Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (39)

Тридесет и пета глава

— Господин Фелоус?

Джордж вдигна поглед нагоре. Сърцето му беше парализирано. Онова, което докторът казваше, можеше да промени живота му завинаги. Болничният коридор беше шумен, оживен. Но той имаше чувството, че всичко това е на милион километри от него. В този момент съществуваха само той и младият лекар.

— Съпругата ви премина благополучно операцията. Не е изгубила толкова много кръв, както се опасявахме. Очаквам да се възстанови напълно. — Докторът се усмихна широко. — Можете да влезете и да поседите до нея, ако искате. Тя скоро ще излезе от упойката. Четиринадесета стая.

Светлини. Музика. Главата му се замая.

— Значи… ще се оправи?

— Ще трябва да внимава известно време, затова ще я задържим пет-шест дена. Но след това, да. Напълно.

Не можеше да повярва. Беше толкова сигурен, че денят ще завърши с най-лошите новини. Вместо това, обаче, той последва лекаря до четиринадесета стая, подпирайки се неумело на патериците заради изкълченото си коляно. Айла лежеше със затворени очи, бледа. Чаршафите бяха увити стегнато около корема й. Той придърпа един стол до леглото й и докторът го остави насаме с нея.

Джордж взе отпуснатата ръка на Айла и се наведе над леглото. Вените под клепачите й имаха синкав оттенък. Пулсът в ямичката между ключиците беше слаб. Уязвимостта й го съкруши и той се разплака. В гърдите му се отприщи бент: освободиха се чувства, прекалено дълго сдържани. Едва не я изгубих. В този миг осъзна какво сигурно го беше питала преди катастрофата, въпросът, за който той бе казал, че не заслужава отговор. „Още ли ме обичаш?“ Отговорът беше: да, да. В този момент я обичаше дори още повече: тя беше неговата опорна точка в живота, никога не бе имало друга. Обичаше я отчаяно и знаеше, че ще трябва да се промени. Каквото и да му се бе случило, когото и да трябваше да обвинява, това не беше по вина на Айла. Но тъкмо нея бе наказал най-тежко. Остави сълзите си да се стичат, като тихо й обещаваше, че ще направи всичко възможно, за да се отърси от тъмнината, с която се бе обградил; щеше да направи всичко, което е необходимо, заради нея.

— М-м-м… — размърда се тя.

Той вдигна глава. Клепачите й потрепнаха. Тя облиза устни.

— Жадна ли си? — Той се огледа за чаша. — Какво искаш?

Тя се взира в него известно време с напълно отворени очи.

— Джордж, какво се случи?

Той й се усмихна.

— Всичко се промени.

 

 

Беше опасна игра и двамата го знаеха.

Всяка сутрин Дитер се будеше в леглото на Ели. Вземаше душ, докато тя правеше закуската, после тя го целуваше за довиждане на вратата и го посрещаше вкъщи отново вечерта. Като се изключи едно отиване до къщата му, за да си вземе дрехи, той се държеше така, сякаш беше женен за нея, а не за друга. Държа я за ръката, докато тя телефонира на агента си и отмени три сезона, избърса сълзите й след това. Любеха се като тийнейджъри, във всяка стая на апартамента, по всяко време на деня. Изживяваха фантазия, и двамата отказваха да приемат истината, това че той принадлежи на друга жена, която ще се върне скоро.

Но в края на седмицата Ели отказа да го пусне.

Сърцето я болеше от мъка, когато той се облече сутринта за работа. Тази вечер щеше да се прибере направо вкъщи, да вземе Ингрид от летището рано следващата сутрин и да поднови предишния си живот. Ели се опита да разчете изражението му. Изпитваше ли той същото чувство на тревога и копнеж?

— Неприятно ми е, че трябва да си отидеш — избъбри тя, опитвайки се да сдържи сълзите си.

Той не отговори, продължи да закопчава копчетата на ризата си.

— Дитер? Какво изпитваш?

Той въздъхна и седна тежко на леглото до нея.

— Наистина ли искаш да знаеш? Чувствам се ужасно, ужасно виновен.

Тя примига, опита се да не издава разочарованието си.

— Не очаквам да ме разбереш, Ели. Ти не си предала никого. — Той се наведе напред, като опря ръце на коленете си. Изглеждаше уморен, разбит. — Бях такъв егоист. Разочаровах всички.

— Мен не си ме разочаровал.

Той обърна глава към нея и й се усмихна тъжно.

— Напротив, Ели. Насърчавах те да спреш живота си заради мен, не биваше изобщо да се свързвам с теб, трябваше да съм приключил напълно цялата тази история много отдавна. Заради мен ти похаби много години. Време, през което можеше да си намериш някой друг, да имаш собствени деца.

— Не съм искала деца. — Беше лъжа. Тя с радост би имала деца от него; но от друг мъж? Беше ужасно да мисли за това. Кратката й афера със Стивън се бе препънала точно в този проблем. Той искаше брак, семейство. Тя не се реши, престана да отговаря на телефонните му обаждания. Изтъкваше разстоянието като пречка, но той сигурно знаеше, че я е уплашил. — А и много жени имат деца късно. Още имам време.

Тъжна тишина скова стаята. Неизречени думи. Часовникът тиктакаше, той скоро трябваше да тръгва за работа.

— Дитер, трябва ли да се върнеш при нея? — попита тя с тих глас, като се ужасяваше от отговора и едновременно с това се мразеше.

— Знаеш, че трябва.

— Защо?

— Имаме деца.

— Сара е тийнейджърка. Ще разбере.

Дитер се засмя горчиво.

— Явно не познаваш истинска тийнейджърка.

— Но така ще е по-добре за нея. Не е хубаво да живее в семейство, където няма истинска любов.

— Отношенията ми с Ингрид не са лишени от любов — възрази той буйно. — Просто не са… не са такива.

— Обичаш ли ме?

— Обичам те толкова… — Той разпери ръце, търсейки думите, които не идваха. — Обичам те толкова много, че трябва да те пусна.

Обзе я паника.

— Какво искаш да кажеш?

— Не можем да продължаваме да се виждаме. И за двама ни е прекалено трудно; особено за теб.

— Аз нямам нищо против — бързо рече тя. — Можем да продължим да се виждаме веднъж седмично, както досега.

— Вече не можем — изправи се Дитер. — Да не си полудяла? Да те виждам и да не мога да те докосна…?

— Тогава ме виждай и ме докосвай — каза тя. — Само не ми отказвай. — Не ме интересува колко често ще бъде.

Той поклати глава тъжно.

— Чуй се само, Ели. Чуй какво съм ти причинил.

В този миг осъзна, че е прав. Тя звучеше отчаяно. В гърдите й нахлу празнина. Без Дитер, без пеенето… Какво оставаше?

Дитер взе ръцете й и се опита да я погледне в очите. Тя отклони поглед, но той я държеше здраво.

— Мисля, че трябва да се сбогуваме. Така ще е по-добре и за двама ни.

— По-добре за теб, може би.

— Ели…

— През цялата седмица ли си знаел, че ще направиш това? — Тя не можа да сдържи гнева си.

— Знам го от два дни — призна той. — Откакто говорих с Ингрид.

Тя измъкна ръцете си от неговите.

— Тогава трябваше да ми кажеш. Трябваше да ми кажеш, преди да затъна толкова дълбоко.

Погледна я подозрително.

— Не знаех, че това би променило нещата.

Макар да беше прав, тя бе достатъчно ядосана и наранена, за да иска да го накаже. Обвини го, че я е използвал, а той стоеше притихнал, с тъжни влажни очи и търпеливо понасяше думите й. Мразеше го и в същото време го обичаше, но не можеше да го задържи.

Кармата се върна при нея. Точно както тя бе скъсала с него преди много години, той сега скъсваше с нея. Но не си позволи да плаче. Той я докосна по рамото на вратата, но тя се отдръпна.

— Надявам се да ме забравиш с времето — каза той.

— Никога няма да ти простя.

Дитер се усмихна, сякаш се канеше да каже нещо — може би да повтори нещо, което само той знаеше за нея, — но си замълча. Обърна се да тръгне, облечен в работния си гащеризон, с куфар в ръка. Тя най-накрая остана сама.

Денят й натежа: толкова много часове, които трябваше да запълни до вечерта. Искаше й се да може да избяга, да остави всички тези чувства зад гърба си. Свлече се на дивана и в този миг я осени една идея.

Може би все пак можеше да избяга.

 

 

Беше някакво странно, тъжно спокойствие.

Анджела се прибра вкъщи, след като изпрати Джери на летището. Преди да тръгнат, къщата изглеждаше пълна, шумна, навсякъде цареше хаос. Куфари в кухнята, звънене на телефони, Бо и Джери, които играеха на рицари, размахващи пръчки от градината вместо саби. Сега бе прекалено тихо, сякаш нещо се беше изгубило.

— Може да отида и да поиграя в стаята си — направи опит да се измъкне Бо.

— Почакай, миличък. — Тя го хвана за ръката и го дръпна към себе си. Това беше характерно за него — да се затвори в себе си, когато е разтревожен за нещо. Прегърна го. На осем, беше пораснал висок, с дълги, тънки ръце и крака. Позволи й да го гушне — неохотно, но в същото време с благодарност. До слуха й достигна тихо хълцане, разбра, че той плаче и го притисна още по-силно към себе си.

— Колко вълнуващо ще бъде да видиш татко през ваканцията, нали? — каза тя, отдръпна се и го погали по косата. — Целият този път със самолет до Англия.

Клепачите му бяха зачервени от плач, по същия начин, както когато беше бебе. Тя се запита кога беше пораснал толкова.

— По-добре ще е, ако и ти дойдеш.

— Не мога. Някой трябва да ръководи бизнеса. Освен това баба ти е по-забавна от мен, нали?

Той се усмихна.

— Да, така е. — След което избърса лице в ръкава на тениската си. — Ще отида да почета нещо.

— Хубаво.

Той изчезна, затваряйки вратата след себе си. Прииска й се да легне на леглото и също да се отдаде на мъката си, но я чакаше толкова много работа. Потънала в подготовката за пътуването на Джери, беше зарязала от седмица сметките и поръчките. Тя седна в кабинета си и изпита странно чувство на задоволство, че най-после се е върнала на пълно работно време.

Дните летяха бързо. Лейла идваше всеки втори уикенд да се грижи за Бо, а помощничката, която бяха наели, се занимаваше с него след училище и другите уикенди. Макар и в слабия сезон, рядко се случваше да имат празна стая. Минаха месеци, преди тя да осъзнае, че не е имала и един лош сън или спомен, откакто Джери е заминал. Предпазливо си помисли, че може би това е краят на дългия тъмен тунел. Спомените щяха да останат погребани. Сега тя наистина никога нямаше да разбере истината.

 

 

Дитер паркира вана в алеята зад малката тойота на Ингрид. Беше се мръкнало и тялото го болеше от десетчасовото боядисване. Изискванията на бизнеса му бяха нараснали и трябваше да реши дали да назначи още един служител, или да започне да отказва работа. И двете опции имаха недостатъци.

Прехвърляше този въпрос в съзнанието си, когато влезе в къщата. Ингрид беше в кухнята, чистеше един шкаф. Навсякъде около нея имаше пластмасови кутии. Тя беше с ръкавици и миризма на белина изпълваше въздуха.

— Къде са децата? — попита той, осъзнавайки празнотата в къщата.

Тя вдигна очи, но не се усмихна.

— У Джесика.

Не последва никакво обяснение. Жена му мразеше Джесика, навъсената дъщеря на съседите, облечена винаги в черно. Но Ингрид се върна обратно към шкафа, а той беше уморен и се нуждаеше от душ. Така че отиде в спалнята, за да си вземе чисти дрехи от гардероба.

Само че преди да е намерил дрехите, намери едно писмо. Адресирано до него, написано отдолу с големи букви „Лично“. Нямаше обратен адрес. Той го взе и го отвори.

Беше от Ели. Той сдържа дъха си. Защо му пишеше? Не знаеше ли, че надписът „Лично“ не означаваше нищо за Ингрид? Можеше да възбуди само любопитството й? Всъщност, не й беше казал нищо за съпругата си и определено се бе опитвал всячески да сдържа оплакванията си срещу нея. От осем месеца не беше нито чувал, нито виждал Ели. Последното, което научи от брокерката, беше, че е напуснала апартамента му и не е оставил друг адрес.

— Остави ли съобщение за мен? — попита той.

— Не, сър. Трябваше ли?

Разбира се, че не трябваше. Но той се надяваше. На едно „довиждане“, „успех“ или „съжалявам“.

Пъхна писмото в гащеризона си и отиде в банята. Тук, след като заключи вратата, пусна душа, седна на ръба на ваната и го прочете.

Скъпи Дитер,

Прости ми, че ти пиша до вкъщи. Мина доста време, откакто те видях за последен път и си помислих, че няма да имаш нищо против това кратко послание, просто за да ти кажа къде съм и какво правя.

Взех под наем къщата, където бях за последно в далечен Западен Куинсланд. Сигурно ще си спомниш, че съм ти разказвала колко много ми хареса мястото и тишината. Подхождат ми идеално и установих, че все още не бързам да се връщам към оперната сцена. Гласът ми се нуждае от време за възстановяване, а аз междувременно се наслаждавам на спокойствието на селския живот. Не се срещам с никого. Приятелят ми Стивън идва да ме види от време на време, но аз дадох ясно да се разбере, че може да ми бъде само приятел. Преподавам един ден седмично музика в местната гимназия. Иска ми се да правех повече, но трябва да се грижа за гласа си. Прекарвам доста време в мълчание, като монахиня, дала обет.

Написах адреса и телефонния си номер в началото на писмото, ако искаш, можеш да се свържеш с мен. Тук няма улици, нито номера на улиците. Човек трудно се ориентира сам, така че първо ми телефонирай, ако решиш да дойдеш. Съжалявам за последното нещо, което ти казах, за прошката. Въпреки това, не съжалявам за нищо.

С най-добри пожелания,

Ели

Дитер пъхна внимателно писмото обратно в плика, а след това в джоба на гащеризона си. Сърцето му биеше силно. Той влезе под душа и завъртя кранчето на горещата вода силно, докато парата не го обгърна. Отново Ели, винаги в мислите му. Онези стари чувства се върнаха: копнеж, любов. Кога щеше да се откаже от нея? Когато станеше на сто и във вените му не останеше капка гореща кръв?

Когато излезе от банята, Ингрид чакаше в коридора.

— Трябва да поговорим.

Първото бодване на тревога.

— Трябва ли?

— Хайде. Да седнем на масата в кухнята.

Дитер пусна работните си дрехи до леглото и я последва. Явно щеше да го пита за писмото, от кого е, защо отгоре пише „Лично“; трябваше да измисли някаква бърза лъжа.

Той седна срещу нея и осъзна, че тя се опитва да преглътне сълзите си.

— Ингрид? — Обля го горещ страх. — Какво има?

Тя удари с юмрук по масата.

— Прочетох тъпото писмо.

— Ти…?

— Отворих го на пара и го прочетох.

— Но то беше лично.

— Точно за това го прочетох и да не си посмял да ми се гневиш. Кога си се срещал с Ели? Колко пъти?

Дитер не можеше да се съсредоточи върху въпросите й. Бе прекалено зает с прехвърлянето на писмото в съзнанието си, опитвайки се да прецени до каква степен издава отношенията им.

— Срещнах се с нея… няколко пъти.

— Защо не си ми казал? — Тя поклати глава. — Знам защо не си ми казал, защо ли питам. Сама го е написала, говори за съжаление, за това с кого се среща. Опитала се е да го скрие, но не е могла. Имал си афера, нали?

Дитер отвори уста да излъже, но това не му беше в характера. Една лъжа щеше да доведе до други, до пълно оплитане в измами. Освен това беше направил вече Ингрид на глупачка. Пое по пътя на най-малкото съпротивление.

— Да — отвърна той. — Съжалявам, Ингрид.

Очите й се ококориха от шок. Явно бе очаквала да отрече, виждаше го сега, беше се надявала.

— Разкажи ми — чу я да произнася.

— Всичко свърши, това е единственото, което трябва да знаеш.

— Спа ли с нея?

— Седмицата, в която те нямаше.

— Докато бях на погребението на баща ми? — Тя скочи от стола и се обърна. — Махай се от очите ми! Що за човек си ти?

Той се изправи колебливо.

— Искаш да си отида?

Тя се обърна.

— Дай писмото.

Той се подчини. Тя го взе и методично го разкъса на малки парченца. Дитер я гледаше. Чувстваше се като актьор в пиеса, който е забравил какво трябва да каже или направи. Парченцата бяха изхвърлени в кофата за боклук. Тя плачеше отново, но той не знаеше дали е от гняв, или от скръб. Отблъсна опитите му да я утеши. Най-накрая, обаче, успя да се стегне.

— Обичаш ли я, Дитер?

Той поклати глава, страхувайки се, че няма да може да го изрече с думи.

— Ти си ми съпруга, Ингрид. Ти, Сара и Алекс сте моето семейство. Знам, че подложих всичко на риск, но ти се кълна, че всичко свърши. — Заболя го, когато го изрече гласно.

Тя отмести поглед, като изсумтя.

— Не ти вярвам. Познавам те, Дитер. Знам, че не би спал с нея, ако не я обичаше.

Той не можа да отговори. Тя изпъна рамене.

— Нуждая се от време.

— Разбира се.

— Апартаментът е празен от края на месеца. Мисля, че трябва да отидеш там.

— Искаш да се изнеса? — Помисли си, че няма да вижда децата си всяка сутрин, още сънени, докато ядат закуската си. Сърцето му се сви.

— За известно време. — Гласът й изтъня. — Това е раздяла, Дитер, временно е. Така че не хуквай след Ели. Не искам децата ми да имат нищо общо с нея.

— Не обвинявай нея. Това беше…

— Не я защитавай! — извика Ингрид и удари по масата с юмруци. — Ако разбера, че се срещаш с нея, няма да ти позволя да виждаш децата. Просто е. Ако те е грижа за този брак…

— Разбира се, че ме е грижа. — Децата му. Как беше изпаднал в тази ситуация? Разбира се, знаеше как: с голямата любов не е лесно да се справиш, а той бе действал сляпо. Сега съзнаваше напълно какво е рискувал, какво можеше да изгуби.

Помисли си за Ели. И все пак не можеше да съжалява.

 

 

Съботите винаги бяха заети, но тази много повече от другите. Беше първият уикенд на силния сезон и всички гости пристигнаха наведнъж. Междувременно младата двойка в Любовния апартамент беше забравила, че трябва да освободи в десет часа; дойде време за обяд. Помощничката й беше отишла на пазара за пресни плодове и Анджела трябваше да се справи сама.

— Съжалявам за закъснението — каза тя на последната пристигнала жена, докато й показваше стаята. — Боя се, че беше доста натоварен ден.

— Стаята е хубава, благодаря ви. — Жената остави куфара си в ъгъла на стаята. Беше възрастна, но в добра форма, с приятно лице. — Искам да ви попитам от момента, в който ви видях, скъпа. Роднини ли сте с Пинелъпи Брайт? Толкова много си приличате.

Анджела се поколеба. Спомни си, че едно време някой я беше попитал същото.

— Тя попзвезда ли е?

— Оперна певица. Макар да мисля, че преди това е пяла поп. Чували ли сте за нея?

Анджела поклати глава.

— Всъщност, не… Искам да кажа…

— О, не очаквам много хора да я знаят. Операта, за жалост, няма голяма публика тук. Големите имена — Съдърланд, Павароти — ги знаят, но всички останали трябва да се примирят с това, че ще си останат малко известни. Но Пинелъпи Брайт е много успешен сопран, работи в Сидни.

Анджела осъзна, че стомахът й се свива.

— Не мисля, че имам някаква родствена връзка с нея — каза тя. — А, да, може. Нали казват, че всеки има двойник някъде в света. — Тя намигна. — Надявам се, че моята двойничка остарява по-добре от мен.

Анджела я остави и отиде да позвъни на двойката в Любовния апартамент. Може би вече си бяха тръгнали? Тя беше заета през целия следобед, но разговорът за Пинелъпи Брайт я разтревожи. Явно беше влязъл под кожата й, защото през нощта сънува сън.

Мъжът, Бенедикт, я гледаше злобно. Около него се бяха събрали тъмни сенки. Сърцето й биеше лудо.

— Ти го уби — заяви Бенедикт с равен глас. — Ти уби баща ми.

Анджела се събуди паникьосана и задъхана. Светна лампата до леглото си, прогонвайки тъмнината. Ти го уби. Ти уби баща ми. Стори й се реално, не като сън. Сънищата бяха разбъркани, пълни със символи и неща, които нямаха смисъл. А този беше пълен с подробности, подреден. Така че ако беше спомен, значи можеше да е истина? Беше ли убила някого? Мисълта я накара да изстине. Това ли се опитваше да забрави?

Тя стана, отиде в кухнята да си направи чай, включи телевизора и гледа часове наред. Беше уплашена и разтърсена. Нямаше начин да заспи отново в това състояние, а и трябваше да стане отново в шест да прави закуската. Главата й тежеше от умора, а беше едва три след полунощ.

Отиде в банята и надникна в аптечката. На Джери му бяха предписали сънотворни таблетки преди година, но беше изпил само една-две. Тя намери опаковката и прочете упътването. Прозвуча й безобидно. Беше само за една нощ, нали.

Върна се в кухнята, наля си чаша вода и глътна две таблетки. Чу шум зад себе си. Обърна се. Видя Бо, стоеше със смачкана пижама и разтъркваше очи.

— Мамо?

По някаква причина се почувства виновна.

— Съжалявам, миличък. Събудих ли те?

— Чух шум в банята.

— Аз бях. Търсех нещо в аптечката.

— Наред ли е всичко?

— Добре съм. Не се притеснявай. — Надяваше се, че е прозвучала убедително. — Хайде, нека те заведа да си легнеш.

Тя го зави, след това се върна в стаята си, ужасявайки се да легне в леглото и да угаси лампата. Мускулите й започнаха да се отпускат, може би хапчетата действаха. Тя се пъхна под чаршафите, но реши да остави лампата светната. Нуждаеше се от цялата помощ, която можеше да получи, за да държи сенките надалеч.