Ричард Касъл
Адска жега (9)

Девет

Когато на следващата сутрин Хийт излезе изпод душа и откри Руук пред компютъра на масата в хола, тя застана зад стола и сложи ръце на раменете му.

— Има нещо дълбоко нечестно в устройството света. Не бива да ти плащат такива пари за работа, която вършиш по бельо.

Щом го докосна, Ники усети как напрежението изтича от мускулите му. Той свали ръце от клавиатурата, посегна назад и нежно обхвана бедрата й. После отпусна глава назад между гърдите й и вдигна очи към нея.

— Мога да сваля бельото, ако ще се почувстваш по-добре — каза той.

— Ще се почувствам много по-добре, но току-що получих есемес, че ще ми доведат наркопласьор за разпит — отвърна тя, наведе се и го целуна по челото. — Освен това днес е устният ми изпит. Последното препятствие преди повишението.

— Мога да ти помогна с… устната част. — Тя само го изгледа и той се обърна към нея с невинно изражение. — Какво?

— Кажи ми, Руук, в речника има ли поне една дума, която средностатистическият мъж да не може да превърне в порнографска?

— „Четиристишие“. Да не говорим за „скрабъл“. Изобщо не става за целта, опитвал съм безброй пъти. — После той добави: — Предвид всичко, което стана, не може ли да поискаш отсрочка?

— Може. — Истината беше изписана на лицето й, Ники нямаше да се отпусне. — Обаче няма да го направя. — Тя посочи към лаптопа му. — Нали каза, че си завършил статията за търговията с оръжие? Това да не е поредната ти арлекинка, г-це Сейнт Клеър?

— Не, доста по-лековато е.

— Какво е?

— Предпочитам още да не казвам. — Той затвори капака на компютъра и се изправи. — Носи лош късмет. — Руук я притегли към себе си и те се целунаха. Беше нежен и внимателен, успокояваше я. — Добре ли си тази сутрин?

— Не, но ще преживея деня.

— Варя кафе — каза той и тръгна към кухнята, но тя го задържа.

— Благодаря ти за снощи. Държа се като… приятел.

— Винаги и навсякъде, Ники Хийт — отвърна той и двамата пак се целунаха.

Тя се облече, докато той наливаше кафето и изстискваше портокалов сок. Ники се появи с объркано изражение, стиснала телефона си.

— Искаш ли да чуеш нещо странно? Току-що прослушах гласовата си поща в офиса. Едно от съобщенията е от туристическия агент, при когото пратих капитан Монтроуз. Каза, че новината й се струва невероятна, особено при положение че вчера е говорила с него. Резервирал си място на круиз до островите.

— Вчера? — Когато тя потвърди, Руук плесна с ръце и каза: — Джон льо Каре! — Доловил объркването й, той добави: — Нали си чела Джон льо Каре? „Шпионинът, който дойде от студа“, „Вечният градинар“… О, и „Съвършеният шпионин“ — направо невероятна книга! Само че… първият му роман е „Зов към мъртвите“. Откриват тайния агент мъртъв, твърдят, че е самоубийство. Тази теория обаче се разпада, защото предишната нощ е поръчал да го събудят по телефона. Схващаш ли логиката? Кой поръчва да го събудят, ако смята да се самоубие?

— Да — каза тя. — И кой си купува билет за круиз? При това говорим за Монтроуз. — Тя се намръщи. — Точно сега? И то сам?

Тя се замисли върху странните обстоятелства, но Руук я прекъсна.

— За две секунди ще се облека.

— Защо?

— За да дойда с теб — обяви той. — Чака ни работа, теорията за самоубийството е дупка до дупка. О, съжалявам. Неподходящо се изразих, прости ми, но започвам да набирам скорост.

— Ами, спри се. Нали обсъдихме това, ти вече не ме придружаваш. Сега не може да идваш с мен, случват се твърде много неща.

— Няма да ти преча — каза той, но погледът й го принуди да добави: — Много.

— Няма да стане. Освен това вече е твърде сложно. Гледат ме под лупа и може да им се стори непрофесионално.

— Защо, и лейтенантите си имат гаджета.

— Може, но не работят заедно с тях. — Тя видя как челюстта му се стегна. — Защо е толкова важно за теб?

— Заради вчера. Искам да те наглеждам.

Ники се приближи и го прегърна.

— Руук, това е толкова…

— Сладко?

— Щях да кажа „глупаво“.

* * *

Вратата на стъкления кабинет вече не беше запечатана и когато Хийт влезе в общия офис, там я очакваха двамата Мъже в черно от „Вътрешни разследвания“.

— Затворете — каза Лъвел, онзи с ъгловатото лице и остри птеродактилски черти, който седеше зад бюрото. Партньорът му, Делонгпри, беше кацнал на шкафа, зад празния стол, но така, че Лъвел да го вижда — така двамата можеха да си правят знаци. Ники забеляза, че дебелият нехайно е избутал снимките на съпругата на Монтроуз, за да отвори място за задника си.

— Имаме няколко въпроса към вас относно началника ви — започна Лъвел, щом тя седна.

— Тоест, има нещо, което не знаете? Достатъчно време го разследвахте.

Той се усмихна търпеливо.

— Това, че сме от „Вътрешни разследвания“, не ни прави врагове, детектив Хийт, би трябвало да го знаете.

— Така че не се зъбете толкова — добави Делонгпри и прозвуча точно като враг. Или като лошото ченге, Лъвел явно щеше да играе доброто.

— Как мога да помогна? — попита тя.

Започнаха с общи въпроси — откога се познават, мнението й за работата на Монтроуз, как би определила лидерството му през годините. Хийт беше искрена, но резервирана. Работата на тези мъже беше да търсят паяци в мазето и тя не искаше допълнително да очерня репутацията на капитана. Всъщност беше доволна, че има възможност да заяви, че Монтроуз е бил изключителен шеф, както и добър човек, което не беше незначителна подробност. Доброто впечатление, което си мислеше, че създава обаче бе използвано срещу нея.

— Явно сте имали чудесни отношения — каза Лъвел.

— Така е.

— Тогава какво стана? — Той наклони глава и я огледа над извития си праисторически нос. Не получи отговор и каза: — Стига, той е откачил. Защо и кога?

Ники бе провеждала достатъчно разпити, за да си даде сметка, когато я насочват.

— Не знам дали съм съгласна с избора на тези думи.

— В такъв случай използвайте свои — каза Лъвел, а Делонгпри добави:

— За нас е много важно да се чувствате комфортно.

— Не знам дали бих казала, че той откачи — започна тя. — Беше по-скоро бавна промяна. Стана малко по-напрегнат, това е. Проявявах разбиране заради смъртта на жена му.

Не знаеше кое взема връх — инстинктът да защити паметта му или недоверието й към тези двамата.

— Затова ли вчера — попита Лъвел, — сте казали на отряда, че… — Той отвори тефтера си. — „Капитанът напоследък е доста странен, но трябва да призная, че това не го разбирам“?

Хийт се зачуди кой им е разказал за това. Имаше известна представа.

— Извън контекст е, мисля, че го казах, когато той изчезна.

Лъвел вдигна тефтера и повтори:

— „Капитанът напоследък е доста странен…“. Виждам предостатъчно контекст. И чух, че двамата сериозно сте се сдърпали тук вчера сутринта. Имало крясъци, удари с юмруци по бюрото… Е?

— Той беше под напрежение. Тормозеха го за целевите стойности.

— Да, това и на нас ни го каза — каза Делонгпри. — Обаче защо ви е надничал под полата?

Хийт знаеше, че цели да я ядоса и пренебрегна последното изречение. Вместо това им подхвърли нещичко.

— Имахме известни различия за един от моите случаи.

Беше готова да каже съвсем малко и да се придържа към общото, но те имаха други планове.

— Онзи със свещеника, нали? Смятали сте, че той някак си е замесен в убийството, това ли го вбеси?

Хийт беше зашеметена. Докато се мъчеше да измисли отговор, се намеси Делонгпри.

— Самосиндикално е претърсил дома на пастора, нали? Сметнали сте го за подозрително.

После Лъвел я довърши с фразата:

— Освен това е пречил на разследването ви, блокирайки важни аспекти от него.

— Което е много съмнително, защото разпечатките от телефона на жертвата показват, че с Монтроуз са се познавали — каза партньорът му.

Тези двамата бяха много изчерпателни.

— Щом сте наясно с всичко това, какво искате от мен?

— Искаме още — отвърна Лъвел, надигна се от стола, разгъвайки всичките си 190 сантиметра и седна върху бюрото. Приглади тънката си черна вратовръзка и изгледа Ники отвисоко. — Искаме да знаем какво друго не ни казвате.

— Очаквате да говоря гадости за началника си ли?

— Очакваме да съдействате на отдела ни при разследването, детектив Хийт.

— Бил е забъркан в нещо, да чуем какво знаете — довърши Делонгпри.

Ники погледна от единия Мъж в черно към другия. Бяха се разположили така, че докато следеше разговора им, тя имаше чувството, че наблюдава игра на тенис.

— Нищо не знам извън онова, което вече споменахте.

Това беше по-скоро вярно. Останалото беше косвено, като например порязания пръст на капитана. Делонгпри напевно отвърна:

— Глу-пос-ти.

Тя не се обърна към него. Вместо това отправи спокойния си отговор към Лъвел.

— Аз се занимавам с факти. Ако искате слухове, отново разпитайте детектив Хайнзбърг. Аз смятам да открия кой уби шефа ми.

— Да откриете кой го е убил ли? — Лъвел вдигна вежди и бръчките върху огромното му чело изписаха буквата Л. — Никой, той сам го е направил.

— Нямате доказателства за това.

— Вие току-що ни ги предоставихте — каза той, стана от бюрото и обиколи стаята, като подчертаваше всяко изречение, изправяйки по един пръст от свития си юмрук. — Съпругата на почтен, строг, но справедлив капитан е убита и той откача. Подхлъзва се, не може да се справи с напрежението и глутницата вълци от „Полис Плаза“ 1 се нахвърля върху него, предизвиквайки още по-голям хаос. Може би се е изкушил, може би е бил бесен на системата, но във всеки случай той се забърква в нещо — все още не знаем какво, но със сигурност ще разберем. И когато вие… неговото протеже… го разкривате и му разказвате играта вчера, той има чувството, че светът му се е сринал. — Лъвел щракна с пръсти. — След срещата ви си тръгва и налапва пищова.

Ники скочи на крака.

— Чакайте, мен ли обвинявате?

Лъвел се усмихна и в бузите му се впиха дълбоки вертикални бръчки.

— Дайте ми причина да смятам, че греша.

— Дотогава — добави Делонгпри, — ще трябва да живеете с тази мисъл.

* * *

Хийт си даде сметка, че някой я наблюдава и отмести втренчения си поглед от плуващия скрийнсейвър. Беше Очоа.

— Проверих лекаря, написал странната рецепта на отец Граф. Адресът е пощенска кутия и никой не е чувал за него.

Ники се отърси от тежката утайка, полепнала по нея след срещата й с „Вътрешни разследвания“.

— Има ли разрешително за Ню Йорк?

— Имал е, но е малко сложно — отвърна следователят. — Преди десет години е починал в старчески дом във Флорида.

Телефонът й иззвъня. Обаждаше се Хайнзбърг, за да й каже, че са довели наркопласьора.

 

 

— Никога преди не съм го виждал — каза Алехандро Мартинес и плъзна снимката на Серджо Торес обратно към Хийт, която забеляза колко деликатни са ръцете му. Дори маникюрът му беше безупречен.

— Сигурен ли сте? — попита тя. — Според досието е бил арестуван в Бронкс и Уошингтън Хайтс. Горе-долу по това време сте излезли от затвора.

— Уверявам ви, оттогава не съм продавал наркотици, нито съм се събирал с престъпници. Освободен съм условно и това би нарушило правилата. — Той се изкиска. — Град Осининг има много предимства, но нямам намерение да се връщам там.

Ники огледа този изискан баровец с подчертано континентален вид и се зачуди колко ли кръв е събрал под чистите си лакирани нокти, докато го спипат. На 62 години приличаше на достолепен джентълмен от сапунена опера — с достойно прошарени слепоочия и костюм „Хюго Бос“. Кой би заподозрял колко живота е съсипал и от колко трупа се е отървал, тъпчейки ги в празни петролни варели и варни ями?

— Изглежда, че оттогава насам животът се е отнесъл добре към вас — отбеляза тя. — Скъпи дрехи, бижута… Харесва ми гривната ви.

Мартинес свали гривната с монограм от дясната си китка и й я подаде, за да й позволи да се наслади на тежкото, обсипано със скъпоценни камъни сребро.

— Хубава е — каза тя. — Това какво е, изумруди ли?

— Да. Харесва ли ви? Купих я от Колумбия. Видях я, докато бях там по работа и не можах да й устоя.

— Наскоро ли я взехте?

Хийт не разпитваше, защото смяташе да си купува бижута. Вършеше си работата.

— Не. Положително сте наясно, че условията на освобождаването ми не позволяват да напускам страната.

— Но определено можете да си позволите една-две такива гривни, г-н Мартинес, явно имате доста пари.

— Опитът ми в „Синг Синг“ ме накара смирено да размисля върху парите и ползата от тях. По мой собствен начин се опитвам да използвам богатство, което успях да спестя, като оръжие на доброто.

— Това отнася ли се до парите, спечелени от дрога? Имам предвид сумата от няколкостотин хиляди, която спечелихте в Атлантик сити през 2003-та.

Мъжът не се притесни.

— Нямам никаква представа за какво говорите.

Ники посегна към стола до себе си и премести отворените кутии с пари върху масата.

— Това ще опресни ли паметта ви?

За пръв път, откакто бе влязла в стаята, Хийт видя как фасадата му се пропуква. Не много, но очите му се стрелнаха първо на едната страна, а после — на другата.

— Не? Нека ви помогна. Тези пари са от сделка, включена във вашия апартамент над едно казино. Купувачът е бил агент на УБН под прикритие. Дошъл е при вас с микрофон и е трябвало да излезе със сак, пълен с кокаин, но вместо това се е появил в един ров в Пенсилвания три седмици по-късно.

Чаровният блясък в очите му изчезна, погледът му стана суров, но той не каза нищо.

— Нека ви покажа още нещо — каза Ники и му подаде снимка на отец Граф.

— И този не го познавам.

Лъжеше. Колкото и да беше хладнокръвен, Мартинес се издаваше по обичайния начин — премигваше, устата му пресъхна.

— Погледнете отново, мисля, че го познавате.

Той хвърли още един кратък поглед и й върна снимката.

— Опасявам се, че не е така.

— Имате ли представа как парите са се озовали у него?

— Спомнете си отговора на предишния ви въпрос. Не го познавам.

Ники разказа на бившия престъпник за убийството на свещеника и го попита къде е бил онази нощ. Той се замисли, вторачен в тавана, и прекара тебеширен език по коронките си.

— Доколкото си спомням, бях на вечеря. Да, в „Ла Гранюи“. После се върнах в апартамента си и прекарах остатъка от нощта там. Взех под наем „Спектър на утехата“ на блу рей. Вие спокойно можете да играете момиче на Бонд, следователю.

Хийт пренебрегна коментара, но си записа алибито му. Събра кутиите с парите и се приготви да стане, после ги остави обратно на масата и отново отвори тефтера.

— А къде бяхте вчера между 11 сутринта и 2 следобед?

— За всички убийства в Ню Йорк ли възнамерявате да ме обвините?

— Не, г-н Мартинес. Стигат ми само тези две.

* * *

След като занесе парите в склада, Ники се върна в общия офис, за да прослуша съобщенията си, преди да тръгне за устния изпит. На прага спря и невярващо се огледа. От „Вътрешни разследвания“ напълно бяха опразнили кабинета на капитан Монтроуз. Не бяха оставили нищичко.

* * *

Късно същия следобед на „Полис Плаза 1“ повикаха Хийт по име. Тя остави списанието, върху което не бе успяла да се съсредоточи и влезе в изпитната стая. Беше точно такава, каквато си я представяше, докато се готвеше за устния изпит. Колеги, които го бяха държали, й казаха какво да очаква — осветена с флуоресцентни лампи класна стая без прозорци, където петима изпитващи — група от действащи капитани и администратори — седяха на дълга маса, срещу която бе поставен един самотен стол — нейният. Щом седна и ги поздрави, динамиката се промени и внезапно й напомни за сцената със съдиите от балетното училище във „Флашданс“. Де да можеше да вземе изпита, като покаже някоя стъпка…

— Добър ден, детектив Хийт — започна главният администратор от „Личен състав“. В Ники се надигнаха вълнички предизпитна тревога. — Всеки член на изпитната комисия ще ви зададе въпроси с отворен край, отнасящи се до отговорностите на един лейтенант от Нюйоркската полиция. Можете да им отговорите по избран от вас ред. Всеки от нас ще ви постави оценка и ще съберем резултатите, за да определим дали кандидатурата ви е подходяща. Разбирате ли процедурата?

— Да, сър, разбирам я.

И изпитът започна.

— Според вас коя е най-голямата ви слабост? — попита жената от „Връзки с общността“. Това си беше капан — ако кажеш, че нямаш слабости, ти отнемат точки заради арогантност. Ако обаче назовеш недостатък, който се отразява на работата ти, може спокойно да си излезеш веднага.

— Моята слабост е — започна Ники, — че държа твърде много на работата си, което се отразява на личния ми живот. Това е защото за мен не става дума за работа, а за кариера. Или по-точно за мисия. Управлението е моят живот. Да служа на жертвите, рамо до рамо с колегите си…

Това, че говореше от сърце, успокои сценичната й треска. Доволните изражения на изпитващите й подсказаха, че е на прав път и това също й помогна да остане хладнокръвна.

Тъй като вече беше съсредоточена и спокойна, въпросите, които й зададоха през следващия половин час, приличаха повече на искрен разговор, отколкото на важен изпит. Ники умело отговаряше на запитвания както за евентуалното й отношение към подчинените й, така и за мнението й за мултикултурализма на работното място, сексуалния тормоз и това кога да разрешава и кога да не разрешава авто преследвания.

Изпитът наближаваше към края си, когато един от съдиите, капитан от Статън Айлънд, чийто език на тялото подсказваше, че е единственият, който се съмняваше в нея, каза:

— Разбирам, че онзи ден сте убили човек.

— Мисля, че са двама, сър, но потвърдихме само за единия.

— Какви са чувствата ви по този повод?

Ники направи пауза, преди да отговори — знаеше, че и този въпрос е подвеждащ.

— Изпълнени със съжаление. Ценя живота и убийството е… и винаги ще бъде… последен вариант, но ако обстоятелствата са такива, съм длъжна да реагирам.

— Смятате ли, че схватката е била справедлива?

— При цялото ми уважение, капитане, ако някой търси честен бой, по-добре да не вади оръжие срещу мен.

Съдиите удовлетворено си кимнаха един на друг и подадоха листовете с оценките на модератора. Той ги прегледа и каза:

— Ще трябва да ги изчислим, разбира се, но мога убедено да заявя, че се справихте отлично, детектив Хийт. Като имаме предвид отличната ви оценка на писмения изпит, имам чувството, че ще получите добри новини и то скоро.

— Благодаря ви.

Администраторът от „Личен състав“ каза:

— Не искам да слагам каруцата пред коня, но мислили ли сте да поемете командването на вашия участък?

— Не.

Той се ухили.

— Аз бих.

* * *

Точно в 9 сутринта на следващата сутрин детектив Хийт застана на рецепцията във фоайето на сградата „Терънс Кардинал Кук“ в Сътън Плейс. За Ники беше странно да се намери точно в Епархията, докато се бореше с лекия си махмурлук и приятната мускулна треска след страхотната нощ с Руук. Той беше настоял да отпразнуват подобаващо успеха й на устния изпит и донякъде го бяха сторили. В гърдите й се надигна топло чувство при мисълта каква късметлийка е — в живота й присъстваше мъж, който винаги побягваше към светлината, щом се спуснеше мрак. Спомни си как го разсмя, крещейки „Четиристишие“ в критичен момент в леглото и на лицето й изплува унесена усмивка.

Когато вратите на асансьора се отвориха на деветнайсетия етаж, където бяха канцелариите, там я чакаше един асистент с кафяв костюм, който се представи като Роланд Джаксън.

— Монсиньорът ви очаква — заяви той.

Носеше цял куп кафеникави пликове в едната си ръка, с другата й направи знак да го последва към най-близката врата и докато влизаха, обяви:

— Детектив Хийт пристигна!

Хванаха монсиньора точно докато обличаше черното си сако и когато дойде да се ръкува и с двамата, той още нагласяше единия лакът.

— Здравейте, аз съм Пийт Линч.

— Благодаря ви за отделеното време, монсиньор — отвърна Ники, връщайки топлата му усмивка. Макар че беше жадна, отказа и кафето, и чая и тримата седнаха на скромните столове до бюрото му.

— Доколкото разбирам, става дума за Джери Граф — каза монсиньор Линч и лицето му се помрачи. — Такава потресаваща загуба. Където и да се случи, подобно нещо ще окаже влияние, но то е особено дълбоко в нашето братство. Би трябвало да ме разбирате, чух, че и вие сте загубили един от своите. Молим се и за него.

Тя му благодари и отново насочи разговора към отец Граф.

— Тъй като вие отговаряте за всекидневните дела в Епархията, исках да ми помогнете да добия представа за него като пастор. Наясно ли сте дали е имал проблеми?

— Какви например?

— Ами, например финансови разминавания в счетоводството на енорията. Конфликти с енориашите или с някого тук? Непристойно поведение… от какъвто и да е характер?

— Можете да го изречете, следователю. Сексуални злоупотреби ли имате предвид?

— Да.

Ники си даде сметка, че се взира в монсиньора, а после го изучава.

— Не и такива, с които да съм наясно.

Той отмести поглед и свали очилата с телени рамки, за да потърка основата на носа си между палеца и показалеца си.

— Роланд извади счетоводните книги. Откри ли нещо нередно в тях, Роланд?

— Не, нищо подобно — отвърна г-н Джаксън, потупвайки папките в скута си. — Балансът винаги излиза, енориашите му много го обичаха и не беше замесен в никакви скандали.

— Ами свещеникът, когото сте отстранили? За когото казват, че е тормозил сексуално онези момчета?

Челото на монсиньора леко заблестя и двамата мъже си размениха бегъл поглед.

— Отец Шей — ненужно поясни Роланд Джаксън.

— Това поведение е бич за светата църква. Както споменахте, ние отстранихме този свещеник веднага. В момента е в изолация и получава помощ в специализирана програма, далеч от която и да е енория и особено от деца. — След това монсиньор Линч добави: — Вероятно ще му бъдат повдигнати криминални обвинения. Така и трябва.

— Чух, че един от родителите е обвинил отец Граф в укриване на случая — каза Хийт.

— Имате предвид г-н Хейз — каза той и отново си сложи очилата. — Можете ли да си представите болката на един родител, когато невинното му дете стане жертва на сексуално посегателство?

— Немислимо е — каза тя. — Исках да разбера дали знаете за конкретни заплахи, които г-н Хейз е отправил към отец Граф.

Джаксън разтвори папките и извади разпечатка на имейл.

— Преди около месец и половина отец Джери получи това.

Той подаде листа на Ники — плътно изписан и изпъстрен с обиди и обвинения. Последният ред гласеше: „Чували ли сте за нещо, наречено «тикритска^[1] поправка»? Аз съм чувал, падре. Страдате, докато започнете да молите за смърт, а после страдате още малко. Всъщност, много. Най-хубавото идва, когато замолите бога за милост, а той се изплюе върху мизерната ви прогнила душица.“

— Монсиньор Линч — каза Хийт, — това не е просто конкретно, той е бил убит именно така. Не го ли приехте сериозно?

— Разбира се, детективе, ние не пренебрегваме заплахите просто така. Гневът на г-н Хейз обаче беше напълно разбираем. Освен това не само отец Граф получи такъв имейл, така че нямахме причини да се съсредоточим върху него.

— И отец Шей получи нещо много сходно, разбира се — подкрепи го Роланд Джаксън.

— Аз също — каза монсиньорът.

— Защо не съобщихте в полицията?

— Надявахме се да разрешим проблема като вътрешен.

— И добре ли ви се получава? — попита Ники, а монсиньор Линч придоби уморен, пораженчески вид.

— Права сте и това вече много пъти ни се изясни, детектив Хийт, повярвайте ми. — Той наведе очи и после отново я погледна. — Имате ли представа какво е да обичате една организация толкова много, че да я възприемате като свое семейство? Като всяко семейство обаче и тя си има недостатъци, които ви нараняват, но вие ги понасяте, защото вярвате в нейното величие?

— Мисля, че имам представа — отвърна тя.

* * *

Когато Ники бутна въртящите се врати и излезе на Първо авеню, острият вятър вледени лицето й. Беше толкова силен, че тя трябваше да се приюти до тъмносивата мраморна стена, за да различи гласа на заместник-комисар Ярбъро иззад съскането на мобилния си телефон.

— Моментът неподходящ ли е, Ники?

— Не, в момента тропам по паветата.

— Което няма да продължи още дълго, ако онова, което чувам, е вярно. След устния ти изпит днес цялата сграда говори за теб. Мисля, че те чакат по-големи отговорности от това да разхождаш ботушите си на студа.

Край нея профуча пожарна, надула и клаксона, и сирената. Ники затисна едното си ухо, обърна се към стената и щом врявата се разнесе, отвърна:

— Страхотно. Признавам, останах с чувството, че мина добре.

Филис Ярбъро се разсмя.

— Много деликатно, хареса ми. Ще ти кажа какво мисля — не само ще получиш повишението, но предвид внезапната липса на ръководство в управлението ви може много бързо да те направят капитан, за да заемеш мястото на Монтроуз. Поне така се говори. Нищо не е решено, но те предупреждавам да не си запълваш графика. Възможно е всеки момент да ти се обадят. — Докато сърцето на Хийт бясно блъскаше, заместник-комисарят каза: — Не се тревожи, Ники. И двете знаем, че ще се справиш.

* * *

Бирария „Морски изглед“, най-близкото до Съдебна медицина заведение, започваше да се пълни с хора заради обедната почивка, така че вместо да чакат за маса, Ники Хийт и Лорън Пари седнаха на високите столове пред бара. Храната беше учудващо добра за кръчма и в менюто винаги имаше по нещо авантюристично. И двете поръчаха специалитетите от черната дъска — Ники поиска лучена супа, а приятелката й се разпаса и каза, че ще опита бургера с месо от лос.

След като Хийт й разказа за резултатите от изпита и обаждането на Филис Ярбъро, Лорън я поздрави, но й се стори унила. Каза, че въпреки добрите новини много се тревожи за Ники след изпитанието в Сентръл Парк. Следователката хвърли поглед към Втора улица, където Дзверът седеше в колата си и я увери, че се чувства достатъчно сигурна.

— След обяд отивам на най-безопасното място в Манхатън. Семейство Монтроуз нямаха никакви роднини, така че ще се отбия на „Полис Плаза“ 1, за да видя как мога да помогна с погребението.

Храната пристигна, патоанатомът разполови бургера си и попита:

— Значи нямат роднини, нито деца?

— Кучето им беше като дете.

— Какво куче?

— Дългокосмест дакел, също като твоя.

Хийт извади парче разтопено сирене от лъжицата си видя как зъбчатите колела в главата на приятелката й се завъртат.

— Д-р Пари, преди да си наумите, че е време Лола да си има по-голяма сестра, имайте предвид, че Пени е при съседката на капитана и тя иска да я задържи.

— Пени… — каза Лорън. — Сигурно е много сладка.

— Подскачащо космато сладурче — отвърна Ники и се замисли. — Поредната причина теорията за самоубийство да ми изглежда слаба. Капитанът обожаваше Пени. Каквото и да е станало, той не би могъл просто да я зареже.

— Ако ще се опитваш да промениш посоката точно с този довод, желая ти успех — каза Лорън. — Нещата вече са набрали инерция. Липсват само подписите и печатът под изявлението за самоубийство.

Ники се вгледа в приятелката си.

— Съмнения ли долавям в гласа ти, или си внушавам?

— Аз съм учен, скептицизмът ми е втора природа.

— Но…

Лорън Пари остави недовършения бургер и попи устата си със салфетка.

— Траекторията на куршума не ми харесва. Вписва се, но според мен твърде много криви напред и наляво. Освен това изстрелът е бил в брадичката.

И двете знаеха, че повечето самоубийци намаляват шансовете да оживеят, като пъхат цевта в устата си. Затова ченгетата използват жаргонния израз „лапнал пищова“. Лорън явно усети, че Ники мисли усилено, защото добави:

— Да, по ръката му имаше следи от барут.

Хийт бутна супата си встрани и се взря през прозореца, потънала в мисли.

* * *

Изражението на лейтенанта, когато му показа списъка си, трябваше да й подскаже, че нещо не е наред.

— Разбирам… да. Един момент, моля.

Погребалният агент на управлението отиде до бюрото в дъното на малкия си кабинет и набра някакъв номер, без да сяда. Докато чакаше, Ники разгледа Почетния списък на загиналите, чиито имена бяха увековечени върху сребърните паметни плочи, покрили стените на приемната. Снимки в рамки проследяваха историята на погребенията в Нюйоркската полиция — от кафеникави до черно-бели, цветни и дигитални. Тя прегледа списъка си, в който изброяваше хора, които да се изкажат и предлагаше да бъдат включени гайди от Изумруденото общество^[2], както и хеликоптер, който да прелети по време на церемонията, защото преди да стане следовател, капитан Монтроуз бе служил във въздушен отряд.

Лейтенант Прескот се върна.

— Желаете ли да седнете?

— Проблем ли има?

Изражението му стана сериозно.

— Детектив Хийт, оценявам желанието ви да ни помогнете с погребението на капитан Монтроуз, но плановете ни не включват нищо толкова… мащабно… в този конкретен случай.

— Заради хеликоптера ли? Виждала съм да се прави, но това е само предложение.

— Честно казано — поясни той със симпатия в очите, — плановете ни не включват нито едно от предложенията ви. — Ники се намръщи и той добави: — Е, може би изказване от… от вас, ако желаете.

Някой влезе и когато се обърна, Хийт видя Хамнър, по риза и вратовръзка.

— Трябваше да ми позвъните, Хийт, щях да ви спестя пътуването дотук.

— Вие какво общо имате? — попита тя, но насочи въпроса към Прескот.

— Аз му се обадих — обясни лейтенантът. — В случаи, подлежащи на интерпретация, се консултираме с Комисаря по юридическите въпроси.

— Не ми е ясно какви са интерпретациите — каза Ники.

— Съвсем просто е — отвърна Чукът. — Трябва да решим дали се полага погребение с почести в случай, когато покойникът не е загинал на служба. Кучетата пазачи в бюджетния отдел веднага хукват към съда, ако общината харчи фриволно.

— Фриволно?!

Хамнър разпери ръце.

— Успокойте се, само цитирам! Хората, които биха ни съдили използват тази фраза — и нея, и по-лоши от нея. Въпреки това е факт, че да погребваме с почести полицай, извършил самоубийство, чиито подозрителни действия може би го въвличат в убийство…

Той поклати глава.

— Не вярвам на ушите си — каза Ники. — Става дума за ветеран, за командир, награждаван с медали. Все още не са отсъдили, че става дума за самоубийство. И какви са тези работи за „подозрителни действия, които може би го въвличат в убийство“?

— Ами, от вас го чух. Да, съобщиха ми за срещата ви с „Вътрешни разследвания“ тази сутрин.

Хийт беше зашеметена. Изопачаваха собствените й думи.

— Това е недопустимо. Погребение без почести? Какво точно планирате, Зак, картонена кутия и количка от супермаркет?

Прескот се намеси, за да потуши бурята.

— Предлагаме много хубава церемония в дом на покойниците в близост до жилището му, и ескорт с мотоциклети до парцел в близост до този на съпругата му.

— Това ли е последната ви дума?

— Да, освен ако някой друг ще плаща — отвърна Зак.

— Това е обидно.

— Така става, когато постъпиш като страхливец.

— Г-н Хамнър… — предупреди го Прескот, но Ники не смяташе да млъкне.

— Край — заяви Хийт. — Знам как да постъпя. Ще оповестя всичко.

— Нищо подобно няма да правите — каза Хамнър. — Знаете ли какви щети ще нанесете, ако говорите с медиите?

— Силно се надявам да сте прав — каза тя и си тръгна.

* * *

Когато се върна в общия офис, Ники още беше бясна. По пътя към управлението разказа всичко на Руук по телефона и въпреки че се беше успокоила, когато оповести пред целия отряд каква унизителна плесница е получил Монтроуз, гневът й се разпали отново. Думите на монсиньора за вярата в семейството въпреки недостатъците му не й помогнаха особено.

Затова Ники Хийт постъпи така, както винаги постъпваше при подобни обстоятелства — посвети се на работата си.

— Докарайте Лорънс Хейз веднага щом се върне в Ню Йорк — каза тя на детектив Роули. — Отправил е напълно конкретна писмена заплаха към отец Граф и искам да ми го доведете веднага.

Тя му даде копия от разпечатания имейл, за да ги раздаде на останалите.

— Леле… — реагира Роули, докато го четеше. — Отивам.

— Имам новина, от която може да ти стане малко по-добре — каза Очоа. — Постоянно се чудех защо икономката на отеца, г-жа Борели, се държи толкова странно, когато стане дума за тайнствения гост. — Той посочи непознатия мъж на снимката от „Роби на удоволствието“. — Затова пуснах името й в базата с известни нарушители.

— Чудесна идея — каза Шарън Хайнзбърг, чиято отговорност беше да открие кой е и на която това явно не бе хрумнало.

— Както и да е — продължи Очоа, сякаш Шарън не се беше обадила, — излезе ми един Пол Борели, в Бенсънхърст. Нищо сериозно, задържан е няколко пъти за притежание на марихуана и размирно поведение.

Той й подаде снимка, която доста приличаше на тази на дъската.

— Син ли й е?

— Племенник.

— Достатъчно е, за да се засрами леля му. Посетете го — нареди Хийт и закачи снимката на дъската до тази от клуба. — Добро хрумване, между другото.

— Да — каза детектив Хайнзбърг. — Добро хрумване.

* * *

Когато Ники се прибра и отвори вратата на апартамента си, тя се удари в нещо и след няколко сантиметра заседна.

— Бау — каза Руук от другата страна. — Изчакай малко. После я отвори широко — държеше отвертка, а до краката му имаше столче.

— Какво правиш? — попита тя.

— Имам изненада за теб — оповести и той посочи мястото над вратата, където беше монтирал безжична камера тип „червило“. — Е? Какво мислиш?

— Бебе-кам, Руук?

— Поправка: Ники-кам. След като колегите ти взеха отпечатъци, реших, че ти трябва допълнителна сигурност и се отбих в шпионския магазин на „Кристъфър“. С часове мога да вися там. Най-вече защото от всеки монитор ме гледа собствената ми физиономия — поясни той и застана пред огледалото в антрето. — Ама много съм привлекателен, нали?

Тя мина покрай него и погледна към камерата.

— Не си я монтирал зле.

— О-о, това е като в порнофилм, аз съм небрежният майстор — усмихна се Руук. — Както знаеш, в работата ми няма нищо небрежно.

— Не, много си прилежен. Направо си кандидат за служител на месеца.

Тя го целуна и отиде до плота, за да остави пощата, която беше донесла заедно с вечерния вестник.

— Какво предпочиташ за вечеря? Да поръчаме или да излезем?

Когато Хийт не отговори, той се извърна. Лицето й беше пребледняло.

— Какво?

Руук застана до нея пред плота, на който лежеше вечерният брой на „Леджър“. Щом видя заглавието на първа страница, той погледна към Ники, но не посмя да я прекъсне. Хийт беше прекалено зашеметена от написаното.