Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (36)

Тридесет и втора глава

В началото Джордж стоеше и надзираваше разглобяването на големия пулт за смесване и преместването му от сутерена. Моментът беше прекалено важен, за да прави друго. Кой ще седне да стои, докато изтриват делото на живота му? Айла му беше предложила да излезе и да се върне едва когато помещението е изпразнено. Вече не студио, просто място, готово за нещо друго: стойки за бутилки вино, може би, склад за стиковете за голф.

Но накрая се измори, избута въртящия се кожен стол в ъгъла и ги загледа как работят. Навиваха кабели, затваряха микрофони, трупаха празни ленти, докато преместиха пълния шкаф — изпразвайки го от всички важни документи — нагоре по стълбището. Всичко беше продадено на независима звукозаписна фирма в Манчестър, която очакваше пратката този следобед.

Докато седеше и наблюдаваше, той размишляваше над това колко случайно един бизнес можеше да се превърне от силно печеливш в слабо печеливш, в непечеливш и накрая в губещ. Нещо се беше случило с него, с усета, с инстинктите му. Увереността му беше разклатена от два големи провала — Ели, после Чарли — и вече не можеше да прогнозира пазара. Подписваше договори с хора, после ги гледаше как загазват. Изгуби хиляди паунди за „подплатяване“ на класациите; пазарът бе станал прекалено голям, за да проработи тактиката. Когато бизнесът задлъжня толкова, че бе невъзможно да продължи, семейството на Айла предложи да го избави от затрудненията, за да не се налага да затваря звукозаписното студио. Той отказа. От гордост, но също и от изтощение. Всичко свърши. Вече наближаваше шейсетте, имаше прекалено много провали зад себе си. Индустрията бе загубила вяра в него, той бе загубил вяра в себе си.

Айла слезе долу и се приближи до него, нежна и грациозна. Вдигна косата от лицето му с майчински жест.

— Лемики? Надявам се да не си много тъжен?

Той поклати глава, неспособен да говори. В последно време бе неспособен да говори с нея, но тя не се отказваше.

— Да ти направя ли чай?

— Не мисля, че ще помогне.

— Ти направи всичко, което можеше — каза тя. — Дано това те утеши. — Тя се опита да се усмихне, но мъката й за него й попречи, и му дойде да се разреве заради изражението на лицето й. Още го обичаше. След всичко, което беше направил, тя продължаваше да го обича, това не беше ли достатъчно?

— Сега ще те оставя — каза тя, тръгвайки преди да се разплаче. — Може би да излезем някъде на вечеря? Да направим нещо приятно?

Думите бяха замръзнали вътре в него. Когато тя излезе, той прехвърли в съзнанието си онова, което му беше казала, и се хвана, че й се дразни. Ти направи всичко, което можеше. Разбира се, че го е направил. Нищо от това не беше по негова вина, не се обвиняваше. Обвиняваше Ели.

Ако Пени беше талисманът му, то Ели бе тъмната страна на този талисман. Можеше да идентифицира момента, в който облаците се събраха над главата му, като момента, в който тя пристигна. Всичко започна от ината й. Пени беше толкова мила, толкова… отстъпчива. Моментално изпита силен срам. Това беше истинската разлика между тях, нали? На Пени й липсваше самоувереност, нямаше търпение да бъде харесана, беше лесно да я ръководи; Ели бе диаметрално различна. Двете бяха като крилата на пеперуда, идентични в своята противоположност.

Сестри. Ели каза, че е сигурна в това. Толкова сигурна, че периодически му пишеше променения си адрес, напомняше му да я уведоми, ако чуе нещо за Анджела Смит.

Давам си сметка, че ние може никога да не я намерим — беше му написала в последното си писмо, карайки го да се разсмее на местоимението „ние“, сякаш имаше някакво единство между тях.

Вуйчо ми наскоро почина и отнесе в гроба тайната на майка ми. Но аз отказвам да се предам. Ако разбереш нещо, макар и дребно, моля те, обади ми се.

Джордж отговори както винаги. С мълчание. Без да й каже, че дори да научи нещо, никога няма да го сподели с нея.

— Това е, господин Фелоус. — Беше един от хамалите с клипборд в ръка, сочеше празната стая.

— Благодаря — отвърна той глухо и се запита защо ли благодари.

— Ами… стола?

Джордж погледна стола, на който седеше.

— И той ли е в списъка?

Мъжът обърна клипборда така, че Джордж да го вижда. Кожен офис стол — 1 бр. Джордж стана, хамалинът взе стола и всички си тръгнаха.

Джордж седна на пода, притискайки длани в дъските. Сигурно бяха пропити с музика. Сега го заобикаляше единствено глуха празнота, която пълзеше към сърцето му.

* * *

За дванайсети път този ден Ели се запита какво правеше, всъщност.

С визитната картичка на Дитер в ръка и справочника за улиците на седалката до нея, тя обикаляше покрайнините. Каза си, че е любопитна просто да го види как живее, но знаеше, че я тласка нещо повече от любопитство. След срещата им не можеше да го изкара от ума си. Знаеше, че не трябва да му се обажда, но изпитваше силна нужда да придобие по-ясна представа как живее, какъв е неговият свят сега.

Къщата беше едноетажна тухлена постройка на ъгъла на улицата, разнородни розови храсти се опитваха да се преборят с плътната сянка, вързана за люлка автомобилна гума висеше от ниските клони на жилаво пиперено дърво, неподхождаща на саксиите с цветя върху ръждясалия цветарник в двора. На оградата отпред беше закачена табелка, рекламираща бизнеса му.

Ели спря, но не изключи двигателя. Нямаше намерение да чука на входната врата, макар тайно да се надяваше, че може да види Ингрид. Запита се как ли изглеждаше съперничката й. Красива? Несъмнено. Дитер беше придирчив.

Ръцете й стиснаха волана колебливо… може би трябваше да влезе вътре? Просто като стара приятелка. Да се прокрадва наоколо, избягвайки съпругата му, беше доказателство за романтичните чувства, които изпитваше към него.

Гледа къщата дълго. Времето спря. В един момент тя се опомни. Беше единайсет часа, четвъртък. Дитер трябваше да е на работа; Сара на училище. Ингрид сигурно се занимаваше с бебето. Нямаше място за Ели на този адрес.

Включи на скорост и излезе на улицата. Изведнъж се почувства объркана. Голяма жена, да се промъква и да дебне къщата на бившето си гадже. Пусна радиото и започна да си припява арията на Моцарт, питайки се дали е възможно да изхвърли Дитер от съзнанието си.

С ясното съзнание, че не е възможно.

 

 

— Мамо, дядо казва, че мога да яздя Сави.

— Добре, скъпи. — Анджела остави чашата си с чай на края на масичката от ковано желязо и смъкна предпазната каска на Бо над ушите му. Бяха в имота на родителите на Джери, над Съншайн коуст. Беше топъл следобед с мек бриз и тя пиеше чай с майката на Джери, Лейла, на голямата тераса, заобиколена от пълзящи рози, диви камбанки и кристали, отразяващи слънцето. — Внимавай, дръж здраво поводите на кончето.

— Добре. — Бо вдигна ръчичка към ръката на дядо си и двамата се насочиха към ливадата до конюшнята.

Анджела ги изпрати с поглед.

— Не се тревожи — успокои я Лейла. — Сави е много спокоен, а Ричард няма да се отдели от Бо.

Анджела се обърна към нея.

— Мислите ми ли четеш?

— Е, този път прочетох изражението ти. — Лейла се усмихна закачливо. — Но мога да прочета и мислите ти, ако пожелая.

Лейла не приличаше на останалите баби. Беше на седемдесет, но се държеше като двайсетгодишна. В дългата й червена коса бяха вплетени разноцветни нишки, беше облечена в надиплена циганска рокля, а пръстите й бяха отрупани със сребърни пръстени. Беше художничка, любител — философ и почасова гледачка на карти таро в местната книжарница. Не приличаше и на останалите свекърви. Беше станала като майка за Анджела, едновременно мъдра, но и такава, която непрекъснато се меси. Анджела я обикна силно.

— Ако имаме още едно дете, мислиш ли, че ще се тревожа все така? — попита Анджела.

Лейла вдигна вежди.

— Да-а, ще се тревожиш, колкото и да са. Това е да си майка. — Лейла се престори на безгрижна. — Не мислите да имате второ, нали?

Анджела не знаеше как да отговори. Да, тя често си мислеше за второ дете, но той не. Джери смяташе, че семейството им е пълно.

— Ние тримата, Анджела — казваше той. — Това е лесно управляемо число. Ако поискаме, можем да тръгнем да обикаляме света. Бихме могли да го правим тримата. Бо пораства вече. Ако имаме още едно, ще сме закотвени тук още дълго.

Закотвени тук. Откога се смяташе за закотвен?

— Мълчанието ти е много показателно. — Лейла се пресегна за чашата си.

— Джери се забави много с чистенето на барбекюто — каза Анджела.

Лейла не я притисна.

— Знаеш го Джери, не си спестява усилията. Всичко или трябва да е направено както трябва, или…

— … или да не се започва — довърши вместо нея Анджела. — Да, знам.

— Той ми каза за психолога.

Анджела поклати глава леко и се засмя на себе си.

— Не може да ми помогне. Осем години практика и още не е срещал пациент, който търси помощ, за да продължи да не си спомня миналото.

Погледът на Лейла се насочи към редиците дървета, които ограждаха рекичката, но почти недоловимо отпуснатите надолу ъгълчета на устните й казаха на Анджела, че не си е променила мнението по въпроса.

— Продължавай, кажи го — засмя се Анджела.

— Просто не разбирам, скъпа. Как може да не искаш да знаеш?

— Защото знам коя съм сега. Ами ако не ми хареса каква съм била тогава? Ще се побъркам. Ще е като да побереш двама души в едно тяло.

— Няма да се чувстваш по този начин. Само ще свържеш старата Анджела с новата. Една личност, много различни преживявания.

Анджела поклати глава и отказа да отговори.

— Имам вътрешно чувство, момичето ми. Мисля, че имаш и прекрасни спомени. Не си ли ги искаш обратно?

Прекрасни спомени? Да я бият с мъжки колан, да я фотографират гола, да стои вързана в мазе с допрян до гърлото нож? Лейла не разбираше. Никой не разбираше. Животът й сега, всички положителни събития, с които го бе изпълнила, малкият сладък Бо… Не би могла да го опетни с едно отблъскващо минало.

За нейно облекчение се появи Джери, изпотен, като бършеше ръце в един стар парцал.

— Всичко е готово — каза той и измъкна един стол, за да седне при тях. След това рухна в него и опъна дългите си крака. — Мога да пийна една бира, мамо.

Лейла кимна и изля чая си в близката саксия.

— Всъщност, аз също. Анджела?

— Не, благодаря.

Лейла влезе в къщата, камбанките на полата й прозвъняха нежно.

— Тази жега е направо убиец — въздъхна Джери.

— Горещо ти е, защото си работил.

— Въпреки това. Представи си Германия сега. Сигурно вали сняг. Бяла Коледа.

— Не искам да ходя в Германия.

— Не те питам дали искаш да ходиш там, карам те да си представиш.

— Но го загатваш. — Тя си помисли до каква степен една тема може да се превърне в болен въпрос в една връзка, така че сигурната почва за небрежни коментари да се смали и изчезне. Джери отчаяно мечтаеше да тръгне отново на път. Не че бизнесът им процъфтяваше, той искаше да го остави на някого другиго и да използва парите, за да видят още свят. Периодически го обхващаше фикс идея да е на разни места. Известно време тази фикс идея беше Южна Америка, после Югоизточна Азия. Сега бяха Германия и Източна Европа, отваряща се след разпадането на Съветския съюз. Преди шест седмици гледаха събарянето на Берлинската стена заедно по телевизията и Джери плака. Единственият друг път, когато го беше виждала да плаче беше, когато се роди Бо.

— Иска ми се да бяхме там — каза тогава той и тя бавно осъзна, че сълзите му не бяха сълзи на радост за триумфа на човешката свобода, а сълзи на копнеж да бъде част от възбудата в друго полукълбо.

Проблемът беше в това, че Анджела не искаше да ходи никъде. Обичаше новия си дом, чувстваше се сигурна тук.

Лейла се върна с бирите и няколко минути по-късно Бо дотича по склона, като бърбореше развълнувано за кончетата. Напрежението между нея и Джери се изпари, но тя знаеше, че чувствата му протичат прекалено дълбоко, за да се оттекат просто така.

 

 

Вътрешността на наетата от агенцията кола беше студена.

Ели хвърли поглед на фотокопираните страници на отдаващите се под наем имоти и се раздразни на себе си, че се мести отново. Проблемът й беше, че подписваше краткосрочни договори, представяйки си, че може да е готова скоро да си купи къща: определено имаше парите за това. Но после идваше сезон в Сан Франциско или в Бейджин, или в Уелингтън и се отказваше да купува, защото следващите няколко месеца нямаше да бъде в страната. Договорът й за наем изтичаше, трябваше бързо да намери ново място и цикълът се повтаряше.

Тази сутрин вече бе огледала три места, но все нещо не й харесваше. Прекалено големи (тя не обичаше да чисти). Прекалено близо до съседите (упражняваше се много силно). Не разрешаваха домашни любимци (не че имаше такива, но ако поискаше да си вземе котка някой ден?). Брокерката прикри нетърпението си: несъмнено смяташе Ели за твърде придирчива.

— Значи искате да видите онази на Глебе? — попита жената, когато се вляха в трафика.

— Да. Има ли градина? Не съм дълго време вкъщи, за да се грижа за растенията.

— Има павиран вътрешен двор.

— Да идем и да погледнем. — Тя продължи да разлиства страниците. Една след друга зърнести снимки на места за живеене. Обикновено беше по-решителна. Може би проблемът й беше, че не искаше поредния краткосрочен договор, поредния временен дом. Тази нерешителност я бе обзела, откакто срещна Дитер. Тя сякаш чакаше нещо… но не знаеше какво. Една от снимките привлече вниманието й. Елизабет Бей. Арт деко.

— Ами този? — попита тя.

Брокерката откъсна очи от пътя, за да погледне какво й показва.

— Не е добра — отвърна тя. — Кухнята се ремонтира. Горяла е. Ще мине известно време, преди да стане годна.

— Мога да го преглътна.

Брокерката спря на светофара, обърна се към Ели и бавно вдигна слънчевите си очила.

— Вие сериозно ли? — Ели почти прочете мислите й. — „Без домашни любимци“ ви беше проблем, но „без кухня“ не е?

— Бих искала да я видя. — Тя потисна чувството, че прави нещо погрешно. Дитер имаше апартамент за даване под наем, тя се нуждаеше от апартамент, а Елизабет Бей беше хубаво, централно предградие.

Разбира се, знаеше, че не е така невинно, както се опитваше да го изкара. Флиртуваше с опасността също като него, когато бе дошъл да я гледа, говорейки за миналото.

— Разбира се, ще отидем веднага.

Въпреки елегантната външност, нищо в апартамента не беше забележително. Кухнята представляваше отделена от всекидневната малка ниша, осеяна със сажди. Там, където някога бе стояла печка, в момента зееше дупка. При други обстоятелства никога не би я погледнала втори път.

— Всичко това ще бъде поправено до края на януари — каза й жената, като почука с лакирания си нокът върху почернелия плот. Собствениците са поръчали хубава, модерна кухня. С електрическа печка този път. По-безопасно е, не мислите ли?

— Хм-м-м — промърмори Ели като тръгна напред, оглеждайки останалата част от апартамента. Само една спалня. Нямаше да губи време да чисти с прахосмукачка стаи, които не използва. Банята беше миниатюрна. Тя спря отново във всекидневната и прецени гледката зад прозореца. Стената на съседската градина. Добре, тъкмо нямаше да я чуват.

— Има хубава гледка от кухненския прозорец, обаче — обади се брокерката. — Красива малка градина. Обща. Няма да се налага да правите нищо.

Ели кимна, без да среща очите й.

— Ще го взема.

Брокерката се поколеба за момент, явно изненадана.

— О! Разбира се.

Сърцето на Ели заби глухо, когато се замисли какво правеше. Връзваше се за Дитер.

— Кога мога да се преместя?

— Когато кухнята бъде завършена, предполагам.

Ели поклати глава.

— Мога да живея без кухня известно време, но се нуждая от покрив над главата преди Коледа. Възможно ли е да се преместя в сряда?

— Ще говоря със собствениците.

— Сигурна съм, че няма да има проблем.

Ели получи неочаквано посещение от Дитер в сряда следобед, докато подреждаше първия кашон с книги на тесния рафт. Беше изпотена, косата й бе събрана небрежно на тила и тя се опитваше да се разхлади с евтиния вентилатор, когато се почука.

— Дитер — каза тя и неволно вдигна ръце към косата си. — Не очаквах някого.

— Извинявай, надявам се да не възразяваш.

— Не, не, разбира се, че не възразявам. — Тя спря, все още с ръка на бравата. Беше облечен в синьо. Тя го харесваше в синьо. — Влез. Седни на щайгата.

Той поклати глава.

— Не мога да остана. Искам само да говоря с теб за нещо. — Той прочисти гърлото си. Чувстваше се неловко.

Ели го погледна в очите.

— Казвай.

— Ти… знаеше, нали, че това е нашият апартамент?

Тя кимна, пулсът й се качи в гърлото.

— Не знам как да го разбирам, Ели. Мислех си… ти ми остави впечатление, че трябва да стоим далеч един от друг.

Тя се поколеба, подбирайки бавно думите.

— Трябва — произнесе накрая. — Но хората невинаги правят това, което трябва.

Пространството между тях се нажежи. Погледът й се отмести от неговия и слезе върху устните му. Знаеше, че ще умре, ако не я целуне.

Той не я целуна. Тя не умря. Дитер отново прочисти гърлото си.

— Налага се да те помоля за една услуга — прозвуча гласът му нерешително. — Във връзка с наема… може ли… трябва да го уредиш с брокерката. Не ми се обаждай за това и ако някога се срещнеш с Ингрид, не споменавай, че си тук.

Ели прехапа устни, почувства се глупава, разбивачка на семейства.

— Ами-и-и… добре.

— Просто… — Той прокара ръка през косата си, след това думите му потекоха в скороговорка. — Ти си ми бивше гадже. Ингрид го знае. Това ще създаде само неприятности.

— Не искам да създавам никакви неприятности. — Вълната от чувства се оттегли. Само миг преди това те изглеждаха като единствените две души в света, изгубени сред звездите. Сега тук се намесиха наеми, брокери, съпругата му. Неговата съпруга. Какво си въобразяваше тя?

Той погледна зад себе си, виновен жест, след това отново към нея. Пое си дълбоко въздух.

— Ели — каза той. — Съпругата ми играе маджонг^[1]. Всеки първи понеделник от месеца.

Тя беше изумена. Това беше последното нещо, което очакваше да чуе.

— Взема със себе си Сара. Има и други момичета в клуба. Взема и Алекс, разбира се. Не би го изпуснала от поглед. Искам да кажа, че са заети. Няма да им липсвам… искам да кажа, че би било подходящо да се видим вечерта.

Не си губи ума, Ели.

— Ще се радвам — отвърна тя предпазливо.

— Само като стари приятели — каза той бързо и пъхна ръце в джобовете си. — Не моля за нищо повече от това. Ти си права разбира се, трябва да стоим…

Тя закима усърдно, жест, напълно противоположен на това, което в действителност мислеше.

— Само приятели — повтори тя.

Той понечи да каже нещо, но се отказа. Прииска й се да разбере какво беше на върха на езика му; бе сигурна, че е важно, че е свързано със страст и желание, със спомени и любов, с единение. Каза си да не бъде такава мечтателка, да слуша само това, което той произнася, а не да спекулира с неизреченото.

— Значи първия понеделник на януари? — попита тя.

Той поклати глава.

— Съжалявам, не, Ели. Ще пътуваме за коледната ваканция. Обикновено ходим в Куинсланд. На Съншайн коуст. Сара има там приятелка, съученичка.

— О… Сигурна съм, че ще прекарате хубаво.

— Обикновено е така.

Семейна ваканция. Ели усети остро на какво голямо разстояние извън живота му се намира; Ингрид беше в центъра, както и децата им. Той им принадлежеше двайсет и четири часа дневно. Принадлежеше им шест седмици на морето. Принадлежеше им завинаги.

— Тогава през февруари — каза тя. — Тук ли?

— Ще дойда. В седем часа. — Той извади ръцете от джобовете си и разтърка длани една в друга. — Сега наистина трябва да тръгвам. Съжалявам, че не мога да ти помогна с разопаковането.

— Няма нищо. И без това още не съм решила къде ще слагам всичко.

Тя го изпрати с поглед, докато си тръгваше, после се заслуша в стъпките му, затихващи надолу по стъпалата. Искаше й се да плаче. Като седна на килима, тя се зае да пресмята. Дванайсет понеделника на година. Като от тях се извадят няколкото, през които тя щеше да е отвъд океана, или когато той е на почивка със семейството си. Може би оставаха грубо към осем срещи с продължителност от по три часа. Двайсет и четири часа. Едно денонощие за година.

Макар да знаеше, че щеше да се срещне с него и да се радва на краткото им време заедно, тя си обеща да не поставя живота си в зависимост от Дитер Нюман. Трябваше да внимава и да не забравя, че той не беше поставил живота си под нейна зависимост.