Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duet, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диана Райкова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кимбърли Фрийман
Заглавие: Островът на пеперудите
Преводач: Диана райкова
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ергон
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: австралийска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Сергей Райков
ISBN: 978-619-165-014-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5357
История
- — Добавяне
Тридесет и седма глава
1996 г.
Анджела се намира в тъмна стая. Не различава форми, но знае, че някъде наблизо има дупка в пода. Ако стъпи в нея, ще пада цяла вечност. Тя се движи колебливо, като първо опипва с пръстите на краката си. Но след това го чува зад нея. Горещият му дъх. Трябва да върви по-бързо, той не бива да я хваща. Трябва да стигне до стъпалата и после да излезе навън. Стаята се издува, става по-голяма, тя не може да намери пътя. Той се приближава, ужас стяга гърдите й, затичва се.
— Ти уби баща ми! — крещи той и думите жужат в главата й като отровни оси. — Ти уби баща ми!
Анджела се събуди и с благодарност си пое дъх. Слънцето грееше в прозорците и я караше да се поти. Тя се претърколи и погледна часовника.
Как, по дяволите, не е чула алармата? Отхвърли завивките, изтича в банята, като едва не се спъна в куфара си, опакован грижливо предишната нощ. Нямаше време за душ, грабна дрехите, сърцето й биеше силно. Но един повторен поглед към часовника й каза, че няма смисъл. Беше на час път от летището, а самолетът тръгваше след четирийсет и пет минути. Щеше да го изпусне. Беше го изпуснала, всъщност.
Движенията й отново се забавиха, тя се отпусна тежко на леглото и започна да плаче. Бо щеше да бъде разочарован, Джери никога нямаше да й прости.
Анджела се пъхна под смачканите чаршафи. Във въздуха танцуваха малки прашинки, видими на утринната светлина. Сети се как е проспала алармата: няколко допълнителни приспивателни в два след полунощ. Нямаше друг начин; след като Джери я принуди да му обещае, че ще отиде да го види, се бе превърнала направо в развалина. Как щеше да лети до Лондон, при положение че едно пътуване до магазините в предградията опъваше всичките й нерви? Бо беше заминал в началото на Коледната ваканция, а тя трябваше да се присъедини сега.
— Прогнозират сняг в Сейнт Олбънс — бе казал Джери. — Бяла Коледа.
Все пак беше справедливо. Джери си идваше вкъщи за по пет седмици всяка година. Този път беше неин ред да види този друг живот, който той живееше без нея. В момента Джери работеше по голям проект — библиотека от осемнайсети век, която компанията му реставрираше отвътре, и той се гордееше много с работата си.
— Красиво е, Анджела. Таванът е истинско произведение на изкуството, нямам търпение да ти го покажа.
Но дори за Джери, дори за Бо тя нямаше желание да го направи. Страхът отдавна я беше парализирал. Тя си запази полет, организира кой да се грижи за бизнеса. И през цялото време напрежението се усилваше, докато накрая в гърдите й не остана нищо, освен един възел от нерви. Всеки път, когато беше неспокойна, сънищата и спомените ставаха по-лоши. Някога тези забравени неща стояха под покривалото на сянката. Сега се бяха възправили от другата страна на тънката като оризова хартия преграда и ужасяващите им силуети се виждаха непрекъснато.
Отгоре на всичко вземаше успокоителни, а после, когато не можеше да стане на сутринта, пиеше нещо за ободряване. Беше лудост, като влакче на ужасите в увеселителен парк, и бе започнало да се влошава след настояванията на Джери да отиде при него. До тази сутрин. Сега всичко бе свършило. Беше се издънила пред Джери, беше робиня, чието единствено занимание бе да държи спомените под контрол.
Погледна часовника. В момента в Англия беше десет вечерта; помисли си, че е по-добре веднага да телефонира на Джери и да го предупреди.
— Ало? — Гласът му беше топъл, бе започнал да придобива английски акцент.
— Джери.
— Анджела! — Пауза, след което несигурно: — Моля те, кажи ми, че си на летището.
— Съжалявам, много съжалявам. — В очите й избиха сълзи. — Не съм чула алармата, не знам какво ми става… аз…
Той изслуша оправданията й с каменно мълчание, после каза:
— Има и други полети, Анджела. Други самолети.
Тя сдържа дъха си, осъзна, че дълбоко в себе си е изпитала облекчение от изпускането на полета.
— Не мога, Джери.
— Бо ще бъде много разочарован.
— Аз просто… не мога. — После попита виновно: — Той буден ли е?
— Не, заспа. Целия ден прави списък с неща, които ще правим заедно, когато дойдеш.
— Не ме карай да се чувствам виновна.
— Ще те накарам да се чувстваш виновна, заслужаваш да се чувстваш така. Единственото, което те помолихме, е да се качиш на самолета и да дойдеш при нас.
Тя усети как гневът се надига в нея.
— Ти ни остави, Джери. Не извъртай. — После, по-тихо: — Може за теб да е лесно да се качваш на самолета и да сменяш държава след държава, но за мен не е, разбра ли?
Гласът му беше спокоен, но все така твърд:
— Анджела, говорих със съпруга на една приятелка по време на Коледното парти на офиса преди две вечери. Той е психиатър.
— Недей, Джери, знаеш, че не искам да имам нищо общо с тези хора.
— Казах му за теб — продължи той, сякаш не я е чул. Знаеш ли какво ми отговори? Отговори ми, че отблъскването на тези спомени може да доведе до остро психично разстройство.
— Казах „не“! — сопна се тя, но думите му бяха вече влезли под кожата й. Беше онова, от което се страхуваше най-много: че нямаше начин да се излезе от тази ситуация, освен възлите да се затягат все по-здраво и по-здраво, докато накрая я задушат.
— Трябва да се изправиш срещу миналото си — каза той. — Иначе не знам какво бъдеще ще имаш. — Гласът му стана съвсем тих. — Иначе не мисля, че ние имаме бъдеще.
Джери беше прав. Тя погледна празния блистер на страничната масичка. Беше се провалила пред него, беше се провалила и пред сина им. Тази ситуация не можеше да продължава; нещо трябваше да се направи. Но се страхуваше, че когато го направи, всичко, което знаеше за себе си, щеше да се пръсне на парчета.
Когато заключи бившето жилище на стригачите до следващата година, Ели изпита тъга за децата, които си отидоха, но едновременно и облекчение, че отново остава сама. Откакто живееше в Мануния, се беше уговорила с местното училище да провежда веднъж годишно музикален лагер. Тя не се включваше, освен ако в групата нямаше някой амбициозен млад талант. Иначе всичко организираше Стивън, тя само осигуряваше мястото и храната за присъстващите. Беше приятно да е в компанията на музиканти, да вижда как учениците подобряват уменията си и научават нещо за живота извън малките си градчета и разбити семейства. Беше приятно да вижда Стивън, който сега беше женен и очакваше първото си дете. Но тя наистина си отдъхна, когато всички си заминаха, когато подовете бяха изметени и многото гласове заглъхнаха. Сега бе самичка тук, с една чаша шардоне и широкия изглед от верандата.
Не че не искаше да пее повече. Всъщност, пееше всеки ден. Високо, на птиците и на далечината. Гласът й бе стабилен, възвърнал най-чистата си, най-силна форма. Тя просто не искаше да се връща в града. Или най-малкото все още не, макар да знаеше, че накрая трябва да го направи: спестяванията й нямаше да траят вечно. Някога се беше присмивала на тези от нейното поколение, които говореха за „намиране“ на себе си; но тук, насред нищото, тя бе направила точно това. Беше намерила себе си, истинската си същност. Беше се конфронтирала с алчността, с амбицията си, със склонността да съди другите — характерните черти на баща си — и вече не се чудеше защо се е проваляла във всичките си интимни връзки. Не беше лош късмет, че е изгубила Дитер за втори път, а нетактично отношение. И не разстоянието я бе откъснало от семейството й, а собствената й неохота да поддържа контакт с тези, които я обичаха просто за това, което е. И не беше виновна съдбата, че тя няма деца, а лошите избори, един след друг. Беше прехвърлила четиридесетте, а гласът й никога не бе звучал по-добре. Но не можеше да стане отново на двайсет или на трийсет, да оправи нещата, които наистина имаха значение.
Беше много спокоен ден. Сивите облаци се спуснаха ниско и скоро щеше да завали. Надяваше се микробусът да стигне до асфалтирания път, преди пороят да го превърне в хлъзгава мътилка. Щеше да е приятно да падне малко дъжд, толкова рядък тук. Да си лежи в леглото нощем и да слуша как трополи по тенекиения покрив, да види как дивите цветя са изпъстрили ливадата. Обичаше да излиза след дъжд, да бере цветя и да гледа как потокът отново избира пътя си. Веднъж се бе хлъзнала по калния насип и едва не свърши във водата, стиснала букет маргаритки, като Офелия. Какъв театрален начин да умре… Понякога наистина й се струваше, че целият й живот е бил като опера: обречена любов, разпиляно богатство, непозната сестра, връщане към отшелническа самота. Но драмата на сцената замаскираше досадната истина за един такъв живот. Трябваше да се понесат много чакане и много копнеж, много съжаления и неудобни истини. Тя седя дълго, гледайки приближаването на дъжда. Тъмните сиви облаци сега се движеха по-бързо, понесли студен въздух и истински потоп. Водата се лееше от улуците, привеждаше клоните на младите фиданки в градината й, наводняваше алеята й. Мрачните облаци размиха границата между деня и нощта. Тъкмо мислеше да влезе вътре и да светне лампата, когато телефонът иззвъня.
— Ало? — вдигна тя слушалката.
— Стивън е.
Както винаги, изпита разочарование. Запита се кога ще престане да се надява, че Дитер ще се обади.
— Исках само да ти кажа, че се прибрахме благополучно. Преди започването на дъжда.
— Радвам се. Безпокоях се.
— А ти? Всичко наред ли е?
— Както винаги.
— Понякога се тревожа за теб, съвсем сама, толкова отдалечена.
Тя се усмихна на себе си.
— Не се тревожи за мен. Мога да се грижа за себе си.
Джордж никога не си бе представял да се мести в провинцията. Винаги се беше виждал като градски човек, изтънчен. Но сега проумяваше бягството от града. Мечтаеше за тихи утрини с Айла, за горещ чай, за раирана котка; мечтаеше си дори да работи в градината. Ако можеше да се върне във времето, да каже на онзи, който е бил някога — вечно облечен в черно, — че ще отглежда петунии на стари години… ами, сигурно веднага щеше да се изсмее и да отхвърли идеята. Но времето променяше хората и сега го разбра.
Така че градската къща Ламбет беше продадена и си купиха къща в Оксфордшир, беше време да опаковат остатъците от един живот и да ги трансформират в друг. Айла се занимаваше със стаите на втория етаж, а Джордж с тези на първия. Навсякъде се виждаха кашони, смачкани вестници и тиксо. Хамалите щяха да дойдат рано на другата сутрин, а те имаха още много работа.
Айла слезе долу в девет часа, обикновено подредената й коса се бе измъкнала изпод бледорозовата забрадка.
— Боя се, че привършваме кашоните.
Приближи се и започна да ги преглежда.
— Умирам от глад — каза тя. — Мисля да приготвя нещо да хапнем.
— Всичко в кухнята е опаковано. Искаш ли да изляза и да купя нещо отвън? Индийско, например?
— Ох, тук е много студено. — Стомахът на Айла изкъркори силно. Тя се засмя. — Може би е добра идея.
Лондон беше мокър и студен. Небето беше облачно, ловеше кехлибарените отблясъци на уличните лампи. Оттук с просто око се виждаше познатият индийски ресторант за храна за вкъщи: за последен път щеше да мине по този маршрут. Носталгията придаваше приятна мекота на всичко, което усещаше. Шумът на трафика, миризмата от цигара на случаен минувач, студеното жилване на дъжда, когато се усили. Лондон, любимият му Лондон. Сега щеше да се връща за по някой ден тук като посетител, с огладени от селския живот ръбове. Обзе го щастливо — тъжно чувство, но знаеше, че прави правилното нещо. Върна се половин час по-късно и завари Айла да седи на дивана и да сортира вестници.
— Съжалявам, че се забавих — извика той, докато закачаше палтото и шала си. — Имаха много работа.
Когато тя не отговори, продължи:
— На пода ли ще ядем? — Той вдигна найлоновата торбичка, пълна с пластмасови кутии.
Айла го погледна и тогава забеляза, че лицето й е обляно в сълзи.
— Айла? — Очите му се стрелнаха към вестника. Сърцето му замръзна. — Не! — извика той. — Как ги намери?
Тя стана и вестниците се разпиляха по пода.
— Намерих първо това — размаха тя едно писмо. — В кашона с надпис „Стари бизнес архиви“. Помислих си, че може би няма да ти трябват и ще можем да използваме кашона. Но след това открих това, а то ме отведе по-нататък… — Тя говореше несвързано, като прохлипваше.
Той отиде до нея и взе писмото от ръцете й. Едно от Ели, която му изпращаше новия си адрес, повтаряйки своето желание да намери сестра си, „истинската“ Пени Брайт. Но това беше нищо в сравнение с другите документи, грижливо крити през всичките тези години. Защо, по дяволите, й трябваше да рови из тези стари боклуци? Защо не ги беше оставила както са си?
— Истина ли е, Джордж? — попита тя и от мъката в гласа й го заболя. — Защо ли питам? Разбира се, че е истина. Официалните документи не лъжат. Но ние бяхме женени тогава! Женени! Докато смъртта ни раздели! Ти каза, че ме обичаш.
— Обичах те — обади се той. — Още те обичам. Това не променя нищо.
— Това променя всичко. — Тя изтри с ръка сълзите от лицето си и си пое дълбоко дъх. — Най-лошото е не това, което си направил, Джордж. Най-лошото е, че си го крил четирийсет години. Излиза, че по-голямата част от живота си съм живяла в лъжа. Вярвайки, че брачните ни клетви значат нещо. А ти ми позволи да опитвам отново и отново да имаме деца… — Тя отново се разплака. — Бебета, Джордж, бебета!
Джордж не можа да изрече и дума. Стаята беше задушаваща, кошмарна. Тя беше разбрала. След всичките тези години беше разбрала и сега беше толкова лошо, колкото си беше мислил, че ще бъде. Беше неутешима, бясна и той знаеше, че това престъпление е може би единственото нещо, което не би му простила.
— Е? — погледна го тя. — Какво ще кажеш в свое оправдание?
— Не ме оставяй — задъхано произнесе той. — Съжалявам.
Крайчетата на възмутената й уста се отпуснаха надолу, когато се опита да сдържи сълзите си.
— Радвам се, че нещата ти са опаковани — каза тя. — Прекалено късно е за съжаления.
Два дни по-късно, в евтина хотелска стая, заобиколен от куфари, дрехи и кашони с книги, той осъзна, че писмото от Ели, с което бе започнало всичко, е още у него. Сигурно го беше пъхнал в джоба си в онази дълга нощ, когато умоляваше Айла и спорът им се подновяваше отново и отново, докато накрая не се изтощиха и не изпаднаха в истерия. Той приглади листа и препрочете адреса. Ели. Черен гологан не се губи. Той се засмя. Наистина черен гологан. Началото на всичко, което се беше объркало, а също така и краят му.
Тя толкова много искаше да влязат във връзка. Беше време да я посети.