Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Inside Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Лосън

Заглавие: Вътрешният кръг

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-104-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6636

История

  1. — Добавяне

36

Нямаше представа къде се намира, а по неизвестни причини не можеше да отвори очи, за да провери. Лежеше по гръб на нещо твърдо, което се движеше и му причиняваше болка. Тръсна глава, за да избистри съзнанието си. Оказа се, че това е грешка, тъй като тилът му бе пронизан от остра болка. Без да отваря очи, той протегна ръка и внимателно опипа внушителната цицина, която се беше образувала там.

— Не би трябвало да те боли много, храбрецо — прозвуча един глас над него. — Хлопнах те по тиквата с много премерен удар и едва ли съм ти счупил черепа.

Тялото на Демарко подскочи, сякаш пронизано от електрически ток, а очите му широко се отвориха, фиксирали ухилената физиономия на Дейл Естъп, надвесена над него.

Рейнджърът беше облечен във военен камуфлажен панталон, а на главата си имаше безформено зеленикаво кепе. Ръцете му бяха ангажирани в някакви странни движения. Мозъкът на Демарко най-сетне заработи и той си даде сметка, че мъжът насреща му гребе, а твърдата повърхност, върху която лежеше, е дъното на малко кану. Главата му беше подпряна на седалката.

Понечи да се надигне, но Естъп извади греблото от водата и го ръгна в гърдите. Движението му позволи да види пистолета в кожен кобур на дясното бедро и дългия ловджийски нож на колана.

— Спокойно, храбрецо. Не бива да клатиш лодката.

Фосфоресциращите стрелки на часовника му показваха един след полунощ. Което означаваше, че е бил в безсъзнание повече от час. Надигна глава над ръба на кануто и огледа околността. Нощта беше безлунна, но в далечината все пак се виждаха силуетите на високи кипариси, от които се стелеше дантелата на испански мъх. Което означаваше, че се намират във водите на проклетото блато!

— Какво си мислиш, че правиш, Естъп? — попита той. Безспорно беше уплашен, но гневът му взе връх. Защото наистина му писна да бъде подритван от тези типове.

— Значи ме познаваш — кимна Естъп.

Още една грешка, мамка му! Демарко мрачно поклати глава и смени темата.

— Къде отиваме?

— На запад, храбрецо. Право към центъра на любимото ми блато.

— Защо?

— Какво да ти кажа. Много си падам по Оукъфън нощем. Това е времето, когато тварите се трепят помежду си. Силните трепят слабите, а бързите — бавните. Тук по цяла нощ се чуват стоновете на жертвите. И един повече няма да има никакво значение.

— Какви ги дрънкаш, за бога? — попита Демарко, макар че вече знаеше отговора.

— Чичо Макс ме помоли да проведа един малък разговор с теб, приятел. Да се опитам да разбера какво си намислил. А аз реших да отидем на място, на което никой няма да ни безпокои. Чичо Макс се оплака, че се опитал да си поговори с теб, но разни хора са ви попречили. Тук това няма да стане.

Защо го нарича „чичо Макс“? — Запита се Демарко. Същото обръщение беше използвал и Били, както и младото момиче в къщата на Тейлър.

— Вие с Тейлър май сте си изгубили ума — подхвърли на глас той. — Аз идвам от Вашингтон, Естъп. Работя за правителството и куп хора знаят, че съм тук.

— Това е едно от нещата, за които ще си поговорим — кимна Естъп. — Кой знае, че си тук, и какво точно знае.

— Аз работя съвместно с ФБР, Естъп — заяви Демарко. — По тази причина ти ще си първият, когото федералните ще арестуват, в случай че изчезна.

Естъп спря да гребе, усмихна се и замахна с греблото към главата му. В последния момент Демарко успя да се предпази с ръце, но тежкото дърво се стовари върху лявата му ръка.

— По дяволите! — изруга той и започна да разтрива ръката си.

— Не обичам да ме лъжат, приятел — презрително процеди Естъп. — Вече знам, че не работиш с ФБР. Хората там те смятат за смахнат. Единственият, с когото работиш напоследък, е някакъв министър на име Банкс. И вие двамата с тоя Банкс си мислите, че аз и братовчедът Били сме се опитали да убием президента.

Вече нямаше никакво съмнение, че Тейлър е разговарял по телефона именно с Донъли. Проклетият мъник!

— Ако имаш малко ум в главата, веднага ще обърнеш кануто и ще ме върнеш във Фолкстън — предупредително рече той.

Но Естъп продължи, сякаш изобщо не беше чул думите му:

— Ще ти кажа нещо, приятел. Чичо Макс знае как си направил връзката между мен, него и Били. Знае, че си следил момчето, че си подслушвал разговорите му. Как не те е срам!

Проклетият Донъли явно беше предал на Тейлър всички подробности от срещата при министъра на правосъдието, съкрушено установи Демарко.

— А сега чичо Макс иска да научи имената на всички, с които си говорил по този въпрос — продължи ленивото си изложение Естъп. — Какво точно си им казал, как си стигнал до решението да се появиш тук, в Джорджия. — Зъбите му проблеснаха в мрака. — Ето защо разговорът може да продължи дълго.

Демарко си даде ясна сметка, че ако не предприеме нещо, скоро ще бъде труп. Тоя смахнат тип насреща му очевидно възнамеряваше да го откара в средата на блатото, където щеше да го подложи на изтезания, а после щеше да го убие.

Очите му изпитателно го огледаха. Естъп беше прехвърлил петдесет, но беше опитен ветеран от войната и разполагаше с оръжие. Успокоителното беше, че нямаше физиката на Морган и съществуваше някакъв шанс Демарко да го надвие и да му вземе проклетия пистолет. Но позицията, в която се намираше, беше сериозен проблем. Докато се надигнеше от дъното на нестабилното кану, Естъп щеше да има достатъчно време да извади пистолета и да го гръмне или пък просто за пореден път да го хлопне по главата с тежкото гребло.

Нещо цопна във водата само на метър от носа на лодката. Демарко неволно подскочи.

— Тук има доста едри алигатори, приятел — засмя се Естъп. — Някои екземпляри са направо ужасни. Като това бебче например. Бас държа, че дължината му надвишаваше три метра! Но иначе плува пъргаво, като воден плъх. Мислиш ли, че можеш да изпревариш един воден плъх, приятел?

Демарко не отговори. Няколко секунди по-късно лодката се плъзна между гирляндите на испанския мъх, които мазно полепнаха по кожата му и го накараха да потръпне от отвращение.

— Гадно усещане, нали? — засмя се Естъп, който очевидно не пропусна да отбележи поведението му. — Сред тези лепкави фъшкии често се крият отровни гадини, най-често змии.

А Демарко си даде сметка, че всичко това е преднамерено, с цел да го изкара от равновесие. Тръсна глава, за да се стегне, после попита:

— Защо се опита да убиеш президента, Естъп?

— На това му викам тежка обида — хладно се усмихна онзи. — Бъди сигурен, че ще те накарам да квичиш от болка заради нея! — Направи още няколко мълчаливи загребвания, после добави: — Става късно, приятел, време е да започваме. Нека го направим от самото начало. Какво ти каза онзи Банкс, за да те накара да тръгнеш подир братовчеда Били?

Защо възприе въпроса ми като тежка обида, по дяволите, объркано се запита Демарко. Нима иска да каже, че няма нищо общо с покушението, но едновременно с това си признава, че е работил заедно с Били? Възможно ли е двамата да са се занимавали с нещо друго, което няма връзка с безуспешния атентат? И защо непрекъснато го нарича братовчед?

— Чакам — обади се Естъп. — Бих добавил, че не съм от най-търпеливите.

Демарко направи опит да разсъждава. Не разполагаше с никаква нова информация, която да предложи на човека насреща си, но беше длъжен да измисли нещо, за да спечели време.

Но разсъжденията му явно продължиха прекадено дълго, тъй като Естъп поклати глава и подхвърли:

— Явно трябва да направя нещо, за да привлека вниманието ти, приятел. — В гласа му се долови престорено разочарование. — Приличаш ми на шибаните азиатци, дето навремето ги разпитвах във Виетнам. Те отказваха да ме възприемат сериозно, докато не им откъснех по някоя част от тялото.

Господи! Демарко направи опит да се надигне, но греблото светкавично го върна на мястото му.

— Такааа — дружелюбно проточи Естъп. — Мисля, че се повозихме достатъчно.

Ръката му се плъзна под седалката и измъкна зелена пластмасова торба за боклук. Забил поглед в очите на Демарко, той бавно измъкна ловджийския нож от канията на бедрото си и с бързо движение разряза торбата. Въздухът натежа от вонята на развалено месо. Забелязал отвращението на пленника си, Естъп се усмихна и подхвърли:

— Доста е престояло, а?

Ножът потъна в полуразкапания овнешки бут и с рязко движение го изпрати във водата, на три-четири метра от кануто. После потъна в торбата за втори път и още един бут литна към водата. Демарко изчака месото да потъне в тъмното блато и насочи въпросителен поглед към мъчителя си.

— А сега ще те помоля да скочиш във водата, храбрецо — любезно му се усмихна Естъп.

— Какво?!

— Казах, че искам да се окъпеш. Дойде време да поплуваш в компанията на моите приятели.

— Майната ти! — навъсено отсече Демарко.

— Очаквах да кажеш нещо такова — продължи да се усмихва Естъп и леко потупа кобура на бедрото си. — За съжаление нямаш голям избор, приятел. Мога да те гръмна един-два пъти, избирайки места, които няма да те убият веднага. А след това, както си окървавен, да те хвърля в блатото. Другата възможност пред теб е да влезеш доброволно, надявайки се алигаторите да изберат първо разваленото месо, а след това да се заемат с теб. Кажи ми, ако съществува и трета възможност, защото аз май не я виждам. Такива ми ти работи, приятел. Ако приказваш бързо и отговориш на всички въпроси, аз ще успея да задържа алигаторите далеч от теб, като им хвърлям мърша във водата. Те я предпочитат много повече от прясното месо. В повечето случаи. Имам цяла торба, но това не бива да те успокоява. Хайде, скачай.

Демарко беше чел някъде, че алигаторите не са човекоядци, а рейнджърът Дейл очевидно го знаеше. Въпреки това нямаше никакво намерение да напуска кануто.

— Виж какво, Естъп…

— Късно е, приятел — прекъсна го онзи, замахна с цялата си сила и ножът потъна в бедрото му. Демарко изкрещя от болка — просто един писък повече в нощта, както се беше изразил Естъп. Острието потъна дълбоко в мускула, бликна обилна кръв.

— Предлагам да скочиш, иначе ще повторя упражнението — спокойно обяви Естъп. — Искрено се надявам, че кръвта ти няма да привлече онези зверове в блатото.

Думите му бяха придружени от иронична усмивка, а ръцете му изхвърлиха извън борда поредния къс вонящо месо.

Демарко бавно се надигна до седнало положение. Естъп прибра ножа в канията, измъкна револвера и небрежно подхвърли:

— Хайде, драги. Ставай на крака, ама много бавно. Кълна се, че ще те гръмна в момента, в който се опиташ да преобърнеш лодката.

Демарко бавно се надигна на колене, после започна да се изправя. Стоеше с разкрачени крака и широко разперени ръце, за да запази равновесие и да не клати лодката. Очите му неволно се преместиха към тъмните, абсолютно непрогледни води на блатото. Не виждаше нито бряг, нито онова, което евентуално се криеше под повърхността. После заби поглед в очите на Естъп. Очи на ловец.

— Хайде, храбрецо, скачай — меко подхвърли южнякът. — Водата е топла.

Последвалите действия на Демарко бяха не толкова демонстрация на смелост, колкото на желание за мъст. Беше убеден, че Естъп ще го убие, независимо как — с куршум, нож или като го хвърли на алигаторите. Затова реши да си осигури компания. Напрегна мускули и скочи нагоре — толкова високо, колкото му позволяваха краката. После се стовари с цялата си тежест върху страничния борд на кануто и го преобърна.

Изненадан от действията му, Естъп успя да натисне спусъка, но вече беше изгубил равновесие и куршумът само разкъса ризата на Демарко, без да засегне плътта.

Озовал се във водата, Демарко започна да се отдалечава от лодката с максимална бързина, механично обръщайки внимание на факта, че и торбата с разваленото месо се беше изсипала в блатото. В един момент раненият му ляв крак докосна нещо твърдо и грапаво, устата му инстинктивно се отвори да издаде вик на ужас, но моментално се напълни със застояла вода. Изскочи на повърхността и се разкашля. Естъп го чу и стреля за втори път.

Куршумът плесна във водата, на сантиметри от главата му.

Това го принуди да напълни дробовете си с въздух и да се гмурне. Краката му започнаха да го тласкат напред, прибягвайки до стил, който, гледан отстрани, приличаше на нещо като бруст. Не виждаше накъде се насочва и остана изненадан, когато дясната му ръка напипа нещо твърдо и хлъзгаво. Миг по-късно и лявата стори същото, последвана от главата. Оказа се, че това са потопените във водата корени на някакво дърво, всеки от които беше с диаметър от пет-шест сантиметра.

Спря да плува, направи опит да успокои дишането си и застина на място. Остана така в продължение на няколко секунди, после започна да се катери. Главата му изскочи на повърхността, а очите му обхванаха дебелия дънер на дървото. Прегърна го с две ръце и продължи нагоре, търсейки опора за краката си. В хода на този процес изгуби едната си обувка, усети по-добро сцепление и побърза да изрита и другата. В крайна сметка се измъкна от водата и стъпи на един дебел клон, надвесен над нея. Моментално се завъртя така, че стволът да остане между него и Естъп, след което предпазливо надникна по посока на преобърнатото кану. Тъмнината му пречеше да види противника си, но му позволи да го чуе. Естъп се смееше.

— Едно на нула за теб, приятел — извика той. — Мислех те за смотаняк, но ти успя да ме изненадаш. Още едно предупреждение срещу прекалената самоувереност. Но алигаторите ще те пипнат, приятел. Защото ще подушат кръвта ти и със сигурност ще ти отхапят топките!

Демарко направи опит да се качи по-нагоре, но стъблото беше голо и хлъзгаво. Никак не му харесваше да стои почти нагазил в блатото, а кръвта му да изтича във водата под него, но нямаше друг избор. Освен това позицията му беше далеч по-добра от вероятността да бъде принуден да плува в блатото.

На практика нямаше никаква идея как да действа оттук нататък. Естъп по всяка вероятност щеше да върне кануто в нормално положение, след което спокойно можеше да изчака утрото, за да го открие. Много му се щеше да разгледа наоколо. Разчиташе да се окаже близо до брега и да потърси укритие в гъстите шубраци. Но все още никак не му се искаше да скача обратно в тъмната вода.

— Ще те пипна, момче — подвикна след кратка пауза Естъп. — Аз мога да оцелея в това блато дори чисто гол, докато ти нямаш представа какво да правиш. А когато те пипна, ще страдаш както не е страдал и най-заклетият враг на бога!

Тук звуковите вълни се разпространяваха по доста странен начин и Демарко не можеше да определи разстоянието, което го дели от Естъп. Но то едва ли беше повече от двайсет и пет — трийсет метра. В следващия миг до слуха му достигна сподавена ругатня — явно Естъп се опитваше да преобърне лодката. После прозвуча пъшкане, нямащо обаче нищо общо със звуците, които издава човек при физическо усилие. Прозвуча по-скоро така, сякаш Естъп е получил внезапен удар в корема, принудил го да изпусне всичкия въздух от дробовете си.

Миг по-късно над тъмните води се разнесе нечовешки писък.

Това бяха най-ужасните звуци, които Демарко беше чувал в живота си. Те издаваха непоносима болка и неистов ужас. В главата му неволно изплуваха думите на Естъп за блатото, в което силните същества убиват слабите, а бързите изяждат бавните. И жертвите издават последни писъци на ужас.

Естъп изкрещя още веднъж, този път далеч по-слабо. После до слуха на Демарко долетя само плискането на водата, сред която алигаторите разкъсваха жертвата си.

Накрая всичко утихна.

 

 

Демарко остана върху коренището цели четири часа, отчаяно вкопчен в хлъзгавия ствол. Всеки път, когато нещо го докоснеше — капка влага, падащо листо или лек плисък на водата в краката му, — хапеше устни, за да не изкрещи от ужас. Той беше градско момче и това съвсем не беше естествената среда, с която беше свикнал. Въображението му работеше на високи обороти и пред очите му се редуваха най-различни апокалиптични картини: водни змии, пълзящи надолу по самотното дърво, жилещи краката му отровни насекоми, изсмукващи кръвта му пиявици. Най-голям ужас изпитваше, когато си представяше, че от водата ще изскочи някой огромен алигатор, привлечен от кръвта, която продължаваше да тече от ранения му крак.

А когато не мислеше за ухапване, ужилване или изяждане, мислеше именно за раната на крака си. Добре си спомняше, че преди да го наръга, Естъп бе забил ножа в разваленото месо. И това го караше да се пита какви организми с дълги имена циркулираха в кръвообращението му в момента, насочили се към жизненоважни вътрешни органи.

Единствена утеха му носеше фактът, че кръвотечението беше спряло, което означаваше, че ножът не беше засегнал големи кръвоносни съдове. Раната пулсираше и кракът му сякаш се подуваше, но все пак беше добре, че кръвта му престана да изтича в застоялата вода.

Докато стоеше, вкопчен в дървото, Демарко дори се помоли. Отдавна беше престанал да ходи на църква, а когато го питаха за религията, която изповядва, шеговито отговаряше, че е католик в пенсия. Но в тази ужасна нощ искрено се помоли за Божията помощ. Не поиска много, просто защото си даваше сметка, че не ходи на църква и Господ отлично го знаеше. Не го помоли за чудотворно избавление, не поиска да бъде прехвърлен на твърда земя, нито пък унищожение на кръвожадните алигатори. Поиска едно съвсем просто нещо — слънцето да изгрее. Смяташе, че не е кой знае каква молба, тъй като и без него Господ я изпълняваше всеки ден.

Никога през живота си не беше мечтал толкова пламенно за изгрева.

И когато наоколо най-сетне започна да просветлява, пред очите му се разкри най-голямото чудо, което би могъл да си представи: преобърнатото кану се оказа само на метър-два от корените на дървото, което му бе предоставило укритие. Наведе се и смъкна мокрия чорап от десния си крак, след което предпазливо започна да заобиколя ствола, с цел максимално да се приближи до лодката. После протегна босия си крак, докосна кануто и внимателно започна да го притегля със свити като на маймуна пръсти.

Операцията завърши успешно и той внимателно клекна на разкривения клон. Понечи да потопи ръка във водата, за да преобърне леката лодка в нормално положение, но изведнъж я отдръпна, представяйки си как острите зъби на някой алигатор го превръщат в капитан Хук. Минаха няколко секунди, през които разбра, че няма друг избор, сграбчи страничния борд и рязко го дръпна. Лодката послушно зае нормално положение, а той побърза да се прехвърли в нея. За пръв път от часове насам го обзе чувството на относителна сигурност.

Сега му трябваше и гребло. Огледа се, но слабата видимост му пречеше да открие онова, което беше използвал Естъп. То със сигурност плуваше някъде наблизо, защото вятър и течение напълно липсваха. Реши да изчака изгрева, а след това да потърси греблото. Дори с него щеше да му бъде трудно да се добере до брега на блатото, да не говорим за използването на някакви други средства.

Половин час по-късно светлината вече беше достатъчно силна. След кратък оглед на околността Демарко със задоволство откри греблото, оплело се в корените на друго дърво наблизо. Явно някой горе си падаше по глупаците. Прогонвайки всякакви мисли за алигатори, той използва ръцете си и кануто послушно се насочи натам.

Наоколо нямаше никаква следа от Естъп. Дори кепето му в защитен цвят не беше изплувало над водата. Вероятно вече се е продънил в ада, при това на съвсем дребни късчета, облекчено въздъхна Демарко.

В продължение на няколко секунди остана неподвижен, с гребло на колене. Беше сигурен, че ще се измъкне от блатото, тъй като вече му се беше случвало да управлява кану — това стана преди години, на една от гребните бази на река Потомак, където даваха лодки под наем. Проблемът беше, че не знаеше накъде да тръгне.

След известно време си спомни, че през нощта Естъп бе споменал курс на запад. Окей. Без да е бил скаут, Демарко все пак знаеше, че слънцето изгрява от обратната посока. Завъртя носа на лодката на изток, примижа под ярките утринни лъчи и започна да гребе.

 

 

Дори и при най-благоприятни обстоятелства Демарко не би определил себе си като пътешественик и авантюрист. Най-близката му представа за „излет сред природата“ се свързваше с нает на плажа чадър и бавно обслужване от страна на персонала. Затова в момента — с тъпа болка в ранения крак и натрапчиво жужене на блатните мушици около главата му — той имаше чувството, че се намира в Долината на смъртта: дестинация, която беше в края на списъка с любимите му маршрути.

Въпреки това изпитваше любопитство към дивата природа наоколо. Забеляза няколко птици рибари, сред които една — вероятно синя чапла, стоеше на един крак и сякаш позираше за фотография в списание „Нейчър“. После край борда изплува едра водна костенурка и той плесна с греблото, за да я прогони. Това не беше израз на игривост, а по-скоро на желанието му наоколо да няма нищо, което би привлякло алигаторите към нестабилното кану.

В продължение на около половин час се придвижваше в относително чисти води, сред които се виждаха островчета от блатна растителност и диви цветя. От туристическите брошури в мотела знаеше, че островчетата стоят върху могили от торф, а може би и самите те бяха от торф. На кого му пукаше, по дяволите? От същите източници бе научил, че Оукъфъноуки означава „тръпнеща земя“, защото, когато човек върви по торфа — кой, за бога, би пожелал подобно нещо, — той се движи под краката му.

На открито се чувстваше сравнително добре, но по-напред каналът видимо се стесняваше и се превръщаше в тесен проход с надвиснали от двете му страни дървета. Не му се щеше да навлиза в него, но движението в източна посока означаваше да се насочи именно натам — към тунела от зеленина над заблатената вода. Не след дълго движението по права линия стана невъзможно, тъй като трябваше да заобикаля различни по големина дънери.

Клаустрофобията го връхлетя в момента, в който кануто се плъзна под гъсталака и задухът стана наистина непоносим. Синкавите гирлянди испански мъх се спускаха от клоните на кипарисите като гигантски паяжини, засилвайки усещането, че е попаднал във вътрешността на чудовищен пашкул. Растителността в тази част на блатото беше странна на вид и вероятно носеше наименования от сорта на „пурпурна мехунка“ или „пълзящ пирен“.

Демарко потръпна. Дяволското блато го караше да диша учестено и да мисли за лоши неща. Започна да гребе по-усърдно въпреки предупрежденията на разума да не изпада в паника и да не се държи като дете на тъмно. Спокойно, спокойно, мърмореше си полугласно той, сякаш изричаше тайнствена мантра.

Изпита огромно облекчение, когато лодката най-сетне напусна зеления тунел и пред него се ширнаха чистите, лениви води на блатото. Но това облекчение скоро го напусна и паниката отново се върна в душата му. Гребеше вече три часа, но приблизителните му изчисления сочеха, че снощи едва ли бяха пътували повече от час. Все още беше убеден, че се движи на изток, но явно заобикалянето на проклетите кипариси някак бе успяло да го отклони от курса. Доста по-късно си даде сметка, че следва движението на слънцето, което, както е известно, изгрява от изток и тръгва на запад. Май все пак трябваше да се включи в някой от скаутските лагери, от които като дете беше бягал като от чума.

Обзе го нерешителност. Чудеше се какво да прави. Беше безнадеждно изгубен, измъкване нямаше. Добре знаеше, че блатото Оукъфъноуки се простира на площ от около хиляда квадратни километра, а това означаваше, че може да се върти в кръг, докато пукне от глад. Но на помощ отново му се притече някакво неизвестно божество и той беше близо до решението да се моли на всички такива до края на живота си, независимо как изглеждаха и какви имена носеха.

Заобиколил едно малко, обрасло с високи магнолии островче, той изведнъж се оказа на стотина метра от плоскодънна лодка, в която две момчета ловяха риба. Никога през живота си не беше изпитвал по-голяма радост при вида на деца.

— Хей, момчета! — размаха ръце той.

Хлапетата се обърнаха в негова посока и на лицата им се изписа паника. Сигурно бяха излезли на риба без разрешение.

— Какво? — отвърна едното от тях, вероятно преценявайки дали не биха могли да се изплъзнат от човека в лекото кану.

— Спокойно, спокойно — вдигна ръце Демарко. — Аз съм турист, но се изгубих. Накъде трябва да греба, за да стигна до магистралата за Фолкстън?

Хлапетата го изгледаха така, сякаш беше луд.

— Натам — промърмори едното от тях и махна с ръка. — Триста-четиристотин метра.

Посочената посока се отклоняваше от маршрута на Демарко поне с деветдесет градуса.

Когато най-сетне се добра до магистралата, той скочи на брега и натисна кануто под водата, инстинктивно решил, че колкото по-късно открият лодката на Естъп, толкова по-добре. Изкачи насипа към магистралата, давайки си сметка, че изглежда доста странно. Дрехите му бяха мокри и измачкани, мръсната коса лепнеше за черепа, а под раздраните от ножа на Естъп панталони белееха босите му крака.

Не знаеше в коя посока е Фолкстън, затова хвърли мислено ези-тура и тръгна надясно. Скоро зад гърба му се появи кола и той вдигна палец. Шофьорът, естествено, не спря, преценил с един поглед странния тип с вид на сериен убиец, който крачеше по платното. Две коли след него постъпиха по същия начин, но третата, очукана тойота, даде мигач и отби на банкета.

Демарко отвори дясната врата и веднага забеляза подозрителния поглед на шофьора, насочен към босите му крака.

— Стана малка авария — подхвърли Демарко с усмивката на готин пич, когото са прецакали. — Снощи се завъртях около една мацка. Работата беше наред и тя ме покани на гости. Само дето пропусна да ми каже, че си има мъж. Извадих късмет, че изгубих само обувките си.

— И това се случва — ухили се човекът зад кормилото. Накъде си тръгнал?