Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (12)

Западен Куинсланд, Австралия: 1997 г.

Тя паркира Ленд круизера на тревата пред къщата на сержант Озбърн. Беше пътувала деветдесет километра и това градче с двайсетина жители беше най-близкото нещо до цивилизация. Блестящото синьо небе висеше като одеяло над червения прах, слънцето хвърляше жар върху жълто-зелените треви. Гледката спираше дъха по някакъв жесток начин. Дълго време тя се бе наслаждавала на пустотата, на изолираността тук. Но когато писмата започнаха да пристигат редовно, поне по едно на седмица, отдалечеността започна да й изглежда уязвимост, а не независимост.

Сержант Озбърн седеше на стъпалата отпред и ядеше сандвич от очукана емайлирана чиния. Той я видя и й се усмихна.

— И това ако не е местното ни канарче — рече той добродушно и очите му се присвиха в ъгълчетата. Беше едър мъж, червендалест и потен. — Не ви виждаме много-много в града.

Тя се опита да се усмихне в отговор, но не се получи.

— Сержант, наистина трябва да говоря с вас. По полицейски въпроси.

Той стана вяло и избърса длани в крачолите на сините си панталони.

— По полицейски въпроси, значи. Звучи сериозно. Тогава по-добре да влезем в офиса.

Той я въведе в къщата си, в една обляна от слънцето стая, изпълняваща функцията на градско полицейско управление. Една муха влетя през отворения прозорец и започна да се блъска в стъклото: напразно усилие за свобода. Тя седна срещу сержанта в голям, разнебитен стол, докато той включваше скърцащия компютър. Над бюрото му висеше избеляла географска карта, на която с червен флумастер бяха маркирани границите на юрисдикцията му. Тя си отбеляза развеселена, че в нея е включена само половината от нейните двайсет хиляди хектара собственост: трябваше да е внимателна и да не вика по спешност полицията в някоя от далечните ливади на север. Сержант Озбърн проклина няколко минути компютъра, след това извади лист и химикалка.

— Понякога предпочитам да го направя по старомодния начин — каза той. — А сега ми кажете с какво мога да ви помогна.

— Получавам заплашителни писма.

Той започна да си записва.

— По пощата ли?

— Да.

— Колко?

— Пет досега. Пристигаха регулярно през последните четири седмици.

— Какво пише в тях?

— Ето. — Тя извади писмата от чантата си и ги остави на бюрото му. Той ги четеше едно по едно с безизразен глас и докато го правеше, отново я побиха студени тръпки.

Знам всичко за Анджи Смит. И сега ще си получиш заслуженото. Не можеш да се скриеш. Виждал съм другата страна на Пени. Уплаши ли се? Би трябвало. Ще си платиш, и много добре знаеш защо. Надушвам страха ти.

Сержант Озбърн написа още няколко изречения, след това се обърна към пликовете.

— Няма адрес на подател — отбеляза той. — Марката е английска.

— Точно така.

Той остави химикалката и погледна през масата към нея.

— Англия? Това е далече.

— Знам.

— Коя е Анджи Смит?

— Анджела Смит. Жена, която познавах в самото начало на кариерата си.

— Да не сте я ядосали нещо? Мислите ли, че тя може да пише писмата? Или подозирате някого другиго?

— Аз… вижте, нямам представа кой ги изпраща — каза тя честно. — Създадох си много врагове.

Той се усмихна и носът му се набърчи.

— Сериозно?

Явно не можеше да си го представи. Тя беше тиха, живееше почти усамотено, откак беше тук. Съзнателно гледаше да стои в сянка, най-вече заради миналото си. А сега то я застигаше и тя не знаеше от какво да се страхува повече: от идеята, че човекът, писал писмата, може да я нарани, или от възможността, че отново може да бъде осветена от ярката светлина на прожекторите, точно когато се научи да живее в тихите, тъмни ъгълчета на битието.

Сержант Озбърн се облегна назад в стола си и погледна към тавана, внимателно подбирайки думите:

— Вижте, ще пусна рапорт и ще следя ситуацията отблизо, но… Искате ли моя съвет? Приберете се и престанете да се тревожите. Някога сте била известна, а известните хора привличат от време на време разни безделници. За да може този човек да ви нарани — ако намерението му е такова — ще трябва да измине дълъг път, за да дойде. Вие сте на мили от всякъде, помните ли? Никой няма да ви намери. — Сега той се наведе напред, усмивката му отново се върна. — Съпругата на Тони Макгрегър кани на пай. Интересувате ли се?

Когато зави по дългия, прашен път късно същия следобед, тя се почувства много самотна и уязвима. Разбира се, сержант Озбърн звучеше логично, и тя се опита да се успокои с неговите думи. Но все пак знаеше, че сама си е навлякла този проблем. За милионен път се питаше защо, по дяволите, беше направила това. Навремето й се виждаше толкова правилно; а сега знаеше със сигурност, че е вземала напълно погрешни решения.