Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (19)

Седемнадесета глава

Три пъти седмично Анджела чакаше на кея, изпълнена с надежда. До нея, подпряна с парче дърво, стоеше черна дъска, на която пишеше: Пикник — турове на Петалудос. Три пъти седмично в продължение на две седмици капитан Лианис разтърсваше ръката й тъжно. Никой не беше дошъл. Въпреки че беше рекламирала в туристическата информационна брошура близо до пристанището на континента, въпреки че бе накарала капитана да обещае, че лично ще се опита да направи реклама на бизнеса. И така във вторник на третата седмица тя чакаше обезверена. Гризеше крайчеца на един от ноктите си и проклинаше небето, че е така ясно и красиво, а няма кой да го види. Корабчето днес закъсняваше, виждаше се като малка точица на хоризонта.

Тя се запита колко ли време Силас ще я чака да опитва, преди да я помоли да върне парите, които бе дал назаем, за да ремонтира втория мотоциклет; или да си поиска свободната стая обратно. В момента старите мебели от нея бяха складирани в гаража му, а колата стоеше на улицата. Но тя знаеше, че той бе впечатлен, когато видя стаята. Всеки сантиметър от банята беше измит и изтъркан, месингът излъскан и блестящ. Беше купила нови хавлиени кърпи и килимчета в ярки цветове. Стаята бе боядисала сама в прасковен цвят и бе залепила бордюр от тапет на бели цветя. Старото легло си остана в стаята, само че смаза пружините му, изтупа и обърна матраците, изпра чаршафите и купи две нови кувертюри. Капакът на прозореца, който гледаше към морето, бе боядисан в ярък цвят, и тя лично уши на ръка завесите. Килимът, който бе стар и на петна, беше изхвърлен и отдолу се разкриха хубави тъмни дъски. Тя ги изми, но нямаше пари за лакиране. Вместо това постла върху тях весели черги, които купи от пазара. Общото впечатление беше за светла, чиста стая. Надяваше се останалото да бъде прието като етно чар.

Когато корабчето се приближи още, тя осъзна, че капитан Лианис й маха с две ръце. Тя закри очите си срещу следобедното слънце и му помаха в отговор. Той посочи към двамата души, които стояха, подпрени на перилата. Сърцето й пропусна един такт, когато си даде сметка какво означава жестът му.

Някой бе дошъл!

Тялото й внезапно се напрегна и тя приглади дрехите си нервно. Първите й клиенти пристигаха; надяваше се да направи добро впечатление.

Бяха швейцарци: млада двойка от Люцерн. Не говореха и дума гръцки, но английският им беше отличен. Тя ги заведе до таверната и им показа стаята, каза им къде могат да намерят храна и им даде нарисувана на ръка карта на острова.

Обеща да се върне в осем сутринта, за да ги заведе на закуска.

— Към единайсет ще ви донеса обяда за пикника и можете да отидете с мотоциклетите, където поискате — каза им тя.

Силас я посрещна на стълбището.

— Хареса ли им? — попита той и тя осъзна за първи път, че е не по-малко нервен от нея. Това едва не я разсмя: Силас обикновено бе толкова невъзмутим.

— Така изглежда. Ще се върна за смяната ми в пет, но ако ти трябва нещо преди това…

— Мога да се справя. — Той докосна леко рамото й. — Браво, Анджела.

— Това нямаше да стане, ако не беше ти. Стаята, мотопедът, преводът на застрахователната полица… — Тя тръсна глава, спомняйки си кошмара писмена работа, през който трябваше да премине миналия месец. — Така че ти благодаря. — Тя импулсивно се повдигна на пръсти и го целуна по сбръчканата буза.

Докато се прибираше към къщи по тясната чакълеста пътека, следобедният морски бриз развяваше косата й и изпълваше ноздрите й с мирис на сол и водорасли. Отново онова усещане: дълбоко, мирно щастие. Иронията не й убягна: трябваше да дойде на този остров като нещастна жена, решена да узнае миналото си. Но при откъсването от миналото — каквото и да беше то — бе открила друго щастие, такова, каквото дори не бе търсила. Просто, спокойно. Удоволствието да прави от нищо нещо, да превърне в стая за туристи един склад, да създаде нов туристически бизнес от два ремонтирани мотоциклета и една голяма идея, бе дълбоко и удовлетворяващо. Докато вървеше по тъмното стълбище към малката си стая, имаше чувството, че всичко е възможно за нея, точно защото нямаше представа коя е.

 

 

— Е, Джордж, ще ми кажеш ли какво правим тук?

Джордж хвърли към нея кратък поглед, преди да обърне очи към пътя. Как трябваше да й отговори: тук сме, за да извършим една измама? До този момент тя се бе справила добре. Турнето бе свършило само преди два дена, сигурно й се повръщаше от пътуване из Англия, но тази сутрин той я бе взел за едно пътуване до Силкфийлд, обещавайки да й обясни по пътя. Беше й дал шофьорската книжка на Пени, на името на Анджела Смит, и й каза да упражнява подписа. Беше опитвала половин час, след това се оплака, че я боли главата, и дрема през останалата част от пътя.

Поеха по главната улица, а той още не й бе казал плановете си, макар тя да подозираше, че е нещо незаконно. Покрай тъмното шосе се редяха каменни магазини. Израсналият бръшлян обвиваше стените на кръчмата, навън пред универсалния магазин вятърът подвяваше стар вестник, слаба жена метеше стъпалата пред пощенската станция.

— Ами — започна той и отби към празното пространство край пътя, — трябва да взема оттук едни документи. Искам да кажа, че ти трябва да вземеш едни документи.

— Вместо Пени ли?

— И да, и не. Те са на истинското й име: Анджела Смит.

— Той изключи двигателя и се обърна към нея: — Както и шофьорската книжка. Тя мразеше да шофира, но аз я накарах да издържи изпита. Никога не я е използвала.

Ели отвори книжката и отново изследва подписа.

— Очаквам, че ще искат идентификация — продължи Джордж. — Подписваш се и отваряш сейфа, даваш ми документите и се връщаме в Лондон. — Ако документите бяха още там; ако Пени вече не ги беше взела и не беше научила нещо, което я държеше далече, далече оттук.

— Това ми се струва… незаконно — каза Ели.

— А останалото, което направихме досега, не ти ли се струва също незаконно? — произнесе той рязко. След това, вече с по-спокоен глас: — Ще ги взема за съхранение. Един ден тя ще се върне и ще си ги поиска. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Разбира се. Фалшифицирам подписа й от месеци.

— Имам предвид, можеш ли да направиш нещо толкова откровено незаконно?

Тя помисли и сви рамене.

— Щом това е част от играта да съм Пени Брайт, ще го направя. Такава беше уговорката ни. Ти ще дойдеш ли с мен?

Джордж разкопча предпазния си колан.

— Естествено.

Той я заведе на опашката пред гишето с най-възрастния касиер, надявайки се, че ще минат незабелязано. Разбира се, намеренията му бяха осуетени в мига, когато една млада жена, поливаща цветята вътре, забеляза Ели.

— Пени Брайт! — възкликна тя и забърза към тях. — Възможно ли е?

Ели се обърна към нея и се усмихна, докато възрастният касиер се намръщи над бифокалните си очила.

— О, боже! Толкова се вълнувам, че ви срещнах! — Тя протегна ръката си към Ели. Баджът на униформата й осведомяваше, че името й е Хелън. — Какво правите тук?

Ели погледна към Джордж, след това обратно към нея. Джордж се намеси:

— Хелън, тук сме за конфиденциална трансакция и Пени би оценила вашата дискретност.

Хелън кимна и понижи глас:

— Разбира се, разбира се. Елате на трето гише. — Тя извади връзка ключове и се изправи зад стъклото, посрещайки Джордж и Ели. Джордж извади писмото на адвоката, а Ели показа шофьорската книжка на Пени. Хелън, след като изрази изненада, че Пени Брайт не е истинско име и се закле в гроба на баба си да пази тайната, оправи документите, подписите и накрая им даде ключа.

— Да отидем до секретната врата — каза тя и посочи една метална врата със стъклени прозорци в дъното на коридора. Заведе ги до там, след това тръгнаха по коридор, постлан с линолеум, в който миришеше на пара и белина. Жената извади още една връзка ключове и хлътнаха в тъмно подземие.

— Добре — каза Хелън, когато флуоресцентните тръби затрепкаха. Сейф номер С184 е много стар. Може би от петдесетте години. — И завъртя очи, сякаш „петдесетте“ бяха преди цял век. Джордж се опита да не се обижда. Тя тръгна към дъното на помещението, приклекна, като си мърмореше, след това извади сейфа и го подаде на Ели. — Заповядайте, Анджела.

— Предпочитам да ме наричате Пени — отвърна Ели, без да вдига очи.

— Разбира се. Съжалявам, Пени. Ето бюро, на което можете да го сложите и да го отворите. Ще ви оставя на спокойствие. — Тя посочи едно табло до вратата. — Само ми звъннете, когато искате да излезете.

Жената излезе и заключи след себе си.

Ели се обърна към Джордж и му подаде сейфа:

— Вземи. Твой е.

— Той не принадлежи на никого от нас — въздъхна Джордж виновно, изпълнен с необясним страх. — Но тя ти даде ключа. — Той вдигна кутията, а тя пъхна ключето в ключалката. Отне известно време, преди да изщрака. Явно не беше отваряна отдавна; Пени не я беше потърсила.

Той вдигна капака — вътре имаше един голям плик, пожълтял от годините. Той го взе и подаде на Ели празния сейф. Тя го заключи и го остави на бюрото. Джордж осъзна, че сърцето му бие до пръсване. Пъхна плика под мишницата си.

— Ще видиш ли какво има вътре? — попита Ели.

— Мисля, че може би вече знам.

Ели изглеждаше объркана.

— Пени имаше минало.

— Значи сега ти имаш миналото й. — Тя посочи плика. — А аз имам бъдещето й. Надявам се тя да се държи здраво за настоящето. — След което се обърна и натисна бутона. Хелън се върна, понесла един фотоапарат и лист хартия за автограф. Джордж отказа снимката, но Ели се подписа вместо Пени Брайт. След това се върнаха в колата.

Джордж запали двигателя, а Ели се пресегна към радиото, докато той пъхаше плика в жабката. Тя вече местеше станциите, прехвърляйки музиката и бръщолевенето, докато накрая откри станция с класическа музика, където със сигурност щеше да остане, а Джордж щеше да крещи вътрешно. Този път беше обречен.

Но след това се обърна към нея и видя, че ръцете й са настръхнали, а очите — замъглени, вперени в далечината.

— Ели? Добре ли си?

Тя излезе от своята замечтаност и той осъзна, че очите й са насълзени.

— Аз… тази ария…

— Коя е тя?

— „Un bel di“.

— На английски?

— „Един прекрасен ден“ от „Мадам Бътерфлай“ на Пучини.

— Защо плачеш?

— Думите… сякаш ги чувам за първи път.

— Почакай… ти говориш ли френски?

Тя се усмихна слабо и увеличи радиото.

— Италиански е. Чо Чо Сан е вярвала всеки ден, че любимият й ще дойде… Слушай… Виждаш ли, сега той идва. — Гласът й секна, а Джордж изпита непреодолимото желание да докосне тази студена ръка, отпусната в скута й, да я стисне и да й каже, че всичко ще е наред.

— Заради Дитер е, нали? Заради младия мъж в Германия?

Ели кимна и стисна устните си.

— Абсурдно е. Аз не съм Чо Чо Сан, той не е Пинкертон. Баща му беше болен, той не можеше да го остави, но…

— Но когато обичаш някого, винаги се страхуваш да не го изгубиш.

— Точно така — отвърна тя и бръкна в чантата си за кърпичка. — Вече изгубих почти всичките си скъпи хора, Джордж. Често се питам дали не съм аз виновна. Може би съм равнодушна или студена, или пък…

Джордж разкопча предпазния си колан и я прегърна. За негова изненада — а и за нейна, — тя го прегърна през врата и се остави в ръцете му за кратко. Първата мисъл, която му хрумна, беше колко различна я чувства от истинската Пени. Прегръдката на Пени беше нежна, сякаш бе щастлива да се отпусне в ръцете му; а тази на Ели беше твърда, предана. Тя може и да бе способна да се вживее в образа на Пени по всякакъв друг начин, но в критически, съдбоносни моменти бе напълно различна. След това тя се отдръпна, изправи гръб и преглътна сълзите.

— Премести станцията — помоли го тя. — На английска поп музика. Тя не може да накара никого да се разплаче.

Вместо обичайното раздразнение, което би почувствал от подобен презрителен коментар, той се усмихна и обърна на друга станция.

— Ето ти английска поп музика.

 

 

Ели помоли Джордж да я остави на площад „Лейчестър“ и отиде да търси записи, които да си пусне вкъщи. Отдавна не беше слушала истинска музика. Джордж можеше и да казва, че харесва поп музиката. Но тя бе нещо мимолетно, преходно. Великите оперни арии блестяха като вълшебни бижута и ценността им растеше с поколенията. Тя намери един прашасал музикален магазин. Едрият мъж зад щанда си подсвиркваше пуснатото парче джаз, което се изливаше от усилвателите пред магазина. Тя порови няколко минути, намери една плоча на Мария Калас и я занесе на щанда да я плати.

— Вие сте Пени Брайт — каза мъжът и пусна записа в една книжна торбичка.

— Не — отвърна тя. — Макар да го чувам непрекъснато.

След това излезе и си взе такси, преди още някой да я е разпознал.

Вкъщи си пусна плочата и се отпусна на дивана със затворени очи. Една по една изслуша всички арии. Върховно. Гърлото й се сви от сдържаните сълзи. Извисяващите се тонове пронизаха сърцето й. Искам да пея.

Отвори уста и се присъедини.

Само че не се получи много вярно.

Разбира се, не се беше разпяла, гърлото й беше свито от плача. Беше глупаво да си въобразява, че може да се включи добре по средата на дует с Мария Калас. Но дрезгавината я разтревожи. Сякаш гласът й бе покрит със слуз, което го правеше неспособен за пеене. Турнето, късните нощи, пеенето с лоша постановка. Определено бе платила доста, но това беше истинската цена.

Гласът на баща й прозвуча внезапно в ушите й, смразявайки кръвта й: „Ти разруши инструмента си“.

 

 

Джордж седеше на писалището си в топлото си, облицовано с дърво студио и си играеше с крайчеца на плика. Подготвяше това отдалече, най-после събирайки смелост да вземе документите; наистина ли щеше да допусне нещо толкова дребно като счупването на печата да го спре?

Не. Опита се да разлепи леко края, но той не помръдна, така че взе един нож за отваряне на писма, отвори го и изсипа съдържащите се в него листове хартия.

Прелисти ги и сърцето му натежа от вина. Леко почукване по вратата го накара да подскочи и той бързо набута листовете под контейнера, така че да не се виждат.

— Влез.

На прага стоеше Айла.

— Лемики, нуждая се от мнението ти за нещо. — Тя държеше в ръце чифт миниатюрни кожени обувчици. Пръстите й ги стискаха нежно, почти собственически. — Боя се, че съм малко объркана и… — Гласът й секна и Джордж се опита да избие документите от главата си и да й даде цялото си внимание.

— Какво е това?

Тя вдигна обувчиците, гласът й трепереше едва доловимо.

— В неделя е кръщавката на бебето на Джулия. Мислиш ли… стари са, но не са използвани. Толкова са красиви. Срамота е да стоят заключени в чекмеджето.

Джордж разбра веднага. По време на третата й бременност, онази, която продължи дванайсет ужасни, изпълнени с надежда и страх седмици, Айла беше купила бебешки обувки. Във водовъртежа от отчаяние, последвал помятането, той не се бе сещал за тях. Но, разбира се, тя ги бе пазила през всичките тези години. Тъжно напомняне за онова, което можеше да бъде. Почувства се ядосан, уморен, виновен и му се прииска да я прегърне и да отмие цялата й тъга. Придърпа я в скута си и я целуна нежно по врата.

— Айла, ако искаш, ги запази, имаш право.

— Не мисля, че трябва.

— Тогава ги дай на Джулия. Ще ги хареса.

Тя му се усмихна.

— Благодаря ти.

— Трябва да отидем някъде този уикенд — каза той. — В Париж, може би? Цяла вечност, откакто не сме правили заедно нещо приятно.

— С удоволствие. Но кръщенето…

— Тогава следващия уикенд. Иска ми се да те изведа и да те поглезя.

Тя се усмихна.

— А на мен ми се иска да бъда глезена. — Тя стана от скута му и отиде до вратата. — Радвам се, че турнето свърши. Хубаво е да си вкъщи.

— Хубаво е да съм вкъщи. Ще включиш ли чайника, Айла? Почти свършвам тук.

Веднага щом тя тръгна, скоростта отново се върна в движенията му. Той бързо натъпка документите обратно в плика с тупкащо сърце. Какво да прави с тях? Не можеше да ги унищожи: един ден Пени можеше да се върне и тогава щеше да й ги даде… Пъхна плика навътре в чекмеджето, заключи го и излезе от офиса си.

Беше жизненоважно да пази в тайна тези документи.

 

 

Ели се намираше в офиса на „Ти Ар Джи“, вземаше копия от последните си интервюта в пресата, когато видя Айвън Хемблин.

Беше красиво облечен, както винаги, с много изправен гръб, вървеше по коридора към вратата на кабинета си. Всевиждащата Алис млъкна по средата на изречението, забелязала как Ели гледа Айвън Хемблин.

— Видя нещо, което ти хареса ли? — пошегува се тя.

Ели се засмя неловко:

— Аз… не, като видях Айвън си спомних нещо. Нали не възразяваш? Ще отида да говоря с него. — Тя се опита да не допуска наскоро навестилата я мисъл, че губи гласа си, да пусне корени в съзнанието й. Единственото, от което се нуждаеше, беше да работи с добър учител, който е наясно с гласа й и какво се иска от нея. Тя беше в Лондон: големите учители живееха в големи градове. Трябваше само да намери един такъв.

Айвън Хемблин, който я беше гледал на прослушването в Бремен и който завеждаше отдела за класическа музика в „Ти Ар Джи“, сигурно познаваше някой подходящ. Беше сигурна.

Алис прегледа графика си.

— Ами… негова светлост е свободен за още десет минути — обяви тя, потропвайки по страницата. — След това има заседание за продажбите.

Ели си помисли, че това е странен прякор за Айвън, който изглеждаше доста скромен и леснодостъпен в няколкото случая, в които се бяха срещали.

— Хайде — подкани я Алис. — Ще те съпроводя.

— Благодаря. — Гузната съвест направи Ели прекалено бъбрива: — Опитвам се да намеря билети за концерт за един стар приятел — каза тя на Алис. — Нали разбираш, използвам контактите си.

— М-м-м, да. — Алис спря пред една затворена врата, на която бе изписано със златно името на Айвън Хемблин. — Може би по-късно ще се срещнем да изпием по чаша чай, както ми беше обещала по-рано?

Ели кимна ентусиазирано.

— Разбира се, разбира се. Но не днес. Трябва да тръгвам след това.

Алис се усмихна малко напрегнато и я остави. Тя почука на вратата.

— Пени? — Айвън Хемблин остави писалката си на бюрото и протегна ръка към нея. — Каква приятна изненада.

Ели затвори вратата зад себе си. Той беше облечен в гълъбовосин костюм със синя копринена вратовръзка. Като намали звука на уредбата, той я покани да седне.

— „Бранденбургските концерти“ на Бах — каза той. — Винаги работя по-добре на барокова музика.

Тя се настани срещу него и отметна косата от очите си с толкова присъщия на Пени Брайт жест.

— Хубава е — съгласи се тя. На върха на езика й беше да каже колко малко харесва барокова музика, как сладкото изтезание на романтизма й допада много повече. Но не го направи, защото знаеше, че би се разкрила прекалено. Пени знаеше съвсем малко за музиката. Ели започна да усеща как се носи стремително към опасна вълна. Тя прочисти гърлото си, незнаеща как да започне.

— Как да ти помогна, скъпа? — каза той, срещайки очите й с ясния си син поглед.

— Имам приятелка, която иска да се научи да пее. Опера.

Той кимна.

— Разбирам.

— Обещах й да разбера кои са най-добрите учители в Лондон. Помислих си, че може да знаете къде да търся.

Той вече се пресягаше към опърпан бележник с телефони.

— Жена ли предпочита за преподавател?

— Тя е сопрано — сви рамене Ели подигравателно. — Каквото и да означава това.

— Английският глас е доста различен от европейския — каза Айвън. Мнозина предпочитат европейските стилове като руски или италиански. Мислиш ли, че приятелката ти иска да й преподава англичанка?

Ели отговори предпазливо. Знаеше разликата: английските гласове бяха тренирани да звучат по-леко. Тя не искаше това. Искаше човек, който да е добър като баща й.

— Сигурна съм, че ще предпочете европейка, стига да е в Лондон.

— Значи тогава може да е Наталия Красова. „Мадам“, за нейните ученици. Рускиня е, но е живяла и работила из цяла Европа; обучила е едни от най-известните гласове в света. Известно време е преподавала в Английската национална опера, но стилът й не им паснал. Има репутацията на избухлива, дори жестока, но постига резултати. Знам, че е много добра, най-добрата. Предполагам, че вашата… приятелка има достатъчно пари да плати за най-доброто.

— Да — кимна Ели, уплашена от вълнението си. — Мадам Красова звучи идеално.

Той издиктува името и телефонния й номер и Ели ги записа.

— Ако не стане, обади ми се — каза той. — Ще намеря други.

— Благодаря ви много. Само още едно нещо: предпочитам да не казвате на Джордж, че съм идвала.

Ъгълчетата на устата му се извиха.

— Разбирам. Няма проблем.

Тя тръгна към вратата.

— Viel Gluck — произнесе той.

Ели замръзна. Беше й заговорил на немски. Тя се обърна с напрегната усмивка.

— Извинявайте. Какво казахте? — Сърцето й туптеше силно в гърдите. Какво трябваше да направи? Да продължи да се преструва, че не е разбрала? Да си признае и да го помоли да не казва на никого? Подозираше я, това бе единствената причина да каже онова, което беше казал. Внезапно й стана ясно: идването й при него беше много опасна крачка. Той я познаваше като амбициозна оперна певица; той беше казал на Джордж къде живее; а сега бе дошла право в офиса му, дрънкайки врели-некипели за някаква приятелка, която искала да учи оперно пеене…

— На немски е. Означава „късмет“. — Изражението му не издаваше нищо.

Тя се престори на объркана. По-добре да не го окуражаваше.

— О, благодаря.

— Ако приятелката ви някога прояви интерес да пее с най-добрата английска компания за класическа музика, ще се радвам да ми се обади.

— Мисля, че е още далече от такъв успех — отвърна Ели.

Той разпери ръце.

— Довиждане тогава, Пени.

— Благодаря. Пак ще се видим.

Тя забърза по коридора, навела глава, смотолеви едно „довиждане“ на Алис и излезе навън. Сърцето й препускаше, но не знаеше дали е от вълнение, че се връща към истинската си страст, или от страха, че току-що се е спасила по чудо.