Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (15)

Тринадесета глава

Лондон беше плашещ без Джордж.

Ели се консултира отново с картата и тръгна по Сидни стрийт. Джордж й се бе обадил преди час от телефон на летището.

— Днес не мога да те взема за репетициите. Имам спешна работа. Мислиш ли, че можеш да отидеш там сама? — При откровения й отказ да организира идването на лимузината й бе дал телефонния номер, на който да си поръча такси. Но тя си помисли, че ще е по-добре да хване метрото. Познаваше малко Лондон, а трябваше да се представя за някой, който от години живееше тук. Тя се скри под една широкопола шапка и големи слънчеви очила, и се консултира с картата на метрото, като си направи списък с влаковете, които трябва да хване, и къде да ги смени.

До този момент Лондон бе серия от пътувания в мерцедеса на Джордж или гледки от прозорците на апартамента й високо над всичко това. Тук, на студената улица, беше различно. Миризмите на града — изгорели газове, смляно кафе, мокър тротоар, застоял парфюм върху стари палта — тук бяха по-силни. Звуците на града — ехтящият трафик в далечината, уличните музиканти, сирените — бяха по-шумни. Тя се опита да ги хареса, но установи, че сетивата й не бяха привикнали към многото слоеве от впечатления. Почувства се откъсната и самотна.

И все пак трябваше да стигне само до метрото в Южен Кенсингтън, след това да смени на Холборн към Лейтънстоун. Всичко това бе написано на лист хартия, който тя стискаше в ръка.

На две спирки в погрешната посока от Южен Кенсингтън тя осъзна грешката си и слезе от влака. Смени платформата. И сега отново пътуваше. Купето бе толкова претъпкано, че не можа да стигне до вратата навреме на Холборн и се наложи да слезе на Ченсъри лейн. Оттук нямаше влакчета. Назад към Холборн. Чакането й се стори цяла вечност, помисли си, че със сигурност ще закъснее за репетицията. Навсякъде гъмжеше от хора и тя започна да се страхува, че ще бъде разпозната въпреки опитите й да се дегизира. След интервюто тълпата пред радиостанцията я бе наобиколила и това не й бе харесало. Феновете й викаха, че я обичат, но изглеждаше така, сякаш искат да откъснат от плътта й за спомен. Най-после тя се качи на влака за Лейтънстоун и застана неловко близо до един бизнесмен, който държеше в една ръка „Таймс“, крайчецът на който периодически се навеждаше към бузата й. Навсякъде около нея имаше хора, нямаше къде да се отдръпне. Тя си пое дълбоко дъх и затвори очи, опита се да си представи безбрежните поля на фермата. Но единственото, което можеше да помирише беше миризмата на печатно мастило, а до слуха й стигаше само потракването на влака.

Купето бавно започна да се изпразва и тя скоро стигна до дестинацията си. Озова се до театъра след десет минути пеша бърз ход, махна шапката и слънчевите си очила, и Глория я пусна да влезе. Облекчена, че епопеята с пътуването е свършила, трябваше да се сблъска с новото предизвикателство да проведе репетиция без Джордж. Надяваше се да няма друг такъв епизод като вчера, когато внезапно английският й бе отказал. Може би ако изглеждаше достатъчно недружелюбна, никой нямаше да се опита да я заговори. Вече й беше напълно ясно, че музикантите не я обичаха, и се питаше дали Пени е направила нещо, за да ги отблъсне толкова бързо.

Оказа се, че е дошла първа. Когато Глория свърши с миенето на пода на фоайето, Ели застана на сцената и си спомни старите си фантазии. Предпазливо се опита да си внуши, че това е репетиция, но не за поп банда, а за опера. Една от величествените трагедии на белкантото, „Лучия“, например. Или пък разкошната „Мадам Бътерфлай“. Беше минало толкова много време, откакто ги бе пяла. Колко щеше да е хубаво да пее Пучини или Верди с техните божествени мелодии. Да пее песните на Пени не беше удовлетворително, можеше да бъде единствено упражнение по имитиране, а да бъде на сцената възбуди у нея отново любовта към операта. Сега имаше малко пари и си помисли, че това й дава известна свобода. Когато се върнеше в Германия можеше да ходи на прослушвания или да се премести в Мюнхен. Дитер можеше да отиде с нея.

Дали наистина би го направил?

Тя отхвърли мисълта, преди да е пуснала корени. Те бяха създадени, за да са заедно, така че щяха да са заедно. По някакъв начин. Той не би я накарал да се откаже от мечтите си.

Вратата към фоайето се отвори и Тони и Пол влязоха вътре, като говореха и се смееха. Придружаваше ги една прекалено слаба жена с тясна поличка, тясно горнище и високи обувки на платформи. Беше явно леко пияна, дишаше тежко, като им оставяше влажни целувки по ушите, докато се изкачваха към усилвателя на Тони. Музикантите поздравиха Ели хладно, тя седна на ръба на сцената и зачака да дойдат и останалите, да настроят инструментите и да се приготвят за репетицията. Обичайният антураж от навлеци, които влизаха и излизаха, и Ели се отказа да се преструва на дружелюбна към тях, както и да се интересува какво казват. Предполагаше се, че поп звездите трябва да са намръщени и егоистични: щеше да ги накара да я мислят за такава.

Подготовката отне повече време, отколкото когато Джордж беше тук, и бавността започна да я дразни — те се нуждаеха от репетиция, не тя. Стомахът й изкъркори, леката закуска отдавна бе напуснала стомаха й. Най-после бяха готови. Барабанистът отброи такта и те започнаха първото парче, последния сингъл на Пени Брайт.

Само че нещо й прозвуча фалшиво.

Тя се обърна и вдигна ръка, за да ги накара да спрат.

— Това е неточно — каза тя.

Тони се ококори и се ухили.

— Неточно ли?

Ели имаше впечатлението, че усмивката му е лицемерна. Тя сканира лицата на останалите от групата и подозренията й се увеличиха. Някаква шега ли беше? Сигурно не: професионалните музиканти не се държаха по този начин. Беше забелязала още на първата репетиция, че правят грешки, свирят без да са настроили инструментите си, без да напрягат мързеливите си пръсти да звучат в унисон.

— Да, неточно е — произнесе тя бавно, сякаш обясняваше на глупак. — Вторият такт тук се променя от A минор в D минор, а не в C диез минор. Това не внушава чувство за хармония и създава усещането, че пея фалшиво… което аз не правя.

Всички мълчаха и я гледаха.

Стомахът й отново изкъркори и тя внезапно се усети силно уморена. Тя презираше немарливостта и посредствеността в музиката; особено когато работеше толкова здраво. Джордж не проявяваше достатъчна строгост към тях.

— Да го направим отново, и нека този път да е правилно. А ти — обърна се тя и посочи властно към Тони — китарата ти не е настроена.

Групата се взираше в нея в пълно недоумение. Тони отвори уста да каже нещо, но после се отказа и настрои китарата. Барабанът отново отброи такта и този път всичко прозвуча както трябва. Ели беше доволна засега, но явно трябваше да ги стяга. Не можеше да позволи заради някого другиго да звучи фалшиво.

 

 

Беше късна сутрин, когато Джордж най-после седна в колата на Естрела на гарата в Монтоя.

— Някакви новини? — попита я той.

Тя поклати глава и сърцето му се сви. През целия дълъг полет за насам си беше представял как пристига и намира Пени, която се е върнала невредима, и смутено признава, че е направила глупава грешка, но вече се чувства по-добре и е готова да се върне на работа. Само че продължаваше да я няма; беше изчезнала в тъмнината.

— Подаде ли сигнал?

Естрела се вля в трафика.

— Съобщено е на всички по пътя и в селото. Със сигурност някой я е видял. Оставих описанието й на началник-гарата тук, така че ако я види, веднага да ми се обади. — След това тя понижи глас: — Разбира се, в случай че има намерение да се прибере вкъщи.

Джордж знаеше какво означава това. Пени можеше да бъде навсякъде. Той усети остро необятността на света, начина, по който той се разклоняваше в милион посоки от всяка точка. А Пени можеше да тръгне във всяка една от тези посоки. Как изобщо щеше да я намери?

— Зле ли е много? Възможно ли е да е в опасност?

— Беше много близо до това да се оправи напълно, сеньор Фелоус. Предполагам, че е била доста добре, когато е тръгнала. Само това би могло да я накара да избяга.

— Какво имаш предвид?

Тя намали, за да заобиколи ято патици, пресичащи черния път.

— Позволете ми да попитам, сеньор Фелоус, как такова младо момиче е развило такъв опасен навик?

— В резултат на травматично преживяване. Казах ти го. — Но още докато го произнасяше, знаеше, че проблемите на Пени с дрогата бяха започнали още преди Бенедикт Мартин да я отвлече. Тя беше силно напрегната, графикът й бе изтощителен. Освен това миналото й я преследваше: то беше трудно и тази отчаяност да избяга от него, да направи нещо друго от себе си означаваше, че за нея е невъзможно да се отпусне. Когато бе дошла тук, успокоявайки се и виждайки друг начин на живот… сега Джордж разбра какво има предвид Естрела. — Значи според теб, когато се е почувствала отново нормална…?

— Не е могла да понесе идеята да се върне към ситуацията, която я е направила зависима.

— Но това означава, че никога няма да се върне.

— Не е задължително. Харесва й да бъде поп звезда, нали?

— Да, така мисля. — Но той отново не бе сигурен. Наистина ли знаеше толкова малко за Пени? Обърна се да погледне през прозореца, когато утринното слънце обля безкрайните златни нивя от двете страни на пътя. — Това не ми харесва, Естрела — промърмори той. — Напомня ми за един друг случай.

— Онова беше отдавна — каза тя и той не бе сигурен дали се мъчи да увери него, или по-скоро себе си. — А и е напълно различно. — Гласът й се снижи и Джордж я чу да казва: — Този път няма невинни жертви. — Той не отговори.

Скоро вилата се показа пред очите им. Дърветата бяха израснали, откакто беше идвал за последен път, и сега се издигаха над покрива. Работодателят на Естрела беше стар приятел на Джордж от началните дни в бизнеса. През годините Джордж беше използвал къщата в няколко не особено щастливи ситуации. Последния път беше след помятането на Айла, когато бяха дошли заедно да се възстановят, да се приучат към живот на двойка без деца. Но то скоро се бе превърнало в любима, дискретна дестинация за негови познати от звукозаписната индустрия, разтревожени за своите нестабилни изпълнители. Не бе нещо необичайно за мениджър или продуцент да се промъкнат до него на парти, да попитат с настоятелен шепот „за къщата в Испания“ и да помолят Джордж да организира „ваканция“ за някоя поп звезда, страдаща от нервно изтощение, или опитваща се да се отърве от пиянство или наркотици.

Той отвори вратата на колата и излезе, взирайки се в далечината. От другата страна на ниската ограда около къщата се простираше поле с жълта трева с оставен отстрани ръждясал трактор. Отвъд се издигаха дървета.

— Провери ли там? — попита той Естрела.

Тя поклати глава.

— Още не, бях заета да претърсвам главните пътища.

— Но ако се е опитвала да избяга, ако се е страхувала от теб…

— Продължавай. Ще отида да ти приготвя обяд. Сигурно си гладен.

Да, беше гладен, но това сега не беше най-важното. Въпреки това той кимна, тръгна към оградата и продължи нататък.

— Пени! — провикна се, навлизайки от облените в слънце ниви в сенките на гората. — Пени, аз съм, Джордж! Тук ли си?

Очите му сканираха земята, търсейки нещо нередно в плътния слой от листа. Той вдигна една пръчка, промуши я в тях, побутвайки предпазливо. Предимно камъни, счупени клони и черепи на отдавна умрели птици. След това попадна на плосък камък и очите му се плъзнаха по разпилените боклуци: книжни кърпички, опаковки от ментови бонбони, сгънат билет за влак. Събра ги. Опаковките от бонбони бяха от любимата марка на Пени: тя често го молеше след пътуване или интервю на път за вкъщи да намери магазин, откъдето да си купи. Но билетът за влак беше категорично потвърждение. От Кордоба до Монтоя, с датата, на която бе пристигнала.

— Пени! — извика той, този път по-силно. Гласът му разтревожи кацналите наблизо птици и те излетяха. — Пени! Пени, къде си?

Изпълнен с надежда, той хлътна по-навътре между дърветата, като не спираше да вика. Но отговор нямаше, освен гласа на щурците в сянката и цвърченето на птиците, прекалено отдалечени, за да се изплашат от виковете му. Виждането на недвусмислените доказателства за това, че е била тук, събуди нова тревога в сърцето му. Не беше чак толкова отдавна, когато някакъв зъл ненормалник я беше отвлякъл: възможно ли беше да е до такава степен лишена от късмет, че да й се случи отново? Той знаеше прекалено малко за миналото й; възможно ли беше някой да я е последвал тук, да е изчакал подходящия момент и тогава да е направил своя ход…

— Сеньор Фелоус? — Гласът дойде отдалече, зад него.

Той се поколеба. Може би ако продължеше да върви навътре, тя щеше да се появи?

— Сеньор Фелоус! — Гласът на Естрела беше настоятелен. Джордж си даде сметка, че няма представа колко дълбока е гората и какво има от другата страна. Той се обърна и тръгна назад. Естрела беше по средата на нивата, посрещна го до изоставения трактор.

Тя му подаде един лист. Беше се задъхала.

— Намерих го в стаята й.

Джордж се намръщи и взе листа от нея, прочитайки единственото изречение върху него. Скъпи Джордж, съжалявам, но няма да се върна.

Зави му се свят. Няма да се върне? Но тя трябваше да се върне. Той прочете изречението отново, с все по-голямо любопитство. Защо писмото не беше подписано? Защо нямаше никакви обяснения, защо не се споменаваше нищо за плановете й?

— Има ли нещо друго? Това изглежда незавършено.

— Беше в бележника й. Сигурно не е било завършено. — Тя докосна леко ръката му. — Може да й е било много трудно да го напише.

Джордж потръпна леко от облекчение. Поне е избягала по своя воля, сама.

— Естрела, какво има от другата страна на гората?

— Ферми.

— Някакви пътища?

— Локални пътища.

— Водят ли до Монтоя?

Тя стисна устни и се замисли.

— Само назад, през селото. Все някой трябва да я е видял.

Джордж поклати глава, погледът му се зарея към хоризонта. Ъгълът, под който слънцето падаше върху тревата, ароматът на въздуха, сянката на вилата зад него: всичко му напомняше за едно друго време. Връхлетя го вълна от неприятни емоции. Притеснения за състоянието на Пени, на първо място вина, че я е изпратил тук, тревога за бъдещето на турнето и други чувства… чувства, с които мислеше, че се е справил отдавна и се надяваше никога да не ги изпита отново.

* * *

Първата работа на Джордж в индустрията беше в пощенската стая на „Фалкън рекърдс“, амбициозна, нова фирма, създадена от младия предприемач Уорън Баркър. Джордж проявяваше своята находчивост и решимост при всяка възможност и постепенно се издигна в малката компания. За осемнайсет месеца се превърна в най-младият шеф на отдел във „Фалкън“. Най-голямата способност на Джордж беше да предвижда пазара, да забелязва таланта, който ще се хареса, и да намира правилната песен. Той проведе кастингите за три популярни мюзикъла и му бе призната заслугата за откриването на първия английски „Тийн айдъл“: седемнайсетгодишния Тими Стар. Уорън Баркър започна да готви Джордж за изпълнителен директор. Джордж обаче не искаше това: беше свързано с прекалено голяма бумащина. Той искаше да се запознае с техническата страна на звукозаписа и производството, но Баркър не би му позволил. Джордж имаше идеи, творчески амбиции за структурата на музиката и това как може да бъде манипулирана. Напусна „Фалкън“ за по-ниско платена позиция в „Ти Ар Джи“ и се подготви да започне всичко отначало.

В петък вечерта на първата седмица на новото си работно място Джордж се нанесе в малкия апартамент в Южен Кенсингтън, който родителите на Айла им бяха купили за сватбен подарък. Айла чакаше на кушетката с порозовяло лице. Тя стана и се отпусна в прегръдките му.

— Какво има? — попита той разтревожен.

Тя се отдръпна, едва сдържайки усмивката си.

— Бременна съм.

Джордж беше разтърсен. Опитваха за бебе от сватбената нощ. Най-голямото желание на Айла беше да стане майка. Но когато измина повече от година без резултат, Джордж започна да си мисли, че никога няма да се случи. Реакцията му към неспособността им да имат деца беше смесена. Заради Айла беше тъжен. Начинът, по който тя се разтапяше пред децата на другите, безпомощната скръб, в която изпадаше, когато заговореше за бебета беше колкото мил, толкова и болезнен за гледане. Що се отнася до него, беше облекчен. Не бе забравил думите на господин Люинс, че трябва да се пази да не повтаря грешките на собствения си баща. И мисълта, че никога нямаше да има и най-малката възможност да нарани някого, камо ли пък деца, не можеше да не го накара да изпита страх, че дълбоко в себе си е увреден. Да не стане баща означаваше, че нямаше да се срещне никога с тази евентуална най-тъмна страна в себе си.

Той прегърна Айла и вдиша топлия мирис на косата й. Тя се тресеше от радостни хлипове и той я притисна силно.

— Само си помисли, лемики — каза тя със заглушен в ризата му глас. Лемики беше нежното й обръщение към него, на финландски „скъпи“. — По това време следващата година животът ни ще е напълно различен.

Айла грешеше. Тя пометна шест дни по-късно.

Сега, когато вече знаеше, че може да забременее, бе твърдо решена да забременее отново. Всяка нощ, независимо от това колко късно се прибираше вкъщи или в какво настроение беше, тя го караше да правят любов. Любенето им и преди не беше вълнуващо — чувството, което изпитваше към нея беше по-скоро сърдечна нежност, отколкото страст, — но сега се превърна в дълг. В живота им се създаде ужасна рутина: дълги месеци разочарование, после няколко кратки седмици на радост и надежда. След това Айла отново помяташе… и пак, и пак. Джордж усещаше остро неспособността си да я утеши. Той знаеше, че единственото, което можеше да я направи щастлива, беше бебе. Но бебе нямаше. Имаше пари, беше построена нова къща, имаше обувки, рокли и партита, на които присъстваха богати и известни, но нямаше бебе.

И никога нямаше да има.