Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (18)

Шестнадесета глава

1976 г.

Ели се огледа в огледалото на гримьорната си, зад кулисите на Ийст Хем Одеон. На вратата се почука тихо и Джордж влезе.

— Готова ли си? — попита той.

— Една минутка.

Той излезе почтително.

Нощта на откриването на турнето. Финалните проверки на звука бяха направени следобеда. Гласът й беше прогърмял по микрофоните ясен и отекващ в празната зала. Трябваше да признае, че това предизвика у нея силна възбуда. Представи си залата пълна, разноцветните светлини играят по нея, сребристите й дрехи проблясват в тъмното… Тя се взря в отражението си, отрупано със сребърни бижута, с перфектно положен грим. Вече чуваше трополенето и виковете на тълпата, която чакаше. Чакаше нея.

Това бе кулминацията на четиримесечен упорит труд. Репетициите; диетите и упражненията; уроците по движение с друг, по-надежден учител. С всеки изминал месец тя влизаше все повече и повече в ролята на английска поп звезда: даваше интервюта с апломб, подписваше автографи, възприе изкълчената, нехайна стойка на поп звезда на партитата в бранша, отхвърляше косата си небрежно по време на снимки и използваше жаргон. За музиката все още не я беше грижа много, славата я разсмиваше; но парите бяха опияняващи. Ели не обичаше да ги харчи, просто й харесваше да ги има.

До този момент те бяха в голямата си част незаслужени. Тази вечер, нейното първо представление, беше най-големият тест.

Усети пърхане в стомаха. Пеперуди. Но те не я безпокояха: най-голямата дарба на Ели Франкел беше да кара пеперудите да летят в определен строй. Без страх нямаше вълнение в изпълнението.

Тогава защо една тънка нишка на съжаление накара сърцето й да се свие? Може би защото през целия си живот си бе представяла великолепен дебют, но той винаги беше оперен дебют. Тя се вслуша отново във викащата тълпа и се опита да се усмихне; опита се да се успокои с факта, че никоя оперна публика не би се държала по този начин. И само защото пееше поп не означаваше, че не може да се наслаждава на операта. Беше се забавлявала с идеята да взема някакви уроци заради чистото удоволствие от пеенето; и в памет на баща си.

Ели въздъхна, сложи две свръхголеми халки на наскоро пробитите си уши. Прииска й се силно тази вечер Дитер да беше тук. Беше се опитала да го убеди, той се съгласи, но в последния момент се случи това премеждие с баща му, който още не се беше оправил. Ако трябваше да си признае честно, отлагането на идването му силно я бе раздразнило. Естествено, разбираше, че семейството е важно за него, но се беше опитала да улесни толкова нещата — а той продължаваше да казва „не“. Което я караше да се чувства така, сякаш се занимава с нещо несериозно, нещо маловажно; всъщност, може и да преувеличаваше. Още таеше надежда, че той може да се появи на някой от концертите. Толкова отдавна не го беше виждала, че почти забрави как изглежда. Двуизмерната снимка, която държеше до леглото си, беше ограбила цялата топлина и дълбочина на чертите му. Телефонните разговори не бяха достатъчни и тя знаеше, че дългата раздяла е отслабила връзката им, независимо колко се обичаха.

На вратата се почука.

— Имаш една минута.

— Готова съм. — Тя притисна длани към тоалетката и се изправи.

Прекоси тъмните коридори до сцената, като се движеше уверено в обувките си на платформи. Пусна музикантите да минат един по един преди нея. Когато всички се изправиха на сцената, откъм тълпата се чу рев. Идваше нейният ред.

Джордж колебливо я прегърна през раменете. Отношенията между тях не бяха най-благите. Привързаността му, която според нея се дължеше на голямата й прилика с Пени, я държеше на тръни. Което от своя страна го правеше предпазлив.

— Ще бъдеш чудесна — каза той. — Знам, че ще бъдеш.

— Благодаря. — Тя кимна и закрачи към сцената. Виковете бяха оглушителни, чудовищно силната музика не успяваше да ги заглуши. Първата песен започна и Ели тръгна.

 

 

Анджела чакаше на пристанището, пристъпвайки от крак на крак. Корабчето хвърли котва и моряците се заеха да го вържат стегнато за пилоните в края на кея. Капитан Лианис, когото Анджела бе опознала добре през няколкото месеца, откак работеше в таверната, излезе от каютата си и й се усмихна.

— А-а-а, Анджела. Надявах се да те видя днес.

— Тук ли е?

— Взех го тази сутрин. Ще накарам момчетата да го разтоварят първо.

Анджела изръкопляска. Горе на палубата двама мъже извадиха от един товарен контейнер червен мотопед. Те внимателно го свалиха долу на кея, където Анджела го пое.

— Благодаря ти, благодаря ти. — Беше се простила с последната пачка в портмонето си, за да купи този мотопед, както и със спестеното от двата месеца работа. Едно от любимите неща, които обичаше да прави на Петалудос, беше да се разхожда всеки ден, да обикаля витите пътеки и прашните пътища на острова и да поглъща с очи възхитителния пейзаж. Но мечтаеше да се движи по-бързо, да катери стръмнините до върха, вместо да пълзи и да пъшка, да усеща вятъра в косите си. Затова помоли капитан Лианис да й потърси мотопед втора ръка на континента. Той, готов винаги да услужи, беше открил подходящ само преди седмица.

— Харесва ми! — Върху червената боя се забелязваше една-единствена лека драскотина, а хромът още блестеше.

Капитан Лианис скочи от подвижния мост.

— Можеш ли да го караш?

Анджела сви рамене. Нямаше представа дали преди е карала мотопед.

— Не изглежда толкова трудно.

Капитан Лианис й показа как да запали двигателя, къде са акселераторът, скоростите и спирачките и й поръча следващия път, когато дойде, да му каже дали има нужда от помощ. След това тя го подкара по кея към пътя, поглеждайки синьото небе за облаци, които можеха да развалят екскурзията й. Нямаше облаци.

Сега на Петалудос беше време за обедна почивка, нямаше да отворят магазините чак до пет часа. Но тя предвидливо беше мушнала в чантата си обяд за пикника. Запали шумния двигател и като пазеше равновесие, подкара край скалата нагоре по черния път към далечната западна страна на острова.

Беше красив ден. Ясното небе изглеждаше прозрачно, слънцето обливаше всичко в бяла светлина. Тя остави селото зад себе си и се понесе покрай маслинените горички, към каменистите хълмове с изгорени от слънцето склонове и скалите, които се спускаха да скрият плажовете и синьото море. Шепотът и плясъкът на вълните долу се чуваха, носени от бриза, чайките правеха плавни кръгове в небето. Вятърът беше в косата й, щипеше очите й и тя усети порив на свобода, който прониза цялото й тяло и отекна до пръстите на краката й.

Изкачи се към голямата, варосана къща, която се намираше близо до най-високото място на острова. Дотам нямаше път, но осеяна с дълбоки дупки пътека се отклоняваше покрай импозантни железни порти. Анджела я загледа с любопитство. Но портите не позволяваха да се види много през гъстата растителност в градината, а и високите измазани стени зад нея блокираха всеки поглед. Надолу, от другата страна на острова, където господстващите ветрове погубваха почвата със сол, започваше лек упадък. Анджела никога не беше идвала тук, затова се спусна до долу, преди най-накрая да спре за почивка.

Тревата тук беше жилава и жълта, земята скалиста и грапава. Тя откри едно равно място и постла одеялото, което си носеше. Оттук можеше да види неясните очертания на следващия остров на хоризонта и два кораба, смалени до две бели точки от разстоянието. Можеше да чуе вълните, които се разбиваха долу, ритъма, с който пулсираше сърцето на плажа. Миризмата на сол и водорасли беше толкова плътна, че почти я усещаше върху езика си. Тя разопакова обяда си и се загледа в хоризонта, докато ядеше. Чисто, неизказано щастие. Замисли се колко щастлива беше, откак бе напуснала собственото си мистериозно минало, откак бе престанала да се тревожи коя е и какво е преживяла. Понякога беше напълно убедена, че животът й преди е бил много сложен и споменът за тези усложнения беше още заключен в нервите и клетките й. Така че сега тези обикновени удоволствия на живота — работата в тихата таверна, сприятеляването с нови хора, днешният излет — й носеха облекчение, което не усещаше с разума си, но което тялото й регистрираше. Повечето от спомените й все още бяха под покривалото на сянката. Ако то повдигнеше крайчеца си дори за миг, Анджела блокираше неясните образи, които заплашваха да изпълзят.

След като се нахрани, тя легна на одеялото и се загледа в небето. Остана така дълго, сякаш напуснала себе си, рееща се над тленното си тяло, недосегаема както за страданията на плътта, така и за изкушенията на душата. По някое време стана, изправи се като събудена от сън и се отправи към селото. Скоро плоските покриви на къщите се показаха и тя отново се замисли за този малък, странен остров. Нямаше туристи. Прекалено е малък, беше й казал Силас. Но тя не вярваше. Помисли си, че може би селяните бяха прекалено ограничени и не виждаха ползите от един постоянен, но скромен поток от пари от туризъм. Селският площад можеше да бъде реставриран, Лилика Статакис, която въртеше пекарната, щеше да си пече сладкишите всеки ден, Силас можеше да увеличи оборота в таверната и дори капитан Лианис щеше да спечели от продажбата на някоя и друга туристическа каюта, от тези, които в момента се използваха за склад. Ако тя можеше да организира нещо, за да привлече туристите, това щеше да е чудесен начин да се отплати на общността, която я бе приела толкова радушно.

Погледна часовника си. Трябваше да е на работа след малко повече от час. Не че някой очакваше да се появи навреме. Жителите на Петалудос наричаха точните хора „англичани“. Никой магазин не отваряше навреме, никоя уговорка не се спазваше стриктно. Тя се беше научила да не обръща внимание. Заобиколи скалата откъм северния край на острова, мина покрай изоставената къща, в която се беше скрила през първата нощ на пристигането си. Входната врата, обикновено отворена, в момента беше затворена. Капаците на прозорците също. Изпълнена с любопитство, тя паркира мотопеда и слезе.

Знаеше от опит, че никой не живееше тук. Беше прекалено студено и влажно. Малката й стая в къщата на Силас беше сто пъти по-удобна. Но някой бе идвал и бе заключил всичко. Може би и сега имаше някой вътре… Може би просто трябваше да отиде, да почука и да каже „добър ден“, да благодари… Тя тръгна към оградата и я прескочи.

— Анджела!

Анджела се обърна и видя Силас да се приближава по пътеката. Махна му с ръка и го изчака. Въпреки напредналата си възраст той беше в отлична физическа форма. Склонът не го притесняваше и той почти нямаше нужда от бастуна, който носеше непрекъснато.

— Трябва да стоиш далеч оттук — каза й той задъхано.

Това я изненада.

— Така ли? Защо?

Той вдигна бастуна си и посочи към къщата.

— Собственичката на къщата не е много приятен човек. Ако знае, че душиш наоколо… Тя е опасна.

Анджела отмести очи от къщата към Силас, като се опитваше да реши дали е искрен, или това е някоя от дяволитите му шеги.

— Сериозно?

— Напълно сериозно.

— Останах да нощувам тук първата вечер, когато пристигнах. Беше единственото сухо място, което намерих.

— Било е много глупаво — каза той и лицето му стана строго. — Извадила си късмет, че не те е открила.

— На кого е къщата?

— На Мия Трелос — измърмори той.

Анджела се преведе:

— Мия Лудата? Така ли се казва? — Представи си стара вещица, гърбава, със сламена коса, като излязла от детска книжка.

— Така й викаме в селото.

— Тук ли живее? — попита Анджела.

— Не, не. Това място е празно. — Той посочи към незащитената страна на острова. — Живее в голямата къща, трябва да си я видяла.

— Наистина ли е луда?

Той кимна.

— О, да. Идва да пазарува веднъж на две седмици късно през деня, със слънчеви очила, с покрита с шал коса, сякаш си мисли, че може да се дегизира. Винаги ядосва някого.

Анджела беше заинтригувана. В голямата къща живее сама жена? Тя предполагаше, че е собственост на някой богат мъж с голямо семейство.

— Сигурно е много богата, щом може да си позволи такъв дом.

— Мия не страда от липса на пари — изсумтя Силас. — И не престава да ни го напомня. — Той сложи ръка на гърба си и се изправи. — Ще ме извиниш. Трябва да продължа разходката си. Това ме поддържа здрав.

— Ще повървя с теб, кирио Силас — каза тя импулсивно. — Хрумна ми една идея.

Той леко наклони глава.

— Както искаш.

Като остави мотопеда паркиран до оградата, тя тръгна редом със стареца.

— Спомняш ли си деня, когато пристигнах тук? Попитах те дали имаш стая в таверната, в която да отседна и ти каза, че тя е заета?

Устата на Силас се изви.

— Е, добре, вече знам. Никога не я отдаваш. Пълна е със стари мебели. Защо ми отказа тогава? Валеше, не можех да се махна от острова…

— Защото не можем да осигурим обслужване на туристи. Трябваше да пренеса всичките тези мебели само заради две нощувки…

— Кирио Силас, ще ми позволиш ли да разчистя стаята? Да я подредя като английска стая за нощувка? След това можеш да я отдаваш под наем. Аз ще се грижа за нея, за закуската, за всичко. Само за опит?

— И защо му е на някой да идва тук?

— Петалудос е толкова красив — отвърна Анджела. — Малко късче от рая. Туристите ще го харесат.

— Я стига. Няма нищо за гледане и за правене.

— Има! Мога да давам мотопеда си под наем, да накарам Лилика да напълни една кошница с местни вкуснотии за пикник. И можем да включим разноските за това в цената.

Силас сви устни, мислейки.

— Имаш само един мотопед. Какво ще направиш, ако двама души поискат да се разходят едновременно?

Анджела въздъхна. Нямаше пари да купи още един. Останалото по онази чекова сметка не беше вече достъпно: беше достатъчно рисковано да кешира чек, за да си купи самолетен билет в Мадрид. Да изчезне напълно означаваше да не пипа парите.

— Знаеш ли — Силас поглади бялата си брада, — мисля, че синът ми има една стара моторетка в гаража си на Парос. Нуждае се от ремонт, но може би Маркос на бензиностанцията ще успее да я оправи евтино.

Анджела се развълнува.

— Значи наистина мислиш, че идеята е добра?

— Само ако ти вършиш цялата работа. — Той се усмихна. — Аз съм прекалено стар.

Въображението й гъмжеше от идеи.

— Бих могла да боядисам стаята, нали? Да сложим хубави картини? Толкова хубава природа има тук, срамота е, че никой не я вижда. А може ли…?

— Чакай, чакай, не слагай каруцата пред коня. Не тръгвай с прекалено голяма кошница, защото ако не излезе нищо, ще се разочароваш.

Анджела прие сериозно изражение, но вътрешно се развълнува и нямаше търпение да започне да работи по новия си проект.

 

 

Джордж се бръснеше, когато телефонът иззвъня. Избърса лицето си с бялата хотелска кърпа и отиде да вдигне.

— Джордж Фелоус — произнесе той в слушалката.

— Джордж, обажда се Алис от „Ти Ар Джи“. Как е времето в Ливърпул?

Той дръпна завесата и погледна надолу към дъждовната улица.

— Отвратително. Как е в Лондон?

— Днес в офиса грее слънце. Имаме добри новини.

Джордж се опита да не сдържа дъха си.

— Първият албум на Пени е факт.

Изпълниха го толкова противоречиви чувства, че не можа да изпита въодушевление. Пени. Дори не Пени бе тази, с която щеше да сподели тази новина. А с Ели Франкел, която се намираше в съседната стая на хотел „Аделфи“. Раздразнителната Ели с незаинтересованост, граничеща с арогантност млада жена, която можеше да не познава. Момичето се защитаваше, това му беше ясно. Понякога се питаше за миналото й и си мислеше, че сигурно е било трудно като това на Пени. Но не бе усетил нейната уязвимост, само решителността й. Ели никога не би се поддала на наркотиците, както бе направила Пени; този леден ум щеше да претегли предимствата и недостатъците и да отхвърли подобна идея. Но тъкмо уязвимостта бе тази, която му липсваше: нерешителната привързаност на Пени, глупавия й страх да не закъснее, пристрастеността й към гримирането. Беше се питал милион пъти къде ли е и дали някога ще може да се свърже с нея, да й каже, че е излязъл първия й албум. И това, че се гордее с нея.

— Фантастична новина — каза той на Алис. — Сега ще й я съобщя.

— Предай й моите поздравления — изчурулика Алис, преди да затвори. Тя бе единственият човек в звукозаписната компания, който показа някакви подозрения към новата Пени Брайт. Не беше осъзнал, че между Пени и Алис е възникнало приятелство, което далеч надхвърля формалното познанство. Но Пени се извини, че не е била на себе си заради „болестта“ си и накара дори Алис да се успокои. Беше наистина удивителен начинът, по който Ели бе навлязла в живота на Пени, само с няколко фала. Хората не се питаха много-много дали човекът, с когото говорят, е същият, когото знаят по име. Такава е същността на човешката природа: те виждаха това, което са виждали винаги.

Но Джордж чувстваше вина. Той знаеше, че тази тайна притежава силата да подкопае сериозно репутацията им и се опитваше да държи нещата под контрол, доколкото можеше. Вече беше взел няколко много лоши решения. Бяха предложили на Ели да запише вокала на албума, но Джордж бе отказал. Не заради допълнителните разходи — все пак целият албум бе записан в неговото домашно студио, — а защото Пени му липсваше и искаше оригиналният вокален запис да напомня за нея. Сега, на гърба на труда на някого другиго, този запис щеше да направи Ели богата жена. Пени беше написала повече от половината от песните, така че авторските права от продажбите тепърва предстояха. Без да бъдат изкарани от Ели, щяха да отидат право в нейната банкова сметка. Всичко беше направил Джордж и той знаеше, че това е чиста измама. Знаеше, че двамата с Ели са прекрачили една линия, която не биваше да бъде прекрачвана. Отначало беше проста замяна: определена сума пари срещу някаква услуга. Сега обаче бяха нарушили закона. И ако Пени се върнеше един ден…

Джордж се опита да се самоубеди: Пени нямаше да се върне. Дългото й мълчание бе достатъчно красноречиво доказателство. Беше се опитал да я проследи чрез банковата й сметка. Последната й трансакция беше чек за пари в брой в Мадрид. Нямаше представа за какво го е използвала, къде беше отишла след това. Можеше да е на другия край на света.

Той се върна в банята и приключи бръсненето, смени ризата си и заключи вратата, когато излезе и отиде да потърси Ели. Беше рано, но някак си беше сигурен, че тя вече е будна. Днес по график имаше интервюта с пресата в Ливърпул, след това проверка и настройване на звука за представлението тази вечер. Той почука силно. Няколко секунди по-късно тя се изправи в рамката на вратата.

— Добро утро, Джордж. Тъкмо правя кафе. Искаш ли да ми правиш компания?

Той предпочиташе чай, но прие.

— Имам новини — каза, докато влизаше в апартамента й. Тя беше облечена и дори беше оправила леглото си, но още нямаше грим. Така изглеждаше много по-млада. — Знаеш, че не си длъжна да си оправяш леглото.

— Знам, но стаята изглежда толкова разхвърляна иначе, а и отнема минути. — Тя имаше кафеварка с филтър, която поръча на регистратурата, когато пристигнаха вчера. — А и го правя по-добре от камериерката. С две лъжички захар ли?

— Точно така. Знаеш ли, че първият албум на Пени Брайт тази сутрин е излязъл в Англия?

Тя едва вдигна очи, но устните й се разтегнаха в широка усмивка.

— Ще има ли повече пари?

— Ами, да, но има нещо повече. Това означава, че си звезда.

— Не виждам голяма разлика. Само дето съм по-уморена. — Последните няколко седмици бяха жестоки, но тя се държа възхитително, никога не се оплака за късното лягане, за бясното опаковане на багажа и пътуването, за безконечните интервюта и вечните досадници, с които трябваше да се разправя. — Може би всички звезди са уморени — каза тя и му подаде чашата с кафе. Взе една и за себе си и седна на малката квадратна масичка в дъното на апартамента.

Той седна срещу нея и забеляза сенките под очите й.

— Добре ли спа? — попита той и следа от старата паника за Пени се върна. Така се започваше: сънотворни таблетки срещу безсънните нощи.

Тя отпи от кафето.

— Трудно ми е да се успокоя след представление. Всички тези хора, които ме аплодират, а после се връщам в празната хотелска стая… — Тя сви рамене. — Благодаря ти за загрижеността, но съм сигурна, че ще се справя.

— Остават още само три седмици.

Като сложи чашата си на масата, тя се облегна назад.

— И после какво, Джордж? Какво прави една английска поп звезда, когато няма репетиции или концерти?

Джордж разтърка брадичката си.

— Можеш да си починеш. Но ще има какво да правиш. Още интервюта, може би. Ще трябва да започнем да работим по следващия албум, да напишем нови песни, след това да репетираме.

— Но темпото няма да е такова?

— Не.

— Бих искала да си отделя малко време за уроци по пеене.

Джордж не разбра.

— Но ти вече пееш чудесно.

Тя се усмихна, отклони поглед и в този миг заприлича толкова много на Пени, че сърцето му се сви.

— Имам предвид истинско пеене.

— Опера?

— Трябва ми малко време за тренировка на гласа. Мина много, откак не съм работила с учител и ми се иска да възвърна добрата си форма.

— Говориш за опера, обаче. Не за поп музика.

— Джордж, в поп музиката не виждам достатъчно предизвикателство.

— Но Пени Брайт е поп звезда, не оперна певица. — Той поклати глава объркан. — Какво ти се върти в главата, Ели?

Усети тъгата в нея, страха й.

— Да не би да казваш, че не мога да вземам уроци?

— Можеш да правиш каквото искаш в свободното си време — промърмори той недоволно. — Но трябва да се откажеш от идеята, че ще пееш в „Ковънт Гардън“. Не сме инвестирали всичкото това време и пари, за да обърнем гръб на успеха. Никой не слуша опера.

— Много хора слушат опера — отвърна тя бързо и разгорещено.

Той се опита да се усмихне, да разведри ситуацията.

— Хубаво, хубаво. Много хора слушат опера, но твоят албум не е номер едно заради тези хора. Не можеш ли да си щастлива с това, което имаш? Има момичета, които ще убият човек, за да са на твое място.

Тя вдигна вежди.

— Аз не съм от тези момичета.

— Знам го.

— Операта е изкуство, Джордж. Тя се издига над дребнавото ни съществувание, тя е величествена, възвишена, тя е най-близкото до бога, което можем да постигнем на земята.

Никога не я беше чувал да говори така страстно. В думите й се долови немският акцент.

Ели се облегна в стола си и стисна чашата в дългите си пръсти.

— В сравнение с нея поп музиката е незначителна и бездушна.

Джордж се наежи.

— Значи тогава не си я разбрала. Поп музиката е цялата душа. Тя е музиката на народа, тя е начинът, по който се разбираме. И се изисква голяма дарба да се напише нещо, което да звучи толкова просто, но същевременно да остане у слушателите за цял живот.

— Нали не мислиш сериозно, че песните на Пени Брайт ще останат в душите на хората до края на живота им?

Той кимна.

— Музиката означава различни неща за различните хора, Ели. Само защото ти предпочиташ да слушаш „Лейди Бътерфлай“…

— „Мадам Бътерфлай“! — поправи го тя.

— Мнозина други ще предпочетат „Роулинг Стоунс“ и ще ги слушат дори когато вече имат внуци.

Ели го погледна право в очите.

— Тогава нека попитам направо: забраняваш ли ми да вземам уроци по пеене?

— Не. Забранявам ти да пееш опера, освен като хоби. Ти си Пени Брайт, поп звездата. Точка.

Устата й се стегна. Това не беше изражение, което беше виждал у Пени и това го накара да се усети чужд на Ели: тя беше кукувицата в гнездото.

— Ясно. — Тя погледна часовника си. — По кое време тръгваме към радиото?

— В десет.

Тя стана и се обърна с гръб, като остави чашата си на плота.

— Ще дойда в апартамента ти, когато се приготвя.

— Тогава ще се видим. — Той излезе, като се опитваше да не мисли до какво може да доведе ината на Ели.

 

 

Беше спокойна вечер в таверната. Сега, когато гръцкият й се бе подобрил значително, Силас й позволяваше да работи веднъж седмично на бара. Това бе добре дошла промяна от миенето на чаши в малката, тъмна кухня; освен това й трябваха пари, за да положи основите на проекта си за пикник — обиколките.

Силас беше тук, когато пристигна, четеше книга на една от масите, лулата му висеше по обичайния начин в ъгълчето на устата му. Тя върза престилката си и се приближи към него.

— Кирио Силас, може ли да те попитам нещо?

Той вдигна ръка:

— На гръцки, ако обичаш.

Тя премина на гръцки:

— Тази вечер видях една жена. Виждам я за втори път на същото място по едно и също време.

Той вдигна вежди, тъмните му очи бяха изпълнени с любопитство.

— Да?

— Много е красива, мисля, че е някъде към петдесетте. Изглежда много тъжна, но когато се опитам да я заговоря, бяга. — Анджела не можеше да изрази с думи — поне не на гръцки — колко объркана я беше накарал да се чувства видът на непознатата. Този път доброжелателната усмивка я нямаше, което по някакъв начин я разочарова. Вместо това жената я бе изгледала ледено, преди да си тръгне. Полумракът, странната красота на жената: не можеше да се отърси от чувството, че е нереална, че е по-скоро привидение.

— Не знам какво за кого говориш — рече Силас. — Тук, на Петалудос, красиви жени има много. Най-красивите на света.

— На острова няма… призраци, нали?

Силас отхвърли глава назад и се засмя.

— Не, не, няма призраци. Какво ти става, Анджела?

— Тя изглеждаше толкова странна.

Силас сви рамене.

— Може би си я прекъснала в момент, когато е търсела усамотение. И внимавай, да не си спечелиш име на човек, който се бърка в чуждите работи. Репутацията на Петалудос трае векове.

Тя се обърна към бара, облекчена, че Силас е разсеял страховете й, но въпреки това не спираше да се пита коя е жената и каква тъжна тайна може да крие.

 

 

Дитер влезе в къщата и остави пазарската мрежа на кухненската маса. Вътре не се чуваха нито майка му, нито баща му, затова излезе през задната врата и тръгна към сайванта. Родителите му говореха оживено с висок, мрачен мъж в зеленчуковата градина. Мъжът беше с млада жена и заради разстоянието Дитер не можеше да определи дали му е съпруга, или дъщеря.

— Мамо? — извика той.

Майка му вдигна поглед и забърза към него, оставяйки баща му с непознатите.

— Дитер, ела да се запознаеш с хер Подолски — каза тя с весел глас.

— Кой е той?

Усмивката й угасна.

— Той… ами той… оглежда фермата.

Дитер поклати глава объркано.

— Баща ти мисли да я продаде.

— Да продаде фермата? Защо?

Тя понижи глас:

— Моля те, Дитер, просто ела да се запознаеш и бъди мил; ще ти обясним по-късно.

Той я последва и бе представен на хер Подолски и дъщеря му — красива блондинка на неговата възраст, Ингрид. Те размениха дежурните любезности, докато умът на Дитер препускаше. Да продадат фермата? Защо не му бяха споменали досега? Баща му се възстановяваше, изкарваха добри пари, фермата беше от дядо му. Дитер си мислеше, че винаги ще живее тук.

Баща му предложи да покаже на хер Подолски задната ограда на имота и Дитер остана, но Ингрид също остана, докато другите тръгнаха през коридорите от новозасадена царевица.

Тя му се усмихна съчувствено. Миглите й бяха толкова бели, почти безцветни, сякаш изобщо ги нямаше.

— Правилно ли разбирам, че не искаш да продавате фермата?

Дитер беше предпазлив.

— Сигурен съм, че баща ми си има причини.

Тя огледа наоколо, усмивката продължаваше да стои върху лицето й.

— Толкова е красиво тук. Спокойно и мирно.

— Но работата е тежка. Определено не е за един човек.

— Баща ми не се кани да се занимава с тежък физически труд. Ще наеме някого.

— Тогава защо купува ферма?

Усмивката й изчезна.

— Майка ми почина преди една година. А той все й обещаваше, че един ден ще се махнем от града и ще отидем да живеем във ферма. Само че работата на татко беше много напрегната и той я напусна прекалено късно. Мисля, че сега се нуждае от място, където да си спомня за мама.

— Много имоти ли разгледахте?

Тя се развесели отново.

— О, дузина. Той казва, че ще разбере, когато види подходящата.

Дитер си позволи да се отпусне. Подолски бяха разглеждали много ферми и още не бяха купили нищо. Може би и сега нямаше да е по-различно.

— Съжалявам — обади се тя. — Не разбрах името ти.

— Дитер.

— А как се казва съпругата ти?

Дитер се обърка за миг, след това осъзна, че тя се опитва да разбере дали е сам, или семеен. Почувства, че тялото му заема отбранителна поза.

— Не съм женен — отвърна. — Още не.

— Но си имаш някоя, нали — без да мигне го попита тя.

— В Лондон е за известно време. — Той ритна една буца пръст, не посмя да срещне очите й. — Скоро ще отида да я видя.

Отказът не притесни Ингрид.

— Лондон е голямо мръсно място. Говориш ли английски?

— Уча усилено.

— Добре, защото никой англичанин не говори друг език. Или ако го правят, произношението им е такова, че не разбираш какво казват. Не знам дали са тъпи, или арогантни… — Тя се спря. — Англичанка ли е?

— Наполовина — отвърна той. — Но е израснала тук, в Кокондорф.

— Не исках да я обидя. О, мисля, че татко ме вика.

Дитер вдигна поглед. Подолски ръкомахаше театрално.

— По-добре тръгвай.

— Ще се разходиш ли с мен?

— Имам работа.

— А-а-а… — Тя отново извади познатата усмивка и Дитер се изненада колко е красива: по един очевиден, момичешки начин. — Ще се радвам да се видим отново, Дитер.

— Аз също. Довиждане. — Той тръгна към къщата, надявайки се никога повече да не види нито нея, нито баща й.

Когато Подолски си тръгнаха, родителите му дойдоха и го намериха. Той седеше на циментовия под на навеса за трактора.

— Съжалявам за това — каза баща му.

Дитер искаше да му се ядоса, но той изглеждаше толкова малък и сив в дебелата си плетена жилетка, която висеше върху отслабналите му рамене.

— Защо не ми каза, че се каниш да продаваш фермата?

— Защото беше само мисъл — отвърна баща му. — А хер Подолски се обади едва тази сутрин. Нямаше време да ти кажа.

— Когато казваш, че е било само мисъл…?

Майка му се намеси, яростна като тигрица.

— Фермата вече тежи на баща ти, Дитер.

Дитер обърна очи към баща си и му се стори, че вижда трепване на срам.

— Но ти си вече почти добре, нали?

— Той едва не умря — продължи майка му. — Забрави ли?

— Разбира се, че не съм — каза разгорещено Дитер.

Баща му вдигна ръце, опитвайки се да ги успокои.

— Истината е тази: вече не съм човекът, който бях. На петдесет и четири съм, глупаво е да се мисли, че ще успея да се възстановя напълно. Ти си ми чудесен помощник, Дитер, всъщност, през последните няколко месеца управляваше почти сам фермата. Но пролетта дойде. Има много работа, а не можем да си позволим да наемем някого. Нито пък да приемаме повече пари от Ели — каза той твърдо. — Ако продадем фермата, ще можем да си купим малка къща в селото и ще се занимаваме с нещо друго. Допълнителна работа, ремонти… Винаги съм обичал да поправям разни неща.

Дитер искаше да каже: А аз къде съм в картинката? Но не го направи. Беше двайсет и петгодишен, а мъжете на неговата възраст се предполагаше, че отдавна би трябвало да са напуснали родното гнездо. Само че веднъж бе напуснал дома си, за да отиде в армията, и не му хареса. Когато се върна, си мислеше, че е за добро, че ще участва в семейния бизнес, ще запази наследството си, ще създаде собствено семейство.

Вместо това произнесе:

— Ами ако хер Подолски не я купи? Тогава ще търсиш ли някой друг, на когото да я продадеш?

Родителите му се спогледаха. Многозначителното мълчание продължи прекалено дълго. Внезапен вятър се изви и отвори вратата, пропускайки вътре сноп светлина.

— Татко? — настоя той.

Но отговори майка му:

— Хер Подолски вече направи оферта — каза тя. — Съжалявам, Дитер. Фермата вече не е наша.