Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (37)

Тридесет и трета глава

1992 г.

В деня преди седмия рожден ден на Бо Анджела получи писмо от Гърция с черна лентичка долу отстрани. Беше сред останалата поща, повечето сметки и служебни документи. С тръгването на Бо на училище Анджела бавно бе започнала да се връща към работата, макар да изпълняваше повечето задължения от дома, на две преки от хотела. Тя пусна останалите писма на бюрото в претъпкания си кабинет, изнесе писмото на задната тераса и седна в покритата градинска люлка. Сутринта беше сива и тиха, прочутото куинсландско слънце не се виждаше никакво. Сив ден за тъжни новини, помисли си тя, тъй като беше почти сигурна, че знае какво пише в писмото.

Силас беше починал. Писмото беше кратко, написано от една от неговите дъщери. Анджела го прочете няколко пъти. Той беше боледувал няколко седмици преди това, но бе умрял заобиколен от семейството си точно преди деветдесетия си рожден ден. В плика освен него имаше друг запечатан плик, сгънат през средата, нещо, което той е искал да й даде. Тя го отвори и намери два тънки листа, изписани с почерка на Силас, и измачкана нейна снимка, когато е била двайсетгодишна. На гърба пишеше с гръцки букви:

Скъпа Анджела,

Прости на стареца, че се сбогува с теб чрез писмо. Така малодушно. Трябваше да ти се обадя по телефона, но не си вярвам, че ще кажа правилните неща. Някои от най-щастливите ми спомени са за времето, прекарано с теб, скъпо мое момиче, и си мисля често за теб сега, когато дните ми на земята изтичат.

Прилагам една снимка. Когато Мия умря, някой трябваше да отиде да вземе котките й и решиха да съм аз. Тази снимка беше до леглото й. Ти сигурно напълно си забравила гръцки, така че ще ти кажа какво пишеше на гърба й: „Скъпата ми Анджела“ Трябваше да ти я изпратя веднага, но съм инатлив стар глупак. Сега, когато смъртта приближава, откривам, че не съм настроен чак толкова против Мия. Дори изпитвам съжаление за нея. Адвокатите още търсят някакви нейни наследници, тъй като не било намерено никакво завещание. Дотук такива не са открити. Тъжно ми става като си помисля, че е била сама. Ти винаги виждаше доброто в нея и затова си по-добър човек от мен.

И така, в духа на изповядването на греховете ми, трябва да ти призная, че те излъгах първия път, когато те видях. Всъщност знаех кои са родителите ти, макар че не се казваха Смит и не бяха част от нашата общност. Не бях сигурен в началото, но когато се уверих, не виждах каква ще е ползата да ти кажа. А още по-малко като видях колко те плаши старият ти живот, колко отчаяно стискаш новия.

Не се тревожи, няма да ти разкрия всичко в това писмо. Ти си тази, която трябва да реши дали иска да търси истината. Но има няколко останали старчока на острова, които сигурно ще ти кажат всичко, ако ги попритиснеш. Тео Москопулос определено знае. Прости ни, че не ти казахме, но само се опитвахме да те предпазим; точно както ти предпази Христос в онзи първи ден, когато пристигна.

Сбогом, Анджела. Господ да те благослови.

Силас

Анджела беше парализирана. Беше започнало да вали, трополеше в малкото езерце, където Бо държеше костенурките си. Камбанките, подарени им от Лейла за Коледа, прозвънваха нежно. Тя остави писмото и снимката в скута си и се опита да не плаче. Но нямаше полза. Смъртта на Силас, нежният надпис на Мия и разкритието, че Силас е знаел нещо за миналото й и не й е казал… прекалено много емоции, за да се справи с всички наведнъж. Искаше й се в момента да не е сама. Искаше й се Джери да е тук, да я прегърне и да я погали по косата, или Бо да я отвлече от мислите й с някой чертеж за ново изобретение.

Тя взе писмото и прочете първия ред отново.

Аз всъщност знаех кои са родителите ти, макар че не се казваха Смит и никога не са били част от нашата общност.

Какво означаваше това? Защо? И как са се казвали, тогава?

Докато тези въпроси се въртяха в главата й, тя започна да се ужасява, че те могат да се проврат под сянката, която покриваше паметта й, да я повдигнат и да осветят тъмното й минало. Осъзна, че раменете й са се стегнали на възел от притеснение. Стана и закрачи напред-назад по терасата, докато дъждът се засили и затрака по зеления пластмасов покрив над главата й. Проклетият Силас, не си ли е давал сметка, че това ще я разстрои и че няма да доведе до нищо друго, освен до безсънни нощи? Не можеше да позволи Джери да види писмото. Щеше да позвъни по телефона на Тео Москопулос. Тя бързо сложи писмото в плика и го занесе в спалнята си. Пъхна го в дъното на библиотечния шкаф зад прашните твърди корици на поредицата с викториански класици, така че Джери да не го види. Той се дразнеше все повече на начина, по който тя отблъскваше вълната на спомените си и непрекъснато й натякваше, че трябва да ги освободи.

— Това е решение, което аз трябва да взема — всеки път му казваше тя.

— Твоя морална отговорност е да се изправиш пред миналото си — неизменно отвръщаше той.

После тя се засмиваше, дразнеше го заради квалификациите му и напрежението се успокояваше и преминаваше в шега. Макар следите на раздразнение един от друг да се усещаха дълго.

След като скри писмото, Анджела се върна в кабинета си и се опита отново да се съсредоточи върху работата си. Но мислите й се изплъзваха и тя си помисли, че щеше да е по-добре Силас завинаги да беше запазил тайната.

* * *

Ели беше пътувала до къде ли не заради работата си, но никъде не се бе чувствала толкова откъсната от всичко, както в Мануния.

Беше започнало с едно среднощно пътуване с влак, докато спеше на тясното легло в спалния вагон. Всеки път, когато влакът спираше, тя се будеше и поглеждаше през прозореца. Гарите ставаха все по-малки и по-малки. Най-накрая в осем сутринта те стигнаха до края на линията. Тук Дезмънд Овъртоун, директорът на гимназията в Кунамула, я посрещна със сърдечно ръкостискане. Въпреки зимния студ върху ризата под мишниците му се виждаха мокри петна.

— Толкова се радваме, че можахте да дойдете, Пинелъпи — каза той. — Другите пристигнаха вчера с автобуса. Вече са в Мануния. След малко ще ви заведа. Но си помислих, че може би първо ще искате да хапнете нещо?

Той я заведе в дома си, обшита с дъски къща на гърба на сметище, което някога явно е било парк. Съпругата му беше приготвила огромна закуска от бекон, яйца, наденички и домати на грил. Безброй филийки бял хляб изскачаха една след друга от тостера, за да кацнат след малко в чинията й, намазани обилно с масло. Тя хапна малко, не искаше да ги обижда като им каже, че е пила кафе и е закусвала във вагон-ресторанта тази сутрин.

Последва дълго пътуване до Мануния през малки градчета и километри изсъхнали нивя. Дезмънд я качи на трополящата си четириколка, покрита с червен прах.

Пейзажът навън беше като на Марс. Червен, скалист, с нискостеблена растителност, осеян със странни, изкривени сребристи дървета със сребристи листа. От време на време минаваха покрай кафява, мътна речица и Дезмънд й казваше, че това някога е било голяма река, с тучни треви и диви цветя наоколо.

— Значи сушата здраво е засегнала района? — попита тя.

— И да, и не — отвърна Дезмънд. — Това е инатлива земя. Грозна като ада, но винаги можеш да ошмулиш дърветата, за да си нахраниш добитъка. Листата са отличен фураж.

Ели се загледа в пейзажа навън, отвъд напечената кабина на колата. Не би могла да го наречен грозен. Необикновен, със сигурност, но почти красив в своята застиналост.

— Един добър човек с достатъчно ум в главата създал ферма на това място — продължи Дезмънд. — Но за съжаление вече не са тук, за да я ръководят.

Той й разказа тъжната история на фермата. Някога процъфтяващ бизнес с вълна, липсата на дъжд и серия от лоши управленчески решения бяха довели до банкрута на семейството, което я бе притежавало. Съпругът, баща на три малки деца, се беше обесил в обора. Добитъкът и всички вещи били продадени, но никой не искал да купи имота. И оттогава фермата стояла празна.

— Хубаво би било да има отново живот и смях тук — заключи Дезмънд. — Опитваме се да организираме този музикален лагер от почти осемнайсет месеца. Но проклетото правителство се стиска за всеки долар.

— А другите музиканти?

— Един челист от Пърт, един композитор от университета в Сидни.

— А децата от вашето училище ли са?

— От моето и от още няколко в района. Куилпай, Таргоминда… училища, които нямат нищо. Деца, които нямат нищо. Деца на аборигени, бели деца с алкохолизирани родители, деца, чиито семейства са изгубили всичко със сушата. Но всички те с талант за музика.

Заедно с привилегията да си високоплатен изпълнител с натоварен график идваха и отговорностите. Ели се беше включила в кампания за набиране на средства, където се изискваше да очарова спонсори и дарители. Но тя бе започнала да иска повече. Собственото й сигурно финансово положение не я караше да се чувства сигурна и щастлива; нещо повече, така виждаше колко малко са хората, които наистина са сигурни и щастливи. Може би беше реакция на приплъзващото се неудовлетворение, което чувстваше в работата си: беше работила упорито, беше направила всичко и толкова дълги години трябваше да минат до сбъдването на мечтата й. И всеки път отново и отново. Не, трябваше да има нещо ново, което да подчертае стойността на стореното. И когато пристигна поканата да присъства на едноседмичен музикален лагер, тя я прие. Хонорарът не беше дори една десета от това, което можеше да вземе, ако беше участвала в поредицата от концерти в Чикаго, на които я бяха поканили. Но знаеше от личен опит как липсата на пари се трансформира често в липса на възможности. Когато си представи колко полезно би й било да се запознае с истински оперни изпълнители в младостта си, не можа да каже „не“.

Накрая асфалтираното шосе свърши и продължиха по черен, чакълест път. Камъчетата подскачаха под колата и те се тресяха по решетките за добитъка. Шест порти маркираха дългата алея в Мануния, но всички те бяха оставени отворени. Най-после къщата се появи в далечината.

Някой я беше построил и декорирал с любов и грижа. Тя се намираше на едно възвишение: обкована отвън с лъскави бели дъски, ламаринен покрив, боядисани капаци на прозорците, голяма веранда. Когато се доближиха още, тя видя останките от градина — изсъхнали цветни лехи и различни храсти ограждаха къщата. Един каменен ангел беше паднал и лежеше забравен сред бурените. Дезмънд спря отпред и изключи двигателя. Ели се измъкна от седалката и излезе, като се оглеждаше наоколо.

— Това са старите жилища на стригачите — обясни й Дезмънд. — Тук са спели всички деца. Вие и останалите музиканти, заедно със Стивън ще имате спални на горния етаж. Това тук е бараката за стригане на овцете, това е къщичката на кучето, а тази е на градинаря. Намерихме тук една триметрова Кинг Браун първия ден, когато дойдохме да почистваме.

— Кинг Браун?

— Змия. Най-смъртоносната в Австралия — намигна той. След което заобиколи колата да вземе багажа й и в този миг тя се сети за нещо, което бе казал.

— Кой е Стивън?

— Учителят по музика от моето училище. — Той ще ръководи събитието.

— Вие няма ли да сте тук?

Той поклати глава.

— Зает съм. Спортният карнавал започва утре. Хайде, елате да ви покажа спалнята ви.

Главната спалня в къщата бе определена за нея. Нямаше никакви мебели, само един матрак на пода. Дезмънд обясни, че бюджетът им не е стигнал. Ели скри изненадата си, каза си, че седмица лишения каляват характера и остави куфара си на пода до матрака. Дезмънд я поведе да разгледа останалата част от къщата и стигнаха до кухнята, където трима мъже и една жена седяха на сгъваеми столове и пиеха горещ шоколад до печка на дърва. Бяха й представени като челиста, композитора, домакинката и Стивън, учителя по музика.

По-късно Ели щеше да си признае, че първоначално Стивън не я беше впечатлил. Беше много по-млад от нея, може би двайсет и тригодишен, а тя бе заета да запомни имената на останалите. Той изглежда добре, с гъста тъмна коса и пронизителни сини очи, само няколко сантиметра по-висок от нея, но с изключително хубава фигура, с широки рамене и загорели мускулести ръце. Можа да забележи това по време на вечерята, докато се хранеха на масата втора употреба в иначе празната трапезария. Той се беше сетил да донесе портативна музикална уредба, която беше сложена на пода и от нея се носеше гласът на Били Холидей. Маниерът му на говорене, както и очите му, беше емоционален, напрегнат и те двамата останаха да обсъждат преподаването на музика на децата дълго, след като останалите отидоха да си легнат. И едва когато тя се оттегли в спалнята си, осъзна неговата напрегнатост, фокусирането му върху нея, а неохотата му да си кажат лека нощ може би беше проява на романтичен интерес. Тя се усмихна, помисли си колко млад беше той. След това се съблече и си легна. Децата пристигаха утре; трябваше да се наспи хубаво.

 

 

Ели никога не се бе сблъсквала с по-трудна задача. Двайсет и пет деца на възраст от десет до четиринайсет години седяха по турски на пода с леко скучаещ вид, докато тя говореше за кариерата си и им демонстрираше пеенето си. Едно от най-малките деца, малко аборигенче на име Тирон, даже потрепери, когато тя извиси глас. Но след това любезно я аплодираха и насочиха вниманието си към челиста. Ели бе изпратена да се срещне с четиринайсетгодишната Мелиса. Пълно момиче, обуто в прекалено тесни за нея дънки, с прекалено много грим и прекалено много обици (включително една на носа). Но за разлика от повечето хлапета, които се интересуваха от пеене, Мелиса се бе запалила по операта, което бе объркало родителите, учителите и приятелите й.

Те седнаха отпред на стъпалата на къщата, огрени от ивица зимна светлина. Говориха за опера, за любими роли и арии. Ели й разказа малко от биографията си и изпита почти завист, че Мелиса има такъв ментор. Ех, ако тя имаше навремето някой, който да й обяснява така… Ели разтвори нотите на „Вълшебната флейта“ и започна да обяснява входящата сцена на Памина.

— Ето, погледни — посочи тя една тактова черта. — Това е доста труден гласен звук в ми бемол.

Мелиса прехапа устни, но не каза нищо.

— Мелиса?

— Съжалявам, госпожице Брайт, но не познавам нотите.

Ели я погледна, после очите й се отместиха към нотите.

Внезапно видя сцената през очите на Мелиса: чертички, точки и символи, които не изразяваха нищо. Нещо по-лошо, изразяваха нейната неспособност да ги разбира. Как е възможно да искаш да станеш певица, а да не познаваш нотите? — искаше й се да попита. Но вината не беше у Мелиса. Ели си даде сметка, че тя самата, израснала от дете с музиката, е била всъщност привилегирована.

— Защо искаш да станеш оперна певица? — попита тя.

Мелиса вдигна рамене.

— Просто ми харесва, откъде да знам? Гледах една певица по телевизията…

Ели кимна окуражаващо.

— Ами… тя отваря уста и излиза такъв звук… Като ангел. Това ме хвана, разбирате ли? Хвана ме ей тук. — Момичето притисна длан към сърцето си, след това пак вдигна рамене. — Накарах татко да ми купи касетки със записи. Слушах ги през цялото време. Той мисли, че съм се побъркала.

— Е, аз не мисля. — Ели потупа страницата пред себе си. — Значи не можеш да ги четеш? Дори не знаеш за какво са ключовете?

Мелиса поклати глава тъжно.

— Това означава ли, че не мога да работя с вас?

— Аз… разбира се, че не. Означава, че трябва да работим по-здраво, това е всичко. Тя затвори нотите и изписа на празната задна корица петолиние и ключ. — Да започнем с до мажор.

Занимаваха се цялата сутрин с ноти, както и с техника. Мелиса имаше хубав необработен глас и Ели се радваше да вижда как се подобрява той за краткото време, в което са заедно. В края на седмицата Мелиса щеше да се върне в родния си град при баща си, който не я разбираше; но Ели се надяваше, че семенцето е вече посято и ще поникне. Беше изненадана колко удовлетворяваща е тази мисъл и осъзна с известен срам, че удовлетворението до този момент е означавало само прогрес за нея самата. Тя остана отново до късно със Стивън, до печката на дърва, с чаша вино в ръка. Той я разпитва за Европа, където никога не беше ходил. Беше израсъл в провинциален град далече на северния бряг, изучил се за учител и оттогава работеше тук. Нощта напредна, но Ели не чувстваше умора. Всъщност, беше премислила. Стивън флиртуваше с нея и трябваше да си признае, че това й харесваше.

— Значи си обиколила целия свят? — каза той. — Кое отличава Австралия?

— Най-вече хората — отвърна тя, като се замисли. — Хората тук са непретенциозни някак си, мили са. И горещината. Понякога си мечтая за студените зими в Германия.

— Тук е студено. През зимата.

— Никъде не е толкова студено.

— Обзалагам се.

— Аз се обзалагам, че не. — Тя му се усмихна и разклати виното в чашата си. — Веднъж, когато бях на девет, беше минус двайсет градуса. Снегът стигаше до горния ръб на вратата.

— Разбира се, ние нямаме сняг. Но иначе е студено. Един особен студ. — Той се протегна от стола си и хвана ръката й. — Ела.

— Къде?

— Навън.

Тя остави чашата си и прие предизвикателството.

— Добре.

— Без палта. Така, както си.

Ели се пресегна и го хвана за ръката.

Отвориха вратата и излязоха на верандата. Стивън тръгна надолу по стъпалата.

— Къде отиваш?

— Ела. Далече от къщата. Само звездите и земята.

Тя забърза след него, чувстваше се като тийнейджърка. Като леко пияна тийнейджърка.

— Достатъчно студено ли ти е вече? — попита той.

— Това не е нищо! — отвърна тя, приемайки шегата.

Стивън прескочи оградата на някогашна ливада за овце. Земята беше камениста, пейзажът бе осеян със счупени дървета. Постройките на Мануния сега бяха далече зад тях, мълчаливи сиви очертания в мрака. Ели се затича да го догони, Стивън затича по-бързо. Тя се засмя, развълнувана и уплашена в същото време. Ушите и носът й бяха ледени. Най-после той спря и тя го настигна.

— Погледни нагоре. — Стивън хвана ръката й.

Тя се подчини.

— О, толкова е красиво! — Тук, далече от електрическите светлини, се виждаше всяка звезда. Съзвездията се завъртяха над нея, блестящ прах, посипан върху небе от кадифе.

— Затвори очи. И сега вдъхни студа.

Нямаше сняг, нямаше суграшица, нямаше вятър. Нямаше високи дървета или сгради, нито планини, които да създават впечатление за убежище. Единствено тишина. Студена, студена тишина. И може би температурата не беше по-висока от тази в Германия, но тя сега осъзна какво имаше предвид той. Имаше чувството, че те двамата са на една от онези далечни звезди, зъзнещи на ръба на вселената. Празнотата беше студена. Не само върху кожата й, а до дъното на душата й. Тя внезапно изтрезня и отвори очи.

— Виждаш ли? — погледна я той и се усмихна. — Казах ти.

Тя си помисли за пътуванията си до най-екзотичните места в света, за историческите сгради и изкуство, които бяха радвали очите й. Но никое от тях не бе усетила като по-старо от това място, толкова древно, толкова първично, така блестящо студено под синята звездна светлина. Прочутите световни градове бяха френетични, банални, кряскащи от самонадеяност. Тук имаше мир, истинска тишина, но не тази на смъртта, а тази, която предшества живота. От всички места, на които беше ходила, само това имаше силата да трансформира някого.

Междувременно Стивън продължаваше да държи ръцете й и тя осъзна, че я гледа многозначително.

Усмихна му се.

— Защо аз, Стивън? Аз съм с четиринайсет години по-голяма от теб.

— Не ме интересува, дори да си на седемдесет. Ти си най-красивото нещо, което някога съм виждал. — След което се наведе да я целуне, но тя се дръпна.

— Съжалявам — прошепна той. — Помислих си… има ли някой друг?

Как да отговори на този въпрос? Разбира се, че имаше друг. Имаше Дитер. Ели не посмя да пресметне колко време бе минало — повече от две години? — откак се срещаха. Веднъж месечно, в нейния апартамент: двама стари приятели, които наваксват. Само че беше много повече от това и те го знаеха. Пиеха вино, говореха за миналото, за надеждите и мечтите си за бъдещето, споделяха всичките си тайни един с друг. Връзката им беше интимна, но не физическа. Виждаше в очите му, че я желае, и тя го желаеше също. Но една добра смесица от вина и инстинкт за самосъхранение я караха да го държи на една ръка разстояние. Целомъдрена целувка по бузата бе единственият им контакт. И въпреки това тя знаеше, че тяхната интимност е измяна пред Ингрид. Ели копнееше за Дитер, Дитер копнееше за нея, но те устояваха един на друг. Вечерите винаги завършваха с неудовлетворение и разочарование за Ели. Като дадено, но неизпълнено обещание. Между срещите не си звъняха, не споменаваха един за друг пред приятели, опитваха се да не мислят един за друг. Но после се срещаха отново, огънят отново лумваше. Това беше любовна връзка, но не на тялото, а на ума.

През това време Ели не се срещаше с никой друг, макар да не знаеше защо. Дитер продължаваше да е женен; нямаше смисъл да се пази. Особено когато топлото тяло на Стивън беше толкова близо тук, в мрака.

— Не — каза тя, — няма друг. — Този път го хвана за ръцете и го привлече към себе си. Тялото му беше кораво, устните настойчиви.

Влязоха вътре и когато си пожелаха лека нощ, навън се развиделяваше.

Ели лежа дълго в леглото си след това, без да може да заспи. Харесваше Стивън, тогава защо се чувстваше толкова самотна? Обърна се на една страна, притисна лице във възглавницата и отблъсна сълзите. Бъди честна, Ели. Проблемът на Стивън е, че не е Дитер. С поразителна яснота тя осъзна, че все още не е преодоляла първата си любов.

 

 

Дитер хареса онова, което Ели бе направила с апартамента. Бе превърнала едно скучно пространство в нещо привлекателно и екзотично. Вътре миришеше на сандалово дърво и на ванилия. Тя имаше красиви мебели, ръчно издялани дървени маси и столове, полирани до блясък. Великолепни филигранни лампи изливаха мека светлина. Ели го посрещна на вратата, дългата й черна коса беше разпусната, краката й бяха боси. Както винаги, видът й го накара да затаи дъх. Имаше чувството, че го пронизва електричество. Боеше се, че накрая това ще разруши тялото му, ще побърка мозъка му. Но не можеше да стои надалеч.

— Здравей — кимна той.

Тя подаде бузата си за целувка.

— Влизай. Току-що отворих бутилка вино.

Докато я гледаше, за пореден път преживя онази позната смесица от желание и меланхолия. Всичко в нея — меките извивки на кръста й, полюляването на дългата й коса — му действаше както луната на приливите. Но после го обземаше тъга. Беше избрал различен живот. Обичаше децата си, съпругата му беше добра към него. И копнееше за младостта си, когато нещата не бяха толкова сложни, когато Ели беше негова.

Тя седна срещу него и той се насили, както винаги, да подеме разговор на безопасна тема.

— Е, хареса ли ти далечният западен Куинсланд?

Тя го изненада с готовността и енергичността на отговора си. Беше й харесало. Мястото, учениците, работата. Докато му разказваше за запад, му направи впечатление, че в разказа й едно име се прокрадва по-често от другите — Стивън — и за пръв път усети неуместна ревност. Изпи виното си бързо, с надеждата да прогони чувството.

— Знаеш ли, може би няма да можем да се видим следващия месец — каза тя предпазливо.

— Не? На турне ли отиваш?

— Може би в отпуск. Стивън ме покани да отида. — Тя не срещна погледа му. И по-добре. Нямаше да е добре да види неприкритата му ревност.

— О! Ти и Стивън… Сериозно ли е?

Тя стисна устни, сякаш обмисляше сложен проблем.

— Не знам какво е, Дитер — отвърна просто. — Той е много по-млад от мен, живее далече.

— Хубаво. Тези неща не са голям проблем, не мислиш ли? Щом го обичаш.

Ели се засмя и извърна глава.

— Не го обичам. Харесвам го.

Слаба утеха. Той се запита дали е правила любов със Стивън. Мисълта накара зъбите му да изтръпнат.

— Трябва ли да отида, според теб? — попита тя и той осъзна, че го провокира.

— Ти си тази, която трябва да реши.

— Нека попитам по друг начин: как ще се чувстваш, ако отида?

Изпита раздразнение към нея, към ситуацията, но най-вече към Стивън.

— Ще се чувствам… нямам право да се чувствам по начина, по който ще се чувствам.

— Ревност?

Кимна. Помисли си, че тя може би се усмихва, изпитва удоволствие от ревността му. Но тя изглеждаше тъжна, изгубена.

— Какво трябва да направим, Дитер?

— Не знам. — Гласът му прозвуча безпомощно. Той седна напред в стола и остави чашата си на масичката.

Долната й устна трепереше.

— Не можем да бъдем заедно. — Това беше полутвърдение, полувъпрос. Най-близкото до това, което някога се бе решила да предложи — да остави семейството си заради нея. Но той не можеше. Не би могъл. Обичаше ги, имаше задължението да се грижи за тях.

— Щастлив ли си с Ингрид? — дръзна да го попита тя с насилена усмивка.

— Да — отвърна, чувайки липсата на убеденост в гласа си. Разбира се, че той и Ингрид не бяха щастливи. Бяха женени по погрешни причини и откриха прекалено късно колко малко си подхождат. Инертната му натура, която тя някога бе взела за спокойна, сега я дразнеше. Може би несъзнателно, а може би не, правеше неща, които знаеше, че ще го ядосат, опитваше се да провокира в него реакция. Решителността й, която някога му се виждаше секси, сега стигаше прекалено често до сприхавост и егоизъм. И той се научи да се изключва от оплакванията й. Може би ако под тези проблеми се криеше истинска любов, щяха да успеят да ги превъзмогнат. Но любовта, породена от дълг, не беше милостива, така че единственото, което успяха да направят, бе щастие, основано на компромиси. Откога му беше станало ясно, че не би могъл да е истински щастлив с нея? От самото начало, предполагаше:

Той вдигна очи и тя срещна погледа му. Бяха преживявали този момент стотици пъти, но в този случай той имаше ново значение. Нещо притисна сърцето му. Той стана, тя се сви в стола си, очите й изразяваха нещо средно между страх и желание. Хвана ръцете й и й помогна да се изправи, след което отметна косата й назад и я целуна по шията.

— Ели, Ели — прошепна; изгарящата реалност на тялото й в неговите ръце накара кожата му да настръхне. — Обичам те. Винаги съм те обичал.

Тя не го отблъсна, както бе предполагал. Ръцете й се вдигнаха и го прегърнаха. Устата му намери нейната. Опита се да я целуне нежно, но бе прекалено зареден с адреналин и ревност. Страстта му беше груба. Стисна я силно, а тя простена, разтапяйки се в ръцете му.

След това внезапно застина, дръпна се назад.

Той я пусна.

— Какво има? — попита я, заслушан в оглушителния пулс в ушите си.

— Това е погрешно. — Ръцете й се вдигнаха в отбранителен жест.

— Ели, аз…

— Нищо няма да излезе. Мисля, че трябва да изтрезнеем. Мисля, че трябва да се разделим. — Говореше прекалено бързо в притеснението си. До такава степен бе свикнал тя да е спокойната, хладнокръвна Ели, на която все се присмиваше. — Трябва да се прибереш. При семейството си.

— Аз… може би си права. — Но как щеше да издържи да не я вижда? Беше достатъчно разумен да не го изрече гласно, да не упражнява натиск. — Значи… следващия месец?

— Не. Дай ми малко време. Няколко месеца.

Няколко месеца? Мисълта за живот без Ели, макар и това да бяха само няколко откраднати часа месечно, изглеждаше гола и лишена от цвят. Но разбираше, че тя е права: трябваше да охладят страстите. Той мамеше семейството си; тя пропиляваше шансовете си да си намери мъж, който да я обича. Да, двамата бяха свързани, дух с дух. Но духовете живееха в хора, а хората трябваше да изпълняват изискванията на живота: да работят, да се женят, да отглеждат деца…

Тя приглади косата си, успокоявайки се бавно.

— Трябва да си отидеш. Съжалявам. Мисля, че двамата трябва да се върнем към собствените си животи. Това е фантазия, не можем да продължаваме така.

— Кога…?

Тя го погледна строго.

— Имаш номера ми, аз имам твоя. Ще разберем кога е правилният момент.

Дитер неохотно се сбогува. Тя отстъпи назад, обезкуражавайки дори последното докосване на ръката му до кръста й. Докато слизаше по стъпалата той се запита дали „правилният момент“ изобщо някога ще настъпи. И ако не настъпеше, как щеше да продължи да живее без другата половина на душата си?