Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (20)

Осемнадесета глава

— Да знаеш, че се гордея с теб.

Анджела вдигна поглед, беше коленичила на пода в банята и търкаше тоалетната, преди идването на следващите туристи. Изражението на Силас беше сериозно. Тя се засмя.

— Гордееш се с мен, че мия тоалетната толкова добре?

Силас се усмихна, пъхна бастуна под мишницата си и седна на ръба на коша за пране.

— Знаеш какво имам предвид. Освен това трябва вече да си разбрала, че ми е трудно да казвам такива неща…

— Да, знам. И го приемам с голяма благодарност. — Тя остави четката в кофата и свали ръкавиците си. — Благодаря ти, кирио Силас. Добре върви, нали?

— Лилика от пекарната те смята за гений.

— Защото печели цяло състояние от обедите за пикници. — Тя изми ръцете си и ги избърса в дънките. — Ела, искам да те питам нещо. — Силас я последва до спалнята, където тя отвори капаците на прозорците и започна да оправя леглото.

— За какво става дума? — попита Силас.

— Лилика не е единствената, която е доволна — каза тя. — Имах дълъг разговор с капитан Лианис онзи ден. Той ми каза нещо много интересно.

— Лео Лианис е пълен с неизпълними идеи — подметна предпазливо Силас. — Какво ти е казал?

Анджела игнорира тона му и продължи работата си.

— Каза ми, че се наложило да връща хора няколко пъти, защото имаме само една стая. Каза ми, че ако превози три двойки на корабчето, вместо една, ще спечели достатъчно пари, за да прави още едно пътуване седмично. Само си помисли: ще е от полза за целия остров. Бизнесът ще има по-голям достъп до стоки, жителите ще имат повече възможности да ходят до континента. — Тя приглади покривката на леглото и разпухка възглавниците, след това седна на леглото.

Силас изглеждаше объркан.

— Не можем да поберем шестима души тук.

— Знам.

— Тогава за какво говориш?

— За хотел, в който ще се предлагат нощувка и закуска. На острова.

— Къде?

— В празната къща на Лудата Мия долу на скалата.

Силас изду дебелата си долна устна и издаде присмехулен звук.

— Това е много глупава идея.

— Защо? — попита Анджела, без ни най-малко да бъде разколебана от скептицизма му. — Не я използва, с правилната големина е, изолирана от шум. Единственото, което е нужно да направиш, е да отидеш при нея и да я попиташ какъв наем ще иска и…

— Няма да ходя при тази жена!

Анджела се сепна, когато видя, че е истински ядосан.

— Аз ще я попитам тогава. Но мога да го направя само ако обещаеш, че ще ми помогнеш.

— Този спор е безсмислен. Тя никога няма да се съгласи.

— Може пък и да се съгласи.

Силас издиша шумно.

— Съветвам те най-настоятелно да не се приближаваш до нея. От това няма да излезе нищо добро.

Между тях надвисна тишина. Прозорците се хлопнаха от силния морски бриз и Анджела погледна над покривите. По небето се носеха плътни облаци. Инстинктът й подсказа, че днес капитан Лианис няма да доведе туристи. Времето се разваляше. Може би Силас беше прав; може би беше глупаво да опитва да разширява бизнеса повече от това, което беше.

— Тя наистина ли е толкова опасна? — попита Анджела.

— Би могла да бъде.

— Защо е толкова богата? Ако наистина е луда? Лудите обикновено са бедни, живеят в кашони. — Изпод сенките в съзнанието й проблесна спомен; неприятен, студен. Тя побърза да го отблъсне.

— Беше богата, преди да полудее. Купи къщата години преди да дойде тук. Хората разправят, че била богаташка от хайлайфа в Европа, че се влюбила, но той разбил сърцето й. Стара история. — Той махна с ръка. — Живееше на скалата, докато имението на хълма се строеше. Почти никой не я виждаше. Всички казват, че е полудяла от нещастна любов.

— Може би не е луда? Може би е просто самотна.

— Самотните хора не тровят домашните любимци на съседите си; не говорят мръсотии на непознати на пазара; не се заключват сами в потънали в прахоляк къщи и не заплашват пощальона с пистолет.

Анджела прехвърли тези думи в съзнанието си. Знаеше, че Силас никога няма да говори с Мия заради нея, така че дали лично да не отидеше при възрастната жена? Представи си къщата на скалата, прясно боядисана и обзаведена, да гъмжи от дейност, с половин дузина нови лъскави мотоциклети, паркирани отпред. Фантазията бе прекалено привлекателна, за да я разубеди поне да опита да се срещне с Мия… Може би Силас преувеличаваше. Случваше се в малки общности. Превърнеше ли се човек в парий, небивалиците за него се увеличаваха с всяка изминала година.

— За какво мислиш? — Очите на Силас се присвиха подозрително.

— Мисля да отида долу на кея и да видя дали капитан Лианис ми е довел нови туристи — отвърна тя с бърза усмивка.

— Анджела, не подминавай лекомислено предупреждението ми!

— Благодаря за грижата, кирио Силас. — Тя стана от леглото и протегна гърба си. — Прав си. Ходенето при Мия вероятно би донесло прекалено неприятности.

Започна да вали, прозорците се замъглиха и тя се закле, че още на следващия хубав ден ще отиде до имението и ще се запознае с Лудата Мия.

* * *

От автобусната спирка Ели отиде направо на адреса на мадам Наталия Красова. Беше си покрила главата с шал, носеше големи слънчеви очила и умишлено бе облякла широка рокля и ниски обувки. По време на пътуването й до Гринуич никой не я разпозна. Разбира се, можеше да си извика такси, но щеше да е по-скъпо, а Ели беше икономична. Обичаше да гледа как сумата расте в малката й банкова книжка и изпитваше силна болка всеки път, когато трябваше да тегли и числата намаляваха. С тези пари старите страхове за надвиснала бедност се успокоиха. Тя се чувстваше сигурна за първи път в живота си. Разрешаваше си единствено телефонни разговори до Дитер; а за да ги плати компенсираше с евтината храна, изразходването на по-малко електричество и рядко купуване на дрехи. Автобусите и влаковете бяха евтини, можеше да си ги позволи със спестените стотинки. Така че тя се дегизираше и рискуваше.

Още не беше говорила с мадам Красова. По телефона секретарката на бившата певица бе насрочила час за интервю. След интервюто вземала само по няколко ученика. И нямало значение колко пари могат да си позволят, беше добавила секретарката, — мадам се интересувала от гласове, не от пари. Ако се уверяла, че някой не може да пее, просто не го вземала. Ели бе както възбудена, така и леко уплашена от това предизвикателство. Айвън Хемблин беше казал, че тя е най-добрата. Ели искаше най-доброто.

Тя си бе представяла висока, импозантна къща за мадам, но вместо това завари бяла, полусамостоятелна къща с кафяв керемиден покрив и спретната градина. Ели тръгна по алеята и позвъни на вратата. Отвори й жена на средна възраст.

— Мадам Красова? — попита Ели.

— Не, аз съм Клеър, секретарката й. А вие сигурно сте Пени?

— Точно така.

— Влезте. Мадам тъкмо привършва чая си. — Клеър я въведе в ярко осветен коридор. Носеше се силна миризма на лекарства и дезинфектанти. Някакво медицинско съоръжение, което Ели не можа да определи какво е — количка с кислороден апарат и някакви тръби, висящи от него — заемаше ъгъла на всекидневната. Ели огледа обикновената синя рокля на Клеър и равните й обувки и започна да се пита дали освен секретарка не е и медицинска сестра. Може би мадам беше болна.

Клеър я въведе в музикална стая с дървен под и тесен прозорец, покрит с тъмнокафява завеса. Голямо пиано заемаше по-голямата част от пространството. Клеър й посочи износено кресло.

— Почакайте тук. Мадам ще дойде след малко.

Тя излезе, но Ели не седна. Отиде до прозореца и дръпна завесата да пропусне вътре светлина. Долу по улицата безшумно се движеха коли, заглушени от двойните стъкла. Ели развърза възела на шала си и го пъхна в чантата си заедно с тъмните очила.

— Вие ли сте Пени?

Ели се обърна. Мадам Красова беше най-старата жива персона, която Ели някога бе виждала. Гърбът й беше превит като въпросителна, а лицето й представляваше мрежа от дълбоки бръчки, които скриваха чертите й. Беше най-малко на осемдесет; Ели не би се изненадала да е и на деветдесет.

— Да, аз съм Пени — каза тя, приближи се и протегна ръката си. — Радвам се да се запознаем.

Мадам погледна ръката й и сбърчи нос.

— Ще видим аз колко ще се радвам, след като те чуя как пееш. — Като се затътри до пианото, тя направи знак на Ели да застане от дясната й страна. После седна тежко на стола и вдигна капака.

— Учила съм се да пея опера, когато бях тийнейджърка — започна да обяснява Ели, — но напоследък бях…

Мадам я прекъсна с жест на ръката.

— Не ми трябват обяснения. Обясненията не означават за мен нищо. Искам само да чуя как пееш. Гласовете ми говорят, гласът ти ще ми каже всичко, което трябва да знам. Хайде! — Тя удари един силен акорд, след което започна да свири арпежи.

Ели си пое дълбоко въздух и запя. Изведнъж си спомни всичко, правилната постановка на гласа, преобразуването на гласните за прехода през регистъра й, техниките за поставянето на най-високите ноти. Беше горда от себе си, когато гласът й отново се извиси. Определено в него имаше дрезгавина, придихание, което преди не съществуваше, но тя бе сигурна, че мадам Красова ще долови тези неща под гласа.

След пет минути мадам спря да свири. Ели млъкна. Мадам се обърна към нея и я изгледа остро, с изкривени на една страна устни. Ели я гледаше, пулсът биеше в гърлото й.

— Няма да те взема — произнесе най-накрая мадам.

— Какво? Защо? — не можеше да повярва Ели.

— Лоши навици, ужасни навици. Не мога да ги поправя.

Наранената й гордост я накара да заговори прекалено откровено.

— Но аз съм добра певица. Не можете ли да го чуете?

— Може да си била някога, но гласът ти е увреден.

— Увреден?! — Сякаш в сърцето й изсипаха лед. — Какво искате да кажете?

— Гласните ти струни са подути. Третирала си ги лошо. Не могат да заковат тона точно. — Тя вдигна показалците на двете си ръце, за да демонстрира, като ги удари един в друг.

— Дишането ти бяга, звучиш пресипнало. Накрая ще загрубеят — ако вече не са, — ще станат твърди и нееластични. Не искам да тръгвам по този път с теб. Остава ти по-малко от година, преди да загубиш гласа си.

Ели онемя от ужас. Нямаше представа, че може да загуби гласа си толкова лесно и без предупреждение.

Мадам понечи да стане, но Ели я възпря:

— Не, почакайте.

Старата жена седна отново, раздразнена.

— Кажете ми, като се изключи дрезгавината, че имам хубав глас. Баща ми ме е обучавал. Може да сте чували за него. Казваше се Каспер Франкел и е бил звездният ученик на Франц Ауербах в началото на 1950-та.

Мадам сви рамене.

— Ясно е, че си обучавана, може да си имала потенциал.

— Точно за това съм тук. Да поправя вредата, да си върна гласа обратно.

— Ще правиш ли, което ти кажа? Ще престанеш ли да правиш това, което правиш, и което е причинило този проблем?

— Аз…

— И аз мислех така — махна презрително старата жена.

Ели разсъждаваше бързо. Репетициите за новия албум нямаше да започнат преди шест седмици; нямаше да се налага да пее поп музика дотогава. Можеше да си ляга рано вечер. Можеше да започне уроци с мадам, да види как ще тръгнат нещата. След това… ами… щеше да мисли, когато му дойдеше времето.

— Да, ще спра — каза Ели. — Ако ме вземете. Ще правя, каквото ми кажете.

Най-после мадам се усмихна и разкри перфектна редица от изкуствени зъби.

— Добро момиче. Ще се виждаме във вторник и четвъртък точно в три часа. Не толерирам закъсненията. Остави адреса си на Клеър, тя ще ти изпрати сметката за първия урок.

Ели излезе от къщата на мадам окрилена, но и несигурна. Няколко седмици най-малко щеше да работи усилено, за да си върне гласа. А след това? Беше настоявала да стане Пени Брайт, но сега не беше сигурна вече дали го иска.

Не и ако Пени Брайт загубеше гласа си.

 

 

Джордж излезе от сградата на звукозаписната компания и тръгна по пътеката, за да прекоси площада, където беше паркирана колата му. Малката зелена поляна беше слънчева и той спря за миг да погледа как двата гълъба кълват в тревата и си търсят храна. Чуваше трафика да бучи по улицата, макар и заглушен от високите дървета наоколо.

— Джордж!

Гълъбите отлетяха, пляскайки с крила. Джордж се обърна изненадано и видя Айвън Хемблин, седнал на пейка, да яде сандвича си за обяд. Той му помаха весело и Джордж му махна в отговор.

— Ела тук!

Любопитен, Джордж сви към пейката.

— Хубав ден — отбеляза Хемблин, изтръсквайки трохите от панталона си.

— Винаги ли обядваш на площада?

Той кимна.

— В хубавите дни. Когато вали, оставам вътре.

Джордж притисна ръце между коленете си и се приведе напред, питайки се защо Айвън е толкова дружелюбен.

Двамата бяха общували много малко през годините. Тишината се разтегна, нарушавана единствено от звука на някой преминаващ камион.

Джордж си помисли дали да не стане, когато Айвън произнесе:

— Джордж, аз знам.

Айвън затвори кутията с обяда си и вдигна очи към безоблачното небе, като продължи:

— Знам за Пени. Ели.

Джордж имаше чувството, че през сърцето му преминава ток. Думите бяха заседнали в гърлото му, неспособни да стигнат до езика.

— Не се притеснявай, няма да кажа на никого. — Той срещна очите на Джордж и се усмихна. — Но все пак трябва да попитам: къде е Пени? Истинската Пени?

Минаха цели десет секунди, преди Джордж да успее да се съвземе. Айвън знаеше. До какво щеше да доведе това? След това се стегна. Трябваше да отговори.

— Не знам — отвърна безпомощно. — Избяга. Последното, което чух, е, че е кеширала един чек в Мадрид. А къде е заминала, никой не знае. — Джордж поклати глава. — Но откъде разбра? Ели влезе в ролята така добре, помислих си, че…

— Съмнявам се, че някой друг е разбрал, Джордж. Просто стана така, че получих правилната информация в правилния момент. — Той се наведе напред: — Миналата седмица Ели… Пени… — Той спря и се засмя. — Дойде при мен да ме попита къде в Лондон се дават уроци по пеене. За „приятелка“, каза тя, точно преди да ме помоли да не ти споменавам, че е била при мен. Споменаването на операта и споменът за това как ти ме разпитва на онова парти миналата година, когато взех Пени за Ели… помислих си, че съм бил пълен глупак, за да не разбера.

Джордж си спомняше разговора им преди толкова много месеци по съвсем различен начин. Във въображението си той бе много спокоен и нехаен, беше попитал само за името на момичето и в коя част на Германия живее. Но сега като се замислеше: възможно ли е било наистина да изглежда чак толкова спокоен под напрегнатостта на въпросите си. Айвън Хемблин винаги е представлявал риск. Трябва да го е провидял и да се е досетил.

— Доказателството, обаче, беше право пред мен — продължи Айвън. — Тя записа телефонния номер на мадам с дясната си ръка. Пени беше левичарка, като мен. Спомням си я как подписваше автографи на партито.

— И какво ще произлезе от това? — попита Джордж, останал без дъх. — Какво искаш да направя, за да не го споменаваш никога повече? Колко искаш? — Той осъзна, че звучи пораженчески: всички знаеха, че Айвън е богаташ.

— Джордж — каза Айвън обидено, — няма да се възползвам като кажа на някого. Пребледнял си; искам да те уверя, че тайната ти е в безопасност. — Той му смигна. — Макар да се надявам, че когато тя реши да премине към оперно пеене, да ми дадеш възможност аз пръв да я запиша.

— Тя не преследва оперна кариера. Тя е Пени Брайт, а Пени Брайт пее поп музика.

— Ако беше я чул как пее…

— Ако е била толкова добра на прослушването, защо не пееше арии, когато я намерих? Защо работеше във ферма?

— Баща й починал онази вечер и тя не дойде на входящото интервю. Но когато го разбрахме, беше прекалено късно. Бяхме предложили мястото на друг. Но тя беше феноменален талант, накара ни всички да се изправим и да ахнем.

— Но тя сега направи избора си — каза Джордж. — Току-що излизам от съвещание. Албумът й ще бъде пуснат след два месеца в Съединените щати, а аз ще я заведа там на турне. Вече са записани петдесет и осем дати. Ще я направя суперзвезда. Няма време за опера.

— Има и оперни суперзвезди.

— Назови една.

Айвън изреди цял списък — Калас, Ангелис, Съдърланд. Джордж ги знаеше, но махна пренебрежително с ръка.

— Всичко опира до парите — каза той. — А тя ги иска, иска много; мен пък ме бива да ги правя. Ние сме идеален тандем. Тя ще забрави за операта.

— Надявам се да си прав. Няма нищо по-трудно от това да си неохотна суперзвезда. Но ти вече имаше една, която избяга от теб. — Той погледна часовника си. — Трябва да се връщам да работя. Беше ми приятно да си поприказвам с теб.

— Айвън — каза Джордж, когато го видя да става и да се приготвя да тръгне. — Мога ли да разчитам на твоята дискретност?

Айвън се усмихна с несиметричната си усмивка.

— Не мисли повече за това. — Той поклати глава и отново се засмя. — Каква медийна новина само би излязло от това, а? — След което се насочи към офиса си.

Джордж седя дълго след тръгването му, борейки се с чувствата си. Въпреки великолепното синьо небе и топлото слънце, той се чувстваше измръзнал и неспокоен. Дали защото Айвън знаеше? Може би, но Джордж му вярваше. Имаше само няколко души, свестни като Айвън. Дали пък не беше, защото Ели бе решила да взема уроци по оперно пеене? Трябваше да прекрати това още в зародиш, преди новия сингъл, преди турнето в Щатите, преди Пени Брайт да стане международна суперзвезда и Джордж да има много за губене.

 

 

Дитер беше объркан от летището. Във всички посоки се стичаха тълпи; вълни от хора влизаха и излизаха; Ели не се виждаше никъде. Всички говореха на английски. Той седна колебливо с малкия си сак между краката. Майка му се бе уморила да настоява да вземе голям куфар, но той нямаше какво чак толкова да носи в него. Малко дрехи, палтото, което беше облякъл и висеше свободно от раменете му, английски фразеологичен речник в случай на нужда, когато Ели не беше с него. Както сега.

Огледа се, очите му търсеха познатите черти. Толкова време беше минало, откак не я бе виждал, не я бе прегръщал, че мисълта за това накара сърцето му да се свие и той изпита тревога и страх. Макар да не му се искаше да го признае, беше точно така — страхуваше се. Може би се плашеше от всичко различно…

— Дитер!

Ето я, махаше му с ръка, пробиваше си път през тълпата. Беше много по-слаба, тялото й пасваше по някакъв начин на прическата, на добре ушитите дрехи. Стеснителността на селското момиче бе напълно изчезнала; тя приличаше на снимка в списание и той изведнъж си даде сметка за омачканите си дрехи, за несресаната си коса. Изправи се и забърза към нея, почти спъвайки се в сака си. Миг по-късно тя бе в прегръдката му и ароматът й беше познат и успокояващ. Тя отново беше Ели. Неговата Ели. Затвори очи, притисна я силно и времето сякаш спря. След това един мъжки глас заговори:

— Госпожице Брайт, трябва да тръгваме.

Дитер се дръпна и едва сега забеляза високия мъж в сив костюм, който стоеше зад рамото й.

Ели се усмихна извинително.

— Охраната — прошепна му тя в ухото на немски. — Трудно е да излизам навън… Веднага ме разпознават. Щях да се дегизирам, но исках да съм красива за теб.

Дитер се огледа и веднага му стана ясно какво имаше предвид. Две момичета я снимаха; малко по-нататък се беше събрала една група и я гледаше; някакъв мъж извика: „Пени!“ — и тръгна към тях, размахвайки химикалка.

Мъжът в сивия костюм му препречи пътя, после хвана ръката на Дитер силно и го дръпна. Сега тя не беше вече неговата Ели; принадлежеше на струпалата се тълпа, на бодигарда, на лъскавата лимузина, която беше поръчала за тях; чувство на отчуждение и студенина пропълзя в него, карайки го да се чувства измръзнал и изгубен.