Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (29)

Двадесет и шеста глава

Всеки удар на чука караше главата на Анджела да тупка. Почти не беше спала миналата нощ: четирите шотландски туристки, които заемаха най-малката стая, бяха решили да прекарат нощта във всекидневната в пушене, пиене и силен смях. Чуваше през цялото време. Въпреки възглавницата върху главата си. Трябва да се беше унесла към четири призори, само за да бъде събудена в шест от италианеца с големите мустаци, който искаше да закуси рано.

— Винаги ям в шест — обяви той на развален английски.

Тя стана от леглото и му приготви закуска, след това направи закуска и на останалите един по един, после свали чаршафите и започна да пере, а накрая дойдоха работниците, за да съборят източната стена. Бизнесът й се разрастваше, така че хотелът също искаше разширяване. С настъпването на слабия сезон разрушението нямаше да я засегне толкова лошо. Щеше да има нова баня, нов склад и още две допълнителни спални с изглед към морето. Нямаше търпение да се премести в едната от тях, но знаеше, че част от причината бизнесът й да печели добре, е, че е внимателна с парите и не се отпуска много-много.

Така че сега, когато чукът думкаше оттатък и тя се опитваше да накара бодящата си глава да се съсредоточи върху цифрите в края на седмицата, седнала на масата за хранене, последното, което очакваше, беше проблясване на един спомен.

Беше гола, а някой с фотоапарат се упражняваше да я снима. Чувстваше се уязвима, застрашена. „Анджи — каза един мъжки глас, — ти си направо красива.“

След това всичко изчезна пак така бързо. Анджела пусна химикалката, затвори очи и разтърка основата на носа си. Мразеше да я наричат Анджи: дали заради това? Какво беше направила? Но след това, преди мозъкът й услужливо да даде отговорите, успя да изключи спомените. Не искам да знам. Обзе я ирационален страх. Как смееха тези спомени да идват неканени? Беше минало много време от инцидента в Испания и бе започнала да мисли, че ще я оставят на мира. Измъчваше я, че не може да контролира спомените си, че не може да ги накара да не се показват.

Тя отвори очи и се стресна от тъмната фигура, застанала в другия край на масата. Беше Мия, както винаги не се беше обадила предварително. Тя стоеше съвсем тихо, с големите си слънчеви очила.

— Здравей, Мия — каза Анджела, доволна от отвличането на вниманието. — Наред ли е всичко?

Мия мълчаливо вдигна рамене. Анджела се разрови из документите за чековата книжка.

— Тук е чекът ти за наема. Ще го вземеш ли сега?

Тя отново вдигна рамене, без да каже нищо. Анджела откъсна чека и й го подаде, питайки се дали ще си даде труд да го осребри: до този момент бе осребрила само пет. Последния път, когато беше ходила в къщата на Мия, беше намерила всички чекове на куп под една празна купа за плодове.

Мия седна и обхвана главата си с ръце. Гласът й долетя като шепот:

— Мисля, че умирам.

Анджела се стегна. За четвърти път през тези седмици Мия си мислеше, че умира. Рак, болест на кръвта, проблеми с белите дробове… Д-р Москопулос, бог да го поживи, беше започнал да я съжалява и сега знаеше точно какво да каже, за да я успокои.

— Сигурна съм, че си добре, Мия.

Мия поклати глава.

— Не и този път. Сърцето ми. Сърцебиенето…

— Сигурно го предизвикваш с притеснение. — Анджела знаеше, че успокоенията й няма да подействат. — Искаш ли да те заведа при д-р Москопулос?

Тя вдигна глава, свали очилата си и Анджела се стресна от тъмните кръгове под очите й.

— Ще го направиш ли? Знам, че той ме мрази. Ние имаме минала…

— Знам. Нарекла си жена му дебела коза. Д-р Москопулос не те мрази, той иска да ти помогне.

Мия сложи ръка върху сърцето си.

— Ето пак. Бие прекалено бързо. — Тя побледня и очите й се паникьосаха. — Помогни ми, Анджела. Умирам.

Анджела хвана другата й ръка.

— Не, успокой се. Поеми си дълбоко дъх… Ето, така по-добре ли е?

Мия отвори уста.

— Да — отвърна тя. — Само че трябва да отида на доктор.

— Почакай, ще се облека.

Навън пред хотела Мия спря за миг да види строителните работи. Очите й бяха тъжни, далечни.

— Наред ли е всичко? — попита Анджела.

— Изглежда толкова различно.

— Нали това искаше?

Мия кимна и прочисти гърлото си.

— Разбира се, разбира се. Така е много по-добре. — Тя отново притисна ръка към сърцето си. — Пак започва — рече задъхано.

— Да тръгваме тогава.

Рецепционистката в кабинета на д-р Москопулос беше свикнала с честата им поява и се наложи да чакат само десет минути, преди да влязат. Анджела стоеше и разглеждаше рамкираните снимки върху тъмните стени, докато докторът търпеливо изслуша Мия, след което я прегледа. Но, за разлика от останалите пъти, когато лесно разсейваше страховете й, този път се намръщи, докато преслушваше сърцето.

— Има лека аритмия — констатира той.

Мия изглеждаше почти триумфално.

— Нещо не е наред със сърцето ми ли?

Д-р Москопулос остави стетоскопа си върху дървеното бюро.

— Съвсем, съвсем леко сърцебиене. Което може да се дължи на притесненията за здравето ти. Сигурен съм, че ако се научиш да се отпускаш, ще се оправи. Не виждам необходимост да те изпращам в Наксос за повече изследвания.

— Няма да напусна острова — отвърна Мия паникьосана.

— Точно така, не е нужно — отвърна докторът, очевидно опитвайки се да звучи търпеливо. — Съвсем леко е и ще мине от само себе си, ако се научиш да се отпускаш. Ще доживееш до сто години, само престани да се притесняваш.

Мия се замисли.

— Сто години са прекалено много — прошепна тя. — Толкова стара. Прекалено стара.

— Образно казано — поясни докторът, като потисна смеха си.

Анджела хвана Мия за лакътя.

— Хайде, нека те заведа до вкъщи.

По пътя към хълма Мия беше мълчалива. Едва пред входната врата тя се обърна към Анджела и каза:

— Някога мислила ли си над израза „разбито сърце“?

— Струва ми се, не.

— Хората си го представят като рисунка. Сърце, пропукано в средата. Но аз си мисля, че сърцето наистина може да бъде разбито. Мисля си, че да обичаш и да изгубиш тази любов, може да ти повреди органите. — При тези думи тя удари гърдите си с две ръце и заприлича на слаба, тъжна маймунка с огромни очила. — Мисля, че точно така е станало с мен.

— Не знам, Мия… — Анджела млъкна, осъзнавайки, че може би Мия се е изморила никой да не я взема на сериозно. — Искаш ли да ми разкажеш за разбитото си сърце?

Устата й се разтрепери.

— О, онези стари глупости.

— Мога да вляза и да направя за двете ни по едно силно кафе. Да поговорим. Може би ще се почувстваш по-добре.

Мия изправи гърба си.

— Не, не, днес съм прекалено заета.

— Друг път, тогава?

— Не, прекалено заета съм за това. — Тя се обърна и пъхна ключа в ключалката. Вратата се отвори със скърцане. — Трябва да отида и да си почина, това е всичко. Просто имам нужда да поспя малко. Да спя, докато стана на сто години.

Анджела я изпрати с поглед, след което се спусна надолу по хълма. Днес беше много слънчево, със силен бриз, подухващ откъм морето. Би трябвало да е щастлива, но усещаше неясна меланхолия. Дали беше заради Мия? Трябваше да признае, че се бе разтревожила много, а странните настроения на Мия и ирационалните й страхове бяха причина за безпокойство. Но имаше нещо повече. Може би, защото Мия й напомни какво може да се случи на жена, ако е прекалено самотна, ако няма някой специален, с когото да сподели живота си.

Тя се отби в пощенската станция да вземе пощата си, след това си направи силно кафе в хотела и седна да отвори писмата. Повечето бяха сметки и запитвания за резервация, но един плик с марка от Швеция привлече вниманието й. Тя разбра веднага, че е от Джери.

Всеки път, когато пристигаше писмо от него, се изненадваше колко е развълнувана. Даде си сметка, че мисли за него повече, отколкото й се искаше да признае. Писмата бяха винаги дълги, словоохотливи, пълни с интересни наблюдения и добродушен хумор. Той завършваше, като й казваше, че ще й пише скоро, но никога не даваше адрес за връзка, тъй като никога нямаше представа къде ще отиде след това. Анджела остави писмото и се облегна в стола си. Сметките на масата пред нея бяха моментално забравени, когато си спомни топлата му кожа, чистия мирис на косата му, усещането на горещия дъх върху врата й. Беше хубаво, че не можеше да му пише; може би щеше да се изкуши да му каже, че е хлътнала по него.

Може би щеше да се изкуши да го помоли да се върне.

 

 

Ели слезе от влакчето на станция „Уолингхъм“ и се огледа неспокойно. По цялата платформа се суетяха хора с чадъри заради лекия дъжд. Тя се измори да оглежда лицата им, да търси познати черти и да не открива. Братът на майка й, вуйчо Мъри, трябваше да я посрещне, но никога не го бе виждала преди. Не беше очаквала такава тълпа. Навсякъде хора. Трябваше ли просто да чака? Или да се движи към залата?

— Ели?

Нейното име. Тя се обърна и видя ниска, закръглена жена със ситно къдрава червена коса да й маха. Ели й махна неуверено и жената се приближи и я прегърна сърдечно.

— Аз съм леля ти Биа! — възкликна тя и се отдръпна назад. — Боже, каква си хубавица! Много по-красива на живо, отколкото в списанията.

— Благодаря — каза Ели и сърцето й се изпълни с нежност към леля й. Ели ги беше накарала да повярват, че винаги е била Пени Брайт и че този закъснял контакт се дължи на факта, че не знае как точно се изписва фамилията им. Не беше съвсем сигурна дали са й повярвали, но и да се съмняваха, бяха достатъчно любезни, за да не го покажат. — Благодаря и за това, че дойде да ме посрещнеш.

— Вуйчо ти Мъри няма как да дойде. Такситата са прекалено скъпи.

Ели знаеше това отлично. Тя едва не се отказа да си купи билет за влака, но силното й желание да се свърже със семейството на майка си надви пестеливостта й.

— Къде е вуйчо Мъри? — попита тя.

— Чака вкъщи. Заради дъжда коленете го болят. Хайде. — Тя хвана Ели за ръката и я поведе през залата. Показа й едно ново, но изненадващо мръсно Волво. — Ето каляската ти.

Когато влезе в купето, Ели трябваше да внимава, за да не стъпи върху стари обвивки от храна и реклами. Колата миришеше на мухъл.

— О, да, съжалявам за бъркотията — каза леля Биа. — Просто ги изритай настрана. Ще трябва да я изчистя някой ден. — Тя форсира двигателя и потегли, като едва не помете един мотоциклетист. Той вдигна юмрук, но леля Биа не го удостои с внимание. — Вуйчо ти Мъри няма търпение да те види — каза тя. — Поканили сме и трите си деца. Братовчедите ти. Линда, Малкълм и Пол. Истинско семейно събиране.

Ели установи, че става още по-неспокойна, макар да си казваше, че е нелепо. От какво се страхуваше? Че ще бъде залята от чувства и спомени? Щеше да е добре да установи връзка. Фактът, че беше изгубила контакт с тези хора беше направо ужасен. Разбира се, баща й никога не бе харесвал семейството на майка й. Тя беше избягала от тях напълно съзнателно, идвайки в Германия заради несъгласия с брат си Мъри за наследството. Но беше време да проучи баща си от много страни. Пое си дълбоко дъх и си каза да се отпусне. Все пак беше само един обяд. Ако не ги харесаше, никога повече нямаше да се видят.

Скоро отбиха в алеята на малка каменна къща, прилична на всички останали къщи по улицата. Преди Ели да се измъкне от колата, вратата на къщата се отвори и един възрастен мъж със сива брада закуцука по пътеката. Прегърна я силно. Миришеше на тютюн и на спарен афтършейв. Зад него стояха още трима души. Братята Малкълм и Пол, които тя прецени към трийсетгодишни, и една малко по-млада жена, със същите червени къдрици като майка си, но с висока и слаба фигура. Линда. Представяне, поздравления, прегръдки и ръкостискане съпроводиха влизането им в къщата. Вътре беше същата неразбория като в колата, но смесената миризма на стари картофи и перилен препарат бе силно успокояваща. Това беше дом, беше семейство. Ели най-после започна да се отпуска.

Вуйчо Мъри беше толкова различен на външен вид от майка й, че това почти я разочарова. Но всеки път едно изражение, при което веждите му потрепваха, я караше да си мисли, че вижда майка си. Държаха се много сърдечно с нея и тя се запита как, по дяволите, майка й и вуйчо Мъри са могли да се скарат толкова, че майка й да избяга. Сервираха чай с бисквити с домашен мармалад и кексчета с глазура. Часовете отлетяха, докато й разказаха всичко за братовчедите: за работата им (гръмогласният Малкълм беше шофьор на линейка, тихият Пол с безцветната коса учител, а Линда началник продажби в козметична фирма), за семействата им (Малкълм беше неженен, Пол имаше съпруга и четири малки деца, Линда наскоро се беше сгодила) и техните истории. Тя на свой ред им разказа, че дългото й отсъствие от музикалната сцена е било заради страстта й към операта.

— Баща ми ме обучи — каза им тя. — Като млад е пеел класическа музика.

При споменаването на баща й разговорът внезапно секна. Мъри промърмори, че ще провери печеното, стана и закуцука. Леля Биа се покашля, притисна кърпичка към устата си и се извини. Ели седеше с братовчедите си, чувстваше се смутена и объркана.

— Нещо грешно ли казах? — попита тя.

Малкълм кимна към Линда.

— Не съм сигурен. Линда знае.

Линда сви рамене.

— Татко няма да иска да говори за това. Но мисля, че има някаква стара вражда между него и баща ти.

— Заради мама ли? Заради наследството?

— Наследство? — вдигна вежди Пол. — Не е имало никакво наследство, нали, Линда?

— Не знам какво точно се е случило. — Ели забеляза, че Линда не среща очите й. — Мама каза някои неща преди време, но…

— Време е за обяд! — оповести леля Биа, възвърнала щастливата си усмивка. — Всички да се мият.

Линда поведе Ели по тъмен коридор към банята, за да измие ръцете си, но се стараеше да не споменава старата семейна разправия.

Обядът беше великолепен и сърдечният разговор се възобнови. Но Ели имаше чувството, че в симфонията продължава да звучи една глуха нота. Тя отново стана резервирана и не можеше да се отпусне и да се наслаждава. Всъщност беше облекчена, когато Линда й каза, че последният влак тръгва от гарата след половин час.

Тя й предложи да я закара до там. Сега стояха на перона и чакаха. Вечерта се спусна, небето се заоблачи и се изви вятър, който разроши косата на Ели и заблъска табелката, закачена пред офиса на началник-гарата. Мълчанието между двете продължи дълго, след това Линда каза:

— Виж, съжалявам за преди. Работата с баща ти… Сигурно си го обичала и не беше правилно от страна на татко да те кара да се чувстваш неловко.

— Иска ми се да знам какво се е случило.

Влакът изтрака шумно по релсите и разговорът секна за момент. След това Линда каза:

— Сложно е… А и татко е много потаен… — Вратите на влака започнаха да се отварят. Хората се стълпиха около тях.

— Аз съм в Лондон от време на време на конференции по продажбите. Може ли да се видим някой път? Ще отидем да пийнем по нещо.

— С удоволствие. Само че нямам телефон.

— Мама знае адреса ти. Всичко е наред. — Тя отстъпи назад. — По-добре върви.

Ели се усмихна и тръгна към влака.

— Непременно ми се обади.

— Ще го направя. Ще е хубаво да си поговорим. Без родителите ми да се въртят наоколо.

Кондукторът изсвири. Ели затвори вратата на купето и отиде до прозореца, за да каже довиждане. Влакът изпухтя и Линда остана на перона да маха с ръка. Ели я гледа, докато влакът зави и пое към Лондон.

 

 

Последният човек, когото Джордж искаше да види на партито, беше Айвън Хемблин, облечен спретнато, скръстил ръце пред гърдите си. Айвън не посещаваше често тези социални събития: вероятно се смяташе за прекалено добър да се смесва с масата. Но ето че беше тук, усмихваше се самодоволно от другия край на тържествената стая. Коледното парти на „Ти Ар Джи“ винаги се организираше през ноември, вместо през декември. Повечето от изпълнителните директори напускаха страната в края на декември в търсене на слънце. Самият Джордж също. Той и Айла си бяха организирали почивка на Малдивите. По-точно Айла я беше организирала. Той се бе оказал прекалено разсеян, за да организира каквото и да било.

Джордж отказа да отвърне на усмивката на Айвън, преструвайки се на силно заинтригуван от коледната декорация. Последния път, когато беше присъствал в тази стая беше вечерта, когато отвлякоха Пени, така че нямаше приятни спомени за мястото. Тогава е било началото на края, само че той още не го е знаел. По онова време той сякаш бе затаил дъх в очакване на шеметна надпревара: Пени беше номер едно, всичко беше възможно. Той дори си мислеше, че може би един ден ще може да й разкрие истината за чувствата си…

Разбира се, имаше много хора, които да обвинява за случилото се. Онзи откачен тип, който я отвлече, самият Джордж, че не се бе държал с нея както трябва, Естрела, че е била прекалено строга, Ели, която беше дотолкова изпълнена със собствените си амбиции, че не можа да сдържи обещанието си пред него. Но точно сега той обвиняваше Айвън Хемблин; просто защото той беше тук и беше лесно да го обвинява. Той беше разкрил тайната за Пени Брайт, той беше посял семената в главата на Ели, той я бе изкушил с договор за запис. Фактът, че всичко се бе провалило за Ели не му носеше утеха.

— Нуждая се от питие — прошепна той на Айла. — От повече от едно.

Тя му се усмихна колебливо. Беше облечена в бледорозово, с червило в розов цвят, което я правеше да изглежда двайсет и седем, вместо четирийсет и седемгодишна.

— Лемики? Това звучи заплашително.

Айвън се опита да привлече вниманието му като му помаха. Джордж усети как по челото му се събират гръмоносни облаци и извърна поглед.

— Искаш ли нещо, Айла? — попита той; гласът му беше строг.

— Перно, ако обичаш.

Намери й стол и я остави, отправяйки се към бара. Първия джин с тоник изпи в момента, втория — церейки ревността си. Молбата на Айла за питие бе забравена. Айвън застана до него, като се усмихваше. Усмихваше се.

— Здравей, Джордж — поздрави той и Джордж се зарадва, когато чу нервността в гласа му.

— Айвън — произнесе той глухо и се обърна.

— Джордж, почакай. Разбирам, че си ми ядосан…

— Не е задължително да сме приятели, Айвън — озъби му се Джордж и се отправи към Айла. В първия момент не можа да я съзре, около нея се беше събрала малка тълпа. По-точно тълпата се бе събрала около Чарли Кроуи, който се бе настанил на стол до Айла. Джордж обърна джина и се върна на бара за друг. Присъедини се към края на групичката около Чарли точно когато Чарли разказваше поредния си анекдот и всички избухнаха в смях.

— Ей ме тук, шефе! — рече сърдечно Чарли и разтвори ръце да прегърне Джордж. В едната си ръка държеше цигара, в другата бутилка скоч. Беше пиян до козирката.

— Добър вечер, Чарли — успя да избъбри Джордж. Той погледна към Айла и почувства отново остър пристъп на ревност. Обхвана го подозрение. Тя обикновено не идваше на тези сбирки, но тази вечер беше настояла. Беше си купила нови дрехи; по дяволите, беше обула дори високи токчета. Не я бе виждал на токчета от четирийсетия й рожден ден, когато се беше оплакала, че са прекалено неудобни, за да се мъчи. Не гледаше Чарли, но явно полагаше специално старание да не поглежда към него.

Чарли поде друг виц. Партито ставаше все по-шумно. Лампите бяха изгасени, така че стаята се осветяваше единствено от светлините на елхата. Джордж изпи питието си и се замисли дали да не си вземе друго. Обикновено не пиеше много и джинът отиде право в главата му. Всичко му изглеждаше нереално. Чарли запали поредна цигара. Айла не помръдваше, следеше всяка негова дума.

Най-после Чарли обърна вниманието си към Джордж.

— Седни с нас, шефе. По-добре пази хубавата си съпруга от мен. Изглежда достатъчно добре, за да бъде открадната.

Джордж стисна зъби и хвана ръката на Айла.

— Хайде — каза той. — Трябва да те представя на някого.

Когато се освободиха от кръга на Чарли, Джордж пусна ръката й и се насочи към бара.

— На кого ще ме представиш? — попита тя и забърза да го настигне.

— Какво? О! На никого. Просто исках да те измъкна от Чарли.

— Защо?

Той я погледна. Разочарована ли звучеше? Ядосана?

— Защото… си помислих…

— А къде е моето питие?

Джордж се обърна към нея.

— Сега ще го взема.

Ръката й го стисна за китката. Гласът й прозвуча като дрезгав шепот.

— Не, Джордж. Забрави. Забрави за тъпото питие и ми отговори на един въпрос: защо се държиш така?

В този момент дисководещият изстреля последния запис.

Последният сингъл на Чарли прогърмя през усилвателите. От ъгъла се чуха одобрителни възгласи. Той се обърна и видя младежът да се криви глупаво на стола си, докато другите му ръкопляскаха. Айла погледна за миг, усмихна се, след това върна вниманието си към Джордж. Неговата ревност сигурно бе изписана върху лицето му.

— Лемики — каза тя. — Какво става?

Той се почувства объркан, ядосан.

— Аз трябва да те попитам.

— Какво искаш да кажеш?

— Изглеждаш доста привлечена от Чарли.

Айла примига, сякаш някой заплашваше да я удари. Дълбоко в себе си Джордж изпита вина, но я пропъди.

— Е? Ще го отречеш ли?

На бузите й се появиха две червени петна и Джордж си помисли разсеяно, че рядко я е виждал така ядосана и че ако е трезвен, това доста ще го разтревожи.

— Да отрека какво? Обвиняваш ли ме в нещо?

Джордж се поколеба, осъзнавайки, че е стигнал прекалено далеч.

— Не можеш да отречеш, че те привлича.

— Разбира се, той е привлекателен мъж. Но не мисля, че проблемът е това. Мисля, че проблемът е, че ме подозираш, че ти изневерявам.

— Аз… Не, Айла. Вярвам ти. На него не вярвам.

— Каква глупост. Чарли може да е малко див, но те уважава. Той е добър човек, лемики. Има добро сърце.

Прииска му се да й отговори, че не е съгласен, че е заблудена от чара му. Но щеше да прозвучи сприхаво.

Айла го хвана за ръцете.

— Ти ме принуди да го кажа, но ще го кажа. Различен си, откакто Пени те изостави.

Прилив на раздразнение, смущение, негодувание. Той издърпа яростно ръцете си от нейните и се дръпна толкова силно назад, че едва не падна. Тя го хвана, за да го задържи и го изгледа невярващо. Около тях партито се вихреше. Носеше се звън на чаши, свиреше музика, отвсякъде звучеше смях. Сърцето му препускаше; беше се държал грубо с нея. Какво му ставаше?

— Разбираш ли какво имам предвид? — каза тя. — Ти беше по-мил, по-незлобив. Погледни се сега. Правиш се, че не виждаш Айвън Хемблин, зъбиш се на Чарли, обвиняваш ме в не знам какво. — Тя си пое дълбоко дъх, след това продължи: — Често съм си мислила, че може би си бил влюбен в Пени, защото беше много по-щастлив, когато тя беше тук.

— Отношенията ми с Пени бяха напълно служебни — отвърна той, съзнавайки, че трябва безцеремонно да отхвърли подозренията, преди да са се задълбочили.

— Глупости. Ти я обожаваше.

— Аз не съм… не съм бил сексуално привлечен от нея.

— Не ме интересува дали си бил, лемики; вярвах ти, че не си се поддал на тези импулси, дори да са съществували. — Тя оправи дрехата си. — Жалко е, че ти не можеш да ми вярваш така.

Джордж се опитваше да се пребори с противоречивите емоции. Беше разочарован от този спор, ето че сега той се оказваше в неприятно положение; а тя беше тази, която правеше мили очи на онзи младок. Но същевременно изпита тъга от примирения й тон, от хладния начин, по който тя приемаше, че е прекарвал толкова време с млада, красива жена. С жена, която — Айла беше права — той обожаваше.

— Наистина ти вярвам — рече той, питайки се дали наистина го мисли. Хвърли поглед към Чарли, който ги гледаше. Дали можеше да прецени от израженията им, че се карат? Чарли вдигна чаша и се усмихна широко, и Джордж потрепери от гняв. Да, Чарли знаеше, че се карат, предположил е, че е заради него и сега се наслаждава.

Дисководещият пусна стар запис и настроението на музиката беше в пълна противоположност с напрегнатите им изражения. Айла въздъхна. Пъхна косата зад ушите си и се вгледа с присвити очи в Джордж.

— Обичам те, Джордж, но в такива моменти си труден за понасяне. Пени те остави преди години. Трябва да продължиш. Трябва да го преодолееш. Това те съсипва.

— Защо са тези скръбни физиономии? — Беше Чарли, потупа Джордж по гърба и извика с пиянски глас на Айла: — Хайде, скъпа. Да потанцуваме.

— О, не, благодаря ти, Чарли — изискано му благодари тя. — Обувките ми стягат. Не мога да си обясня кое ме накара да ги обуя.

— О, хайде де. Само няколко бързи завъртания.

Джордж осъзна, че Чарли го предизвиква и се усмихна пресилено.

— Всичко е наред, Айла. Иди и потанцувай. Аз ще си поговоря с някои колеги.

Айла отмести несигурно поглед от Джордж към Чарли.

— Хайде — подкани я отново той.

Чарли я хвана за ръката и я дръпна към дансинга. Джордж ги гледа няколко секунди. Чарли прошепна нещо в ухото й и несигурното изражение на Айла се замени с израз на удоволствие и смях. Чарли я наведе драматично и те започнаха да се въртят. Грацията на Чарли и движенията на краката му бяха невероятни. Джордж трябваше да отклони очи. Погледът му попадна на бара и след малко той вече вървеше нататък.

Беше се променил наистина, знаеше го. Или по-скоро, беше непроменен. Времето се търкаляше назад и той бе заплашен да стане отново човека, от когото Айла го бе спасила. Загубата на Пени и на Ели в такава бърза последователност означаваше толкова много лоши неща за него: възпрепятстване на успеха му, който най-после го бе направил независим от парите на семейството на Айла, спомените за лошите времена и мрачните съжаления и страховете от една сянка в него, която смяташе, че е победил отдавна, страхът му, че заприличва на баща си.

И независимо колко го безпокоеше този упадък, той беше безсилен да го спре.