Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (2)

Първа глава

Кокондорф, Северна Германия: 1969 г.

Денят, в който майката на Ели Франкел умря, беше ясен, син и тих, със слънце, което блестеше върху снега. Ели, едва четиринайсетгодишна, и неможеща да се примири със случилото се, в началото не почувства загубата. Не й се виждаше реална: мама не можеше да умре. Но в деня, в който я погребаха, изведнъж проумя каква ужасна празнота е оставила след себе си смъртта на майка й. Дъждът заплашваше да се излее над Кокондорф още откак се събуди, огромните тъмни и студени облаци надвиснаха над сламените покриви. Ситният дъждец през нощта бе започнал да топи снега и мръсната киша беше разчистена около гроба, за да направи място за евтиния дървен ковчег. Очите и носът на Ели потекоха от студа и мъката, когато ковчегът беше спуснат в земята. Отстрани чакаха само осем души, между които Ели и баща й. Беше прекалено студено и мокро за излизане навън, а майката на Ели нямаше роднини в Германия. Ели огледа лицата на скърбящите: месаря и жена му, фрау Потсман, която даваше на мама да шие и глади, и фрау и хер Нойман от съседната ферма с техния осемнайсетгодишен син Дитер. Баща й я побутна, кимайки съчувствено.

— Не мога, татко — каза тя, като се бореше със сълзите. — Не мога.

— Трябва. Въпреки сълзите трябва да го направиш.

Ели си пое дълбоко дъх, за да потисне надигащите се хлипове. След това с ясен, чист глас запя първите величествени ноти на Шубертовата „Аве Мария“. Независимо че гърлото й беше възпалено от плач, независимо че небето избра точно този момент да се разтвори и да изсипе студен дъжд над всички, баща й я беше научил от единайсетгодишна да пее като ангел. И докато гробарите копаеха пръстта за гроба на майка й, тя го направи.

Докато пееше, си представяше лицето на майка си. Не онова бледо, изпито от рака на стомаха лице, а жизнената жена с мек глас, която седеше край печката до баща й всяка вечер, бродираше калъфки за възглавници и си тананикаше тихо. Беше невъзможно да си представи, че повече няма да я чуе да си припява, да я успокои в топлата си прегръдка. Гласът й едва не секна, но тя нямаше да му позволи, нямаше да разочарова баща си.

Баща й се отпусна на колене в калния сняг и фрау Нойман отиде до него и го потупа по рамото. Последните ноти от песента се издигнаха и дъждът се усили. Ели не знаеше какво да прави, така че остана неподвижна, гледайки как гърбът на баща й се тресе от усилие да спре сълзите. Дитер се приближи до нея и протегна чадъра си, за да предпази от дъжда и двамата.

— Мокра си — каза той. — Ще изстинеш.

Тя вдигна поглед към тъмните му очи, но не изпита удоволствието, което обикновено изпитваше, когато го види. През целия си живот се беше възхищавала на Дитер. Въртеше се около него откак беше проходила, изписваше името му и го заграждаше в сърчица в училищните си тетрадки, преди майка й да се разболее за дълго и други необясними, и пристрастяващи нови чувства да я накарат да губи ума и дума, когато е наблизо до него. Днес сърцето й беше пълно с други емоции.

— Не усещам студа — каза тя.

Очите на Дитер се отклониха към гроба.

— Тя ще ми липсва — прошепна той. — Ще ми липсват нейните уроци по английски…

Ели не се сдържа и се усмихна.

— Ти не беше особено добър ученик. — Тя прие отривистия английски акцент на майка си и каза: — Ако мога да науча теб, Дитер Нойман, ще мога да науча всекиго.

Дитер се засмя и поклати глава, но изражението му бързо стана отново сериозно.

— Ели, много съжалявам.

— Ели! — Баща й, изправяше се и протягаше ръка към нея. Коленете му бяха кални, а от косата му се стичаха капки.

Ели обърна гръб на Дитер и прегърна баща си.

— Ш-ш-шт, татко, всичко ще се оправи. Аз ще се грижа за теб. — Дъждът намаля, когато тя го поведе надолу по хълма към раздрънкания им фолксваген.

Той седна зад волана, прохлипвайки още известно време, след това се стегна и запали двигателя.

— Пееш много хубаво, момичето ми — каза той, докато се движеха по тесния път. — Майка ти толкова щеше да се гордее.

Погледът на Ели се върна към хълма.

— Надявам се мама да чува. — Дъхът й замъгли стъклото. — Където и да се намира.

 

 

Онази година зимата продължи много, но пролетта беше мека и топла, както винаги. С топенето на снега и покаралата зеленина Ели реши, че не може да си позволи лукса да се отдава на скръбта си. Баща й бе позволил на мъката да го удави. В някои дни Ели не можеше да го измъкне от леглото преди единайсет. Баща й преподаваше музика и езици в училищата от близките села. Досега винаги бяха живели от малката му заплата и почасовата работа на майка й, но един по един работодателите на баща й започнаха да губят търпение с неговите закъснения и с отсъствията му. Много пъти Ели се връщаше от училище и виждаше стария фолксваген, паркиран от едната страна на улицата, точно както е бил сутринта: знак, че баща й не е ходил никъде. Че не е изкарал никакви пари.

Два-три пъти седмично успяваше да го придума да стане от леглото. Слагаше му дрехите да се облече, приготвяше закуската и го избутваше от вратата, преди сама да се приготви за училище. Това я изтощи, караше я да се чувства така, сякаш тя е родителят, а не той. Отговорността беше тежка: и тя не я издържаше. Но единственото, което можеше да прави, бе да продължава.

Парите, които получаваха, се топяха прекалено бързо. Единственото нещо, което успокояваше в някаква степен баща й, бяха чаша-две уиски всеки следобед. Винаги бе изпитвал слабост към алкохола и Ели знаеше, че това бе тормоз за майка й, която бе прекалено мека, за да се оплаче. Но една-две чаши вече не бяха достатъчни и се увеличиха на три и дори четири. През юли той продаваше зеле и цвекло срещу домашно направено уиски от Торстен, един мъж със счупени зъби, който идваше всеки четвъртък. Ели не можеше да понася начина, по който Торстен я гледаше, сякаш едновременно беше гладен и жаден, така че в четвъртъците тя започна да ходи след училище у Нойманови и да стои там до мръкване.

Фрау Нойман беше сърдечна жена. Ели харесваше меката й кожа, тъмнокестенявата коса и усмихнатите й очи. Харесваше и пламенния й темперамент, противоположен на хладното търпение на майка й. Говореха много малко, но фрау Нойман чувстваше, че Ели се опитва да държи съзнанието си заето, така че й възлагаше някоя дребна работа, за да минава времето.

— Как са нещата вкъщи, Ели? — попита тя един четвъртък, както правеше всяка седмица.

— Добре — отвърна Ели, както правеше всяка седмица.

Устата на фрау Нойман се отпусна в ъгълчетата, знак, че не вярва. Те седяха на дългата дървена маса в кухнята на Нойманови, докато апетитните миризми на задушено зеле и печено месо изпълваха стаята.

— Баща ти добре ли е?

— Да. — Ели остави сребърната вилица, която излъскваше, и произнесе тихо: — Мама все още му липсва.

Фрау Нойман я погали леко по косата.

— Разбира се, че му липсва. Сигурно винаги ще му липсва. — Тя стана и отиде до дървения шкаф, откъдето извади чинии за вечеря. — Ще останеш ли за вечеря, Ели?

— Не, по-добре да се прибирам вкъщи и да приготвя нещо за ядене на татко. — Ели никога не оставаше, колкото и да й се искаше да го направи. Разбираше, че става прекалено, а и отвратителният приятел на баща й си заминаваше след залез. Тя дръпна стола си назад и той изскърца в каменните плочки.

— Благодаря, че ми позволихте да ви посетя.

— Винаги ни е приятно, Ели.

В този момент се появи Дитер, провря русата си коса през вратата.

— Прибираш ли се, Ели?

Тя се усмихна. С възрастта Дитер ставаше все по-привлекателен, но тя се самоубеждаваше, че той не я забелязва.

— Да.

— Ще се разходя с теб. Само да си взема сакото.

Настръхнала от очакване, Ели излезе с Дитер от къщата. Той носеше светло сако, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, втренчил поглед в пътя напред. Двамата се спуснаха надолу по хълма, липите свеждаха клони над тях. Ели виждаше светлините на селото в далечината и тъмния връх на църквата на хоризонта. Дълго време Дитер не каза нищо, след това подхвърли небрежно:

— След Коледа заминавам.

Сърцето на Ели спря.

— Къде?

— В армията.

Разбира се, Дитер беше на осемнайсет и се очакваше да постъпи на военна служба, както всички младежи на неговата възраст.

— Къде ще отидеш? — опита се тя да звучи ведро.

— В Бремен, за обучение.

— Не е далече — каза тя, мислейки си колко далеч е всъщност. Старият фолксваген на баща й никога не можеше да стигне дотам. — Освен това е само осемнайсет месеца.

— Не, Ели. Постъпвам на работа във войската. Какво друго може да прави момче като мен? Не завърших училище и не мога да печеля никакви пари, ако остана на село. — През цялото време, докато говореше, очите му бяха вперени в пътя напред.

Полъхна лек нощен бриз, прошумоля в листата на дърветата и развя дългата, тъмна коса на Ели.

— И кога ще се върнеш? — попита спокойно тя.

Той поклати глава.

— Не знам. Може би няма да се върна.

Продължиха да вървят мълчаливо и след малко стигнаха до къщата на Ели.

— Исках да ти го кажа лично — започна Дитер, когато спряха пред външната врата. — Ти винаги си ми била добра приятелка, Ели.

— Дитер, аз…

В този момент вратата се отвори и баща й излезе. Сивата му коса стърчеше и от него вонеше на уиски.

— Ели, прибрала си се! Добре. Имам интересни новини.

Дитер се обърна да си тръгне, вдигайки ръка за довиждане.

— Ще се видим следващата седмица, Ели.

— Да, разбира се. — До Коледа оставаха още три месеца. Щеше да има време да го види, да запомни любимите очертания на лицето му. Но тя знаеше, че след като замине, това ще е краят. Той щеше да се запознае с някоя в Бремен, с някоя по-зряла и красива, да се ожени за нея и никога да не се върне. Инстинктите й казваха да си легне, да се завие през глава и да се отдаде на тъжните си мисли, докато заспи. Но баща й си беше наумил нещо и нямаше да я пусне.

— Влез, влез вътре — каза той и я хвана нежно за китката. — Торстен ми донесе вестник, видях нещо чудесно.

Изпълнена с любопитство, тя го последва в разхвърляната всекидневна. Прах и музикални партитури покриваха всяка повърхност. Той намери вестника и го разтвори, показвайки й малко каре в десния ъгъл на предпоследната страница. Регионално състезание по оперно пеене. Изреждаха се няколко места и баща й бе оградил район Визенбах-Кокондорф. Залата на село Кокондорф, 1 февруари, 1970 г. Награда 50 д.м. Под обявата имаше бланка за кандидатстване, която баща й вече бе попълнил с наклонените драскулки на лявата си ръка. Беше написал дори трите песни, които тя щеше да пее; едната от тях бе убийствено трудна.

— Искаш да пея? — погледна го тя.

— Искам да спечелиш. Представи си какво можем да направим с петдесет марки!

— Татко, ще участвам заради теб, но не мога да гарантирам, че ще спечеля.

— Знам, че ще спечелиш. Никой не пее толкова хубаво, колкото моята Ели. — Изпълнен с нов ентусиазъм, той отиде до старото пиано в ъгъла и започна да удря по пожълтелите клавиши. — Ще започнем с Джордани и Хендел за разпяване, след това ще преминем на Моцарт…

— Не тази песен, татко! Аз съм само на четиринайсет!

— Ще си на петнайсет, когато дойде време за състезанието. — И той се изпъчи гордо. — Освен това имаш възможно най-добрия учител.

Ели не се сдържа и се усмихна. Знаеше, че баща й навремето е бил оперен певец с голямо бъдеще. Бил е звездният ученик на прочутия немски тенор Франц Ауербах, който наричал баща й най-обещаващият глас на десетилетието; той беше завършил филология с отличие в университета в Хамбург. Но една пневмония на трийсет и петгодишна възраст бе съсипала белите му дробове и бе сложила край на кариерата му. Разочарованието му от този обрат на събитията бил облекчен от запознаването с майка й, която била медицинска сестра в болницата. Тя била английска девойка, която търсела приключения в пътуването. Той нямал нищо против да й ги осигури и те живели и пътували из цяла Европа и островите. Баща й имаше много истории за техните пътувания, а майка й винаги се усмихваше и кимаше, когато той се разпалеше и екзалтираше, докато разказва. Ели бързо напредна и баща й вложи цялата си амбиция в малката си талантлива дъщеря. Тя се бе научила да чете ноти по същото време, когато се научи да чете буквите, първите й треперещи ноти като шестгодишна бяха звучни, а техниките на оперно сопрано бяха тренирани в тялото и гърлото й от единайсетгодишна. Способностите й далеч надхвърляха нейната възраст, но единствените места, на които бе пяла досега, бяха на местни сватби и на погребението на собствената си майка.

— Хайде, ела да опитаме — каза той, докато търсеше партитурите върху пианото.

Ели чакаше търпеливо. Откак майка й се разболя, баща й рядко докосваше пианото. Уроците й по пеене, които преди бяха всеки ден, постепенно станаха седмични, а после още по-редки. Виждайки го така целеустремено да рови из купищата ноти, тя се изпълни с радост.

— Ето — каза баща й и издърпа инструменталните и вокалните партитури на моцартовата „Cosi fan tutte“. Той откри страницата и започна да свири интродукцията към „Come scoglio“. Ели хвърли поглед на нотите и примига. Това бе дяволски трудна ария, определено трудна за нея.

— Татко, сигурен ли си?

— Хайде, хайде — каза баща й като удари първата нота и запя с фалцет „Come scoglio… immoto resta…“.

Тя запя, и разбира се, първите няколко ноти не бяха трудни. Но скоро те излетяха далеч над петолинието и когато баща й отгърна страницата, тя видя дългите, гъсто изписани петолиния и дъхът й секна.

— Татко, татко, почакай. Нека първо да науча за няколко дни партитурите. — Тя сложи ръка върху неговата на пианото. — Трябва първо да се справя добре с италианския. И да науча тези бързи… бързи рулади.

Баща й обърна към нея сериозното си лице.

— Момичето ми, знам, че можеш да го направиш и че ще го направиш хубаво. — Погледът му мина по празните бутилки на масата. — Ще направя всичко, каквото мога, за да ти помогна. Съжалявам, че така те изоставих в последно време.

Трогната от тъгата в очите му, Ели скочи в скута му и обви ръце около врата му.

— Татко, обичам те. Ти никога не си ме изоставял. Хайде да научим сега тази песен. Да не се бавим.

В началото той спазваше думата си. Спря да пие, или поне се ограничаваше до едно уиски вечер. Върна се отново на работа и следобед, когато тя се прибираше от училище, къщата вече беше почти разтребена. Уроците започваха едва ли не с влизането й вътре. Седнал на пианото, той започваше да я разпява по цялата тонова стълбица. След това започваше началните ноти на първата песен, „Care Selve“ на Хендел. Тази й беше по възможностите. Както и другата, на Джордани. Но усмивката му, одобрителното му кимане не се пренасяха върху пиесата на Моцарт. Така че „Come scoglio“ се превърна в петминутен кошмар, повтарян отново и отново, докато тя пееше, а той й викаше строго.

— Не пей от гърлото… Използвай диафрагмата си… Неясни гласни, неясни гласни… Отвори гласните, иначе ще се погубиш… Отвори, отвори над passagio-то, глупаво момиче, отвори! Престани да крякаш, започни нотата ясно… Не, не, не… ужасно начало, не portamento… Казах не portamento… — А когато се появиха дългите рулади, той започна да повтаря: — По-бързо, по-бързо, по-бързо — докато пръстите му летяха по клавишите, а тя се опита да управлява дъха си.

Една вечер, на осмото повторение на песента, докато пееше една от онези диаболични рулади, мозъкът й отказа да продължи повече без дъх. И тя припадна.

Когато се свести, баща й се беше надвесил над нея и се усмихваше.

— Сега вече стигнахме донякъде — каза той.

Но след първия месец нивото на бутилката с уиски започна тревожно бързо да спада и Ели се ужаси. Във вечерите, когато пееше добре, той оставаше трезвен след това, стараеше се да приготви някаква вечеря и бърбореше весело. Вечерите, когато не пееше добре, той потъваше в стола си пред камината и изпиваше всичкия алкохол в къщата. Натискът беше почти непоносим: да пее, и то да пее добре. В някои дни можеше, но в други не се получаваше, а пиенето на баща й влошаваше нещата.

Ели никога не каза на фрау Нойман колко са се влошили нещата вкъщи, а отиването й у тях веднъж седмично беше единствената й радост. Виждаше Дитер от време на време, но никога насаме. Понякога излизаше от краварника, с паднала над очите му руса коса, и майка му казваше:

— Какво щях да правя без теб, момчето ми? — А Дитер се усмихваше леко.

Коледа дойде и отмина, а баща й бе толкова погълнат от идеята да обучава Ели за състезанието, че явно не осъзнаваше, че това е първата Коледа без майка й. Ели обаче осъзнаваше. Майка й винаги настояваше подаръците да се отварят на Коледа сутринта, а не на Бъдни вечер, както се правеше в Германия. Тази година нямаше пари за подаръци, така че не се налагаше да спазва традицията. Баща й не предложи да отиде да отсече елха, затова Ели извади старата украса и я окачи около печката, запазвайки за спалнята си едно малко стъклено ангелче, което майка й обичаше.

След това в един студен януарски ден дойде моментът Дитер да тръгне. Фрау Нойман организира малко тържество за изпращане и Ели седна с баща си до печката в уютната кухня на Нойманови, оставяйки гласовете на гостите да я залеят. Погледът й непрекъснато се връщаше към Дитер, който говореше оживено с друг младеж и почти не я бе погледнал този следобед.

— Ели, ще ми налееш ли още малко вино? — подаде баща й празната си чаша.

Ели се сви. Баща й беше изпил вече седем чаши.

— Татко, не можеш ли да почакаш още малко? — прошепна тя. — Не мисля, че хер Нойман има още много вино.

— Глупости — изпелтечи той. — Знам, че избата му е пълна.

Ели стана и отиде до масата, където бяха сложени бутилките с вино на хер Нойман.

— Пак ли за баща ти, Ели? — вдигна разтревожено вежди фрау Нойман.

— Ъ-ъ-ъ… да — отвърна тя.

Хер Нойман се намръщи, хвърляйки поглед към баща й.

— Той ще припадне в стола си.

Ели се обърна към баща си. Главата му беше клюмнала върху гърдите, след това изведнъж трепна.

— Уморен е, не беше добре — излъга Ели.

Хер Нойман наля виното и й го подаде недоволно, и тя се върна при баща си.

— Ето, татко. Искаш ли да се приберем вкъщи, след като изпиеш тази? Може би трябва да си починеш.

— Добре съм — каза той и надигна чашата. — Спри да нервничиш.

— Семейство Нойман ще си помислят…

— Какво ме интересува какво ще си помислят семейство Нойман? — сопна се той. — Някакви прости селяни, които никога не са излизали от кочината.

Леко потупване по рамото я накара да се обърне. Беше Дитер. Големите му кафяви очи бяха вперени в нея.

— Ели? Може ли да разменим няколко думи?

— Да.

Погледът му се отклони към баща й, после се върна върху нея.

— Насаме.

Тя беше сигурна, че Дитер иска да говори с нея за поведението на баща й и умираше от срам.

— Аз…

— Само за минутка — настоя той.

— Иди, иди — произнесе баща й завалено. — Аз съм добре.

Ели последва Дитер извън кухнята, после нагоре по коридора до килера. Двамата влязоха в една изолирана всекидневна.

Дитер я пусна да мине първа и затвори вратата след себе си. Ели седна в едно старо кресло и се загледа в снега навън. Небето беше сиво и усойните стъкла на прозорците бяха студени. Дитер примъкна един стол и седна до нея, като се наведе напред и подпря лакти върху коленете си. Тя не смееше да го погледне.

— Ели, ти не си виновна.

Тя стисна устни, после каза:

— Какво имаш предвид?

— Познавам те от малка, Ели. Винаги си поемала прекалено големи отговорности. Когато майка ти беше болна, ти работеше толкова здраво. А сега виждам как с баща ти…

— Нищо му няма на баща ми — прекъсна го тя остро.

Дитер само се усмихна.

— О, Ели. Всички виждат какво се случва. Ти тичаш след него, гледаш виновно, когато той си поиска още алкохол, държиш се сякаш си виновна за положението му.

Тя поклати глава.

— Вината е моя. Ако можех да пея по-добре…

Дитер се засмя тихо.

— Независимо от това какво правиш, той пак ще пие. Той е възрастен човек. Какво може да направи едно малко момиче?

Това я бодна. Надяваше се, че той може да е видял проблясването на женственост в нея.

— Мама се безпокои за теб — продължи Дитер. — Можеш да отидеш при нея, ако се нуждаеш от помощ.

— Благодаря. Имам предвид… знам това.

Той стана и й протегна ръка да се изправи.

— Довиждане, малка Ели — каза той, наведе се и я целуна нежно по бузата. — Знам, че ще разцъфнеш през следващите години. Съжалявам, че няма да съм тук, за да те видя.

— Но ще се върнеш, нали? На гости?

Той сви рамене.

— Кой знае? След обучението отивам в Мюнхен. Татко и мама ще дойдат да ме видят, когато могат, но очаквам да ме назначат някъде. Може би ще си идвам вкъщи от време на време. Надявам се да те заваря щастлива, ако дойда.

Той се обърна, а Ели остана още малко във всекидневната. Студът отвън нахлу тихо в сърцето й.

 

 

Във вечерта на състезанието снегът беше натрупал високо пред селския салон в Кокондорф, една отекваща конструкция, прикрепена към църквата. Вътре два ръждясали радиатора се опитваха напразно да стоплят усойното място. Ели седна на предния ред заедно с другите участници, като се опитваше да стопли ръцете си под палтото. Баща й седеше до нея, трезвен, спокоен и избръснат, лъхащ на сапун и на балсам за коса. На ниската сцена една жена, не по-млада от осемдесет години, свиреше гамата на леко разстроеното пиано. Ели усети първите тръпки на сценична треска, но си пое дълбоко въздух, решена да не й позволи да я обземе. Тя вдигна поглед към оценяващия, встрани от сцената, облечен в елегантен костюм и с изражение на объркване от малкото провинциално събитие. Мъжът беше от Хамбург, вокален педагог с компания от тамошната опера. Ели можеше да види погледа му, който оглеждаше критично провисналата коледна украса, различните, събрани оттук-оттам столове и облеклото на участниците. Ели беше облякла най-хубавия си сукман и чиста бяла блуза, но чорапогащите й бяха закърпени, а обувките й протрити.

Пет минути преди започване на състезанието вратата на салона се отвори и една млада жена в червена рокля от тафта и с кожена яка, влезе вътре. Тя държеше главата си изправена и високо вдигната, а устните й бяха извити в лека самодоволна усмивка. Както Ели се страхуваше, жената седна на предната редица сред другите участници. Ели се сви, почувства се като изгубила блясъка си пеперуда до нея. Всички останали участници явно също имаха чувството, че вече са победени, споглеждайки се и разменяйки напрегнати усмивки с родителите или приятелите си.

Тринайсет души щяха да пеят онази вечер и Ели беше шеста. Тя се опита да прочисти съзнанието си, докато гледаше как жени и мъже на всякаква възраст и с всякакъв вид изкачват трите стъпала и чакат с изплашени очи започването на акомпанимента. Ели беше най-малката сред тях. У другите певци Ели видя голям искрен интерес към музиката, но никакъв проблясък на талант, и настроението й започна да се повишава. Докато дойде нейният ред да се изкачи на сцената, тя вече бе успяла да се самоубеди, че ще спечели.

Спря за момент на сцената, както й беше казал баща й, усмихна се на публиката, представи себе си и първата си песен, след което кимна към пианиста. Музиката започна и тя запя. Песента от Хендел мина гладко, а тази от Джордани още по-добре. Баща й й се усмихваше, очите му блестяха от гордост и облекчение. Но когато тя обяви последната си песен — тази на Моцарт, кошмарът й, — жената в червената рокля се изкиска. Ели изгуби самообладание.

Остана без дъх. Вместо дълбокото, поддържащо дишане, от което се нуждаеше за изпълнението на такава амбициозна песен, в гърдите й не бе останал въздух. Опита се да се коригира, но вече беше по средата на фразата и първата й висока нота прозвуча напрегнато и пискливо. Баща й се наведе напред; сви ръката си в юмрук и го заби под ребрата, давайки й знак да контролира дишането си. Но колкото повече се опитваше, толкова повече губеше фокуса. Сърцето й се изпълни със страх. Случи се немислимото: по средата на първата рулада се наложи да си поеме дъх. Всичко приключи, беше се провалила.

Тя завърши унило изпълнението си, след което се върна на стола до баща си. Той я прегърна и я притисна силно към себе си, като я целуна по косата. Но тя знаеше колко го е разочаровала.

— Не се тревожи — каза й тихо той. — Първите две песни бяха блестящи и много по-добри от всичко, което се пя тази вечер.

След това на сцената излезе жената с червената рокля. Представи се като Криста Буш, без самодоволната усмивка да я напусне. Когато прозвуча интродукцията към първата й песен, веждите й започнаха да се движат лудо и от устата й се процеди една любовна песен от Шуберт. Всичко в тази жена беше лъскаво, излъчваше самодоволство и фалшива емоция. И независимо че гласът й напомняше крясък, тя имаше липсващата на всички останали участници увереност.

Не беше изненадващо, че час по-късно, когато оценяващият се изправи на сцената, същата Криста Буш спечели петдесетте марки. Баща й, който се опитваше да се убеди, че изпълнението на Ели не е било пълен провал, най-после трябваше да признае, че последните четири месеца работа не са довели до резултата, за който е мечтаел. С увиснали рамене, той изведе Ели от салона.

Отвори вратата на фолксвагена си и очите му се спряха върху нещо от другата страна на улицата.

— Ели — каза той, — почакай в колата за минутка.

Тя се обърна да проследи погледа му. Местната кръчма, разбира се. Гледаше го как отива да купи бутилка уиски, за да удави разочарованието си. Обхвана я чувство на безутешност, сякаш се намираше в кораб, който се отдалечава все повече и повече от брега, без надежда да се върне обратно. Тя беше изгубила много повече от състезанието: беше изгубила баща си. Вместо да влезе в колата, тя стоеше на студения, чист въздух, гледаше как другите участници си тръгват, гледаше как Криста Буш триумфално се качва в лъскавото ново беемве, как оценителят излиза в дългото си палто и продължава към собствената си кола.

Той забеляза Ели и й махна с ръка. Тя му помаха предпазливо и той тръгна към нея решително.

— Ели — каза той и дъхът му образува облаче във въздуха. — Така се казваш, нали?

Тя кимна.

— Ели Франкел, сър.

— Песента на Моцарт беше прекалено трудна за теб — каза той откровено.

— Знам.

— Тогава защо я изпя?

Тя сви рамене, почувства се млада и глупава.

— Баща ми…

— На колко години си, Ели?

— На петнайсет.

Той се усмихна.

— Сериозно… Боже мой, само на петнайсет. — Той я докосна леко по рамото. — Западногерманската опера започва програма за обещаващи млади изпълнители. Трябва да си най-малко на двайсет, но не повече от двайсет и пет. Не го забравяй. След пет години, Ели Франкел, ако продължиш да се упражняваш и не избереш някоя още по-глупава амбициозна песен… — Тук той се усмихна отново. — Не мога да си представя да ти откажат.

— Така ли мислите? — Петте години й се струваха много време.

— Не давам обещания, но ти си много талантливо момиче. Желая ти късмет. — Той кимна и се обърна да си тръгне.

Ели извика след него.

— Извинете? Бихте ли ми казали дали Западногерманската опера плаща на млади изпълнители?

— Разбира се. Истинска заплата, както се полага на всички истински певци.

— Благодаря — отвърна тя.

Той се отдалечи, качи се в колата си и потегли. Баща й се показа от кръчмата, стиснал кафява книжна торба. Ели не позволи на сърцето си да се свие. Това беше временно, само временно. След пет години всичко щеше да е различно. Тя се замисли дали да не каже на баща си за Западногерманската опера, но се отказа. Край на всичките тези очаквания и разочарования. Край на състезанията. Само упражняване, упражняване всеки ден, целенасочено и непоколебимо.

Може би все пак пет години не бяха чак толкова дълго време.