Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (34)

Западен Куинсланд, Австралия: 1977 г.

Тя отиде до масата във всекидневната, докато папагалите какаду се носеха с крясъци на фона на мрачното небе. Къщата й беше много спретната и обзаведена много оскъдно. Красиви, елегантни неща, но малко на брой. Тя разпръсна писмата около себе си като ветрило. Авторът се бе постарал далеч по-малко. Заплахите бяха надраскани небрежно, като някъде излизаха извън редовете. Досега бе получила дванайсет писма. След единайсетото настъпи затишие и тя почти престана да се притеснява. Почти. Беше успяла да се самоубеди, че сержант Озбърн е прав, че този човек иска само да я изплаши, а не да й навреди, че вече е уморен от шегата си. Но тази сутрин беше пристигнало последното писмо.

И аз, и ти знаем какво си направила. Но само аз знам кога ще си платиш за това.

Това не беше нито повече, нито по-малко плашещо от останалите, но идването му след дълга пауза я изпълни с ужас. Затова реши да не стои пасивна и да не се надява, че това ще спре. Трябваше да разбере кой изпраща писмата и да помоли полицията да се намеси.

Като взе един чист лист хартия, Ели започна да пише имената на хората, които може би имаха нещо против нея, както и на тези, които знаеха за измамата, свързана с Пени Брайт.

Първи заподозрян: Джордж Фелоус. Не беше го виждала от години, но последния път, когато се срещнаха, той още беше бесен. Писа му периодически, за да го уведоми за адреса си, в случай че чуе нещо за истинската Пени, която — тя продължаваше да вярва — е нейна сестра. Той така и не й отговори. Тя се опита да следи кариерата му в пресата, но той нямаше никакъв хит от години. Може би ако беше фалирал, щеше да я потърси. Все пак тя беше съсипала големия му шанс в Щатите.

Втори заподозрян: Айвън Хемблин. Той бързо се съгласи да й даде развод, може би с надеждата, че ще намери друга нещастна булка, която да му роди наследник, преди изтичането на двете години. Оттогава не беше говорила с него.

Трети заподозрян: Пени Брайт, или по-точно Анджела Смит. Възможно ли беше след всичкото това време да е решила, че Ели й е задължена? Това като че ли я плашеше най-много: ако Пени се върнеше, какво можеше да иска? Парите, които Ели нямаше? Дори само медийното разчепкване на историята щеше да е непоносимо.

Четвърти заподозрян: съпругата на Дитер, Ингрид. Тук Ели остави химикалката и разтърка основата на носа си с въздишка. Сигурно здравата се беше провалила в живота, за да има толкова хора в този списък и да седи тук в тази безкрайна пустош сама. Самотна, ако трябваше да бъде честна.

Опита се да се утеши: ако това бяха единствените заподозрени, тогава сигурно нямаше за какво да се притеснява чак толкова. Никой от тях не беше убиец. Но все пак оставаше една малка вероятност да е някой, когото не познава, някой, който има способността да я нарани, въпреки че тя беше толкова далеч. Трябваше да си напомни да не сваля гарда.

Ели избута стола назад и отиде до печката да сложи чайника. Погледна в кошчето за боклук; пликът от днешното писмо беше най-отгоре. Бодна я страх. Тя се наведе и го взе, ръцете й започнаха да треперят.

Не беше забелязала преди, но то беше очевидно. Пощенската марка не беше английска. Печатът не беше от Англия. Беше австралийски и бе минал през пощенския клон преди три дни.

Забравила чайника, Ели изтича към телефона. В полицейското управление се включи телефонен секретар и се разнесе невъзможно бавният носов глас на сержант Озбърн: „Свързахте се със сержант Гордън Озбърн“… Ели изчака съобщението да свърши, след което произнесе бързо:

— Сержант Озбърн, обажда се Пинелъпи Брайт от Мануния. Получих отново писмо, този път от Австралия. Може ли да ми се обадите? Или да се отбиете? Моля ви, елате, много съм уплашена… — Тя пусна слушалката, останала без дъх.

След това отиде до бюрото си със сгъваем капак, вдигна капака и измъкна едно от чекмеджетата. На дъното имаше ключ за шкафа с пистолета, който се намираше до вратата. Тази вечер нямаше да спи сама, тази вечер щеше да спи с пистолета до възглавницата си.