Майк Лосън
Вътрешният кръг (2)

1

Секретарката — коренячка от Бостън на петдесет и няколко години — умна, съобразителна и твърда като неръждаема стомана, хвърли неодобрителен поглед към Демарко, който забързано влезе в приемната на Махоуни.

— Закъсняваш! — обяви тя. — А и днес е в страхотно настроение!

— След като закъснявам, значи мога да вляза направо — отвърна Демарко.

Тази жена беше омъжена за преуспяващ счетоводител — много приятен и възпитан твърде слабичък човек. При редките им сексуални контакти тя постоянно си фантазираше, че прави любов с някой як италиански бачкатор с рунтави гърди. Доскоро обект на тези фантазии бяха негри с рамене като гардероби и бръснати глави, но през последните няколко месеца мястото им бе заето от мъже с външния вид на Демарко: тъмнокоси, със сини очи и трапчинката на Джон Траволта на брадичката. Да не говорим за фигурата — широки рамене и гърди като на манекен за тениски. Но секретарката не търпеше закъсненията и немарливостта, дори когато ставаше въпрос за такъв мъж мечта.

— Няма да стане — отсече тя. — Седни ей там и почакай да си допия чая. Едва след това ще му съобщя за появата ти. А той ще те накара да чакаш още поне двайсет минути, докато привърши телефонните си разговори с наистина важни хора!

Демарко благоразумно замълча, седна зад ниската масичка и разтвори един брой на списание „Пийпъл“. Страшно си падаше по холивудските клюки, но не би признал това, дори да го подложеха на средновековни мъчения.

Трийсет минути по-късно бе въведен в кабинета на Махоуни, който тъкмо приключваше поредния си монологичен разговор.

— Не ме будалкай, момче — изръмжа в слушалката той. — Ако продължаваш да се опъваш, догодина по това време ще гледаш Капитолия само от прозореца на някой туристически автобус. Затова предлагам да гласуваш както ти казвам и да престанеш да ме засипваш с шибаните си обещания, които по принцип не би трябвало дори да споменаваш!

Махоуни тресна слушалката, промърмори едно „лайно“ и спря воднистите си очи върху Демарко.

— Видя ли се с Флатъри?

Демарко бръкна във вътрешния джоб на сакото си и му подаде един плик. Не знаеше какво има в него и държеше да го подчертае. Махоуни го разпечата и извади лист хартия, който приличаше на чек. Погледна го, изръмжа нещо, което би могло да означава както раздразнение, така и задоволство, след което го тикна в средното чекмедже на бюрото си.

— А оная трътка Уитакър? — вдигна очи той.

— Ще даде показания.

— Какво трябваше да й дадеш в замяна?

— Обещанието да не казвам на мъжа й с кого се чука.

— Само толкова?

— Подписа и предварително споразумение.

— Аха — кимна Махоуни, който никога не се учудваше от проявата на алчност, както впрочем и от всякакви други човешки пороци. — Значи онези мръсници от „Сток Опшънс Ар Ъс“ ще изкарат година и половина в някой затвор в стил „голф клуб“, хората с откраднатите пенсии ще ядат постни бъргъри до края на живота си, а тя — гадната кучка, ще се появи на корицата на „Тайм“ като „будната съвест“ на годината! Исусе!

Демарко само сви рамене, помълча малко и попита:

— Искате ли нещо друго от мен?

— Да, искам… — Махоуни млъкна, решил да даде предимство на пороците си. Запали угасналата си пура и се протегна към термоса върху шкафа до стената. Беше един доста очукан от употреба съд, покрит с рекламни лепенки на профсъюзите. Стаята се изпълни от аромата на силно кафе, смесено с отлежал бърбън.

Докато Махоуни отпиваше първата глътка от сутрешната си доза, Демарко мълчаливо го наблюдаваше. Пред него седеше истинска планина от противоречия. Махоуни беше пълен алкохолик, но работеше като луд. Малко трезви хора успяваха да постигнат това, което той правеше между чашите. Беше заклет развратник, но боготвореше жена си, с която живееше вече четирийсет години. Умееше да разтяга като ластик финансовите закони, приемаше даренията на лобистите като нещо, което му се полага, но едновременно с това беше най-пламенният защитник на обикновените хора, служил някога на Капитолийския хълм. Джон Фицпатрик Махоуни изпълняваше длъжността председател на Камарата на представителите, което означаваше, че в случай на някакво нещастие с президента на САЩ между него и Овалния кабинет стоеше единствено фигурата на вицепрезидента. Демарко обаче силно се съмняваше, че авторите на Двайсет и петата поправка на Конституцията са имали предвид именно него, когато са я превръщали в закон.

Махоуни беше висок почти метър и осемдесет, приблизително колкото Демарко, който винаги се чувстваше дребен и незначителен до него. С широки рамене и внушително шкембе, той създаваше впечатление на абсолютно уравновесен човек, когото никой не може да притесни, ядоса или накара да бърза. Гъстата му коса беше напълно побеляла, а лицето — грубо и червендалесто. Яркосините очи обикновено плуваха в издайнически зачервени орбити, но чертите му бяха добре оформени: внушителен нос, издадена брадичка, пълни устни и широко чело. Лицето му излъчваше сила, достойнство и интелект — качества, които очевидно се дължаха на факта, че притежателят им беше преизбиран на този отговорен пост всеки две години, при това с огромно мнозинство.

Махоуни отпи порядъчна глътка от подсиленото кафе и най-накрая завърши мисълта си:

— Искам да се срещнеш с Анди Банкс.

— Шефът на Вътрешна сигурност?

— Да. Той има нужда от помощ по един въпрос.

— Какъв по-точно?

— Не знам. Снощи ми се обади и каза, че има проблем. Нещо лично. Някой му споменал, че разполагам с човек, който ще му свърши работа.

Демарко кимна. Той беше човекът, който върши работа.

— Иди да го видиш още тази сутрин. Чака те.

— А какво ще правим с проблема в Трентън?

— Ще почака. Иди да се срещнеш с Банкс.