Кимбърли Фрийман
Островът на пеперудите (14)

Дванадесета глава

Беше девет сутринта, когато Джордж въведе Ели Франкел в театъра в Лейтън стоун. С подстригана в стил Пени Брайт коса и очертани с черен молив и бляскави сенки очи, приликата с Пени беше смайваща. Имаше разлики, разбира се: на света не съществуват двама еднакви хора. Ели беше по-висока, помисли си той, впечатлението, че е по-тежка може би се дължеше на по-внушителния й ръст, за разлика от деликатната осанка на Пени. Лицето на Ели също беше по-пълно, с по-изразени скули и с по-силна уста. Пени, въпреки височината си, изглеждаше миниатюрна, докато Ели внушаваше излъчване на статуя. Но въпреки това приликата бе много по-голяма от различията. Очите бяха със същия цвят и форма, и бяха раздалечени по същия начин. Усмивката, когато се появеше — Ели, беше разбрал той, бе много сериозна — беше подлъгваща с момичешката си несигурност, точно като тази на Пени. Пени му липсваше, но се чувстваше странно сигурен в присъствието на Ели. Запита се дали някога ще се сближи с Ели толкова, колко беше с Пени.

— Тук е мястото, където ще репетираме, нали? — Ели погледна дългата редица от празни седалки и чистачката, застанала близо до сцената.

— Два пъти седмично в продължение на следващите няколко месеца. Бандата ще е тук в десет, исках да минем няколко неща първо с теб.

Той я заведе до голям, черен пулт, покрит с цветни копчета, в средата на стаята. Наведе се и го включи, и той забръмча.

— Това е пултът за смесване — обясни й той. — Звукът минава през него и се връща в усилвателите.

Чистачката, разтревожена от звука, вдигна глава и ги изгледа. Помаха с ръка. Ели й махна в отговор.

Джордж се намръщи при приближаването на жената.

— Какво иска пък тази?

— Не знам, но явно ме познава.

— Добро утро, Пени — поздрави жената. — Рано си дошла.

— Днес имаме много работа — отвърна Ели, без да й мигне окото. Джордж бе очарован за пореден път от способността й да се вживява с такава лекота в индивидуалността на Пени. — Съжалявам, забравих името ти. Срещам се с много хора.

Младата жена се изчерви.

— Аз съм Глория. Не би трябвало да…

— Няма нищо. Радвам се да те видя отново.

Джордж се наведе над пулта.

— Глория, кога свършваш?

— В девет и трийсет.

— Днес си тръгни по-рано.

— Но аз не съм завършила…

— Ще се обадя на собственика на залата и ще го предупредя. Двамата с Пени имаме нужда да останем насаме.

Глория погледна към Ели, която й кимна окуражаващо.

— Господин Фелоус държи на думата си — каза тя. — Иди си.

Глория взе нещата си и излезе, докато Джордж се занимаваше със смесителния пулт. Когато останаха насаме, той каза:

— Пени ме нарича Джордж.

— Добре, Джордж — усмихна се тя.

— Така, а сега трябва да ти обясня, че си е цяло изкуство да се пее с микрофон.

— О?

Можеше да се закълне, че тя не му повярва. Можеше да се закълне, че не вярва изобщо, че има каквото и да е изкуство в поп музиката.

— Да, а за да звучиш точно като Пени, трябва да се чувстваш комфортно на сцената и с оборудването, както нея. Затова дойдохме преди музикантите. За да сме сигурни, че няма да заподозрат нещо. — Той махна с ръка към сцената. — Хайде, качи се. Вземи микрофона в средата.

Тя тръгна решително.

— Ели — извика той. — Не стой толкова изправена. Пени не правеше така.

Без да се обръща, тя отпусна раменете си леко напред. Джордж се усмихна. Това момиче бързо се учеше.

Тя се изправи на сцената и застана пред средния микрофон. Джордж й извика:

— Трябва да настроя звука. Кажи нещо.

— Здравей, здравей.

— Имах предвид да изпееш нещо.

Тя си пое дъх и отвори уста. Опера. Едно арпеджио, което се извиси до луната. Беше сто пъти по-силно, отколкото беше очаквал, изгърмя през усилвателите и той се хвърли да намалява звука. Тя също се стресна, притисна ръка към микрофона.

— Ели — каза Джордж, — не покривай микрофона с ръка.

Тя кимна, подчинявайки се.

— И не пей толкова силно.

— Ти ме помоли да пея.

— Но не така. Исках да пееш като Пени.

Тя отстъпи от микрофона и започна отново. Джордж нагласи звука и ехото, като викаше и даваше инструкции.

— Така е по-добре… Дръж устните си свити и по-близо до микрофона… Добре… Не е нужно да криеш дишането си, дъхът звучи като част от ефекта… Така е отлично. Не, отпусни малко коленете, ръцете да са отпуснати по-небрежно отстрани. Браво, браво! — Небрежната стойка не й се удаваше лесно: чувстваше се неловко. Той й обясни какво се очаква от нея, а тя откликваше бързо и спокойно, възприемайки невъзмутимостта на поп звезда. Джордж започна да разбира, че тя е не само мотивирана, но и много интелигентна. Почти му се прииска да не е атеист, за да благодари на бога за нея. Беше ясно, че тя презира поп музиката, но може би тъкмо отказът да бъде прелъстена от фантазията да е поп звезда правеше за нея лесно това превращение.

Вратата към фоайето се отвори и Джордж се обърна. Да не би музикантите вече да бяха тук? Невъзможно. На прага застана Джеймс Пауъл, облечен в елегантен бизнес костюм, с обичайната си глупава усмивка.

— Здрасти, Джордж.

Сърцето на Джордж пропусна един удар.

— Джеймс… — Той се обърна към Ели: — Почини си, Пени. — След това върна вниманието си към Пауъл: — Не те очаквах.

— Точно това беше смисълът — каза Пауъл. — Двамата с Хари искахме да се отбием на една репетиция, за да се уверим, че всичко върви както трябва.

— Подранил си. Музикантите ще дойдат след половин час.

— Мога да почакам. — Той кимна към сцената. — Качила е няколко килограма, докато си е почивала.

Джордж се намръщи, раздразнен от безцеремонната му забележка, но в същото време го бодна тревога за състоянието на истинската Пени. Надяваше се, че Естрела се отнася добре с нея.

— Казах ти, че не е била на почивка. Имаше вирусна инфекция…

— Кажи й да слезе тук. Искам да поговоря с нея.

Джордж усети, че кръвта му замръзва. Беше прекалено скоро. Още не беше обучил Ели напълно. Не я беше предупредил за финансистите, за подозренията им и колко важно е за нея да е убедителна, професионална и осведомена за собствената си кариера.

— В момента се занимаваме с нещо важно — понечи да попречи той.

— Накарай я да слезе.

Джордж се обърна към Ели, която чакаше с прекалено изправен гръб на сцената.

— Пени, би ли слязла за момент? Искам да те запозная с един човек.

Ели се подчини. Тя пое ръката на Пауъл, като се усмихна.

— Здравейте, аз съм Пени.

— Аз съм Джеймс — каза той, вдигна ръката й и я целуна. Ели, леко стъписана, побърза да я измъкне.

— Джеймс е един от нашите финансисти — обясни бързо Джордж. — Без него турнето не би могло да продължи.

— В такъв случай ми е двойно по-приятно да се запознаем — каза Ели, без да се смути. — Ще останете ли да изгледате репетицията ни?

Джордж беше смаян. Как беше възможно да е толкова уверена?

Джеймс Пауъл се усмихна, също изненадан.

— Наистина бих искал.

— Защо не седнете удобно и не почакате?

Пауъл седна с няколко реда по-назад от смесителния пулт, отвори куфарчето си и потъна в някакви документи.

Ели се наведе към Джордж, понижавайки гласа си до шепот:

— Той е важен, нали?

— Много. Страшно много.

— Не се притеснявай. Мога да се справя.

Надяваше се да е права. Тя изчака тихо на стола до пулта, докато той се приготви за репетицията. Малко след това музикантите започнаха да пристигат. Той забеляза, че те едва поглеждаха Ели, и определено никой не изглеждаше подозрителен, че тя се държи или изглежда различно. Джордж се потеше толкова силно, че съблече сакото си. Дланите му бяха влажни, но не можеше да покаже пред Джеймс Пауъл, че е разтревожен. Така че продължи да се преструва, че всичко е наред, докато Ели се преструваше, че е Пени Брайт.

Моментът на истината настъпи половин час по-късно, когато всички музиканти се събраха, Джеймс Пауъл остави настрана куфарчето си и Ели се върна — с леко отпуснати рамене този път — за пореден път на сцената. Всичко беше готово за репетицията; безпокойството на Джордж стигна връхната си точка.

Барабанът отброи, музикантите изсвириха първите четири такта и Ели запя.

Благодаря ти, боже. Прозвуча точно като на записа. Нямаше видима разлика между новата и старата Пени Брайт. Ели стоеше спокойна, сложила небрежно ръка на стойката на микрофона, изглеждаше напълно като тази, която всъщност не беше. Песента свърши и започна следващата. Изпълнението на Ели отново беше съвършено. Сякаш Пени никога не бе заминавала никъде.

Джеймс Пауъл кимаше ентусиазирано.

— Ти ме успокои, Джордж.

— Радвам се — Джордж се опитваше да скрие неимоверното облекчение, което пулсираше във вените му, карайки коленете му да омекнат.

Пауъл насочи поглед към сцената и наблюдава още малко, с усмивка.

— Страхотна е, нали? — каза той.

Джордж погледна Ели и скри усмивката си.

— О, да. Тя е невероятна.

 

 

Останала сама в луксозния апартамент, стресът от деня най-после застигна Ели. Докато стоеше в лъскавата кухня и чакаше тостерът да се изключи, тя изпита чувство на увеличаваща се празнота, студенина и отчуждение. Опита се да се самоубеди, че просто е уморена, но не успя. Седна на масата с препечената филийка и я намаза оскъдно с мармалад, изпълнена с носталгия по свинското печено с лъскава коричка на фрау Нойман, по задушеното с лук и ябълка зеле, картофеното пюре с хрян и сметана.

След дългата репетиция се чувстваше изтощена. Напрежението да се преструва на някого другиго, усилието да говори непрекъснато на английски и всичките тези нови лица, нови преживявания. Да пее като Пени Брайт беше най-лесната част; останалото беше изпитание за нея. Дори да стои правилно беше трудно, да оставим зяпачите, които влизаха и излизаха от залата: гаджетата на музикантите в увиснали филцови шапки и големи слънчеви очила, мръсните улични шайки, които не изпускаха цигарите — цигарите! — докато тя се опитваше да пее, хората от звукозаписната компания, които си измисляха работа, за да останат на цялата репетиция, приятели на приятелите на приятелите, които я гледаха лакомо, смееха се високо и слушаха прекалено напрегнато… Това постави на изпитание концентрацията й и сега тя копнееше за познатото и уюта. Дори когато Джордж й даде първата половина от парите, това не намали носталгията й. Банкнотите лежаха в дебел плик на масата, готови да бъдат занесени в банката. Но това не означаваше нищо: парите бяха студени, а тя бе прекалено уморена да мисли какво може да направи с тях, когато тези няколко месеца изминат и тя се върне към нормалния си живот.

Дояде филийката и избърса трохите от пръстите си. Стомахът й възропта: беше още гладна. Но не биваше да яде. Джордж каза, че има насрочено интервю за списание със снимки и дотогава трябвало да отслабне.

Тя погледна телефона на кухненския плот. Дали й беше разрешено да го използва, за да телефонира на Дитер? Предположи, че е така, но ако грешеше, щеше да плати на Джордж за разговора. Нямаше представа колко пари има Джордж, но знаеше; че богатите хора често са стиснати. Тя колебливо набра оператора и помоли да я свържат с Германия.

Телефонът в другия край на линията иззвъня, но никой не вдигна. Погледна часовника си. Трябваше да са си вкъщи по това време. Трябваше да седят около масата за хранене в уютната къща, заобиколени от мириса на готвено и тихите звуци на селската нощ. Къде можеше да са? Разочарована, тя затвори.

След това взе плика и надникна вътре. Толкова много пари, повече, отколкото някога бе виждала. Но точно сега искаше да си е вкъщи, където хората знаеха коя е и я обичаха.

 

 

По гърба й се стичаше студена пот. Костите я боляха. Гореща болка цепеше главата й. Клепачите й потрепнаха и тя отвори очи. Беше напълно дезориентирана. Под нея имаше мокра трева. Над нея, въздигаща се като сянка от кошмарите й, се виждаше висока къща. Един чаршаф, вързан за перилата на балкона, плющеше на бриза. Нещо във вида на къщата накара сърцето й да замръзне.

Трябва да се махнеш оттук.

Изправи се с усилие. До нея лежеше чанта, половината й съдържание бе изсипано на земята. Какво, по дяволите, й се беше случило?

Трябва да се махнеш оттук.

Настоятелният сигнал се повтори в главата й. Тя бързо събра нещата си и тръгна. Ниска ограда я отделяше от широкото поле. Зад него се виждаше гора. Небето беше чисто и тъмно, луната хвърляше слаба светлина. Тя пое през полето, ушите й звънтяха, а главата й пулсираше. Щом се озова под прикритието на дърветата, тя седна на един камък и се опита да мисли.

Мислите й бяха разбъркани. Как се беше озовала извън тази къща? Опита се да възстанови миналите събития, но откри в паметта си единствено тъмна сянка. Напрегна се да стигне по-назад. Къде се намираше? Но ето пак същата сянка. Обхвана я паника. Помъчи се да я прогони като дишаше дълбоко. С безпокойство си зададе най-фундаменталния въпрос: коя беше?

Същата неясна сянка.

Сърцето й започна да бие бързо. Явно си беше ударила главата. Когато болката отшумеше, щеше да си спомни всичко. Не се паникьосвай, не се паникьосвай. Може би се нуждаеше от малка подсказка? Разрови се из чантата, извади дрехите и козметиката. Смачкани кърпички, обвивки от ментови бонбони и малко хартия. Тук беше и портмонето й. Шофьорска книжка липсваше. Пръстите й се затвориха около една тъмносиня книжка.

Паспортът ми — прошепна тя и нервно го отвори. Напрегна очи в тъмнината, опитвайки се да обърне страниците срещу оскъдната лунна светлина.

Анджела Анет Смит.

Тя зачака сянката върху паметта й да се вдигне. Не се получи.

— Анджела Смит — опита тя името върху езика си. Но това бе просто име, не го чувстваше като своето име. Не го чувстваше като свързано по какъвто и да е начин с това тяло, което усещаше напълно познато. Тя вдигна ръце срещу лицето си. Къси, добре поддържани нокти. Един-единствен сребърен пръстен на дясната ръка. Нищо от това не я изненада, нищо от това не премина под сянката. Това бяха нейните ръце и тя ги познаваше. Опита се да си спомни как се е сдобила с пръстена, като се концентрира.

Още сенки.

Взе отново паспорта, изучавайки го по-внимателно на лунната светлина. Позна кръста отгоре като британски. Това означаваше ли, че е британка? Стори й се правилно. Но това не означаваше, че е във Великобритания. Щом носеше паспорта си, значи пътуваше в чужбина. Прелисти, но не различи печатите в тъмното. Върна се обратно на страницата със снимката й, към името, което й се струваше толкова несвързано с нея. Прочете, доколкото можеше в мрака, другите подробности. Рождената й дата беше отбелязана като 21 януари, 1955 г. Което означаваше, че е двайсетгодишна. Но откъде го знаеше, как беше толкова сигурна, че сега е 1975-та? Концентрира се отново, надявайки се, че един спомен може да отключи друг.

Напразно. Мислите й отново се плъзнаха под сянката и тя се почувства напълно откъсната от себе си, с изключение на тялото и болката в него.

Близка светлина привлече вниманието й. Вдигна поглед към нивите. Светлината идваше от високата къща. Сърцето й пропусна един удар.

Те ме търсят.

Не знаеше кои са „те“, нито какво искат, знаеше само, че не трябва да им позволи да я намерят. Като скочи на крака, Анджела Смит грабна чантата си и се затича.

 

 

Дитер помогна на майка си да съблече палтото си и го закачи на гърба на входната врата. Раменете й бяха приведени под кафявата жилетка и тя внезапно му заприлича на нощна пеперуда. Последните ужасни часове я бяха смазали, направо я бяха смалили.

— Той ще се оправи, мамо — каза Дитер и я прегърна през раменете. Тя се обърна към него и се облегна на гърдите му.

Бяха прекарали два дена в болницата в Бремен. Кошмарът бе започнал вчера… едва вчера ли беше? Сякаш беше преди милион години, когато баща му излезе да оправя двигателя на трактора. Двигателят бе включен, капакът — вдигнат, когато незнайно как спирачките се освободиха и машината се наклони напред, блъскайки го в стената на хамбара. Извикаха линейка, майката на Дитер беше сигурна, че баща му е мъртъв, но те внимателно го преместиха и го откараха в интензивното отделение в Бремен. Докато Дитер и майка му пристигнат в болницата, лекарите вече го оперираха. Операцията продължи дълго; накрая го изкараха от залата в безсъзнание, овързан с безброй жици. Всичко изглеждаше толкова сюрреалистично. Баща му, винаги толкова як, да стигне дотук. Останаха при него. Минаха часове, лекарите влизаха и излизаха, успокояваха ги вяло, но след дългата безсънна нощ един любезен доктор им каза да се приберат вкъщи.

— Ще мине известно време, преди да дойде в съзнание. Очакваме да се възстанови напълно, но процесът ще е бавен. Трябва да си отидете и да си починете.

Дитер въздъхна и заведе майка си да седне на един стол в кухнята.

— Ще ти направя нещо да хапнеш — каза той.

— Не съм гладна.

— Трябва да ядеш.

— Дитер, какво ще правя, ако умре? Той е всичко за мен. Животът без него ще е дълъг и празен.

— Тихо, мамо. Няма да умре. — Той седна срещу нея, разтревожен от тъмните кръгове под очите й. — Ако си сигурна, че не си гладна, мисля, че трябва да отидеш да си легнеш. И двамата не сме спали.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не сме спали разделени, откак сме се оженили.

Той се изправи и й помогна да стане.

— Хайде, иди си почини. Може би на сутринта нещата няма да изглеждат толкова ужасно.

Когато тя си легна, Дитер хапна малко супа и хляб, и се загледа в телефона. После остави съдовете в мивката и намери телефонния номер, който Ели му беше дала на сутринта, когато тръгна. „Това е мястото, където ще живея. Не се колебай да се обадиш.“

Но Дитер се колебаеше. Разбира се, че искаше да говори с нея. Звукът на гласа й беше малка компенсация за това, че не присъства. Да, не му се искаше да я товари с грижите си. Новината щеше само да я разстрои. Ако й телефонираше, можеше само да я попита дали се радва на приключението си и как се справя с носталгията. Трябваше да погребе собствените си чувства заради нея. Но звукът на гласа й щеше да успокои съзнанието му. Той дръпна един стол до плота и започна да набира номера.

Въпреки решението си да не я тревожи, се провали още на първото препятствие. Тя каза:

— Звънях ти снощи. Къде беше?

Нямаше представа дали се дължеше на естествената му омраза към лъжата, или искаше да разтовари сърцето си, но историята излезе на един дъх от устата му. Все пак беше добре, че говори. Тя знаеше какво точно да каже, да го успокои и искреното й съчувствие беше балсам за опънатите му нерви.

— Дитер — каза тя тихо, когато той свърши. — Ако баща ти не може да работи, какво ще стане с фермата?

— Предполагам, че аз ще трябва да работя по-здраво — отвърна той, мръщейки се. Беше толкова уморен, че това още не му беше хрумвало.

— Нека ти изпратя пари.

— Не, Ели. Парите са си твои.

— Ще трябва да наемеш някого. Иначе няма да се справиш.

— Няма да взема парите ти.

— Защо? Аз взех твоите, на твоето семейство. Ще се радвам да мога да ви се отблагодаря.

Дитер не успя да измисли какво да каже. Ели беше повдигнала важен въпрос: как щяха да я карат, ако баща му боледуваше дълго?

— Ще ви изпратя чек — каза тя накрая. — Сега имам много пари. Ще ми останат.

Той видя, че няма смисъл да спори, затова произнесе само:

— Благодаря ти, Ели.

След това я разпита за нея, за Лондон, за това с какво се занимава, но тя беше уклончива, предпазлива. Може би сдържаше собствените си чувства заради него. Във всеки случай, когато накрая му напомни, че телефонният разговор струва много пари и че той трябва да си почива, се съгласи с нея.

— Обичам те — каза тя.

— Никога няма да спра да те обичам — отвърна той, като мислеше за майка си и баща си, и как те никога не бяха спали разделени досега. — Нямам търпение отново да сме заедно.

Пожелаха си лека нощ и затвориха. Сега къщата изглеждаше прекалено тиха и прекалено празна.

* * *

Ели беше нервна. Пеенето не я плашеше, можеше го. Но да я интервюират беше съвсем ново за нея. Да отговаря на въпроси за личния си живот щеше да й бъде трудно, но да споделя подробности за живота на друга жена й се виждаше невъзможно.

Джордж я беше тренирал, разбира се.

— Помни — непрекъснато й повтаряше той, — това не е реалният живот и на Пени. Тя измисли всичко, така че ти просто трябва да се придържаш към историята.

Ели прочете всички статии за Пени, които Джордж й бе дал, и бяха проиграли най-малко половин дузина фалшиви интервюта. Но сега напрежението наистина я завладя.

Интервюто се състоя в едно радио в южен Лондон. Тя чакаше в една мрачна, претоплена стая, докато Джордж крачеше наоколо. Беше започнала да схваща смисъла на прическата и грима. Тайната беше огромно количество спрей за коса и блясък навсякъде, който да скрие бръчки или сенки. Сребристо синята й блуза бе залепнала под мишниците и тя се опита да си заповяда да спре да се поти. В стаята беше пуснато радиото — много приказки, малко музика — и Ели усука една кърпичка между пръстите си, запазвайки с усилие изражението си неутрално. Колекционерите на автографи от персонала се стълпиха и тя изпробва новото си умение: фалшифициране подписа на Пени. Беше трудно, истинската Пени беше левичарка, но тя си помисли, че все пак докарва силния наклон на буквите.

— Искам да ви попитам за втората страна в последната ви песен. За какво се говори? — попита я млад мъж.

Ели беше стъписана. Нямаше представа за какво става дума.

— О, ами нали знаете… любов… момичета, момчета… такива неща.

Той кимна, сякаш беше получил божествения отговор на вселената. Джордж го отпрати:

— Не трябва ли сега да сте някъде другаде?

Ели се усмихна на Джордж, когато младият човек си тръгна.

— За какво, по дяволите, говореше той?

— За записа от другата страна на лентата. Всъщност се говори за сняг. Пени я написа, когато пътувахме на север веднъж през януари.

— Сняг? Ще трябва да го запомня.

Най-после водещият дойде да ги вземе.

— Реджи Боунс, викат ми Д-р Боунс^[1] — каза той със смях, несъответстващ на прякора му. Имаше голяма, квадратна глава и жълтеникаво червени мустачки. — Да тръгваме.

— Ще дойдеш ли с мен, Джордж? — попита тя импулсивно.

Той изглеждаше облекчен от предложението. Последваха Реджи Боунс по дълъг коридор, от двете страни по стените на който имаше плочи в рамки, и влязоха в звукозаписно студио. На Ели бяха предложени стол, чифт слушалки с подплънки, и й бе посочен микрофонът. Настроиха звука, замигаха лампички и режисьорът включи станцията. Джордж седна до Ели и двамата с водещия проведоха кратък разговор в ефир. Ели не беше спала добре предишната нощ. След телефонното обаждане на Дитер и напрежението заради интервюто на сутринта не можа да заспи до след полунощ, а след това периодически се сепваше и скачаше в леглото. Тя скри с длан една прозявка, карайки дузината гривни на китката си да прозвънват, и се опита да събере мислите си.

— Добре, Пени — каза диджеят. — Ти си на ред.

Тя кимна сериозно, стегна се и зачака първия въпрос.

— Здравейте отново, слушатели. С нас в студиото е най-новата принцеса на попа, Пени Брайт. Добре дошла, Пени.

— Здрасти, Реджи.

— Ах, приятелите ми ме наричат Док. Док Боунс! — Тук той натисна един бутон и звуков ефект — тракащи кокали — отекна шумно в ушите й. Реджи се засмя, сякаш това бе най-забавното нещо, което бе чувал. — Нека поговорим първо за предстоящото ти турне. Ще ми кажеш ли какво да очаква публиката?

Твърда почва. С Джордж бяха упражнявали този въпрос отново и отново, така че лесно да може да отговори на въпросите за декорите, светлинното шоу, музиката, сбирките. Съблюдавайки отривистите английски тонове, които беше научила от майка си, тя се насили да се отпусне и да отговаря на въпросите уверено. Разгорещи се и почти съжали, че няма тя да отиде на турнето: дотогава истинската Пени щеше да се върне и забавната част щеше да остане изцяло за нея.

— А сега разкажи нещо за себе си — каза Реджи Боунс, боравейки с бляскавите светлини и цветове, без дори да поглежда към нея.

Ели се размърда в стола си, наведе се леко напред и се приготви.

— Ти си само на двайсет, но вече си постигнала много.

— Започнах да пея много малка.

— Кой те научи да пееш?

Това не го бяха обсъждали с Джордж.

— Баща ми — отвърна Ели, след като тишината се проточи прекалено дълго.

— О? — Диджеят погледна бележките си. — Мислех, че баща ти е бил шофьор на автобус.

— Той обичаше музиката. — Тя хвърли поглед към Джордж, който кимна почти незабележимо. — Някога самият той е бил обещаващ певец, но тъй като не е станал, мисля, че е вложил цялата си амбиция в мен.

Диджеят отново се консултира с бележките си.

— Тук пише, че двамата ти родители са мъртви.

— Точно така — отвърна Ели. Пени беше настоявала, че родителите й са мъртви във всичките си интервюта, веднъж бе казала на Джордж, че живите родители само създават проблеми. Ели се запита дали наистина родителите на Пени са мъртви и дали се притесняваха за нея.

— Ако днес бяха живи, мислиш ли, че щяха да се гордеят с теб?

Не, татко щеше да се ужаси.

— Мама би се гордяла с всичко, което правя — каза тя бавно. — Виж, татко по-рядко можеше да накарам да е доволен.

— Сериозно? Нямаше ли да се гордее, че си станала певица, след като той те е научил да пееш?

В главата й прозвуча гласът на баща й толкова ясно, сякаш седеше до нея, който съскаше неодобрително на немски.

Пеене? Това не е пеене! Звучиш, сякаш те душат! Това не е тембър, няма цвят, гласът ти се срива. — Объркана за миг, Ели пропусна въпроса на диджея.

— Моля? — успя да прошепне тя.

— Казах, че сигурно би се гордял. В края на краищата той те е научил да пееш.

— Много е компли… — Комплицирт. Сещаше се само за немската дума. Как беше възможно. Говореше гладко английски, мислеше на английски от дни. Комплицирт, комплицирт. Напрегна се за синоним, но сега езикът изобщо бе престанал да означава нещо. Секундите се нижеха в тъмната тиха кабина. Тя замръзна.

Джордж се намеси, навеждайки се към нейния микрофон.

— Пени няма да говори за семейството си — каза той строго.

— Сложни — изтърси тя накрая. — Чувствата ми към моето семейство са сложни. Джордж е прав. Предпочитам да не говоря за тях. — Тя се съвзе и се усмихна. — Бих искала да оставя миналото зад себе си, да гледам към бъдещето. Нека говорим за албума.

Реджи, долавяйки смута в кабината, премина бързо към следващия въпрос. След това дойде време за реклами и той ги остави насаме за няколко минути.

— Какво стана? — попита я тихо Джордж.

— Английският ми пропадна. За секунда.

— Мисля, че това ще се оправи с времето.

— Може би трябва да изчакаме още някоя седмица, преди да давам следващото интервю. Трябва да свикна, да… — Тя притисна ръка към челото си, разочарована от себе си. Трябваше да е по-добра.

Джордж усети отчаянието й и я потупа по рамото: жест, който не можеше да бъде определен дали е от привързаност, или е по-скоро механичен.

— Мисля, че идеята е добра. Ще отменя петъчното и ще се съсредоточим върху репетициите.

Реджи Боунс се върна с усмивка на устата.

— Няма да повярвате — каза той. — Навън се е събрала тълпа. Чули са, че интервюто е на живо и са дошли право тук. Може би ще трябва да подпишете някой и друг автограф на излизане.

Джордж й се усмихна и тя усети как я залива вълна от умора.

— Нека чуем новия ти сингъл — каза водещият и пусна песента директно след рекламите.

Ели почака и гласът на баща й отново се върна при нея. Тя с усилие на волята го отблъсна.

Съжалявам, татко — произнесе наум. — В момента не мога да те слушам.

* * *

Телефонът иззвъня рано сутринта. Джордж се събуди, сърцето му туптеше бързо. По това време можеше да са само лоши новини.

— Аз ще се обадя — каза той и стана. — Не се тревожи.

Отиде в дневната и светна лампата.

— Ало?

— Сеньор Фелоус, има лоши новини. — Естрела. Кръвта му се смръзна.

— Какво е станало?

— Пени избяга.

— Какво? Как така?

— Мисля, че е прескочила през балкона.

— Прескочила… — Той понижи глас до дрезгав шепот. — Естрела, балконът е висок двайсет стъпки.

— В градината имаше чаршафи. Вързала ги е един за друг. Не знам къде е заминала, тъмно е… Какво искате да направя?

Умът на Джордж препускаше лудо. Пени — избягала? Невъзможно.

Айла стоеше на прага на стаята, изглеждаше бледа и любопитна. Той покри слушалката с длан и й каза:

— Върни се в леглото. По работа е.

— В момента е три след полунощ — каза тя с подозрение в гласа. — Пени ли е?

— Не, друг е — отвърна той. — Знаеш, че в тази работа няма край на работното време.

Устните й се свиха в тънка черта, но независимо от това тя се обърна и излезе. Той върна вниманието си към Естрела.

— Намерете я. Извикайте всеки, който според вас може да помогне. Няма начин да е стигнала далече. Намерете я.

— Ще направя всичко, каквото мога, сеньор Фелоус. Но вие трябва да дойдете.

— Ще взема първия възможен полет. Естрела, не сте проявявали жестокост към нея, нали?

— Направих това, което трябваше да направя — изпухтя тя оправдателно. — След още три-четири дни…

Джордж въздъхна, не беше време за спорове.

— Само я намерете. Ще дойда колкото е възможно по-скоро.

Той затвори и отиде да приготви багажа си за пътуването в Испания.