Нюансите оставяше на простосмъртните.

— Предполагам, че си права — въздъхна Демарко. — Убийството на Били обяснява какви са били намеренията на Естъп до тази вечер.

— В смисъл?

— Докато чаках да дойдат ченгетата, завъртях един телефон на Майк, който остана да следи Естъп. Около един час преди убийството обектът му влязъл в един бар на Кей стрийт, където умишлено започнал да се държи идиотски. Наливал се като моряк, крещял и псувал, закачал жените включително и тези, които имали компания. В един момент почерпил цялото заведение, а в следващия се сбил с някакъв клиент. Барманът го изхвърлил някъде около полунощ.

— Ясно — кимна Ема. — Създавал си е алиби.

Демарко кимна, помълча малко и продължи:

— Според Майк, Естъп няколко пъти крещял, че утре — тоест днес — окончателно ще се махне от Вашингтон и ще се върне в Джорджия. Почерпил заведението, за да отпразнува събитието.

— Искаш ли Майк да го проследи и там? — погледна го Ема.

— В никакъв случай! Тези хора са убийци! Възнамерявам да притисна Банкс да се обърне към ФБР, а ако откаже, ще направя изявление пред медиите.

— Съмнявам се, че ще бъде толкова просто, Джо.

— Ще бъде — отсече Демарко, опразни чашата си и я сложи на масата. — Късно е, ще те оставя да подремнеш.

— Какво друго те тревожи, Джо? — хвърли му един проницателен поглед домакинята.

Демарко се поколеба, после вдигна глава.

— Колко души си убила през живота си, Ема?

— Стига, Джо. Не вярвам, че очакваш да ти отговоря.

— Сигурно няма. Но искам да разбера как си се чувствала. Разстройваше ли се?

— Разбира се, че се разстройвах.

Отговорът й го изненада. В крайна сметка можеше да се окаже, че в живота на Ема все пак има и нюанси.

— Тогава защо аз не изпитвам нищо? Тази нощ убих човек, при това човек, когото познавам от детинство. Би трябвало да изпитвам някакви угризения, но не чувствам нищо. Винаги съм се питал как го е правил баща ми, как е могъл да живее с мисълта, че е отнел нечий живот. Може би и той не е изпитвал нищо.

— Джо, ти си уморен и си изпаднал в шок — поклати глава Ема. — Но мога да ти кажа, че не си социопат и не приличаш на баща си.

— Трябва да тръгвам — изправи се с въздишка Демарко.

— По-добре остани да нощуваш тук — неочаквано го спря Ема. — Късно е, а и си пил.

— Не мога. Трябва да хвана първия полет за Ню Йорк.

— Какво ще правиш в Ню Йорк? — изненадано го погледна тя.