Майк Лосън
Вътрешният кръг (15)

14

Под клепачите на Демарко сякаш се беше наместила някаква химическа субстанция — смес от равни части лепило и пясък. Имаше чувството, че в главата му действа една нищожна част от мозъчните клетки. Часът беше пет и половина сутринта. Намираше се в наетата от Ема кола — едно превозно средство, притежаващо всички качества, необходими за уважаващ себе си правоохранителен орган. Чакаха Матис да тръгне за работа. Затворил очи и облегнал глава на страничното стъкло, той горчиво си мислеше, че в този ужасно ранен час на крак могат да бъдат единствено свинари, кравари и разни други селски труженици.

Ема седеше зад кормилото, потънала в собствените си мисли. В поведението й пак липсваше обичайното насмешливо отношение към себеподобните. Това може би се дължеше на ранния час, но Демарко подозираше, че пръст в него имат проблемите около дъщеря й.

Беше изненадан, че Ема изобщо е тук. По принцип тя беше над такива дреболии като наблюдение и проследяване. На въпроса му защо не е изпратила Майк, тя поклати глава и отвърна:

— Ами защото Били ми стана интересен.

И това можеше да е самата истина. Тя действително му дължеше живота си, но Демарко дълбоко подозираше, че понякога му помага не от признателност, а просто от скука. Очевидно обичаше лова, макар че в случая неговият лов приличаше по-скоро на укротяване на палаво котенце, особено ако се сравнеше с нещата, които тази жена беше преживяла в миналото си. Съществуваше и факторът клюка. Задачите на Демарко често се оказваха гарнирани със сочни клюки за столичния елит — от онези, които представителите на този елит не желаеха да се появяват в жълтите рубрики. Ема изпитваше очевидна наслада от нещата, които й разказваше Демарко, но той подозираше, че част от тях достигат до бившите й работодатели — онези мрачни и вечно бдителни гноми във ВРУ. Причината за присъствието й в колата обаче беше друга. И тя се наричаше патриотизъм, а не любопитство или скука. Защото тук ставаше въпрос за опит за убийство на президента и въпреки че възприемаше себе си като най-големия циник на света, тя се чувстваше длъжна да попречи на евентуален втори опит, независимо дали той щеше бъде направен от Матис или от някой друг.

Демарко обаче се радваше, че е тук, независимо от мотивите й. Изглеждаше перфектна за тази роля. Тъмен костюм с панталон, бяла блуза с отворена яка и обувки, с които можеше както да тича, така и да се катери. Носеше и оръжие — един прекалено голям пистолет, който надничаше от кобура на колана й. От външния й вид се излъчваше решимост, деловитост и заплаха.

Пистолетът й му се стори малко излишен и той не пропусна да й го каже, на което тя отвърна спокойно:

— Свикнала съм да разполагам с огнева мощ, която е най-малко равна на тази на противника. Особено когато става въпрос за потенциален съучастник в убийство.

Той все още не възприемаше Били Матис като съучастник в каквото и да било, но ранното утро не беше най-подходящото време за спор с Ема. Можеше да го направи на салата. Или да го гръмне.

Демарко отвори едно око и погледна къщата на Били. Бяха паркирали точно срещу нея, без да се крият. На тръгване за работа той нямаше как да не види екипа от мъж и жена в колата, която си личеше, че е служебна, паркирана точно срещу входната врата. А ако случайно пропуснеше да го стори, тя щеше да го последва на такова близко разстояние, че, току-виж, се блъснала в задната му броня.

Демарко възнамеряваше да изпълни заповедта на председателя съвсем буквално и наистина да притисне агент Били Матис. Ако той нямаше какво да крие, най-вероятно щеше да ги попита какво, по дяволите, искат, а те от своя страна щяха да отвърнат, че се е объркал нещо, че са обикновена двойка, тръгнала на работа, и случайно са се оказали в неговата посока. План, по който, както обикновено се получаваше, нямаше яснота.

В шест и четвърт вратата насреща се отвори и на улицата се появи строен мъж, висок около метър и осемдесет, с късо подстригана руса коса. Беше преметнал през рамо сакото на син костюм, носеше разхлабена вратовръзка в същия цвят и бяла риза с къс ръкав. Беше със слънчеви очила. Веднага забеляза двойката в колата срещу входа и спря да ги огледа. В първия момент може би ги взе за журналисти, но веднага отхвърли тази възможност, тъй като журналистите биха се втурнали към него.

Матис остана на място в продължение на цяла минута, очевидно колебаейки се дали да не ги попита какво търсят тук. После се отказа, влезе в колата си и я изкара на заден ход от алеята. Преди да се отдалечи, очите му още веднъж пробягаха по лицата на Ема и Демарко, които нарочно гледаха право пред себе си.

По целия път между Анандейл и Вашингтон Ема се придържаше най-много на две коли разстояние зад него. А когато Били вкара колата си на служебния паркинг, тя паркира така, че той да ги види, преди да хлътне във входа на сградата. Той наистина го направи и в погледа му отново пролича колебание.

Ема го изчака да влезе и заповяда на Демарко да заеме позиция, от която можеше да наблюдава и двата изхода. Както и в предишните случаи на съвместна работа, тя категорично бе поела командването. Сега слезе от колата и се насочи към противоположния край на дългата постройка. През следващите три часа и половина пет пъти просиха от Демарко дребни монети, на два пъти му поискаха цигара и веднъж го помолиха за упътване. Беше му трудно да различи туристите от професионалните безделници.

Били се появи малко преди дванайсет. Изправи се на стълбището, огледа паркинга и моментално го съзря. Заби втренчен поглед в лицето му и това беше достатъчно за Демарко, който извади мобилния си телефон и набра Ема.

Били се спусна по стълбите и с бавна крачка тръгна по посока на мемориалния център. Демарко го последва, а Ема напусна наблюдателния си пост на ъгъла и се присъедини към него.

Били зави наляво по Конститюшън авеню, което минаваше успоредно на северната страна на мемориалния център, и със същата равномерна крачка се насочи към Капитолия. Обърна се само веднъж, видя двойката зад гърба си и продължи напред.

Демарко живееше в столицата вече десет години, но продължаваше да се възхищава като турист от панорамата на парка около мемориалния център. На тази поляна се бяха водили тежки сражения, беше се творила история. Теренът между Капитолия и мемориала на Линкълн — дълъг почти пет километра и широк осемстотин метра — от години беше място за протести. Тук се събираха противниците на войната, защитниците на гражданските права, недоволните от бездушието на управляващите. От двете му страни се издигаха величествените сгради на държавните учреждения, сред които се открояваха тези на института „Смитсониън“ — солидни гранитни бастиони на властта, изпълващи пространството между историческите и културните паметници. За жалост близостта на историята и изкуството оказваше слабо влияние върху управляващите и именно това беше причина за честите протести, които се организираха тук.

Били измина почти километър, преди да спре пред количката на уличен продавач, разположена на крачка от входа на Националната художествена галерия. Поръча си хотдог и докато чакаше, отново се обърна да хвърли поглед към преследвачите си.

Източното крило на Националната галерия беше дело на известния архитект И. М. Пей и изглеждаше някак не на място между далеч по-традиционните сгради наоколо. Стените му се събираха под невероятно остри ъгли — особено на южната фасада, която наподобяваше каменен кораб, плуващ сред бетона и асфалта на големия град.

От тавана на просторното преддверие висеше огромна подвижна конструкция, дело на Александър Колдър. Изработена от стомана и алуминий, боядисани в червено, синьо и черно, тя бе дълга около петдесет метра и тежеше почти тон. На земята със сигурност щеше да бъде неподвижна като наковалня, но увиснала във въздуха, конструкцията внушаваше чувство за свобода и изглеждаше родена за полети, потръпвайки и от най-лекото докосване на вятъра. В момента, в който Били Матис поемаше хотдога си от продавача, конструкцията леко се завъртя.

Ема зае позиция под близкото дърво и закова леденосините си очи в широкия гръб на агента. Царствено завъртане на главата й насочи Демарко към следващото дърво, намиращо се на десетина метра по-нататък. Очевидно беше решила да предложи на Били не толкова физическо, колкото психологическо обкръжение.

Агентът поля хотдога с горчица, хвърли опаковката му в близкото кошче за боклук и седна на пейката до него. Главата му бавно се извъртя по посока на Ема, а след това към Демарко. Зъбите му колебливо се забиха в сандвича и започнаха да дъвчат. Демарко гледаше как адамовата му ябълка заподскача. Явно човекът беше толкова изнервен, че трудно преглъщаше.

После Ема предприе нещо, което според Демарко беше колкото гениално, толкова и абсурдно. Приближи се до продавача, поиска една книжна кесия и се насочи към кошчето за боклук, в което Били бе хвърлил опаковката на хотдога. Бръкна вътре, хвана с два пръста восъчната хартия и внимателно я пусна в торбичката. През цялото време не отделяше очи от лицето на Били, сякаш държеше на всяка цена той да забележи действията й.

Агентът я дари с продължителен втренчен поглед, след което направи опит да продължи обяда си. Но на сантиметър от устата му сандвичът рязко промени посоката си и полетя към земята. Той скочи и решително тръгна към Ема, а Демарко побърза да застане редом с партньорката си.

— Защо ме следите? — изръмжа Били и ръцете му се свиха в доста заплашителни юмруци. Южняшкият акцент се долови съвсем ясно, а Демарко стигна до заключението, че при нормални обстоятелства гласът му е тих и любезен. Веднага долови и страха, който се криеше зад гневния изблик.

До този момент беше виждал Били само на снимки и на видеозапис, но тези неща нямаха много общо с него на живо. Наистина приличаше на Мики Мантъл, както беше отбелязал Майк, но тази прилика не беше само физическа. От Били се излъчваше онази типична невинност на момче от провинцията, която бе излъчвал в началото на кариерата си и Мантъл. Лицето, гласът и ясните сини очи свидетелстваха за всичко, което представлява: прост и честен човек, добър син и верен слуга на господарите си. Човек, който наистина е готов да защити с гърдите си политическата личност, която му е поверена за охрана.

— Вас питам, госпожо! — продължи Били. — Защо ме следите?

По неизвестни причини беше отгатнал, че главната е именно Ема — един факт, който допълнително раздразни Демарко.

А партньорката му, в съвсем нехарактерен стил, извърна глава да го погледне, сякаш очакваше да поеме ролята си. Демарко понечи да прибегне до предварително избраната тактика и да отхвърли идеята за следене с добре разиграна неубедителност, но после изведнъж се отказа.

Не разбра какво го накара да промени тактиката си. Много му се искаше това да е някакво гениално и чисто интуитивно прозрение, но си даваше сметка, че не е така. Думите, които изскочиха от устата му, бяха напълно неконтролирани от мозъка.

— Ти си агентът, попаднал на неподходящото място — тихо промълви той. — Нали така, Били?

При тези думи, цитирани от предупредителното писмо, клепачите на Били Матис изведнъж се спуснаха, а на лицето му се изписа болезнено изражение. Останаха в това положение в продължение на няколко секунди, сякаш притежателят им искрено се надяваше, че когато ги отвори, двамата „агенти“ ще са изчезнали. После главата му бавно се извърна към Демарко.

— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това?

— Мисля, че знаеш, Били — кротко отвърна Демарко.

— Кои сте вие, по дяволите? Агенти на ФБР?

— Били — намеси се Ема. — Ти си изпратил бележка на генерал Банкс, в която го предупреждаваш да отмени пътуването на президента до река Чатуга. Откъде си знаел какво ще се случи там?

— Не знам за какво говорите — отвърна Били.

Но за разлика от Патрик Донъли, а в случая и от Джо Демарко, агент Били Матис не беше професионален лъжец. Клепачите му мигаха толкова често, че наподобяваха пеперуда, отчаяно опитваща се да открие път за бягство.

— Мисля, че си бил въвлечен в нещо много грозно, Били — меко подхвърли Демарко. — А ние сме хората, които ще ти помогнат да се отървеш от него.

— Не знам за какво говорите — упорито повтори Били. — И няма да е зле, ако се идентифицирате.

— Защо се наведе, Били?

— Навел съм се?

— Онази сутрин край реката. Нарочно изпусна очилата си, за да осигуриш добра видимост на стрелеца. Стори го миг преди първия изстрел. Записът го потвърждава съвсем ясно.

Лицето на Били поруменя. Той направи бърза крачка напред и заби показалеца си в гърдите на Демарко.

— Това е лъжа!

Гневът му беше съвсем истински, а гласът му за пръв път прозвуча искрено.

— Можеш да го видиш на записа, Били — продължи Демарко. — По пътя на групата към хеликоптера ти стъпваш като куче в паници и постоянно въртиш очи.

— Въртя очи, защото това ми е работата, да те вземат мътните! — изръмжа Били.

— Аз не мисля така — поклати глава Демарко. — Ти си знаел какво ще се случи и изпусна очилата си точно когато трябва. Ти ли запозна Харолд Едуардс с маршрута на президента, Били?

По челото на агента избиха едри капки пот, а подмишниците на бялата му риза потъмняха от влага. Отвори уста да каже нещо, после здраво я стисна, сякаш искаше да барикадира езика, на който нямаше доверие. Така изтекоха няколко секунди, след което той най-сетне вдигна глава.

— Искам да видя документите ви! Веднага!

— Как се справи с детектора на лъжата, Били? — попита Демарко, без да обръща внимание на думите му.

— Какъв детектор? — учуди се Били Матис. — Никой не ме е поставял на никакъв детектор!

Сега беше ред на Демарко да се поколебае просто, защото реакцията на агента беше съвсем естествена. После си спомни, че Патрик Донъли беше човекът, който съобщи тази новина на Банкс и ФБР, а и на самия него.

— В такъв случай нека поговорим за начина, по който те включиха в личната охрана на президента, Били — приятелски подхвърли той.

— Няма да стане! — Тръсна глава агентът. — Вие двамата няма да чуете нищо повече от устата ми!

Тръгна да си върви, после рязко спря и се обърна. Яркосините му очи бяха покрити с лъскавата глазура на напиращите сълзи.

— В онази сутрин аз изпълних дълга си — прошепна той. — Направих всичко възможно, за да го защитя! — Гласът му пресекна за миг от напора на чувствата, но след това се стабилизира. — Бях готов да умра за него!

И Демарко му повярва.

Докато Били се отдалечаваше, Демарко отново се замисли за подвижната конструкция на Колдър в преддверието на музея, която бавно се завъртя. Макар да бе масивна и внушителна, тя се задвижваше дори от отварянето на врата.

В това отношение и Били Матис беше като нея — готов да се завърти и при най-лекото побутване.