Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (44)

Четиридесета глава

1997 г.

— Добре дошла у дома!

Анджела се сепна. Беше отворила входната врата на къщата си, когато видя Лейла, неколцина стари семейни приятели и част от екипа на хотела във всекидневната.

„Добре дошла у дома!“ — гласеше банер, окачен от едната до другата страна на кухненския свод; на масата за хранене се виждаха картонени чаши и чинии, пълни с напитки и сладкиши.

Лейла се приближи.

— Парти — изненада, скъпа, опитай се да изглеждаш щастлива!

Анджела се усмихна с усилие.

— Благодаря на всички. Благодаря ви. — Колко неловко. Беше прекарала в частна болница две седмици, освобождавайки се от пристрастеността си към медикаменти. Кой би помислил, че ще я посрещнат с парти — изненада? Но тя знаеше, разбира се. Лейла. Свекърва й беше идвала да я вижда всеки ден, повтаряйки едно и също: „Няма от какво да се срамуваш“.

Е, може би не. Но във всеки случай не се гордееше.

Бо застана до нея. Тя го прегърна силно.

— Нали нямаш нищо против партито, мамо?

— Ни най-малко — излъга тя. — Някой да ми налее шампанско.

Не можеше да празнува, наистина не можеше. Кошмарът на пристрастеността беше свършил, но другият кошмар още стоеше: ужасът от спомените й. С нея в болницата бяха работили двама психолози, но тя непрекъснато отказваше да си спомни нещо, независимо че всички я уговаряха.

На втората й сутрин в болницата слушаше радиото, когато съобщиха новина, която накара нещо в нея да трепне. В пристанището на Сидни бяха намерили тялото на мъж, идентифициран като известния някога лондонски музикален продуцент Джордж Фелоус. Името разтърси тялото й като електрически ток, макар да не знаеше защо: дали този човек бе важен за нея, или само името му й бе известно отпреди! Това й доказа съвършено ясно, че спомените си бяха тук и чакаха. Сянката се беше вдигнала и единственото, което трябваше да направи, бе да се съсредоточи малко по-здраво… Но тя се отдръпна като дете, което се страхува да свали залепения лейкопласт.

Партито свърши към два и Бо отиде в стаята си да играе компютърни игри с момчето на съседите. Лейла я видя, че се чувства по-добре и се качи в малката си тойота, за да се прибере у дома, в планината. Изморена, Анджела реши да отиде да си легне.

На леглото й имаше малък пакет, върху който бе залепена бележка от помощничката й в хотела: „Това пристигна за теб в сряда“. Колетът бе адресиран до Анджела Смит, собственичка на хотела, но имаше етикет „Лично и поверително“. Тя се намръщи и го обърна. Обратният адрес бе в Сидни, изпращачът се казваше Дитер Нюман.

Защо това име й звучеше някак познато?

След това се сети. Това бе мъжът с немския акцент, онзи, който й каза, че знае коя е.

Тя пусна пакета, сякаш пареше. Започна да крачи из стаята. След това го остави в спалнята си и отиде в градината.

Разхождаше се наоколо, все по-притеснена. Как щеше да успее да отблъсне спомените тази вечер? Не можеше да вземе успокоителни, щеше да разочарова Бо. Продължи да обикаля из градината като животно в капан. Беше стигнала до задънена улица. Единственият начин беше да отвори пакета или да умре.

Само че още не й се умираше.

Тя се върна решително в къщата и взе пратката. Разкъса опаковката. Вътре имаше папка с прикрепена към нея бележка. Бележката определено беше неясна.

Скъпа Анджела,

Знам, че може би няма да се зарадвате много на това съобщение от мен, но мисля ще се съгласите, че не аз съм този, който трябва да реши кое е добро за вас. Информацията е тук и от вас зависи дали да я прочетете, или не.

Сърдечни поздрави,

Дитер Нюман

Дотук всичко беше наред. Тя си пое няколко пъти въздух дълбоко, след това отвори папката. Имаше дълго писмо, адресирано до някоя си Ели. Остави го непрочетено и се зарови нататък из документите. Намери четири свидетелства за раждане. Прелисти ги. Върху две от тях бе отбелязано на ръка „поправено“. Тя прочете имената, като се опитваше да открие някакъв смисъл. Ели Франкел: това сигурно беше персоната, до която бе адресирано писмото. Анджела се вгледа в датата й на раждане: 21 януари, 1955 г., същата като нейната. Имената на родителите бяха Каспер Франкел и Мария Франкел, по баща Дръмънд. Върху следващия поправен документ стоеше нейното име, или поне последната му версия: Анджела Анет Кирикос, дъщеря на Николас Кирикос и Маргарет Кирикос, по баща Смит. Маргарет Смит.

Нейната майка. Разтърси я тръпка на отвращение, когато злобното лице на жената изплува в съзнанието й. Малка курво, ще гориш в ада.

Анджела сдържа дъха си. Оризовата хартия се разкъса, силуетите се изправиха уголемени. Все някога това трябваше да се случи. Не можеше да бъде спряно. Беше стигнала толкова далеч, можеше да продължи нататък.

С препускащо сърце извади следващия документ, този път отбелязан с „оригинал“. Името на детето беше оставено празно, но рождената дата беше същата. На мястото на имената на родителите пишеше Ефимия Ангелис и Джордж Фелоус.

Шок, един след друг. Първият, когато видя името на Мия върху свидетелство за раждане на момиченце, родено в същия ден като нея, а вторият — начинът, по който другото име, което бе чула по радиото преди два дена — Джордж Фелоус — отключи куп спомени. В съзнанието й изплува едно лице, тъмни очи, тъмна коса… Това ли беше баща й? Или някой друг?

Усети, че се обърква. Зави й се свят, не можеше да схване смисъла на документите, така че не продължи нататък. Вместо това се върна към писмото и започна да чете.

 

 

И така, най-лошото се беше случило и то бе ужасно, непоносимо. Дълго след като прочете писмото, Анджела продължаваше да лежи върху леглото, като следваше спомените си един подир друг по неясната нишка. Жертва, бегълка, гол модел, проститутка, ненавиждаща сама себе си, наркоманка. Странно, нищо от това не я изненада, дори фактът, че някога е била прочута попзвезда. Имаше чувството, че го е знаела през цялото време, в клетките и кръвта си, ако не в осъзнатата си памет, така че това не бе откритие на някакво ново аз, а просто завръщане към старото. Повръщаше й се от срам, отвращаваше се при мисълта, че това тяло, което обитаваше, е било използвано толкова лошо. И въпреки ужаса, че връщането към миналото й ще я разкъса на две, се случи обратното. Почувства се така, сякаш е била съшита отново. Лейла се бе оказала права, спомените я направиха цяла. Но не цяла по начин, по който да се чувства удобно.

Спомените за нощта, когато Бенедикт я беше отвлякъл, бяха най-лошите. Отне й много време, за да събори тази бариера и да си спомни всичко. Но накрая един след друг спомените се навързаха. Връщането на един неминуемо водеше до връщане на останалите. Сърцето й биеше силно, ръцете й трепереха, а думите му — онези, които ехтяха в сънищата й — се върнаха към нея с ужасяваща яснота. „Ти го уби. Ти уби баща ми“. Какво облекчение, че сега най-после можеше да си спомни, че това не е истина.

Най-тъжното бе, когато си даде сметка, че в живота си е имала само няколко хубави момента. Не беше имала много приятели или роднини, изглежда. Въодушевлението от изпълненията й на сцената бе ярко, но някак кухо. А спомените за Джордж, за неговата груба обич, бяха обагрени с тъгата, че е мъртъв. Нямаше да го види никога повече, да слуша бащинските му съвети.

Едва не се разсмя. Да слуша бащинските му съвети. Той й беше баща! В писмото се казваше всичко, как е накарал адвоката си да го държи в течение за двете момичета, как е загубил връзка с Ели, когато осиновителите й са се преместили в Германия, но как винаги е знаел за Анджела и се е борил със съвестта си седмици наред, преди да я потърси и да сключи с нея договор за новия си музикален проект.

И заедно с баща си, тя бе открила и истинската си майка. Мия, или Ефимия Ангелис, както бе изписано на купчината неосребрени чекове за наем за къщата на скалата. Всичко, всичко това го пишеше в писмото на Джордж; но нямаше думи за дълбоката скръб, която изпита за загубата на Мия, за гнева към Силас, който е знаел и не й е казал, нито за щастливото облекчение, че макар и за кратко, е познавала и обичала Мия.

Фактът, че имаше сестра, нещо, което преди би било огромно откритие, сега изглеждаше незначително. Разбра от писмото на Джордж, че тази сестра близначка е встъпила в ролята на Пени Брайт, когато Анджела е излязла от тази роля и че това е жената, на която, според хората, приличала. Но бе прекалено изтощена от връщането на спомените си и от истината за Мия, за да чувства нещо друго, освен вцепенение, към Ели Франкел. Можеше да се справи друг път с това.

— Мамо? — Беше Бо, който затръшна вратата след себе си, въпреки непрестанните й напомняния да го прави тихо. — Къде си?

— Вътре — отвърна тя, осъзнавайки, че навън се е смрачило и седи в тъмнината. Протегна се и светна лампата, и Бо влезе нерешително.

— Добре ли си? Изглеждаш сякаш си плакала.

Един поглед й бе достатъчен, за да си даде ясна сметка: независимо от това какво беше правила в миналото си, то я бе довело до този момент, до сина й — любовта на нейния живот — и тя не можеше да съжалява за нищо. Би го направила отново по същия начин, за да е сигурна, че Бо ще го има в живота й.

— Наистина плаках, скъпи — каза тя. — Но отсега нататък ще съм добре.

* * *

Късно същата вечер телефонира на Джери, докато Бо гледаше телевизия, и му разказа всичко. Той я изслуша търпеливо, като от време на време промърморваше по някоя окуражителна или успокояваща дума.

— Има и нещо друго — каза тя, когато изля душата си докрай и успя да овладее сълзите си.

— Какво?

— Трябва да науча какво става с мъжа, който ме отвлече. Изгубих паметта си преди да го осъдят. Можеш ли да разбереш дали още е в затвора?

— Ще видя какво мога да направя. Имаме един-двама адвокати, с които мога да се консултирам. Ще ги попитам. Как се казваше онзи?

— Бенедикт Мартин. — Произнасянето на името му гласно я накара да настръхне.

— Добре — каза той, — разбрах. — Последва пауза. — Гордея се с теб, скъпа.

— Наистина ли?

— Ти влезе в огъня. Това наистина беше смело.

Тя се усмихна, почувства се уязвима, самотна.

— Липсваш ми, Джери.

— И ти ми липсваш, миличка.

След разговора тя си взе топъл душ и си направи горещо мляко с какао. Филмът на Бо свърши и започнаха да текат надписите с актьорите, когато тя седна на кухненската маса и започна да си припомня… позволявайки на частите от живота си да се съединят в едно, и осъзнавайки, че новата Анджела и предишната Анджела не са чак толкова различни. Бо се приближи и я целуна за лека нощ. Телефонът звънна и той го вдигна.

— Татко е.

Анджела се намръщи. Защо й се обаждаше толкова скоро?

— Анджела, научих някои неща за нашето приятелче Мартин.

— Вече?

— Тази библиотека, по която работим, в момента събира новинарски бази данни. Влязох в базата данни веднага, след като говорихме. Онзи е пуснат от затвора през януари, след това веднага си е намерил фалшиви документи за самоличност. Напуснал е страната.

Сърцето й спря. Идва за мен.

— Анджела? Там ли си?

— Нали не мислиш, че…?

— Какво? О, не, Анджела, разбира се, че не. Може да е навсякъде. Перу, Бали… Кой знае?

— Той е убеден, че аз съм убила баща му.

— Било е преди повече от двайсет години. Гласът му прозвуча разтревожено. — Още не си се освободила от тази параноя, Анджела. И тя те води в лоша посока. Трябва да се отърсиш от нея.

— Ами ако не е параноя?

— Скъпа, ако наистина се безпокоиш, вземи Бо и идете при мама за известно време.

Тя обмисли идеята. Помощничката й беше дежурна до края на седмицата и щеше да е добре да бъде в компания, докато се освободи от шока след връщането на паметта си.

— Добре, мисля, че ще го направя — каза тя.

Бо я погледна очаквателно, когато тя остави телефона.

— Мамо?

— Събери си раницата, миличък. Отиваме при баба и дядо за няколко дни.

 

 

Анджела седеше в кухнята на Лейла, пиеше горещ шоколад и се опитваше да се пребори със страха си. Бо и дядо му играеха карти в стаята в сутерена, необезпокоявани от дългите разговори, които майка му и баба му водеха. Анджела й беше разказала всичко, за втори път в рамките на няколко часа беше повторила историята, и въпреки това продължаваше да й се струва нереална.

— И ето ни накрая тук — завърши тя.

Лейла се намръщи и бръчките около устата й се задълбочиха.

— Но, Анджела, този Бенедикт вероятно няма представа, че ти вече не си Пени Брайт.

Това твърдение я порази. Разбира се. Как не се беше досетила сама? Сигурно, защото наведнъж се наложи да мисли за толкова много други неща. Но облекчението бе заменено веднага от нова тревога.

— Ели Франкел — каза тя.

— Точно така, скъпа. Ако онзи наистина е решен да те намери, то ще намери първо нея.

Най-после до съзнанието й достигна фактът, че имаше сестра близначка, с която бяха делили една утроба. И разбра, че не може да остави Ели да бъде наранена от Бенедикт. Не и заради греховете на Анджела.

Тя стана и закрачи.

— Трябва да я предупредя, нали?

— Да, но не бива да я плашиш. Все пак не сме сигурни къде е този Бенедикт.

— Той ме мразеше, Лейла. И със сигурност още ме мрази.

— Прекарал е повече от двайсет години в затвора, няма да му се иска да се връща пак там. Сигурно се пече в момента на някой плаж. — Лейла се усмихна широко. — Не е ли това, което и на теб ти се иска?

Анджела спря.

— Само че той не е нормален. Особен е. Никога няма да си простя, ако нещо се случи на Ели, на сестра ми, защото не съм я предупредила. — Тя щракна с пръсти. — Дитер Нюман: Обзалагам се, че има телефонния й номер. Нали не възразяваш? — Тя посочи към телефона.

— Давай.

След малко телефонът в апартамента на Дитер Нюман иззвъня.

— Ало?

— Дитер?

— На телефона. — В гласа му прозвуча надежда. — Ели?

— Не, Анджела е. Анджела Смит. Изпратихте ми колет.

Последва пауза.

— Чудех се дали ще ми се обадите.

— Къде е Ели?

— Значи сте го прочели?

— Къде е тя? — повтори Анджела. — Мисля, че е в голяма опасност.

Дитер се разтревожи и тя бързо му обясни, доколкото можеше.

— Знам само, че мястото се нарича Мануния — каза й той. — Намира се близо до град Байуонг. Нямам телефонен номер. Тя ми каза, че трудно бих я намерил, но… Имам предвид, че дъщеря ми откри по Интернет как се казва мястото. Което би могъл да направи и той.

Гласът му беше напрегнат и Анджела се почувства виновна, че го е разтревожила. Започна да го успокоява, че нищо не се знае със сигурност, че просто иска за всеки случай да предупреди Ели.

— Ще свърша малко работа и ще се опитам да отида там по някое време тази седмица — каза Дитер. — Не съм я виждал отдавна и това ще е добър повод да го направя.

— Извинявам се, че ви обезпокоих.

— Не, не, радвам се, че се обадихте. — Пауза. — Мислите ли да се свържете с нея? В някакъв момент?

— Според вас дали би искала да ме види?

— Знам, че би искала.

Анджела не можа да се успокои дори след телефонния разговор. Може би щяха да минат дни, преди Дитер да успее да отиде. Тя забарабани с пръсти по кухненския плот, след това се обърна към Лейла: — Мисля, че трябва да се обадя в полицията в Байуонг.

— Направи каквото трябва, скъпа. — Лейла я целуна по челото. — Аз отивам да си легна. Ти също трябва да си лягаш. Днес беше дълъг и изморителен ден.

В полицейския участък се включи телефонен секретар:

— Свързахте се със сержант Гордън Озбърн…

— По дяволите — промърмори тя, след което затвори, без да остави съобщение. Може би Лейла беше права. Един хубав сън щеше да я накара да се почувства по-добре. Изми зъбите си и се пъхна между колосаните, лъхащи на перилен препарат чаршафи. Лежа дълго, заслушана в звуците на къщата. Бо и дядо му свършиха играта на карти. Шум от душ, стъпки, глас на бухал откъм горичката от макадамия. Лампите една след друга изгаснаха и сънят обхвана всички, освен нея. Досмеша я: първата й нощ извън болницата и вече се нуждаеше от приспивателни. Направи това, което й беше казал терапевтът й: стана и се опита да мисли за нещо друго.

Без да съзнава, се оказа до библиотеката с книги на Лейла. След минути намери онова, което търсеше: пътна карта на Куинсланд. В тесния кръг светлина от стоящата лампа намери страницата, която я интересуваше.

Байуонг. Малка точица върху картата в средата на нищото. Най-близките градове се намираха на стотици километри. Но бе право на запад от мястото, където Анджела се намираше в момента. Предположи, че ще й отнеме почти цяла нощ, за да стигне до там.

Какво си въобразяваше? Беше посред нощ. Трябваше да изчака до сутринта, да види как ще се чувства тогава. Само че съзнанието й не й даваше мира и тялото й не можеше да се отпусне. Ели Франкел й беше родна сестра.

Без да мисли повече, тя се облече, написа бележка за Бо и се качи в колата.