Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Inside Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Лосън

Заглавие: Вътрешният кръг

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-104-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6636

История

  1. — Добавяне

41

Главата го заболя от пискливия глас на дъщерята на Филип Монтгомъри, който проникваше дълбоко под черепа му. Всъщност цялото тяло го болеше. Намираха се в кухнята на просторното имение на покойния писател в Атланта. Зад широкия прозорец се виждаха лехи с рози, сред които се въртеше автоматична пръскачка. Водните пръски образуваха миниатюрни дъги на фона на залязващото слънце.

Демарко позвъни на Махоуни малко преди да хване самолета за Атланта. В краткото си послание му съобщи, че Ема е добре, проблемът Тейлър вече не съществува, а той самият трябва да реши още няколко второстепенни задачи. Беше доволен, че Махоуни не вдигна телефона, дори леко злорадстваше, че ще го остави да тъне в догадки, докато се прибере във Вашингтон.

Джанис Монтгомъри беше кисела, прехвърлила трийсетте жена, облечена в торбести джинси и черна тениска. Късата й коса беше боядисана в миши кафеникав цвят, по подпухналото й лице не се виждаха следи от грим, а тънките й устни бяха свити в гримаса на постоянно неодобрение. Едно от многото неща, които не одобряваше, се оказа баща й.

— Пълен мръсник! — отсече тя. — Мамеше мама през цялото време на брака им. А когато брат ми се самоуби, гадното копеле произнесе най-вълнуващото надгробно слово на света. Още попадам на цитати от него из разни списания. Но истината беше друга — той почти не познаваше сина си, нямаше представа за дълбоката депресия на Питър, принуден да живее в сянката на прочутия си баща и чувствайки се недостоен за него. На практика Филип Монтгомъри прекарваше повече време с литературния си агент, отколкото със семейството си.

Тази язвителна тирада се отприщи в момента, в който Демарко изрази дълбоките си съболезнования за смъртта на Монтгомъри, обявявайки се за горещ почитател на творчеството му. Всъщност това си беше чистата истина, въпреки че я използва, за да установи някакви по-топли отношения с киселата щерка на писателя.

Монтгомъри пишеше проза, но една доста особена проза, базираща се на грубата действителност, в която предварително се потапяше. Преди да напише обемистия си роман от деветстотин страници, наподобяващ „Шогун“ на Джеймс Клавел, той беше живял повече от година в Индия, подлагайки на задълбочен анализ кастовата система в тази страна и описвайки бедността на париите, която надхвърляше въображението на обикновения американски гражданин.

По подобен начин беше постъпил и при следващото си литературно начинание, прекарвайки повече от четири месеца в компанията на изолирана група камбоджански селяни, дълбоко травматизирани и сякаш зомбирани от геноцида в страната им, отнел живота на милиони хора. В резултат на бял свят се появи романът му „Мълчалив плач“, който не остави равнодушни дори и най-апатичните читатели, изпитали чувство на дълбок гняв за съдбата на един забравен от бога и света народ. След публикуването на романа даренията и помощите за тази част от света се бяха утроили.

Монтгомъри бе обичал да пътува — може би за да избяга от семейството си. Почти цялото му творчество беше свързано с далечни страни и с особената екзотика, която не би могла да съществува на родна земя. Съпричастието му към живота на онеправданите и литературният му талант бързо го бяха превърнали в един от най-известните писатели през XXI век, но дъщеря му очевидно не беше сред запалените му почитатели.

Демарко се бе появил в имението едва преди половин час, представяйки се за служител на Конгреса, който разследва опита за убийство на президента. Беше подхвърлил, че в името на разследването „ние искаме да научим“ нещо повече за работата на Монтгомъри в дните преди смъртта му. Но това встъпление се оказа напълно погрешно, тъй като дъщерята понечи да затръшне вратата под носа му. А след като успя да я разубеди, тя категорично заяви:

— От този момент нататък получавам всеки цент от авторските му права, а ако мога да продам правата върху това, което е писал преди смъртта си, положително ще го направя. По тази причина нямам никакво намерение да ви показвам каквото и да било.

Демарко търпеливо обясни, че не иска нищо от къщата и не възнамерява да прави фотокопия, ала жената беше непреклонна. Направи всичко възможно да се държи любезно с нея, но заряза състрадателния подход в мига, в който разбра, че усилията му няма да дадат резултат.

Успя да проникне в къщата и да заеме място край кухненската маса едва след като заплаши, че ще извади съдебна заповед и ще запечата всичко, дори обзавеждането, включвайки го в списъка на веществените доказателства. Но дъщерята се стресна чак когато добави, че това означава блокиране на правата върху последния труд на Монтгомъри поне за десет години напред.

Демарко не знаеше какво да каже за чувствата на тази жена към баща й, но откри, че изобщо не му пука — особено на фона на главоболието, което го измъчваше.

— Съжалявам, че той е бил толкова… хм… коравосърдечен към вас, мис Монтгомъри — промърмори той. — Но не мислите ли, че…

— Изобщо не ме занимавайте с прословутите му излети в компанията на президента! — безцеремонно го прекъсна фурията. — Сигурна съм, че са ги измислили едва след като приятелят му по чашка е станал държавен глава. Но на млади години просто са казвали на жените си, че отиват на лов, за да си осигурят една седмица пиянски оргии, по време на която са скачали на всичко, което носи пола. Двамата са просто стари развратници, които ме отвращават!

Демарко помълча, после въздъхна и любезно подхвърли:

— Ще ви помоля да ми покажете последните ръкописи на баща си, мис Монтгомъри. Изобщо всичко, което би хвърлило светлина върху заниманията му през изминалите няколко месеца.

Наистина му беше писнало от оплакванията на тази жена.

— Няма никакви ръкописи — отсече дъщерята. — Поне не в смисъла, за който говорите. Никакви работни планове, никакви сюжети. Баща ми имаше навика да нахвърля фактите в обикновена ученическа тетрадка. Притежаваше забележителна памет. След проучванията имаше навик да прави дълги разходки, по време на които сглобяваше всичко в главата си. После сядаше и започваше да пише. Признавам, че макар и негодник, той беше истински гений.

— Може ли да видя някоя от тези тетрадки? — попита Демарко.

— Може — неохотно кимна жената и се надигна от стола с пъшкане, което повече би подхождало на някоя старица.

Докато вървяха към кабинета на баща й, Демарко подхвърли:

— Имате ли представа върху какво работеше напоследък?

— Аз ли? — погледна го с горчива усмивка тя. — Баща ми не споделяше с мен, а само ме използваше — както беше използвал мама. Когато идваше тук, аз му бях безплатната чистачка и готвачка.

Защо тогава си живяла с него, да те вземат дяволите? — попита наум Демарко.

— Доколкото ми е известно, той работеше по някаква тукашна, американска тема — продължи домакинята. — И това доста ме учуди. През април започна да си събира багажа за поредното пътуване и аз го попитах къде отива. „В собствения си заден двор, мила моя“, отговори ми той с противния акцент на актьора У. К. Фийлдс. После добави, че „само на няколко километра оттук има една прекрасна купчина лайна“, но не уточни за какво става въпрос. Никога не му е хрумвало да ме включи в работата си. За него аз бях просто дъщеря, нищо повече.

Влязоха в кабинета и Демарко отдели няколко секунди, за да огледа снимките и официалните документи, свидетелстващи за един живот на изключителни постижения. Докато разглеждаше фотографията на Монтгомъри в момента на награждаването му с „Пулицър“, дъщерята пристъпи към старото писалище и взе една тетрадка с червени корици.

— Трябва да проверя пръскачката — подаде му я тя. — Ще се върна веднага, но все пак разчитам на думата ви, че няма да вземете нищо.

Демарко кимна, макар че вече беше престанал да я слуша. Корицата на тетрадката беше покрита с драсканици — най-вече спирали, звездички и някакви странни геометрични фигури. В долния й край беше нарисуван замък, пред който стоеше мъж с корона. Настани се зад бюрото и разгърна тетрадката. Първата страница беше заета единствено от заглавието, изписано с големи печатни букви и дебело подчертано: КРАЛЯТ НА БЛАТОТО. С изненада откри, че са запълнени едва двайсетина страници, при това предимно с неясни съкращения, имена и цифри. Описания липсваха, нямаше и дълги литературни пасажи. Но като цяло съдържанието на тетрадката беше предостатъчно, за да потвърди подозренията на Ема.

По някакъв начин Филип Монтгомъри се беше запознал със състоянието на нещата в окръг Чарлтън. Най-вероятно някой му беше писал, че няма нужда да ходи чак в Азия, за да търси деспотизъм, трагедии и репресии. Представи си, че писателят е бил заинтригуван, без да вярва на всичко, което му се предлага. И в един момент бе решил да замине за Югоизточна Джорджия и да провери нещата на място. От бележките му не беше ясно дали е възнамерявал да напише статия с конкретни факти, или един от обичайните си романи. По-скоро второто. Романът би му осигурил по-голяма аудитория, а пречупена през таланта му, истината би прозвучала далеч по-силно от обикновения репортаж.

Заключението беше кратко и ясно: публикуването на тази книга означаваше смърт за Тейлър.

От това се налагаше и още едно заключение: Монтгомъри е бил много по-добър изследовател от самия него. В бележките му имаше неща, за които Демарко дори не беше подозирал. А цифрите сочеха, че писателят бе успял да изчисли колко печели Тейлър — както от общинските данъци, така и от незаконната експлоатация на блатото Оукъфъноуки. Сравнени със скандалите на Уолстрийт и обичайните престъпления на „белите якички“, тези цифри не бяха кой знае какво — неколкостотин хиляди долара годишно, — но Макс Тейлър не се нуждаеше от големи суми, за да поддържа провинциалния си начин на живот. Една от бележките в тетрадката обаче изглеждаше напълно лишена от смисъл: „$$$$ — Гереро — Далас????“.

Макар и кратки, останалите фрази бяха съвсем ясни: „феодал“, „собствена полиция“, „наказателни бригади“. Една от тях беше особено красноречива: „Бог да им е на помощ на «скъпите»!“. В тетрадката се споменаваха имената на Естъп, Хати Маккормак и още десетина души, които Демарко не познаваше. За съжаление сред тях не фигурираше Патрик Донъли, а Монтгомъри очевидно не беше открил произхода на капиталите на Тейлър.

До този момент никой, включително самият Демарко, не беше предположил, че обект на атентата е бил Филип Монтгомъри, а не държавният глава. Последователността на изстрелите на брега на Чатуга ясно сочеше, че е стреляно по президента, тъй като, след като бе убил Монтгомъри, Естъп бе стрелял още два пъти, с очевидното намерение да убие и високопоставения му приятел.

Едва сега Демарко осъзна, че раняването на президента е било умишлено. Естъп е бил прекалено добър с пушката, за да пропусне целта си цели три пъти. А последният му изстрел, минал между краката на Били и улучил агента, прикрил с тялото си държавния глава, е бил просто една от игричките, които винаги са се раждали в болния му мозък. Друга такава игричка бе демонстрирал и на самия Демарко през онази ужасна нощ в блатото.

Очевидно Тейлър бързо бе разбрал, че Монтгомъри събира материал за книга, в която възнамерява да опише деспотичните му методи в окръг Чарлтън — както беше разбрал и за Демарко. Също така очевидно той бе изпитвал страх от него. Защото щатските и федералните власти биха могли и да не обърнат внимание на оплакванията от бедни местни жители, а ако обърнеха — да бъдат подкупени или заплашени. Но никой не можеше да подкупи или заплаши известния писател Филип Монтгомъри, близък приятел на президента.

Тейлър си бе давал сметка и за друго: ако просто премахнеше Монтгомъри, полицията неизбежно щеше да се заинтересува дали убийството не е свързано с проучванията му в района. И бе предприел нещо изключително дръзко: бе представил убийството на Монтгомъри като случайно, станало по време на атентат срещу държавния глава. На негова страна, освен изключителните стрелкови умения на Естъп, бе и важното обстоятелство, че разполага с лостове за манипулация на Били Матис. Неговият син бе в състояние не само да го запознае с маршрута на президента, но и да открие човека, върху когото да хвърлят вината за престъплението. Демарко неволно се запита доколко тази манипулация е била възможна благодарение на заплахата срещу живота на Джилиан, и доколко благодарение на факта, че Били е син на Тейлър.

Сега вече знаеше всичко, с изключение на връзката на Патрик Донъли с развоя на събитията.