Майк Лосън
Вътрешният кръг (21)

20

— Здрасти, Ема.

— Нийл — кимна тя.

— Не ме предупреди, че ще дойдеш с приятел — промърмори домакинът и посочи с брадичка — тоест, ако трябва да бъдем точни, с трите си брадички, към Демарко.

Беше петдесетгодишен дебелак с прошарена руса конска опашка, увиснала под плешивото му теме като козината на краставо коте. Беше облечен в хавайска риза, торбести шорти и сандали. Обиколката на единия му бут беше горе-долу колкото талията на Демарко.

Просторното помещение беше задръстено от компютри, звукозаписна техника и поне дузина апарати с неизвестно за Демарко предназначение. Единственият източник на осветление бяха мониторите. Нийл седеше на стол с колелца, а бутовете му преливаха от двете страни на седалката. По този начин можеше да се придвижва бързо и без усилия сред лабиринта на апаратурата си. В момента, в който млъкваше, пъхваше в устата си лимоненожълт бонбон на клечка.

— Всичко е наред, Нийл — успокои го Ема. — Джо не само е мой приятел, а и клиент.

Демарко реши, че макар и малко уморена, Ема е възвърнала предишното си самочувствие. Вероятно се беше срещнала с мъжа, който притесняваше дъщеря й, и бе успяла да го убеди да я остави на мира.

— Аха, клиент — промърмори дебелият. — Значи той ще плаща сметката.

— Никой нищо няма да плаща, Нийл. Забрави ли Тел Авив?

— Но аз трябва да мисля и за персонала си, Ема.

— Какъв персонал?

Нийл кимна към един чернокож младеж с фланелка на „Уошингтън Уизардс“, който неусетно се беше промъкнал в залата и в момента седеше полускрит зад лаптоп в ъгъла. Косата му, навита на ръждивокафяви масурчета, леко се поклащаше в такт с музиката в слушалките му. Беше толкова погълнат от заниманието си, че изобщо не забелязваше посетителите.

— Персоналът ти не ми харесва, Нийл — поклати глава Ема.

— Аз пък не харесвам начина, по който ми водиш приятели, без да ме предупредиш — засече я дебелият.

Ема мълчаливо кимна в знак на съгласие.

— Исках да кажа, че работата върху този проект отне на мен и на персонала ми повече от трийсет часа, които можех да отделя за разплащане с клиентите си.

— Нали се разбрахме, че Тел Авив е изплатен напълно, Нийл? — погледна го строго Ема.

Дебелият помълча малко, после се усмихна и разкри два реда зъби със странна форма.

— В такъв случай да идем в кабинета ми, там ще ни бъде по-удобно — подхвърли той.

Ема и Демарко тръгнаха след масивните му задни части, прекосиха къс коридор с метална врата и влязоха в помещение, което приличаше на игрална зала за възрастни. Рафтовете край стената бяха отрупани с всевъзможни игри, а към 45-инчовите плазмени телевизори, прикрепени към стената, бяха свързани всякакви компютърни игри като „Нинтендо“ и „Сега“. Обзавеждането завършваше с подредени в една линия маси за билярд и фусбол^[1], и флипери.

Нийл им посочи креслата с дебела тапицерия пред бюрото, а сам се настани в огромния стол зад него, очевидно правен по поръчка.

— Какво да ви предложа, Ема? — влезе в ролята на домакин той. — Имам бонбони на клечка и шоколадови десерти.

— О, господи! — направи гримаса Ема. — Давай да вършим работа, Нийл.

Дебелият се наведе и вдигна един лаптоп от пода до себе си. Отвори капака, натисна няколко клавиша и промърмори:

— Аха, ето те. Първото ми заключение е категорично: не открихме никаква връзка между покойния Харолд Едуардс и останалите играчи в диксилендската драма. Матис никога не се е свързвал с него — нито по телефона, нито чрез имейл. Двамата никога не са служили в една и съща армейска част, не са принадлежали към една и съща църква, клуб или други обществени институции. Едуардс е десет години по-възрастен от Матис, живял винаги отвъд линията Мейсън-Диксън, което намалява още повече шансовете да са осъществили някакъв предварителен контакт. От медицинския картон на Едуардс се вижда, че теглото му е било малко над нормата.

Демарко с мъка удържа усмивката си. За човек като Нийл „малко над нормата“ очевидно означаваше поне петдесет килограма.

— Но иначе е бил в добро здраве. А в съдебното му досие за последните трийсет и шест месеца са отбелязани две дребни закононарушения.

Нийл близна още няколко пъти от бонбона на клечка и продължи:

— А сега да се прехвърлим на Уилям Реймънд Матис. Той е държавен служител от 11-а категория, а съпругата му е фризьорка, която печели около пет долара на час. — Дебелият премести очи от екрана върху лицето на Ема и смаяно поклати глава. — Тая страна наистина се нуждае от сериозни корекции в минималното заплащане!

— Продължавай — сухо се разпореди Ема.

— Уилям и съпругата му живеят скромно, в рамките на доходите си. Къщата им е ипотекирана за следващите четирийсет години, а в общата им сметка има по-малко от пет хиляди долара. Всеки от двата им автомобила е навъртял поне сто и шейсет хиляди километра. Ако не е пенсията, която Уилям ще получава, след като приключи с държавната работа, двамата със сигурност ще ядат овесена каша по три пъти на ден. Заключение: ако този младеж се окаже чирак на професионален убиец, значи чиракуването му е заплатено изключително зле.

Преминаваме на пазителя на блатата мистър Естъп. Веднага ще посоча, че той е доста интересен тип. Подобно на Уилям той също е държавен служител средна категория, но за разлика от него не притежава спестовен влог. Справка с данъчната му декларация сочи, че не притежава носещи доход финансови инструменти, като едновременно с това не изплаща никакви лихви. Което означава, че няма непогасени кредити. Първоначално реших, че Естъп живее единствено от мизерната си заплата, а къщата си е получил по наследство. След което предприех един гениален ход — за което, Джо, някои хора с удоволствие ми изплащат хонорар, за разлика от Ема. С други думи, проверих застрахователните му полици.

Оказа се, че добрият мистър Естъп притежава абсолютно всички играчки, за което може да мечтае един мъж: спортен корвет, модел 1999 г., купен нов в момента на излизането му на пазара. Къщата му не е обременена с ипотеки и е оценена на сто и двайсет хиляди долара. Ако се намираше в някое по-цивилизовано място, например в Арлингтън, цената й нямаше да бъде под половин милион. Освен това мистър Естъп е собственик на джип, модел 2000 г., форд пикал, четири по четири, модел 2003 г., рибарска моторна лодка на стойност трийсет хиляди долара, джет за петнайсет хиляди, а колекцията му от огнестрелни оръжия е застрахована за трийсет хиляди. Какво ще кажете за всичко това, уважаеми Ема и приятел?

— Същото, което и ти, Нийл — отвърна Ема. — Този човек има скрит източник на доходи. Източник, който плаща в брой, и то добре.

— Ако желаеш, спокойно можеш да го окапониш — подхвърли Нийл.

— Какво да го направя? — недоумяващо го изгледа Ема.

— Преди години Ал Капоне е бил вкаран в затвора не за гангстерство, а за неплатени данъци — обади се за пръв път Демарко.

— Това го знам, но за пръв път чувам името му да се използва като глагол.

Обзалагам се, че не знаеш, мислено възрази Демарко. От опит беше установил, че тази жена не търпи съмнения относно интелектуалното й превъзходство над останалите.

Нийл шумно смукна от бонбона и махна хартийката от клечката.

— Сега идва ред на истински интересните неща — обяви той. — Става въпрос за господата Тейлър и Донъли, които през деветстотин шейсет и четвърта година преживяват истинско финансово възкресение.

— Какво означава това? — любопитно го погледна Демарко.

— Преди споменатата дата доходите им са в долната скала на средните за страната и напълно отговарят на професиите им. Донъли бил току-що назначен агент в Сикрет Сървис и попадал в пета категория от таблицата за заплащане на държавните служители. Което означава около пет хиляди долара годишно. Тейлър бил доброволец в армията, където достигнал завидния чин сержант, а след уволнението си постъпил на работа в щатската полиция на Тексас. През шейсет и трета година доходите му били по-ниски от тези на Донъли. И двамата младежи — по онова време Донъли бил на двайсет и пет, а Тейлър на двайсет и седем — нямали никакви спестявания и не притежавали недвижима собственост. И двамата били ергени.

Нека поразгледаме цифрите — добави Нийл и пухкавите му пръсти затичаха по клавиатурата с изненадваща бързина. — И двамата израснали в крайна бедност. Тейлър като босоного хлапе в един от най-затънтените селскостопански райони на Джорджия, а Донъли в Пенсилвания, където баща му работел в леярна.

— А какво става след шейсет и четвърта година? — попита Ема.

— Не знам, скъпа. Това е причината, поради която моят персонал изразходва толкова много време за изпълнение на поръчката ти. Имаш ли представа колко е трудно да се добереш до информация отпреди четирийсет години, когато мислещите машини още не са били родени?

— Стига, Нийл! — кипна Ема. — Ако веднага не ми кажеш какво си открил, като нищо ще ти откъсна някой крайник!

— Винаги си била опасна жена, Ема — поклати глава дебелият.

— Което в Тел Авив си беше чист късмет за теб!

Забележката на Ема накара Нийл да потръпне от ужас.

— Ще започнем с Донъли — смени темата той. — През шейсет и четвърта година той плаща данък наследство върху сумата от два милиона долара.

— Кого е наследил?

— Не знам. Вече споменах, че това става във време, когато животът ни не е бил затворен между единици и нули. Но знам, че не може да е наследил роднините си в Пенсилвания, които са били бедни като църковни мишки. Възможно е да е бил любимият племенник на богатата си леля в Сингапур, но това е само предположение. Важен е фактът, че Донъли добросъвестно обявил наследството си пред данъчните власти и като пълен мухльо платил за честността си с една доста тлъста сума.

От този момент нататък поведението му се отличава с изключителна финансова консервативност, от която буквално ми се повдига. Ако през шейсет и четвърта година някой ми беше завещал два милиона, днес положително щях да имам собствено казино в Атлантик Сити редом с това на Тръмп. Но тъпото копеле Донъли не само заключил мангизите в банката, използвайки различни спестовни сметки, депозитни сертификати, взаимни фондове и какво ли не, но и всеки месец прибавя към тях част от мизерната си заплата, която, между другото, вече изобщо не е мизерна. Не проявява нито въображение, нито склонност към риск. Днес струва някъде около шест милиона, ако включим и стойността на къщата му.

За Демарко сумата шест милиона долара беше изцяло в областта на научната фантастика, но Нийл я цитира с открито презрение.

— След интересните неща, които открих в застрахователните полици на мистър Естъп, аз си направих труда да надникна и в тези на Донъли — продължи той. — Те го разкриха в светлината на скромен колекционер на източно изкуство, който веднъж на две години купува по някоя сабя или купичка за ориз. Колекцията му е застрахована за двеста хиляди долара, но възможностите му да купува разни азиатски джунджурии са напълно в рамките на доходите му.

— Не знаеш откъде е дошло наследството му, така ли? — вдигна вежди Ема.

— За трети път ще отговоря, че не знам и това ме кара да се чувствам зле — вдигна дебелите си рамене Нийл. — Може ли да продължа?

Ема само кимна.

— Нека преминем към многоуважаемия мистър Тейлър. За разлика от Донъли, това момче е истински финансов вундеркинд. Свалям му шапка. През шейсет и четвърта година напуска щатската полиция на Тексас, завръща се на червеникавата почва на родната Джорджия и започва да купува всичко. Откъде е намерил парите за първоначалните си инвестиции е пълна загадка — нещо като финансов еквивалент на спонтанното самозапалване на материята. Причината да направя това сравнение отчасти се дължи и на един друг факт — едновременно с началото на търговската си дейност той е потърсил услугите на най-добрата данъчна фирма в Атланта.

Ще ти призная нещо, Ема. Знаеш, че доста ме бива в проследяването на зелените банкноти, но в сравнение с онези момчета от Атланта съм си чист аматьор. Те са абсолютни магьосници и знаят всичко за законното избягване на данъчното бреме. Официалната декларация на Донъли е задръстена от отчисления за най-различни благотворителни организации, от които липсва единствено Ку Клукс Клан, регистрирани са огромни загуби в бизнеса, гарнирани с данъчни облекчения, в които може да се скрие цял кит заедно с гърбицата. По приблизителни изчисления собственият капитал на Тейлър възлиза на около сто милиона плюс-минус пет.

— Но през шейсет и четвърта и той стартира от нулата като Донъли с прословутото му наследство, нали така?

— Така е. Но не знам с колко е стартирал и откъде са дошли парите. И това наистина ме дразни.

— Можеш ли да окапониш Тейлър? — попита Демарко.

— Изключено. Главно заради данъчните от Атланта, за които вече споменах. Теоретично погледнато, богатството на Тейлър би могло да се окаже и напълно законно. Да речем, че през шейсет и четвърта е спечелил девет бона на покер и е решил да ги вложи в акции на Ай Би Ем. Парите автоматично се удвоили. После купил някаква земя, която продал в най-подходящия момент. Парите му се учетворили. И така нататък. Може би е станало именно така и през шейсет и четвърта не се е случило нищо особено. Това е положението, Ема. Просто не знам.

— Пресичали ли са се някога пътищата им? — зададе следващия си въпрос Демарко.

— Не открих такова нещо. Донъли се установил в Лос Анджелис, а Тейлър, както вече казах, останал в Тексас. Между юни шейсет и четвърта и януари шейсет и шеста Донъли живял в Ню Йорк, след което се преместил във Вашингтон и до ден-днешен е тук. Тейлър напуснал Тексас през шейсет и трета и се върнал в родната Джорджия. От шейсет и пета насам живее в една и съща къща.

Ема се надигна и понечи да му стисне ръката, но се дръпна навреме, забелязала изплесканите му от бонбоните пръсти. Ръката й промени посоката си и бръкна в джоба за ключовете от колата.

— Благодаря ти, Нийл — рече тя.

— За теб винаги, Ема.