Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (30)

Двадесет и седма глава

Ели се чувстваше странно равнодушна към ръкоплясканията. Когато отиде зад кулисите и излезе след извикването на бис на премиерата на „Травиата“, не изпита никакво чувство на приповдигнатост и радост, каквито бе очаквала. Публиката беше доброжелателна; силен взрив от аплодисменти избухна след индивидуалния й поклон. Беше се представила добре, много по-добре от Нанси Маккензи. Тя изследва внимателно чувствата си, когато седна в гримьорната и започна да сваля тежкия грим. Възможно ли беше да е прекомерно погълната от горчивина и завист, че да не може да изпита простото удоволствие от музиката? Сега не можеше да срещне собствения си поглед в огледалото, изпитвайки неприязън към това, в което се бе превърнала.

На вратата се почука и Ели се стегна. Враждебността от страна на състава бе станала непоносима; не искаше да вижда никого.

— Влез — успя да извика накрая.

Андре Андерсон се вмъкна през вратата и затвори след себе си.

— Пинелъпи, поздравления. Пя прекрасно!

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Благодаря, Андре.

— Беше ми казано сто пъти, че греша, като те наемам, но ти възнагради вярата ми в теб. — Той измъкна един стол и седна в него чинно, малките му ръце поглаждаха козята му брадичка. — Трябва да говоря с теб за следващата година. За повече работа.

Ели наостри уши. Притесняваше се какво ще се случи след края на този сезон.

— Давай — подкани го тя.

— Имам обещанието на Нанси Маккензи, която ми е обещала да пее главната роля в „Дидо и Еней“. Иска ти да я дублираш.

Ели не можа да накара езика си да се раздвижи. Нанси Маккензи едва бе сдържала презрението си към нея по време на репетициите. Радостта на Ели от предложената работа мигновено бе заменена от подозрение. Най-после тя успя да произнесе:

— Нанси ме иска?

— Настоява.

Изминаха няколко минути, докато тя прехвърляше казаното през ума си. Андре не се съмняваше, че ще се възползва от шанса. Само една крачка стоеше между нея и главната роля, за която мечтаеше. Но й се струваше, че нещо не е наред. Защо Нанси ще й предоставя такава възможност? Тя си спомни тяхната първа среща, радостта на Нанси, че Ели ще играе нейна прислужница. И разбра: Нанси се страхуваше от по-големия талант на Ели. Да я има за дубльорка беше начин да я държи под око; пречейки й да приеме друга, по-голяма работа през сезона; уверявайки се, че остава подчинена. Нанси поемаше риск да не се разболее, поемаше риск с Ели, позволявайки й да пее единствено на репетициите.

Но какво щеше да стане, ако тя не влезеше в играта им? Трябваше да плаща наема си, а нямаше друга опера в Англия, с която да е във връзка. Може би това беше проблемът, може би трябваше да се махне от Англия. Лондон беше преди мястото, където се бе случило всичко за нея; сега се превръщаше в място, където кариерата й бездействаше, отровена от зли критици и апатия. Тя вече нямаше звукозаписна компания, можеше да е бедна в Германия по същия начин, както беше бедна и в Лондон. Мисълта за дома я накара да си спомни за Дитер, за голямата грешка, която направи като го изостави и го пусна да си отиде. Прекалено късно ли беше да се върне, да изтрие двете и половина години и да започне отначало?

— Пинелъпи? — каза Андре. — Нещо не е наред ли?

— Не искам да бъда дубльорка на Нанси Маккензи — произнесе тя гордо. — По-добра съм от нея и тя го знае.

Очакваше гневен отговор, но Андре се засмя.

— Скъпа моя, всички го знаят. Само че този бизнес не работи така: талантът и успехът не са равнозначни. Трябва да улавяш възможностите, когато се появяват. Не бъди прекалено горда, иначе ще ти е трудно да работиш.

— Не ме интересува. Няма да играя нейната игра.

Андре сви рамене и стана.

— Ако промениш решението си…

— Окончателно е.

— Хубаво. Предай поздравите ми на Айвън, става ли? — Той вдигна пръсти до челото си, след което затвори вратата след себе си. Ели бързо приключи със свалянето на грима и се преоблече в ежедневните си дрехи. Преди да помисли още веднъж, преброи парите в портмонето си и излезе от театъра, за да намери телефонна кабина.

Навън слабият ненавременен сняг се завърташе около редицата от бързо движещи се коли и падаше грациозно на земята. Студът хапеше злобно и Ели смъкна шапката над ушите си. Намери един телефон на ъгъла под жълтата светлина на уличната лампа. Затвори вратата на кабината, но студът проникваше вътре. Тя свали ръкавиците си и пусна монети в слота. Операторът й помогна да се свърже с единствения номер на Нойманови в Кокондорф.

И за първи път след толкова години тя заговори с фрау Нойман.

— Здравей. Ели Франкел е.

— Здравей, Ели — отговори фрау Нойман внимателно.

Ели си помисли, че такъв предпазлив тон би бил немислим между тях преди, и я заболя.

— Фрау Нойман, търся Дитер. При вас ли е?

Кратка тишина — само миг, всъщност, — подготви Ели за разочарованието.

— Съжалявам, Ели, но не е тук.

— Значи най-после се е изнесъл, така ли? — пошегува се тя, но шегата й прозвуча кухо.

— Може и така да се каже. Преди една седмица замина за Сидни.

— Сидни? В Австралия?

— Точно така.

Сърцето на Ели се разтуптя. Беше избрала възможно най-неподходящия момент. Точно когато реши да възобнови връзката, той бе заминал на хиляди, хиляди километри оттук.

— Имате ли телефонния му номер?

— Мога да ти дам адреса. Още няма телефон.

Ели бръкна в чантата си за химикал и лист.

— Да, кажете.

Когато фрау Нойман продиктува адреса, Ели се запита колко ли може да струва полетът до Сидни. Повече, отколкото можеше да си позволи, разбира се. Може би ако му изпратеше писмо…

— Ели, трябва да ти кажа нещо важно — продължи фрау Нойман. — За Дитер.

Снегът навън се усили.

— Какво? — попита тя, изплашена от сериозния тон на фрау Нойман.

— Дитер вече е женен.

Думите бяха като удар в сърцето й. Дитер женен?

— За кого?

— За една много мила млада жена, казва се Ингрид. Очакват бебе през февруари.

Ели се облегна на стената на телефонната кабина. Дълбоко в себе си тя винаги бе таяла фантазията, че един ден ще бъдат заедно с Дитер. Те бяха млади и тя знаеше въпреки отвратителния край, че той я обича. Не искаше ли и той това? Защо, по дяволите, се беше оженил за друга?

Може би защото не го беше потърсила две и половина години. Защото беше прекалено съсредоточена в кариерата си, в парите, в славата. Във всичко, което нямаше значение. Може би беше намерил някоя, която като него никога не е губила от поглед важното в живота.

— Много се радвам за него — успя да изграчи тя. — Предайте му моите поздрави, когато му пишете следващия път.

— Можеш и ти да му пишеш — каза фрау Нойман.

— Не… не. Аз… — Последната й монета падна със звън през слота и разговорът прекъсна. Тя погледна отчаяно адреса, написан на гърба на автобусно билетче. Сгъна го внимателно и го пъхна в портмонето си, преди да обърне очи към улицата. Трафикът продължаваше, лампата над телефонната кабина продължаваше да потрепва, снегът продължаваше да вали. Всичко бе равнодушно към нейното страдание.

Някога беше смятала, че няма нищо, но бе притежавала нещо по-хубаво и по-ценно, отколкото е предполагала. Беше пропиляла това щастие. Сега знаеше какво е наистина да си с празни ръце.

* * *

Анджела не можеше да се отърси от мрачното настроение.

Това не беше първата Коледа, която посрещаше сама. Доколкото знаеше, може би винаги е било така. Но този път това я притесняваше. Тя седна в креслото в ъгъла на спалнята си, прелиствайки разсеяно една книга на слабата светлина от коледната лампичка с форма на звезда, закачена на прозореца.

Беше странно как, макар и без памет можеше да чувства носталгия по това време на годината. Не можеше да си спомни и една английска Коледа, но знаеше, че гръцката Коледа е различна: по-тържествена, с весели песнички, мирис на сладки бисквити и печено агнешко със златиста коричка. Подаръците бяха разменени още миналата седмица. Бъдни вечер не беше весела, не бе изпълнена с очакване. Тя се чувстваше самотна. Чувстваше се изгубена.

Може би трябваше да стане и да отиде да види Силас, да прекара известно време с него и семейството му. Беше винаги добре дошла у тях, а таверната беше затворена. Можеше дори да отиде до къщата на Мия: възрастната жена сигурно щеше да се зарадва. Имаше толкова начини да си намери компания и да прогони самотата, но тя не избра никой от тях. Може би се наслаждаваше на меланхолията прекалено много.

Тя се пресегна към чашата с червено вино, която стоеше на нощното шкафче. Добре че в хотела беше тихо: имаше само един гост. Почти като ваканция.

Още го мислеше, когато на рецепцията се позвъни. Тя остави книгата и чашата с вино и се изправи несигурно. Още хавлиени кърпи ли искаха? Среднощна закуска? Или горещата вода беше свършила?

Французойката чакаше. Гръцкият й беше ужасен и Анджела се мъчеше да я разбере. Накрая все пак се разбраха: жената искаше да хапне нещо. Анджела обясни, че обикновено осигурява само закуска, но предложи да препече филийки и да направи чай. Приключи бързо в тихата кухня и се върна в стаята си.

Още не седнала, и звънецът отново иззвъня. Тя въздъхна и си помисли, че няма да отиде. Все пак беше Коледа. Може би ако напишеше бележка и я сложеше на рецепцията, щяха да я оставят на мира.

Звънецът отново иззвъня и тя се надигна. Силас винаги казваше, че французите са груби; може би беше прав. Тя забърза надолу по коридора и зави към фоайето.

Една фигура, едновременно позната и непозната, чакаше на меката светлина на лампата.

— Джери!

Той й се усмихна, очите му се присвиха.

— Честита Коледа! — подаде й една картичка. — Казах ти да я очакваш.

Внезапно я обхвана смущение. Приближи се и взе картичката, но не можа да се застави да срещне погледа му.

— Какво правиш тук?

— Исках да съм някъде на топло по Коледа. Помислих си, че на острова ще е приятно. — Той я хвана за ръцете. — Мислех, че ръцете ти ще бъдат по-топли.

Тя погледна усмихнатите му очи и смущението й изчезна. Нямаше значение, че е прекарала само четири дни с него, нямаше значение, че единственото, което знаеше за него бе научено от сърдечните му, забавни писма. Имаше чувството, че го познава от цяла вечност. Разтвори ръце и го прегърна.

— А, така е по-добре — каза той и дъхът му опари ухото й. — Нещо ми липсваше, след като тръгнах оттук, Анджела. Надявам се не възразяваш, че се върнах да го намеря.

— Ни най-малко. А знаеш ли къде да го търсиш?

Той се усмихна палаво.

— Може би горе в спалнята ти?

Анджела беше едновременно развълнувана и несигурна. Не знаеше какво да прави, не знаеше дори дали го е правила преди. Сети се за ужасния спомен, за мъжа с фотоапарата, но го отблъсна. Джери беше настоятелен. Взе ръката й в своята и я поведе по коридора. Затвори вратата с ритник зад тях и се притисна в нея, хълбоците му бяха срещу нейните, шепнеше името й в ухото й. Тя се отпусна в него, зарови пръсти в дългата му коса. С опитни пръсти той разкопча блузата й и топлите му ръце се мушнаха вътре. Анджела усети, че я залива гореща вълна. Топлото му твърдо тяло, опияняващата му мъжественост: беше като магия върху сетивата й и тя й се отдаде доброволно.

— Леглото, леглото — прошепна между целувките му и той я сграбчи и я пренесе, като я остави нежно под блясъка на коледните лампички. Там забавиха темпото, съблякоха се и се наслаждаваха на допира един с друг. Тя си помисли, че сигурно никога не е преживявала подобно нещо, защото иначе щеше да си спомни това удоволствие, това нажежено до бяло желание, което разцъфваше и се носеше в кръвта й. Джери покри тялото й със своето и тя произнесе тихо:

— Бъди внимателен, никога не съм го правила преди.

Той се усмихна:

— Аз винаги съм внимателен — и проникна в нея.

По-късно, когато страстта се укроти и лежаха в топлата тишина, той я попита:

— Значи това наистина ти е било за първи път?

— Така мисля.

Той седна в леглото и я погледна.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа… че не си спомням. А съм сигурна, че щях да си спомня… това.

Джери беше явно озадачен и тя разбра, че трябва да му обясни.

— Нямам спомени за живота си преди един инцидент, който се случи преди три години.

Той се засмя, но бързо изтрезня, когато не видя усмивка в отговора.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

След това я гледа дълго и съсредоточено.

— Не ме гледай така. Караш ме да се чувствам като панаирджийска атракция — каза тя отбранително.

— О, не. Разбира се, че не си нищо такова. — Наведе се и я целуна по ключицата. — Скъпа, не исках да те засегна. Толкова е странно. Как се е случило?

— Не знам. Събудих се в една нива в Испания, дойдох до тук… и започнах нов живот. — Тя понижи гласа си до шепот: — Мисля, че бягах от нещо. Или от някого.

Той се облегна на възглавницата, допрял лице до нейното и отметна нежно няколко кичура коса от лицето й.

— Анджела Смит, продължаваш да ставаш все по-очарователна. Опитвала ли си се да си спомниш? Да разбереш коя си?

Тя поклати глава.

— Не искам. Щастлива съм, каквато съм сега.

Той я погледна, сякаш искаше да каже нещо, но се сдържа. Легна по гръб и се втренчи в тавана.

— Знаеш ли, май мога наистина да свикна да живея тук, на Острова на пеперудите. Нямаш свободна стая, нали?

— Имам — усмихна се тя. — Но ще трябва да я делиш с една много заета управителка на хотел.

— Няма проблем. За колко време е свободна?

Тя се подпря на лакът и целуна наболата му брада. Усети как една неумолима вълна се приближава, подхваща я и я повлича към океана. Беше ужасяващо, но и по някакъв странен начин весело.

— Завинаги, ако искаш.

— Този срок ми допада — каза той.

И остана.

 

 

Айвън се чувстваше неловко с Ели по време на пътуването на югозапад към Съсекс. Тя предполагаше, че се дължи на странния характер на днешното събитие и се опита да бъде колкото се може по-естествена, за да компенсира.

— Ходиш ли често да посещаваш семейството си? — попита го, когато започнаха да криволичат по тясно шосе. Ниски каменни огради, обрасли с мъх и голи увивни растения, се редяха от двете страни на пътя. Предишната нощ бе паднал лек сняг, но се бе стопил на мекото време.

— Виждам ги на Коледа и на рождени дни. — Пръстите му забарабаниха по волана. — Това е.

— Не сте ли близки?

Айвън я изгледа с крива усмивка, след това отново обърна очи към пътя.

— Боя се, че не.

Ели искаше да попита защо, но си помисли, че може да е грубо. Айвън я изненада с подробности, без да го е питала.

— Отраснал съм с бавачки. Всяка година с нова, докато навърших седем. След това отидох в интернат. Смятам, че семействата имат нужда заедно да прекарват времето, за да започнат да се обичат. — Колата забави. — Пристигнахме. — Той зави по широка алея.

Сдържаната декларация на Айвън, че не обича да се занимава с такива безсмислени неща като срещи с жени, сега придоби смисъл: далечно семейство, цял живот, държан далеч от другите. Почти го съжали. Докато изкачиха хълма и тя зърна за първи път имението Давъркорт.

То се състоеше от голяма, красива и поддържана джорджианска къща на края на дълга алея с високи тополи отстрани, окръжаващи тъмно езеро. Земята на изток се простираше до гора, на която краят не се виждаше. Градините около самата къща бяха идеално подредени, обрамчени с декоративни храсти и цветни лехи, редици от стари чимшири и алпинеуми, стигащи чак до алеята. Айвън спря малкия си бял форд на тесния паркинг до лъскав ролс-ройс. Тя изведнъж се усети непоносимо уплашена.

— А, брат ми вече е тук — каза Айвън, посочвайки колата. Той взе от задната седалка кошницата с опаковани подаръци. — По-добре направо да влезем вътре и да ти покажа. След обяда ще те изведа на разходка из гората.

Тя слезе от колата, надявайки се, че не изглежда така трескаво, както се чувстваше. Трябваше да си напомни да бъде спокойна. Богатите вярваха, че са по-добри от останалите: нямаше да им позволи да заподозрат, че и тя го вярва.

— Тук е красиво през лятото — каза Айвън и посочи градините. — Мама се гордее с лилиите си. Жалко, че сега не можеш да ги видиш.

Ели също си помисли, че е жалко. Жалко, че живот като този с историческо имение и ролс-ройс, и прочути лилии, щеше да й се удаде да види само веднъж. Тя се опита да отблъсне завистта, убеждението, че всичко това е ужасно несправедливо. Двамата се изкачиха по каменното стълбище до входната врата, която беше отворена, и влязоха в широко, покрито с плочки входно антре.

— Мамо? Тук сме — извика Айвън, като пъхна ключовете на колата в джоба си и хвана Ели за ръката.

Слаба млада жена в семпла черна рокля надникна.

— Те са в оранжерията, господин Хемблин — каза тя.

— Благодаря, Елизабет. Насам, Ели.

Докато вървяха през къщата, Ели виждаше стая след стая с богати килими, позлатени орнаменти, излъскани антики. Но изглеждаше почти така, сякаш тук никой не живее, сякаш имението Давъркорт беше по-скоро музей, отколкото семеен дом. Най-после стигнаха до оранжерията. Зимното слънце надничаше през високите стъклени панели и обливаше помещението със светлина. Тук приличаше повече на дом, беше пълно със зелени растения в кашпи, удобни дивани, смях и викове на деца. Айвън я представи и тя видя за първи път семейството му.

Брат му Реймънд беше тъмнокос, с приветлива усмивка и големи, космати ръце. Съпругата на Реймънд, Джейни, която имаше физиономия на кон и подчертано предвзет акцент, едва забеляза присъствието на Ели. Трите им деца — Бенджамин, Алисдеър и Питър — бяха умалени копия на баща си, всички с еднаква подстрижка и еднакво облечени. Тя бързо загуби представа кое от момчетата кое е, когато те затичаха лудо около пианото, а после се скупчиха под огромната елха и планината от подаръци. Братовчедката на Айвън, Корнелия, четирийсет и няколкогодишна повлекана с прическа като паница и комплект блуза и жилетка в кремаво също беше дошла; на ръката й беше увиснал бледоликият й съпруг Бърни, който не изпускаше от поглед Айвън.

Самият лорд Давъркорт, най-малко осемдесетгодишен, седеше стиснал устни в люлеещото се кресло, с карирано одеяло върху коленете. Ели не виждаше външни признаци на влошено здраве, но и никакви признаци на щастие или осъзнаване на многото блага, с които бе благословен. Старецът изглеждаше почти като нарисуван, сякаш не бе част от сцената, а по-скоро от декорите към нея. И накрая лейди Давъркорт, запазена шейсет и няколкогодишна дама с висок кок от сребриста коса и слаби бели ръце. Тя взе пръстите на Ели в своите и каза:

— Толкова се радвам да се запозная с теб, скъпа. — Но зад изражението й вееше хлад и думите не бяха нищо повече от представление. Ели можеше да се разсмее: тя не беше единствената, която играеше роля.

Поканиха я да седне и тя бързо обхвана с очи събраното семейство, като се усмихваше на правилните места, говореше, когато трябваше, докато през цялото време се чудеше на богатството, което я заобикаля. По настояване на малките момчета отвориха подаръците. Скоро стаята бе осеяна с разкъсана опаковъчна хартия и децата излязоха навън, за да изпробват новите си коли играчки, да се целят един друг с новите си пистолети играчки и да документират забавлението си с новия фотоапарат за мигновени снимки. Лейди Давъркорт удостои Ели с малко пакетче и тя изрази прочувствено благодарността си, преди да го отвори. Яркожълт шал и ръкавици в тон с него.

— Ръчно изработени във Франция — поясни старата дама.

— Прекрасни са — отвърна Ели, полуизкушена да каже онова, което баща й би казал: „Какво ви кара да мислите, че французите изобщо ги бива“.

— Цветът наистина ви подхожда — каза Джейни и Ели се запита дали изобщо я е погледнала. С нейната бледа кожа и кафяви очи жълтото бе последният цвят, който би избрала за себе си.

— Ели, не знаем нищо за вас. — Реймънд доля чашата си с уиски от декантера на помощната масичка и се настани на дивана срещу нея. — Айвън бил много потаен — добави той с усмивка. — Работите ли?

— Оперна певица съм — отговори тя. — Работя под псевдонима Пинелъпи Брайт.

— А-а, ето как сте се запознали — каза лейди Давъркорт. — Защото се чудехме.

— Трябва да ни попеете — изграчи един глас. Ели се обърна и видя, че е лорд Давъркорт, оживяла статуя.

— Не, Хенри, сигурна съм, че на младата жена не й се пее преди вечеря.

— Не искам да чувам „не“ — каза той. — Хайде, скъпа. Изпей нещо. Тя казва, че може да пее, аз искам да чуя.

Ели не знаеше как да отговори. Тя погледна към Айвън, който сви рамене:

— Щом татко иска.

— Да — изграчи старецът и тонът му прозвуча така металически, че Ели скочи от мястото си и се приготви да пее.

— Почакай, Ели. — Айвън също стана и отиде до пианото. — Ще ти акомпанирам.

Тя понечи да каже: „Не знаех, че можеш“, но бързо осъзна, че това ще разруши представата, че са двойка.

— Ще бъде чудесно — кимна тя.

— Какво ще кажеш за „Casta diva“? — попита Айвън, прелиствайки нотите.

Това беше третият запис от албума й.

— Добре.

Айвън изсвири встъпителните акорди и Ели беше изненадана от сръчността на ръцете му, от неговата чувствителност. Тя се съсредоточи и започна да пее. Реймънд, Корнелия и Бърни я гледаха с любезни усмивки, лорд Давъркорт седеше тихо, присвил поглед, почти мрачен; но Джейни и лейди Давъркорт си говореха през цялото време. Беше разсейващо и тя се почувства неловко, че се е съгласила да пее пред група непознати. Когато свърши, само Реймънд изръкопляска. Джейни и лейди Давъркорт продължиха разговора си, сякаш нищо не се е случило, Корнелия се обърна към Бърни да го помоли за салфетка, а лорд Давъркорт не помръдна, нито издаде звук. Изглеждаше така, сякаш е заспал с отворени очи.

Айвън заобиколи пианото и взе ръката й.

— Беше красиво, скъпа моя.

— Благодаря — отвърна Ели несигурно.

Трите малки момчета влетяха вътре и Елизабет се появи на прага да им каже, че обядът е сервиран. И те се насочиха към огромната овална трапезария.

Беше едва на половината път от гората, когато Ели осъзна, че Корнелия и лейди Давъркорт умишлено са я отделили от Айвън. Действаха заедно като ловджийски хрътки: Айвън беше издебнат от Корнелия под предлог, че искала той да й покаже някаква стара книга, която бил споменал; докато Ели бе издърпана в сенчестия тунел между дърветата по настояване на лейди Давъркорт, която нямала търпение да й покаже някакъв рядък вид папрат, която не растяла никъде другаде, освен в Съсекс. По време на обяда се бяха събрали облаци и сега започна да вали, но лейди Давъркорт — която още не бе казала на Ели първото си име — вдигна непоколебимо един чадър и придърпа Ели под него, като я хвана под ръка.

— Сигурно виждате вълшебната пещера — каза тя. — Малко дъжд не е навредил на никого.

Дъждът спря, докато стигнат вълшебната пещера, която представляваше кръг от червено-бели столчета с формата на гъби под една плачеща върба. Лейди Давъркорт настоя Ели да седне на едно от тях и тя се подчини. Но старата дама остана права.

— Имам ги от времето, когато с Хенри се оженихме. Надявах се на малко момиченце, но Господ имаше други планове.

— Момчетата никога ли не идват тук?

— Хенри не би позволил. Не искаше да станат нежни. Особено Айвън. Той винаги е бил чувствително дете. — Лейди Давъркорт я фиксира с немигащ поглед и Ели почувства как я побиват тръпки.

— Харесва ви.

— Айвън?

— Лорд Давъркорт.

Ели се изненада. Лорд Давъркорт едва бе разменил дума с някого на обяда, след което се бе оттеглил веднага за следобедна дрямка.

— Той ли го каза? — попита Ели предпазливо.

— Аз го казвам. Женени сме от четирийсет и три години. Знам какво мисли. Харесва ви. — Лейди Давъркорт започна да крачи. — Той рядко харесва някого. Господ знае, че мрази Джейни. — Тя спря и се обърна към Ели с присвити очи. — Ще се ожените ли за Айвън?

— Аз… още не съм мислила за това, ако трябва да бъда честна.

Лейди Давъркорт изсумтя.

— О, глупости. Мислили сте, и още как. Ако не сте го правили до днес, то сигурно сте го направили в момента, в който сте видели имението. То може да бъде ваше един ден.

Ели внезапно бе поразена от тази мисъл и думите на лейди Давъркорт прозвучаха в съзнанието й: То може да бъде ваше…

— Ще съм откровена с вас, Ели, ние имаме нужда Айвън да се ожени. И не за някоя на неговата възраст. Той трябва да има деца. Вие сте млада, господарят ви харесва, няма какво да пречи на брака ви.

— Госпожо, аз…

— Изслушайте ме. Айвън е добър човек. Ще се държи добре с вас. Той е щедър, сериозен и съм сигурна, че е по-красив от Реймънд, ако погледнем обективно. Реймънд винаги е имал чар, но у Айвън има аристократизъм. — Дъждът отново заваля, но лейди Давъркорт не му обърна внимание. — Двамата имате общи интереси — музиката. Хенри и аз никога не сме имали едно общо нещо, а бяхме щастливи толкова години.

Ели щеше да се разсмее, ако беше сама. Ето я тук, седи на боядисания стол — гъба под дъжда и слуша как усърдно й рекламират добра партия за женитба. Запита се дали трябваше да каже на Айвън.

— Е? — попита лейди Давъркорт. — Какво мислите?

— Мисля, че Айвън може да има други идеи.

— В момента, докато говорим, Корнелия го обработва. Не можем да оставим нещата на случайността.

Ели се опита да се усмихне, но това бе посрещнато с каменна усмивка.

— Според мен такива неща трябва да стават… по-естествено.

— Глупости. Най-добрите бракове са практичните, не романтичните. Вярвате или не, но можете да бъдете една щастлива жена.

Дъждът се усили. Ели стана.

— Съжалявам, може ли да се връщаме? Измокрих се.

Чадърът отново бе разтворен и лейди Давъркорт й предложи ръката си.

— Просто помислете над това, което ви казах. Това е всичко, за което ви моля.

Ели не можеше да не мисли. Лейди Давъркорт беше права за Айвън и тя се хвана, че сега го вижда в друга светлина. Той свиреше на пиано красиво, чувствено. Говореше родния й език гладко. Винаги беше мил с Ели, никога не пристъпи границите. Беше истински джентълмен и ако се вгледаше внимателно, можеше дори да види благородното чело, за което говореше майка му. Но защо си мислеше такива неща? Никога не беше гледала на Айвън другояче, освен като на приятел, при това на много по-възрастен приятел. Той определено не беше Дитер с неговата гореща кожа и дълбоки сини очи.

Но Дитер беше женен. За друга.

Когато в края на деня се качиха в колата, тя имаше чувството, че познава много по-добре Айвън. Небето притъмня и отново започна да вали. Те мълчаха, докато излизаха от дългата алея на пътя. Най-накрая Ели каза:

— Айвън, наистина ли мислиш, че баща ти ще остави имението на Реймънд, а не на теб?

— Не знам.

— Имението е красиво. Сигурно го искаш.

Той не отговори направо. Очите му бяха вперени в шосето, а устата му се изви в лека усмивка.

— Ами — започна той, — разбира се, че го искам.

Ели си пое дълбоко въздух. Вече знаеше как и двамата могат да получат онова, което искат.

— Мисля, че ще го имаш един ден — произнесе тя тихо, слагайки ръката си върху коляното му.

Айвън трепна, погледна ръката й, но не я махна. Вместо това каза:

— Може би си права.