Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (22)

Двадесета глава

Дитер се взираше в менюто, чувстваше се объркан и смутен. Нямаше представа какви са повечето неща, докато Ели и Джордж отдавна си бяха избрали и бяха оставили менютата на масата. Дитер не харесваше този ресторант; не харесваше прекалено любезния келнер, частната маса, сложена в слабо осветения ъгъл на приличната на пещера зала, нито джазовата музика, която пианистът свиреше. Отгоре на всичко не му харесваше, че въпреки усърдното учене на английски през последните три месеца, не можеше да прочете проклетото меню, защото то беше на френски.

— Ще взема същото като Ели — каза той и остави менюто настрана.

— Ти не обичаш риба, Дитер — каза тя, докосвайки го по лакътя.

— Риба ли е?

— Опитай това. — Тя посочи нещо в менюто, след това бързо превключи на немски: — Патица с портокалов сос; много е приятно.

Той кимна и Джордж направи знак на келнера. Дадоха поръчката си и скоро на масата им пристигна бутилка вино. Когато келнерът напълни чашите им и Джордж заговори:

— Наслаждавате ли се на първия ден от отпуската си?

Ели погледна Дитер с колеблива усмивка.

— О, да — каза тя. — Макар да не сме излизали много от апартамента.

Дитер се изчерви и смени темата.

— А вие в отпуска ли сте, Джордж?

Джордж поклати глава.

— Няма почивка за грешниците. Тази индустрия е звяр и трябва постоянно да бъде управлявана. — Той отпи от виното и се наведе напред: — Всъщност, Ели, имам новини за теб.

— Добри новини, надявам се?

— Много добри новини. Става въпрос за пътуване, пари, слава… Интересува ли те?

— Давай.

— Турне в Щатите. Шейсет дни. В края на есента.

Усмивката на Ели замръзна върху лицето й. Погледът на Дитер се местеше от Ели върху Джордж и обратно, но той не каза нищо.

Ако Джордж забеляза неохотата й, то не го показа.

— Сигурно ще трябва да започнем репетициите не след дълго. Събирам пари за шоу на голяма сцена и сигурно ще приключа през следващите няколко седмици и ще се срещна с някои хора за предварителни уговорки. Какво мислиш? Вълнуваш ли се?

Ели се усмихна.

— Много. Откога знаеш, Джордж?

— Обмислям го от месеци, но идеята се оформи напълно наскоро. Исках да съм напълно сигурен, преди да ти кажа.

На Дитер му беше трудно да следи разговора им, но се опита това да не му пречи да говори.

— Ще има ли възможност Ели да се прибере за малко вкъщи, преди това? — попита той.

— Вкъщи? А, в Германия. — Джордж вдигна рамене. — Ще трябва да огледаме графика.

Дитер се обърна към Ели:

— Мислиш ли да се прибереш след турнето? Да се върнеш окончателно? Завинаги?

— Може би… Аз… Това не са просто няколко месеца, Дитер, казах ти. Това е перманентен договор.

— Но ти трябва да живееш някъде.

— За Ели е по-добре да живее там, където е работата й — намеси се Джордж.

— Засега съм се установила в Лондон — каза тя просто. — Разбираш, нали?

Той не разбираше. Имаше чувството, не за пръв път, откак бе пристигнал, че му липсва важна информация. Във всичките им телефонни разговори Ели говореше, че той й липсва, че й липсват фермата и селото, че изпитва носталгия. И все пак той бе започнал да осъзнава, че нищо от това не се свежда до реален план за прибиране в Германия. Какво ставаше?

Ели се изправи и остави салфетката си на масата.

— Извинете ме за момент — каза тя и изчезна към тоалетната.

Дитер заби поглед в чашата си и зачака смутен. Веднага щом Ели се отдалечи достатъчно, Джордж се обади:

— Ще оценя, ако не повдигаш отново въпроса за „прибиране вкъщи“.

Дитер вдигна очи, изненадан от острия му тон.

— Моля?

— Знам, че Ели и без това се измъчва за кариерата си. Разговорите за връщане в Германия не й помагат.

На Дитер му отне момент, за да си преведе правилно, да разбере напълно какво има предвид Джордж.

Джордж се усмихна, внезапен, приятелски жест.

— Съжалявам, Дитер. Не исках да бъда груб. Винаги си добре дошъл тук, но не искам Ели да се връща обратно на село. Тя вече не принадлежи на онова място.

— Винаги ще принадлежи на онова място — каза Дитер. — Там е нейният дом. — Джордж поклати глава и Дитер се изпълни с раздразнение. — Извинявай, но я познавам по-добре от теб.

— Така ли? Наистина ли? Тя вече не е селянка. А суперзвезда. Тя е красива и талантлива, и иска да бъде богата и известна. Няма да се върне в Кокондорф.

— Да, наистина е красива и талантлива. Но що се касае до богатство и слава: не това иска Ели.

— Тогава защо не поговориш с нея по-късно?

Дитер завъртя глава яростно.

— Ако мислиш, че това е, което иска, значи не си я слушал. Слушал си баща й, който говори чрез нея. — Дитер гледаше Джордж немигащо, надявайки се, че го е произнесъл на правилен английски.

Джордж отпи от виното си.

— Баща й, казваш?

— Той беше амбициозен човек. Пося семената, не всички от тях разцъфнаха така ярко като красивия й глас. — Тук той се помъчи да намери правилните думи. — Беше толкова по-лесно да го обясни на родния си език. — Той накара Ели да се чувства така, сякаш няма да е важна, ако не пее блестящо. Ето защо е добра във всичко, което прави. Затова никога няма да бъде щастлива, докато не разбере, че е важно не какво прави, а коя е. Докато живееше със семейството ми във фермата беше по-близо до това да го разбере. Тук, в Лондон, баща й продължава да й дърпа конците. — Дитер отново се взря в чашата си с вино. — Ти дърпаш същите конци.

— Не знам дали да ти вярвам — каза Джордж. — Тя е обожавала баща си, той определено й липсва.

— Спомня си само хубавото в него, което не е много. — Той срещна погледа на Джордж. Веднъж бях в селото, а той излизаше от кръчмата пиян, както винаги. Падна, ожули ръцете и лактите си. Помогнах му да се изправи и му предложих да го заведа до тях. Още си спомням точните му думи към мен. — Дитер затвори очи, съсредоточавайки се върху превода: — „Не трябва да се чувстваш по-горен от мен, Дитер Нойман, при положение че си толкова по-долу, при положение че нямаш образование, не разбираш от изкуство, при положение че си идиот като родителите си“. — Той се огледа за Ели. — Не й го казах — произнесе бързо Дитер. — Никога не й казах грубите неща, които ми е казвал — на мен или на семейството ми. Тя го обичаше, а той умря, това беше достатъчно.

Гласът на Джордж изгуби твърдата си нотка и Дитер провидя за първи път под външността на бизнесмена.

— Каквото и да мислиш — каза той, — каквото и да я движи, трябва да разбереш, че тя не може да се прибере в Германия. Не сега. Не може да се върне към стария си живот, толкова много неща са се променили. Знам, че й е мъчно за теб; може би трябва да помислиш дали да не се преместиш тук.

Дитер, разбира се, вече бе мислил за това. Фермата скоро нямаше да я има, той не искаше да живее с родителите си в малка къща в селото. Идеята да се съберат заедно в апартамент в Лондон с целия този шумен трафик и английска реч наоколо го накара да се почувства така, сякаш не може да диша. Но ако това бе, което Ели искаше…

— Можеш да дойдеш с нея на турнето. Да видиш свят.

Дитер сви рамене и не отговори. Щеше да бъде много повече убеден от тези думи, ако не мислеше, че Джордж гледа единствено собствения си интерес. Разбира се, Дитер също се интересуваше от бъдещето на Ели. Запита се какво иска Ели — наистина иска — и осъзна, че от много отдавна не я е питал.

В този момент тя се появи, изглеждаше красива и елегантна, и толкова недостижима. Дитер взе ръката й и я стисна.

 

 

Анджела чакаше на кея, докато капитан Лианис вкарваше корабчето между пилоните. Английската двойка, която бе прекарала последните две нощи в таверната, поглеждаше предпазливо сивото небе.

— Не се притеснявайте — каза Анджела. — Няма да вали, докато сте на борда. Обещавам.

Мъжът кимна, а съпругата му се отпусна малко. Анджела се приближи отстрани на корабчето и изгледа с надежда капитана.

— Съжалявам, Анджела. Днес не ти водя никого.

Сърцето й се сви, както винаги в дъждовни дни. Проблемът беше, че пикник — туровете не бяха достатъчни. Кой искаше да ходи на пикник, когато времето беше лошо? Трябваше да накара Силас да измисли някакво забавление в таверната; да накара Лилика да отвори предната част на пекарната си, да сложи чадъри на топлия тротоар и да започне да продава гъсто кафе и баклава; да накара Магда от местното общество за изкуство да организира артгалерия и да събере пари за ремонт на градския музей. Трябваше й някой, който да води туристите до пещерите. Но за да кара хората да правят всичките тези неща, й беше нужен истински хотел с постоянен поток от туристи.

Капитан Лианис беше свалил подвижния мост и Анджела помогна на двойката да се качи по него.

— Знаете ли, исках да ви попитам… — започна жената, обръщайки се към нея със смутена усмивка.

— Да? — вдигна вежди Анджела.

— Нямате нищо общо с Пени Брайт, нали?

Пени Брайт. Едно ъгълче от сянката върху паметта й леко се повдигна и я обзе неприятно чувство.

— Коя е Пени Брайт? — успя да попита тя, почти ужасена от отговора. Вълна от гореща паника заплашваше да я залее. Това ли е? Беше ли я намерило миналото й?

— Поп певицата. О, тя е много известна в родината си — обясни съпругът. — Четохме за нея във вестниците. Но приличате много на нея, доста необичайно.

Езикът на Анджела беше парализиран: тя нямаше представа дали е свързана, или не с Пени Брайт. Беше напълно възможно да е Пени Брайт.

— Макар да съм чела, че нямала братя и сестри — обади се жената. — Единствена дъщеря на автобусен шофьор от Уилтшир. Сама се е издигнала.

Обхванаха я два импулса едновременно. Първият — да разбере всичко, което може, за Пени Брайт; вторият — да затвори всички тези пътечки в мозъка си незабавно.

— Тя още ли е в Англия? — чу се Анджела да пита предпазливо. — Не е напускала страната… или? — Искаше да каже „изчезнала“, но й се видя прекалено абсурдно да пита.

— Ами… кой може да каже къде е една поп звезда? Те имат толкова много пари, че сигурно киснат непрекъснато по плажовете на Южна Франция. Но я чух да дава интервю по радиото преди две седмици и казаха, че е на живо.

Анджела кимна с облекчение. Явно беше просто съвпадение; нямаше връзка с плашещото й минало.

— Както и да е, благодарим ви отново. Ще разкажем на приятелите си за вашия бизнес.

— Оценявам го. — Анджела се насили да се усмихне. Капитан Лианис настани двойката на борда и Анджела се обърна към шосето, изпълнена със страх и нерешителност. Видът на една слаба фигура, чакаща в дъното на кея, измести всички мисли от съзнанието й. Жена, облечена в морскосин дъждобран, с големи слънчеви очила на лицето.

Мия.

Тя вдигна ръка и помаха на Анджела.

— Каква изненада — усмихна й се Анджела, когато я приближи.

Мия вдигна очилата над челото си, отхвърляйки косата си назад. Тук навън, докато бризът развяваше дрехите й, изглеждаше дори още по-крехка.

— Трябва да говоря с теб — каза Мия.

— Искате ли да отидем в таверната?

Мия поклати глава.

— И онази стара хрътка Силас да се върти наоколо?

Анджела сподави смеха си.

— Не, тук ще говорим — каза Мия. — Ще съм кратка. Обмислих онова, което ми каза, и промених мнението си.

Сърцето на Анджела подскочи, но тя си напомни, че жената е луда и може би има предвид нещо друго.

— Ще трябва обаче да го трансформираш. Да промениш всичко.

— Какво искате да кажете? — попита предпазливо Анджела.

— Не искам да изглежда по същия начин. Нова боя, нови завеси. Сякаш никога не е била моя, сякаш онези неща никога не са се случвали там.

Анджела кимна бавно.

— Искате да ми кажете, че ми давате под наем къщата на скалата, за да я превърна в хотел?

— Да.

Тя не можа да скрие усмивката си.

— Благодаря. Много ви благодаря.

— Само че всичко трябва да се промени, разбираш ли? Всичко трябва да е различно.

— Разбирам, но трябва да ви кажа, че разполагам с ограничен бюджет и…

— Не, не. Аз ще ти дам парите, които са ти нужни. — Тя размаха нервно ръце. — Да се промени всичко. Разбираш ли? Никакъв ограничен бюджет. Всичко се променя.

— Ако сте сигурна.

— Сигурна съм. — Мия отново смъкна тъмните очила. — Сега се прибирам вкъщи, виждам начина, по който капитан Лианис ме гледа.

Анджела погледна през рамо. Капитан Лианис не се виждаше никъде. Тя се обърна отново към Мия.

— Трябва да се споразумеем, да сключим договор за наем…

— Ела при мен утре сутринта. Ще подпиша всичко, което ти трябва. — След това дръпна качулката на дъждобрана над главата си и бързо се отдалечи.

Анджела я изпрати с поглед. Първите капки дъжд закапаха, но тя не забеляза. Не знаеше дали да се радва, или да се страхува: готвеше се да започне бизнес с Лудата Мия.

* * *

Ели напусна къщата на мадам и се шмугна в чакащото я такси. Бореше се с чувствата на щастливо удовлетворение и дразнещо притеснение. Урокът, десетият с мадам, бе минал особено добре. Най-после дрезгавината бе изчезнала. Най-после гласът й — гласът на Ели Франкел, не на Пени Брайт — бе възвърнал пълната си, възхитителна форма. Мадам, жена, която не бе лесно да впечатлиш, бе вдигнала вежди след изпълнението на Ели на една проста ария от Моцарт, след което се бе разровила из нотите си, търсейки нещо по-трудно.

— Мисля, че имаме напредък, Пинелъпи — каза тя. Мадам напоследък бе започнала да я нарича Пинелъпи; беше казала, че никой не трябва да носи име на парична единица.

— Мисля, че имаме голям напредък.

Когато лондонските улици започнаха да прелитат покрай прозореца, Ели затвори очи и облегна глава назад. Тя не искаше вече да пее като Пени Брайт и да съсипва гласа си. Дълбоката радост да пее опера й носеше несравнимо удовлетворение. В тези моменти, когато гласът й се извисяваше, когато тя напълно контролираше могъщата музика в себе си, имаше чувството, че се докосва до рая, до мъртвия си баща, до истинската си съдба. Само че как можеше да се откаже от турнето? От репетициите? От записите? Усети се като затворена в капан и се разплака от отчаяние.

След това си спомни какво й бе казал Айвън Хемблин, когато го заподозря, че е разбрал истинската й самоличност: „Ако приятелката ти някога прояви интерес да работи с най-добрата английска звукозаписна фирма, ще се радвам да ми се обади“. Защо просто да не смени музикалната посока? Защо да не може да бъде Пени Брайт — оперната певица? Името й беше познато, имаше връзки в звукозаписната компания, имаше най-добрия мениджър в бизнеса…

Когато си помисли за Джордж, сърцето й се сви. Той никога нямаше да й позволи да го направи.

Тя отвори очи. Бяха спрели на светофар. Една жена в тесни панталони от изкуствена материя, чиито шевове се държаха единствено от безопасни игли, пресичаше пътя. Косата й бе боядисана в пурпурно, на устните си бе сложила черно червило. Точно това бе проблемът, който Ели имаше с музикалната индустрия: онова, което днес беше на мода, на другия ден бе обругавано. Пънкрокът бе започнал да прониква в лондонските клубове, изтласквайки попа; кой знае дали когато се върнеше от турнето, Пени Брайт още щеше да е на гребена на вълната. Операта, обаче, оставаше вечна. И Джордж не й беше шеф.

Тя се развълнува, когато се размисли: всъщност между нея и Джордж нямаше официален договор. Съмнителните обстоятелства около тяхната сделка бяха възпрепятствали сключването на законен договор. Разбира се, тя трябваше да забрави приходите за известно време, но разполагаше със скромна сума, която да играе ролята на буфер. Ели почти се засмя, чувството, че е в капан се изпари, когато осъзна, че погрешно е тълкувала цялата ситуация. Той не можеше да я спре. Със сигурност щеше да се ядоса, но пък още не й беше дал парите. При всички положения щеше да спечели от оперно пеене, нуждаеше се само от добър мениджър.

Ели си избра пътя: чувстваше го в нервите си, в мускулите си. Да, беше стигнала по заобиколен път дотук, но се намираше на педя разстояние от истинската си дестинация. Тя си даде дума, че нищо — нищо! — няма да я отклони от този път.

Плати на таксиметровия шофьор, когато стигнаха до сградата й, и вдигна очи, за да види дали Дитер я чака на прозореца. Той прекарваше много време, взирайки се надолу към улицата. Но познатото му лице не беше там. Сигурно я чакаше вътре; може би й готвеше обилна германска вечеря. Струваше й се, че не му харесва новия й, по-слаб вид. Струваше й се, че не харесва като цяло новия й живот — особено Лондон, — но тя толкова се радваше, че той е тук, че прогони раздразнителността си. Нямаше търпение да се качи и да му разкаже плановете си.

Когато влезе в апартамента, Дитер крачеше из стаята. Едва не се сблъскаха.

— Ели, радвам се, че се върна — каза той прекалено бързо. — Обадиха ми се от къщи.

Тя пусна ключовете си в малката купичка до вратата и разочарование прониза сърцето й. За миг остави настрана въодушевлението си.

— Наред ли е всичко?

— Не съм сигурен. Наложило се татко отново да влезе в болницата. Подозират лек удар. Един от сезонните работници се провалил и той трябвало сам да свърши страшно много работа, за да подготви фермата за продан.

На Ели й идваше да се разреве. Знаеше какво следва от това.

— И трябва да си тръгнеш, нали?

Той хвана ръцете й и ги погали нежно.

— Съжалявам. Но продажбата върви от месец, след това отново ще съм свободен.

— Разбирам.

— Знаех, че ще разбереш.

Тя отпусна ръце и отиде до телефона.

— Ще се обадя на авиокомпанията да ти запазят билет за утре. — След което започна да рови из телефонния указател.

— Ели, почакай.

— Няма проблем с парите. Лимузината ми ще те закара до летището.

— Ели, почакай — повтори той и този път тя се обърна. — Искам да те помоля нещо.

— Какво?

Последва тишина и по някаква причина Ели потръпна. Чувството на еуфория се беше изпарило. Тя седна и той се настани срещу нея. Изражението му беше сериозно.

— Ели, винаги съм те обичал. Първоначално, както децата обичат, а после като мъж. Познавам те по-добре от всеки друг; сигурен съм, че те познавам по-добре и от теб самата.

Тя се опита да се усмихне.

— О, нима?

— Да. Наистина. — Той поклати глава и разпери ръце. — Чака ни нова раздяла. Не мога да се прибера, без да съм ти го казал. Искам да се върнеш у дома. Искам да пееш със собствения си глас и собственото си име в Германия. Ще бъда до теб, ще те подкрепям.

— Дитер, аз…

— Искам да се оженим. Искам семейство. Искам за нас живота, за който толкова дълго сме си мечтали.

Главата й се завъртя. Наистина ли това бе всичко, за което той мечтаеше? Всеки можеше да се ожени и да има семейство. И, разбира се, тя също възнамеряваше да го направи един ден, естествено, с Дитер. Но моментът, който беше избрал, не беше правилният. Секундите течаха.

— Ели — произнесе той и под тона му се долови нервен смях. — Това не е точно отговорът, който очаквах.

— Можем да се сгодим — каза тя предпазливо. — Но аз трябва да остана в Лондон.

Той се намръщи.

— Но Лондон — това не си ти, Ели. Преструваш се на някого другиго тук, дори не харесваш попмузика.

— Да, но в Европа никой не познава Пени Брайт. Аз наистина искам да пея със своя глас, да се върна към операта, използвайки контактите и знанията, които имам. Но тези контакти са тук. В Лондон.

Дитер отмести поглед и прокара ръка през косата си.

— Аз не искам да живея в Лондон.

Колко вбесяващо. Ама той изобщо ли не я слушаше? Кариерата й беше тук, тук беше бъдещето й.

— Това е съвсем очевидно, Дитер. Караш ме да се чувствам зле за всеки прекаран ден тук.

— Не те карам да се чувстваш зле.

— Може би не нарочно, но го правиш. Непрекъснато критикуваш едно или друго. Защо толкова не искаш да живееш тук? Защо толкова мразиш Лондон?

Той сви рамене, явно обмисляйки въпроса за първи път.

— Не го харесвам, защото не ми е дом.

Неочаквано в съзнанието й изплува коментарът на баща й по отношение на семейство Нойман: „Те са прости фермери, никога не са излизали от свинарника“.

— И в Мюнхен ли чувстваше същото? Носталгията на селянчето? — Тя съжали за обидата, мигновено осъзнавайки, че това заплашва да премине в спор.

Напълно очаквано, той настръхна.

— Какво му е лошото на това да искаш да живееш в родното си място?

— Има толкова много неща да се видят и да се преживеят в този огромен свят, Дитер. Има живот и извън село.

— Не е честно. В момента трябва да съм Кокондорф. Баща ми е болен, родителите ми остаряват…

Тя игнорира коментара му.

— Баща ти ще се оправи след продажбата на фермата и двамата с майка ти ще живеят поне още трийсет години. Признай си, не искаш да живееш в Лондон, защото се страхуваш да опиташ нещо друго.

— Не е това — каза той твърдо. — Не харесвам Лондон, защото е лицемерно място, пълно с неискрени хора. В очите на всички има лъжа. Виж се: преструваш се на някоя друга. Ти си лъжа.

Ели осъзна в думите му дълго потискано негодувание, което можеше да завърши само със скандал. Двамата се познаваха прекалено добре; беше лесно да ударят там, където най-много боли.

— Не го правя, защото искам да съм нечестна. Правя го, защото така изкарвам много пари. Заради нас, заради нашето бъдеще.

— Не се преструвай, че е заради нас, Ели. Знаеш много добре, че парите не ме интересуват.

Тя изсумтя.

— Всички казват така, но не го мислят.

Лицето на Дитер пламна в червенина.

Той извади портфейла си и го отвори, хвърляйки на пода пачката банкноти, която тя му беше дала.

— Не ми казвай какво мисля или не мисля. Парите нямат значение.

Парите нямат значение. Само човек, който никога не се е притеснявал за пари, можеше да каже това. Тя бе стояла на ръба на бездната; той бе израснал с родители, които имаха ферма, бизнес. Опита се да намери начин да му го каже, но без да го обиди.

— Имаш лукса да кажеш това само защото винаги си разполагал с пари — каза тя. — Родителите ти се грижеха за теб.

— Те се грижеха и за теб. Или си забравила?

— Разбира се, че не съм забравила — бързо рече тя, засрамена за миг, а след това ядосана, че я е накарал да се засрами. Зад очите й се събра щипеща топлина и вече бе трудно да контролира езика си. — Само че ме караха да работя срещу това.

Той вдигна рамене.

— Във фермата всеки си има отговорности.

— Аз съм нещо повече от готвачка и слугиня, Дитер. Ти това ли искаш за мен…?

— Не, разбира се…

— Защото аз съм музикантка. Оперна певица. И ще стана най-добрата.

— По-добра от останалите?

— Да.

— Сега звучиш като баща си.

Татко. Как смееше той да замесва баща й в спора?

— Това обида ли трябва да е?

Той избегна да отговори, може би разбираше, че е отишъл прекалено далеч.

— Не, не. Само… понякога сякаш говори чрез теб. Може би трябва да се запиташ на какво те е научил.

— Да се запитам какво…? Научил ме е на всичко! Той е учил при един от най-великите педагози в Европа и ми предаде всичко това.

— Научил те е и на друго, освен на музика.

— Да, на достойнство, на самоуважение…

— На самоуважение? Боже, той се мразеше толкова много, че пиеше по цял ден.

Юмруците на Ели се стегнаха несъзнателно.

— Татко носеше в себе си огромна тъга — каза тя. — Мечтите му се бяха разбили, пиеше за утеха.

— По-лесно ти е да вярваш в това, нали? Че е бил страхотен човек, герой, че идването му на село е било стъпка надолу за него… Но нищо от това не е истина, Ели.

— Не се преструвай, че го разбираш.

— Защо? Според теб толкова ли по-долу съм от него? Мислиш, че е бил по-добър човек от мен?

Гърдите й се изпълниха с ярост.

— От мълчанието ти мога да заключа, че точно така мислиш — каза той.

— Това е нелепо.

— Само че той беше човекът, който те направи бедна, Ели. Той пропи бъдещето ти.

— Грешиш — произнесе тя бавно. — Без гласа си аз нямах бъдеще. Не го виждаш, защото нямаш нито образованието, нито въображението да прескочиш отвъд границите на собствените си преживявания.

Думите й бяха последвани от мълчалив вакуум и мигновено й се прииска да можеше да ги върне обратно.

— Баща ти ми говореше същото — отвърна Дитер с разтреперан от гняв глас. — Добре те е научил. И докато повтаряш уроците му, сме обречени да не се разбираме един друг.

— Той беше добър човек.

— Беше арогантен пияница! — извика Дитер и стовари ръка върху масата.

Ели отскочи, сърцето й се превърна в ледена буца.

— Махай се — каза тя. — Върни се в селото си, всичко свърши.

Той се изправи.

— Щом това искаш.

— Това искам. — Тя събра пръснатите пари на пода и му ги хвърли. — Вземи парите и си купи проклетия билет.

Той ги отблъсна.

— Не ми трябват парите ти. — И изчезна в спалнята, оставяйки я да се бори със сълзите на гняв. Миг по-късно той се появи на прага с куфар в ръка. — Сбогом.

— Сбогом.

Последва пауза, момент на очакване, в който тя можеше да каже: „Не тръгвай, нека се разберем“, или пък той: „Съжалявам, как мога да ти го причиня“. Но дългата раздяла беше изтънила нишките на връзката им: моментът отмина в тъжна тишина, след което вратата се отвори и него вече го нямаше.

Риданията заплашваха да я задушат. Тя си пое дъх, притисна силно длани в масата. Гневът и гордостта й пречеха да изтича след него, но някъде вътре в себе си тя бе момиче, лудо от любов, което отчаяно се държеше за нея.

Ели стана и закрачи из стаята. Не биваше да плаче: веднъж почнеше ли, нямаше спиране. Вместо това запя. В началото гами, възвръщайки дишането си към нормалния ритъм, като си тактуваше с крак. След това ария, величествените звуци на „Сен Санс“, но гласът й заседна в гърлото и тишината, която връхлетя, беше студена; студенина, която — тя знаеше, — щеше да я следва през годините, които идваха.