Майк Лосън
Вътрешният кръг (46)

45

Председателят тормозеше един гълъб.

Бяха седнали на стъпалата пред Капитолия и гледаха към паметника на Уошингтън. По небето нямаше нито едно облаче, а лекият ветрец беше достатъчен, за да раздвижва знамената около паметника като на рекламен филм.

Махоуни беше купил пликче небелени фъстъци от уличен продавач и в момента се забавляваше да ги пуска един по един в краката си и да гледа как гълъбът с проскубана опашка на метър от него буквално се задавя от лакомия. Птицата беше олицетворение на раздвоението, напрягайки малкия си мозък да прецени дали някакви ядки заслужават риска да се влиза в обсега на крайниците на това голямо белокосо животно, от което се разнасяше миризма на ферментирало зърно.

— Присъствахте ли на прощалната му церемония? — подхвърли Демарко.

— Не само присъствах, но взех и Анди Банкс със себе си — доволно кимна Махоуни.

— Взехте Банкс?

— Да. Наложи се да му обясня някои неща, за да разбере защо вършим това и защо трябва да си затваря устата. Отначало не му хареса — нали го знаеш какъв особняк е, но доста бързо пресметна, че съм прав и за него е по-добре да сме на своя страна — имам предвид себе си и президента. Той не е лош човек и аз се радвам, че го поставихме на този пост.

Както и да е. А самата церемония беше голям купон, който не бих пропуснал за нищо на света. Дребното копеле е толкова популярно, че успя да събере само двайсетина души — предимно секретарки на съответните шефове. А церемонията се състоя в зала за триста човека. В това отношение някой наистина беше демонстрирал творчество!

— Но защо изобщо организира прощална церемония, след като е уволнен?

— Защото обратното би изглеждало странно. Медиите щяха да си зададат въпроса защо един толкова важен държавен служител не е изпратен със съответните почести.

Махоуни пусна още един фъстък между дебелите си бутове и това негово действие удвои изкушението на гълъба. Нещастната птица размаха криле, протестирайки срещу ненужната жестокост. Във въздуха се разлетяха дребни пера.

— Президентът каза три изречения, после го награди със значка и евтин часовник — от онези, дето ги раздават на пощаджиите за добра работа.

От лапата му падна трети фъстък и гълъбът полудя. Затича напред-назад на малките си крачета, заковал немигащо око в съблазнителните ядки. Махоуни не обръщаше внимание на мъките му.

— Банкс през цялото време го фиксираше с очища като фенери, сякаш се опитваше да опърли кожата на лицето му. Аз обаче не направих нищо подобно. Докато гостите лапаха противната (и доста мизерна) торта, която му бяха подарили, аз се приближих към него. Гаднярът стоеше съвсем сам и имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне. Наведох се над него и рекох: „Това е заради Мардж Картър, шибаняк мръсен!“ А знаеш ли какво ми отговори той, Джо? Погледна ме с отсъстващ поглед и попита: „Кой?“ За малко не му друснах един в мутрата!

Гълъбът прибягна до обходна маневра и заприлича на рак с пера. Вероятно си въобразяваше, че диагоналният подход към фъстъците го прави невидим. Бавно и предпазливо потъна в сянката на едрото животно, скъсявайки разстоянието до мечтания деликатес.

— Но най-хубавото се случи малко преди хората да се разотидат. Някаква жена се приближи към него и започна да крещи на висок глас, без да й пука от репортерите. „Ще разкажа на всички за мръсотиите ти, гадно копеле!“ — обяви тя, а Донъли, естествено, отвърна, че не знае за какво става въпрос. И нямаше как да знае, просто защото я виждаше за пръв път. Но репортерите моментално я наобиколиха.

— Коя беше тази жена?

— Началото на проблемите му от юридическо естество — отвърна с леко намигване Махоуни, после се плесна по дебелото коляно и избухна в смях. Горкият гълъб се изстреля в небето с такава скорост, сякаш му бяха поставили шишенце с ракетно гориво в задника. Проскубаната опашка почти докосна масивната квадратна челюст на председателя.

— Исусе! — стресна се той. — Проклета птица! Какъв й е проблемът, да я вземат мътните?

— И тъй, бедното копеле Едуардс ще остане в историята като убиец, а никой никога няма да разбере дали един мъртъв кубинец не е имал отношение към смъртта на Кенеди — замислено промълви Демарко.

— Нищо подобно — небрежно махна с ръка Махоуни. — Снощи направих една паметна записка, която възнамерявам да предам в архива със забрана да се отваря през следващите петдесет-шейсет години. Дано да си жив да видиш лицата на хората, които ще я прочетат. Лично аз с удоволствие бих присъствал на суматохата, която ще предизвика.

Като се вземе предвид късметът ти, това като нищо може да стане, помисли си Демарко.

Махоуни стана и изтупа дъното на панталоните си.

— Трябва да вървя. Казах ли ти, че днес имам годишнина?

— Не.

— Ами да ти кажа тогава. Двамата с Мери Пат правим четирийсет години от сватбата. Можеш ли да повярваш?

Демарко предпочете да запази мълчание.

— А ти, Джо? — изгрухтя председателят. — Кое прекрасно създание ще ощастливиш в петъчната вечер?

— Имам среща с една позната. Работи в Министерството на вътрешната сигурност.

— Браво. Крайно време е отново да влезеш във форма. Изчукай я, напий се, прекарай си добре.

— Всъщност тя ще ми помогне в избора на някои мебели — промърмори Демарко.