Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (3)

Втора глава

Лондон, Англия: 1975 г.

Лимузината закъсняваше и Пени Брайт не беше щастлива от това. Тя седеше в ъгъла на едно кожено кресло в градската къща на мениджъра си, докато той провеждаше яростно един след друг телефонни разговори. Интервютата на живо винаги я изнервяха.

— Мразя да закъснявам, Джордж — промърмори тя. — Знаеш колко много ме напряга това.

— Ти си поп звезда — отвърна той добродушно, докато барабанеше с пръсти по масичката за кафе. — Всички очакват да закъсняваш.

Тя загриза нокътя си и завъртя очи към него, изражение, скрито от големите слънчеви очила, които носеше, независимо че беше вечер. Облечена в сатенено мини, дантелени ботуши до коленете и кожено палто, с артистично пусната тъмна коса над веждите, тя бе готова за първото си интервю на живо по радио Едно, за да представи пускането на новия си сингъл, албума, който бе записан и скоро щеше да последва, и да обяви плановете си за концертно турне през новата година.

— Какво има? — попита тя, когато той остави телефонната слушалка.

— Изглежда диджеят е съобщил, че ще отидеш за интервю на живо. Пред радиото се е събрала огромна тълпа. Не можем да отидем в лимузината, веднага ще видят, че си ти. Ще блокират колата.

— Тогава какво ще правим?

Той взе връзка ключове, които висяха до входната врата.

— Ще отидем с колата на жена ми. Хайде.

Тя стана и го последва на улицата, където стоеше едно бяло, спретнато MG и ги чакаше. Изобрази измъчена усмивка, когато той й отвори вратата, за да влезе, отхвърляйки кичур черна коса от челото си.

— Предполагам, това трябва да означава, че сега съм наистина известна?

Джордж я изгледа с обичайното си намръщено изражение, докато влизаше.

— Два сингъла в „Топ десет“ се считат за слава.

— Първият не се брои, обаче — отвърна тя, когато той запали двигателя. — Ти изкупи повечето от него.

— Това проработи — отвърна той.

Тя го потупа по китката:

— Къде щях да бъда без теб?

— Предполагам там, където те намерих.

— Може би си прав — каза тя. След това млъкна, загледана в отминаващите покрай тях нощни лондонски улици. Край Темза и нагоре покрай Сейнт Джеймс парк, после в Сохо; мястото, където Джордж я беше открил преди две години, точно след осемнайсетия й рожден ден. Тя обичаше мръсните, бохемски улици заради тяхното разнообразие и атмосфера, но в същото време ги и мразеше, защото знаеха за нея неща, които никой друг не знаеше. Тогава мечтаеше да се занимава с музика и търсеше макар и еднократни ангажименти, седеше с часове в гарсониерата си, като упражняваше на китарата си нови идеи за песни. Мислеше си, че това да е Пени Брайт, попзвезда, ще я издигне над мрачната реалност. И беше обезпокояващо да осъзнае, че проблемите й я бяха последвали.

Колата ускори. Щеше да закъснее. Стомахът й се сви. Скоро завиха в Портланд плейс. Пени задържа дъха си.

— Боже мили — ахна Джордж и намали скоростта.

Навсякъде се виждаха хора — тълпяха се по пътеката, дори се бяха изсипали на пътя. Когато колата зави зад ъгъла, внушителната фасада от 1930 година на радиото се показа, обляна в топла светлина в студената лондонска вечер. Двама полицаи се опитваха да разпръснат тълпата.

Джордж й каза:

— Наведи се. Ще завия и ще проверя дали има заден вход.

Пени разкопча колана на седалката, плъзна се надолу и се опита да си представи, че всичко е игра. Хората бяха тук, защото я обичаха, а не защото я мразеха и искаха да я наранят. Джордж ускори, след това отново забави.

— Полицията ме отби — промърмори той дрезгаво. — По дяволите, можех да мина покрай тях.

Пени се върна на седалката си. Нетърпеливите очи я забелязаха, тълпата се люшна към колата. Един от полицаите, осъзнавайки какво става, забърза към нейната врата. Джордж излезе и си проби път през телата, за да я пусне да излезе. С Джордж от едната страна и с единия полицай от другата, докато вторият разделяше тълпата пред нея, Пени тръгна към сградата на радиото.

— Пени! Пени! — Името й ечеше навсякъде наоколо.

Студът стегна бузите й. Всичко сякаш започна да се движи в забавен каданс. Тя покорно се усмихваше и махаше с ръка, наоколо святкаха фотоапарати. Тя остави Джордж и полицая да я пазят, докато морето от обожатели се вълнуваше и люлееше край нея.

— Пени! Насам!

— Усмихни ми се!

— Обичам те!

Движението им напред се забави. Безброй ръце се протягаха към лицето й с бележници за автографи. Джордж крещеше на хората да се дръпнат. Тя се опита да не позволява това да я обезпокои. Това беше искала, нали?

След това един груб глас от края на тълпата смрази сърцето й.

— Анджи! — Той го изплю като храчка. Като ругатня.

Тя не се сдържа и обърна глава да види кой бе извикал името й — името, което никой не трябваше да знае, — но не можа да разбере кой е бил. Само блеснали очи върху засмени лица, като ухилени марионетки в отразената светлина на сградата. Прекалено много хора. Не можеше да диша.

Джордж сигурно усети, че тялото й се напряга. Той я дръпна рязко към себе си и я избута напред. Един охранител отвори вратата към фоайето и те най-после се озоваха вътре, на сигурно. Хората чукаха на вратата зад нея, но тя вече бързаше към студиото, без в съзнанието й да престава да звучи онзи груб мъжки глас.

 

 

Когато се върна в малкия си апартамент, далеч от вниманието и обожанието, Пени установи, че не може да заспи. Опитваше се отдавна — на дясната страна, на лявата, по корем, — но продължаваше да е будна, затова накрая стана. Светна лампата и погледна будилника на нощното шкафче. Полунощ. Това беше проблемът с този луд бизнес. В повечето нощи беше будна по това време, работеше. Късни репетиции или разучаване на нова песен в студиото. Когато не беше натоварено, Джордж я караше да си почине, да си отспи. Но можеше ли? Вътрешният й часовник бе препрограмиран.

А и това, че някой бе извикал името й — старото й име, истинското — отвън пред радиото — не помагаше. Анджи. Кой можеше да я познава? Беше лудост да се съмнява, че някой ще си я спомня от преди: преди Джордж, преди двата сингъла в „Топ десет“, преди „Топ ъв дъ попс“ и корицата на списание „Джаки“. Но кой от онази неясна част от живота й ще тръгне да се реди на опашка от стотици фенове просто да й извика и да изчезне? Не беше семейството й. Възрастната й майка отдавна бе дала ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо със своенравната си дъщеря; братовчедите й и другите далечни роднини — които, за да сме честни, никога не се бяха интересували от нея — се намираха в Уилтшир и рядко решаваха да дойдат до Лондон. Да, имаше и други хора от миналото й, но тя се надяваше, че ги е оставила завинаги зад гърба си.

Пени отвори горното чекмедже и започна да рови вътре. Пръстите й стиснаха една малка, гладка кутийка, до половината пълна с таблетки. Тя изсипа една в ръката си. Това щеше да й помогне да заспи.

Отиде до банята и си наля чаша с вода. Когато глътна таблетката, се погледна в огледалото. Мразеше се без грим. Кожата й беше жълтеникава, под очите й имаше тъмни сенки, ирисите й бяха толкова черни, че приличаха на две капки тъмно олио. Без да мисли, тя се пресегна към чантичката си с гримовете. Докато успокоителното забави движенията и работата на мозъка й, тя очерта очите си с електрическо синьо, сложи грим на миглите и разтърка малко фон дьо тен върху кожата си… Няма значение, че никой нямаше да я види. Пени можеше да се види.

Накрая се почувства достатъчно уморена, за да си легне. С изключването на лампата мислите й отново се върнаха към гласа в тълпата. От какво толкова се страхуваше? Че някой знае за сенчестото й минало? Тя не беше правила нищо забранено, бе правила само това, което трябваше, за да оцелее. Който и да беше, не можеше да я нарани.

Пени се унесе, но неясните сенки от миналото си пробиха път в сънищата й.

 

 

Анджи Смит избяга от къщи на шестнайсет. Ако изобщо можеше да се каже „избяга“, тъй като никой не си даде труд да я гони.

Винаги беше искала нормално семейство. Приятелките й в училище имаха нормални семейства, с двама родители, с братя и сестри. Ходеха през ваканциите на море, посещаваха училищните празненства и спортни карнавали, живееха в къщи, изпълнени с шум, миризма на готвено и дружелюбни кучета, които се завираха под краката.

Вместо нормално семейство, Анджи имаше майка: с четирийсет и пет години по-възрастна от дъщеря си. Майка й бе станала жестока и неотстъпчива, такава я бе направил съпругът й — грък, бащата на Анджи, който я бе изоставил на седмия й рожден ден заради много по-млада жена от майка й. След заминаването му всички следи от него бяха изтрити: в къщата не се произнесе повече и дума на гръцки; фамилията й бе грижливо заменена върху всички официални документи; сватбените снимки и спортни трофеи бяха събрани и изхвърлени в кофата за боклук. Майката на Анджи стана силно религиозна, тиранично жестока и вманиачена на тема чистота. Анджи изпитваше към нея смесица от чувства — понякога смущение, друг път жал, често пъти гняв, — но обичта не беше сред тях. Обичта се нуждаеше от топла светлина, доброта и нежност, за да порасне. Обичта беше избита от Анджи в студената, миришеща на болница баня с широкия кожен колан на баща й, единственото нещо, което бе оставил след себе си.

Като повечето малтретирани деца, Анджи бе свикнала с този жесток живот отдавна. Тя никога не се усъмни в него; той беше всичко, което някога бе познавала. Два пъти седмично тя оставаше следобед с тяхната съседка, госпожа Арчър, докато майка й бе на работа. Госпожа Арчър държеше хотел и Анджи обичаше да й помага да сгъва хавлиените кърпи и да подрежда малките бурканчета с конфитюр за закуска. Госпожа Арчър беше мила и задаваше много въпроси за положението вкъщи. Анджи усещаше, че има нещо срамно в отношенията й с майка й, така че не призна нищо. Независимо от това един ден госпожа Арчър дойде да говори с майка й, гласовете им се повишиха и след това на Анджи й бе забранено да я посещава отново.

Младостта, обаче, събуди Анджи. Естественият й порив за независимост предизвикваше кавга след кавга и сега, когато беше по-висока от майка си, не виждаше защо трябва да се примирява с физическия тормоз повече.

Една целувка зад двора на училището практически взриви ситуацията. Анджи всъщност не харесваше Джейми Грийн, но целуването бе нещо ново и интересно за нея, така че реши да опита. Точно когато майка й се отби със старата им бричка, за да я вземе от училище и ги видя.

Боят беше особено жесток, а Анджи достатъчно голяма, за да разбере, че действията на майка й са продиктувани от ревност. След дългата молитва, която двете рецитираха заедно след всеки бой, майка й я хвана за раменете, погледна я спокойно в очите и произнесе:

— Да не си докоснала момче втори път. Ще те изведа за ухото и няма да те пусна да стъпиш тук.

За Анджи това не прозвуча като лоша опция. Месец по-късно тя излъга майка си, каза й, че е пропуснала месечния си цикъл. Трябваше да понесе поредния бой с копан, но почти се усмихваше, знаейки, че ще е последен. Онази вечер майка й й събра багажа и й каза да не се връща повече. С пет лири в джоба Анджи излезе навън.

Беше ясна нощ, със студена луна, която обливаше призрачните дървета със синкава светлина. Лъхна я неизказан мирис на пръст и изгнили листа, когато изостави зад гърба си цивилизацията и тръгна към А363. Дълго време единствените звуци бяха стъпките й и рядкото обаждане на бухал. След това от тъмното се чу дрънкането на камион, ослепителни фарове и миризма на изгорели газове. Тя се обърна да му помаха да спре, но той не намали. След това спирачките изскърцаха и камионът спря.

Анджи изтича напред, вратата се отвори. Усмихна й се едър мъж с износен пуловер.

— Къде си тръгнала, скъпа?

— Към Лондон.

— Какво съвпадение.

Тя понечи да се качи, но той каза:

— Трябва да си платиш.

— Нямам пари — излъга тя. Пазеше спестените пет лири за след като пристигне в Лондон.

— Нямам нужда от парите ти, само от дясната ти ръка. — Той й намигна. — Предполагам, че момиче като теб знае какво да прави, а?

Анджи се поколеба, объркана.

— Качи се, сладурче. Аз ще ти покажа.

Тя се вмъкна предпазливо и седна на седалката до него, затваряйки вратата срещу студа. Той нежно хвана ръката й и я притисна в слабините си, смъквайки ципа си.

— Все едно се ръкуваш — каза той, — само че по-бързо и по-твърдо. — И камионът потегли в тъмнината.

 

 

Джордж отключи входната врата в един след полунощ. Както винаги Айла, жена му, беше оставила външната лампа светната за него; знак за безкрайното й внимание, както и сърдечно посрещане в топлата, светла атмосфера на дома след призрачната помпозност в света на попмузиката. Обикновено във вечери с късни репетиции тя вече спеше, когато той се прибираше, и едно от върховните му удоволствия в живота бе да я гледа как спи, без тя да подозира, свита на една страна, с разпиляна руса коса върху възглавницата и с дълги мигли, хвърлящи сенки върху свежото й лице.

Беше изненадан, обаче, когато видя, че в къщата свети. Измъкна се от обувките си и ги остави в антрето, отивайки във всекидневната по чорапи. Къщата беше затворена срещу мартенския студ, хванала вътре миризмата на минерали от блажните бои на Айла. Айла обичаше да рисува предимно натюрморти. Въпреки посветените години на хобито си, тя признаваше (а Джордж се съгласяваше неохотно), че няма талант за тази работа. Той бе уредил наскоро да рамкират във варак и стъкло последния й опит, чаша с цветя на черен фон, придавайки му чрез скъпата декорация аура на истинско изкуство. Тя седеше сега на кожения диван под картината, облечена в закопчана догоре бледосиня нощница с дълги ръкави, а копринената й коса бе пусната свободно над раменете. Джордж позна веднага, че нещо я безпокои: пръстите й си играеха с шнура на възглавницата, сините й очи бяха изпълнени с тревога.

— Айла? — Той пъхна ключовете в джоба си. — Наред ли е всичко?

Тя се изправи. Беше по начало бледа, но сега изглеждаше почти призрачна.

— Не знам… Бях… Имах странен телефонен разговор.

— Странен? — Той я хвана нежно за раменете. — Кога?

— В седем. Обади се непознат мъж. Звучеше глухо или по-скоро заглушено, сякаш се опитваше да си преправи гласа. Това ме изплаши…

— Какво каза той?

— Попита за Пени. Само че не я нарече Пени. Нарече я с истинското й име. Каза: „Трябва да говоря с Анджи“. В началото си помислих, че може да е роднина, да е нещо важно. Казах му, че не живее тук, но мога да й предам съобщение, и тогава… — Тя си пое дълбоко дъх и произнесе бавно: — Закани й се. Каза, че знае що за човек е и че ще я накара да страда.

Сърцето на Джордж изстина.

— Каза такива отвратителни неща, Джордж. Отвратителни, брутални неща. Прекъснах разговора, но понеже се страхувах, че може да се обади отново, оставих телефона отворен.

Джордж я притисна към себе си.

— Не се притеснявай. Не се притеснявай. Знаеш какви могат да бъдат феновете.

Айла се отдръпна, идеално извитите й вежди се вдигнаха изненадано.

— Трябва да й кажем. Ако се окаже, че е някой, който иска да…

Но Джордж вече клатеше глава.

— Не знаем кой е бил, не знаем дали има някакви други намерения, освен да ни изплаши. Пени и аз тръгваме утре на рекламна обиколка. Имаме четирийсет и пет интервюта, разпределени в пет дена. Тя трябва да е спокойна и концентрирана. — Джордж знаеше, че Пени е уязвима. И най-малкото нещо можеше да отключи манията й. Тя и без това разчиташе вече прекалено много на хапчетата си: седативи, за да я успокоят и да й помогнат да заспи, стимуланти на следващия ден, за да събудят искрата и да й помогнат да бъде перфектната поппевица. — Остави на мен да се погрижа за това. Страх ли те е да оставаш вкъщи сама? Мога да се обадя на охранителната компания и да изпратят утре някого.

— Ще отида у сестра ми, докато се върнеш. Ако онзи човек, който и да е той, може да открие телефона ни, значи може да открие и адреса ни.

Джордж вече бе обяснил телефонното обаждане. Беше в бизнеса от повече от двайсет години и се бе сблъскал с достатъчно странни хора. Хората обичаха да декларират любовта си или гнева си по необичайни начини: с времето той си бе направил цяла колекция от вносни шоколади и колети с изрязани нокти, изпратени по пощата. Но все пак никой от тези странни хора не се опита да докосне артистите му. Обикновено стигаха само до някое невинно стихотворение или завоалирана заплаха, отправена в писмо. Хората, които правеха такива неща, бяха странни и потайни по природа; не искаха да излизат от дупките си, за да се конфронтират.

Айла отново се бе сгушила до гърдите му и той погали меката й коса; сърцето го заболя за нея: сама у дома, уплашена от някакъв непознат по телефона. Беше дребна като птичка и ръцете му я обгърнаха. Инстинктът да я защити тази вечер бе още по-силен.

— Няма за какво да се тревожиш — прошепна той в косата й. — Повярвай ми, няма за какво.

 

 

На Пени й беше дошло до гуша да говори за себе си. Четирийсет и едно интервюта бяха минали, оставаха пет. За пет дена беше влизала и излизала от различни радиостанции, някои лъскави и големи, други мрачни и наблъскани; от редакции на вестници, от магазини за плочи, от кръчми. Беше се усмихвала, ръкувала, беше се преструвала, че флиртува из цяла Англия, Шотландия и Уелс. Джордж каза, че синглите в „Топ десет“ не са достатъчни; че ако иска да циментира мястото си в пантеона на попа, трябва да е номер едно. Тя се нуждаеше от голяма посещаемост на концертното си турне през новата година. Което означаваше, че трябва да работи още по-здраво. Не се оплакваше; беше доволна, че Джордж има амбиции и за двама им.

По пътя на юг за интервюто в Шефилд, Джордж неочаквано излезе на шосето точно покрай Дартън. Пени, която гледаше лениво през прозореца в ранната утринна мъгла, се обърна към него рязко.

— Къде отиваме?

— Малка отбивка. Няма да се бавим.

Малко след това те поеха по лъкатушещо селско шосе, под дървета и край осеяни с лишеи каменни стени. Мъглата се беше утаила в ниското, осветена в златно от утринното слънце. Джордж зави по черен селски път, който свърши до гробище. Той спря, но не изключи двигателя.

— Ще ти оставя отоплението включено — каза той и отвори вратата. Уви вълнения шал плътно около раменете си.

— Изчакай тук.

След това затвори вратата и тя остана сама. Проследи го с очи как крачи тежко по неравната земя, как след това се спуска надолу и изчезва от поглед.

Двигателят работеше тихо, от сухата топлина очите й засмъдяха.

Тя въздъхна и се облегна назад в седалката. Не се чувстваше способна да говори. Всъщност, беше уморена от късната нощ и ранното ставане. Инстинктивно бръкна в джоба на якето си и извади шишенце със стимуланти. Глътна на сухо две и погледна отражението си в огледалото отпред. Не й хареса това, което вижда, дръпна се отново назад и затвори очи.

Не й беше приятно, че трябва да разчита на хапчетата, но успя да се убеди, че щом докторите ги предписват, трябва да са безопасни. Както винаги, правеше го, за да оцелее: графикът й беше изтощителен, а плътта прекалено слаба, за да го издържи без помощ; другите лекарства, онези незаконните, които музикантите от бандата й вземаха толкова небрежно, не бяха за нея. Пени обичаше да държи нещата под контрол, да знае какво казва и какво прави. Единственият й опит с кокаин, няколко месеца преди да се запознае с Джордж, я беше изплашил до смърт. Беше в един много горещ нощен клуб, изпълнен с цигарен дим и шумна музика. В началото й хареса прилива на неясно въодушевление. Но когато настъпи неизбежният спад, той бе придружен от ужасна параноя. Възхитителните сенки бяха проникнали в съзнанието й и се превърнаха в кошмари.

Обзе я отвратителен, сив ужас. Изтича на улицата, където влажният студ успокои горещото й лице. Увереността, че трябва да се прибере вкъщи, далеч от нощта, светлините и тези ужасни чувства стана толкова настоятелна, че заплашваше да я извади напълно от равновесие. Таксита не се виждаха никъде. Тя реши да излезе на Уордуър стрийт, но чувството й за ориентация беше потиснато от кокаина и тя се озова в края на задънена улица. Блъсна я миризма на загнила храна и стари бирени бутилки; проблясващи неони на някакъв мръсен клуб; проститутка с маска на котка, лениво усукваща кадифена опашка. Тя се отдръпна назад, помисли си, че е намерила правилната улица, но осъзна прекалено късно, че не е, и тръгна по една тясна алея. Мръсни книжарници безсрамно показваха стоката си на трепкащата улична светлина; задимени стриптийз клубове изригваха музика и смях. Двама мъже и една жена се целуваха и се опипваха зад воняща канализационна тръба. И навсякъде хора, хора. Високи хора, ниски хора, дебели и слаби, които се пулеха в нея с безжизнени очи и се усмихваха с гротескни усмивки, подхвърляха коментари и подсвиркваха. Тя се затича и накрая стигна до тихия, зелен площад Сохо. Спря и седна на една пейка.

— Всичко е наред, всичко е наред, всичко е наред — повтаряше си тя, обгръщайки се с ръце срещу студа и ужаса. Обзе я спокойствие. Беше кокаинът, отровата в кръвта шепнеше лъжи на мозъка й. Тогава се закле, че никога повече няма да докосне дрога.

Пени отвори очи и прогони мъчителния спомен. Къде се бавеше Джордж?

Тя се пресегна, взе ключовете на колата и тръгна да го търси.

Дъхът й образува облачета в студения въздух, когато закрачи по обраслата пътека. От сутрешната роса тревата блестеше на слънцето. Джордж, целият в черно, с черна коса, паднала върху очите му, стоеше пред един надгробен камък с формата на кръст. Любопитна, тя отиде при него, взирайки се в надписите, издълбани на кръста.

— Дороти Фелоус? — попита тя.

— Майка ми. — Той посочи камъка. Знаеш ли, често съм си мислил да го сменя с нещо по-красиво: разплакан ангел, може би, или нещо поетично, някой стих от Шели.

— Защо не го направиш?

Той сви рамене.

— Някак не ми изглежда автентично. Възрастен мъж, вече богат, да се опитва да поправя миналото. Двамата със сестра ми избрахме този кръст, защото ни хареса. Да го променя сега… ми се вижда непочтено.

Пени се вгледа по-отблизо и прочете датите. Не беше сигурна на колко години е Джордж, но предполагаше, че е към четирийсет и петгодишен. Ако беше така, значи майка му е умряла, когато е бил още малък. Тя усети жалост към него, представи си го сериозно, тъмнокосо момче, което трябва да се справя с такава голяма загуба.

— А баща ти? — попита тя. — И той ли…

— И той, да. Не знам къде е погребан. И не искам да знам. — Той се усмихна мрачно.

Беше й любопитно, но не искаше да си пъха носа, така че не каза нищо. Пръстите й потрепваха, когато стимулантите започнаха да действат върху нервната й система; прииска й се да се върнат в колата и да продължат по пътя си.

Джордж го усети, отдалечи се от гроба и пое по пътеката.

— Значи си роден някъде тук? — попита тя, следвайки го.

— На две мили нагоре по пътя.

— Но нямаш йоркширски акцент.

— Вече не. Дълга история. — Той взе ключовете на колата. — По-добре да тръгваме, знам, че мразиш да закъсняваш.