Ричард Касъл
Адска жега (15)

Петнадесет

Макар че нямаше достъп до файла „Хъдълстън“, Ники разполагаше с най-доброто след него и помоли Еди Хоторн да й разкаже за случая. Пенсионираният следовател се облегна в пластмасовия стол и когато главата му излезе изпод сянката, хвърляна от чадъра, слънцето освети боядисаната му коса и в черното светнаха виолетови нотки. Очите му се стрелкаха напред-назад, докато възстановяваше спомените си и се подготвяше за неочакваната задача.

— 2004-та година — започна той. — Тогава с Чарлз бачкахме в отдел „Убийства“, в 41-во управление и една вечер ни съобщиха за прострелян човек в кола в Лонгууд. В тая зона друго освен наркомани няма, ако ме разбирате. Униформените се шегуваха, че ако пернеш някой заподозрян с палката, от пукнатините ще се посипят пликчета с хероин, все едно е пинята^[1]. Както и да е, двамата с Чарлстън се понесохме натам. Бяхме сигурни, че пак става дума за пречукан наркоман, обаче сменихме плочата още щом стигнахме и видяхме БМВ-то. В оня район такива коли имат само пласьорите, знаехме ги наизуст и тази не беше от тях. Приготвихме се да проверим жертвата — решихме, че сигурно е някое хлапе от „Рай“ или „Гринич“, което гледа „Белязания“ прекалено често и е имало глупостта да дойде в големия град, за да пазарува направо от източника, а не чрез посредник. Профилът съвпадна, щом видяхме трупа. Малко над 20-годишен, със скъпи дрехи и снобско стерео, от колоните още дънеше диск на Грийн Дей. Стана още по-интересно, когато Монтроуз каза, че познавал малкия. Не лично, от телевизията. Погледнахме документите му — Юджийн Хъдълстън младши, синът на кинозвездата. Тогава всичко започна да се намества. Постоянно го даваха по новините, особено по „Аксес Холивуд“ и „ЕТ“^[2], заради проблемите му с дрогата. Не като Чарли Шийн, но стигаше, за да си представим картинката с Чарлз. А и защо да не ни се види логично?

Въпросът на Еди не беше риторичен — Ники виждаше, че той се надява да получи разбиране. Леко сви рамене, за да покаже, че й е ясно как е могло да се случи, но без да забравя, че един следовател трябва да следва уликите, а не да ги насочва — вероятно Монтроуз бе изгубил съня си именно заради това правило.

— Как беше убит? — попита Хийт.

— С изстрел в главата.

— В лицето ли? Или в тила, като екзекуция?

— В слепоочието — отвърна Хоторн.

— Както при продажба от кола, където пласьорът вижда скъпо возило, казва си „Тоя ще има тлъст портфейл“ и му пуска куршум ето… тук?

Ники насочи пръст към левия бакенбард на Руук.

— Разбираш ли, точно там теорията ни взе да не пасва — каза Еди и опря пръст в собственото си дясно слепоочие. — Раната беше от тази страна. Където седи пътникът.

Макар и години по-късно, Хийт се намираше на престъплението с Монтроуз и Хоторн и обмисляше първия самотен чорап.

— Сигурен ли си, че е бил убит в колата?

— Без съмнение, от страната на шофьора имаше пръски кръв и мозък.

— Прозорецът вдигнат ли беше? — За Ники това беше самотен чорап номер 2… не непременно важен, но… самотен. — Ами този откъм пътника? Отворен ли беше, или затворен?

Докато мислеше, Еди завъртя очи нагоре.

— Затворен, да, определено беше затворен.

— Значи убиецът вероятно е бил при него в колата — каза Хийт.

— Возел се е отпред — каза Руук, видя израженията им, скръсти ръце и каза: — Млъквам.

— Приемам, че е нямало отпечатъци — продължи Хийт.

— Не и такива, които да ни свършат работа. Само тези на приятелите му от партитата и клубовете. Излязоха още няколко гаджета и куп неизвестни, които ги няма в базата. — Това означаваше, че нямат досие. — Всички останали имаха алиби — довърши Еди, който беше с една крачка пред нея.

— Нещо друго за трупа? Следи от побой?

Ники искаше да разбере дали Еди знае за изгарянията от ТЕНС.

— Не от побой. На китките му имаше следи от ремъци, сякаш е бил вързан.

— Или окован с белезници?

Той се замисли.

— Честно казано, това не ми хрумна, но ще ти кажа как ги обяснихме. Огледахме съседните сгради, естествено, и се натъкнахме на празен склад. За текстил — според една стара табела доставяли униформи и гащеризони по хотелите и строежите. Вратата беше отключена и вътре нямаше абсолютно нищо, освен една дървена рамка, захвърлена върху циментовия под.

Хийт и Руук се спогледаха и тя каза:

— Опиши ми я, Еди.

— Съвсем елементарна беше — просто заковани една за друга дървени дъски. Малко недодялано, но във формата на голямо Х, около 1 на 2 метра. И във всеки ъгъл имаше ремъци.

— За ръцете и краката — каза Хийт.

— Да, обаче импровизирани. Мисля, че бяха връзки, каквито би използвала, за да вържеш каяка си за багажника на колата. Разбира се, с Чарлз веднага се отказахме от теорията за стрелба при продажба на наркотици. Някой беше вкарал хлапето вътре, за да го върже на оная рамка.

Изражението на Хоторн стана мрачно, сякаш виждаше нещо неприятно в онзи момент, а не в спомените си от преди толкова години.

— Освен ожулванията по китките и глезените, по тялото на младежа имаше червени резки. Сякаш беше изгорял на слънцето, само дето белезите изглеждаха подпухнали. Бяха навсякъде — по гърдите, краката… слабините му… — Еди потръпна и каза: — Ясно ти е за какво говоря. С Чарлз направихме всичко възможно, но предвид залитанията на малкия по дрогата и всички други опасни неща, по които си е падал, официалната версия си остана „пропаднала покупка на дрога“.

— Ами изтезанията? — попита Руук. — Не ги ли взеха предвид?

— О, напротив — отвърна Хоторн. — От Съдебна медицина казаха, че са електрически, от нещо, наречено ТЕНС. Това само подкрепи теорията за наркотиците. Твърдяха, че Хъдълстън не е станал мишена случайно, а вероятно често е пазарувал от пласьор, когото се е опитал да завлече и изтезанията и убийството му са били отмъщение, за да се стреснат останалите клиенти, а дилърът да се издигне в йерархията.

— Не те обвинявам, Еди, питам те, за да разбера какво бреме е носел капитан Монтроуз — внимателно каза Ники. — С него не разследвахте ли повече?

— Искахме, но семейство Хъдълстън ни умоляваха да спрем. Искаха всичко да приключи, така че от Централното управление ни притиснаха да се откажем, особено след като постъпи официално разпореждане. Тогава Чарлз получи повишение, пое 20-то и всичко се забрави.

Хийт му подаде снимката на Серджо Торес.

— По онова време този мъж е продавал наркотици в Бронкс, виждал ли си го?

Той внимателно го разгледа и каза:

— Не, но това не значи, че не се е мотаел там. Работех в „Убийства“, не в „Наркотици“.

— Като стана дума, този човек познат ли ти е? Тогава е работел в „Наркотици“.

Еди взе снимката на Стелджес и каза:

— Бясното куче.

— Какво знаеш за него?

— Стига ти да знаеш, че беше пълна гад. Работеше под прикритие, но всички знаеха, че е минал оттатък. Отдалеч му личеше. — Хоторн й върна снимката. — Чух, че го пречукали. Страхотна новина.

— Добре казано — обади се Руук.

След като взе снимката, Хийт каза:

— Само още един въпрос, Еди, ако нямаш нищо против. Тогава кой беше голямата риба?

— При дрогата ли? В Бронкс и покрайнините? Един хубостник — изкиска се той. — Алехандро Мартинес.

* * *

Докато летяха обратно, Ники каза:

— Добра работа, благодаря ти, че се сети за Еди.

— Няма защо. Нали знаеш, че съм разследващ журналист.

— О, дори чувам, че имаш не една, а две награди „Пулицър“ — каза Ники и го сръчка в ребрата.

— Твърде често ли го повтарям?

— Всъщност не. Може би ако просто ги разнасяш, ще е по-деликатно. — Тя се засмя и каза: — Талантът ти обаче свърши чудесна работа. Може да нямаме всички отговори, но научихме едно.

— Ако си боядисваш косата черна, избягвай директна слънчева светлина.

— Точно така — кимна Хийт и стана сериозна. — Поне знаем, че капитан Монтроуз е работел върху нещо и не е бил… нали се сещаш.

— Корумпиран?

— Знаех си, но след като говорихме с Еди, вече съм сигурна. Така че пак ти благодаря, г-н Пулицър, и за идеята, и за билета.

Руук се обърна към нея и каза:

— Не знам кого се опитваш да реабилитираш, Монтроуз или себе си, но и в двата случая съм с теб.

* * *

Когато слязоха от самолета, Хийт откри, че Очоа й е оставил няколко съобщения.

— Какво става, Мигел? — попита тя, докато чакаха такси.

— Къде си? Чувам самолети.

— На летището. С Руук ходихме до Флорида — обясни тя, не успя да устои на изкушението и добави: — За обяд.

— Мама му стара, стана ми още по-студено. Искам и мен да ме отстранят.

— О, да — каза Хийт. — Това е най-хубавата седмица в живота ми.

— Първо, Стелджес наистина е имал колан и калъф, но няма драскотини, които да съвпадат с парченцето кожа. Същото се отнася и за такъмите на Монтроуз. Имам и още новини за капитана — с Роули отидохме до Съдебна медицина и аз лично се занимах с въпросите ти за оръжието му. Пълнителят е бил пълен, липсва само един куршум.

Облекчението, което изпитваше Ники след срещата с Еди Хоторн, за миг се изпари, обхвана я дълбока тъга. Руук видя това и тихо попита „Какво?“, то тя му махна с ръка да замълчи.

— Има и още — продължи Очоа. — Проверих резервния пълнител на колана му и открих нещо интересно.

Хийт го каза първа:

— Лисва един куршум.

— Дори по-добре — последният куршум в пълнителя на пистолета му е именно сирачето от резервния. — Ники усети, че отново се оживява, а Очоа продължи: — Отпечатъци няма, дори тези на капитана, което е странно.

— Не само е странно — каза Хийт, — изключително важно е. Помисли, как така един мъртвец ще успее да презареди?

* * *

Задръстването по пътя към Манхатън даде на Руук тридесет минути, през които да измисли теория, базирана на откритието на Очоа.

— Това е велико! Не искам да покажа неуважение към прехваления г-н Льо Каре, но това е по-велико от „Зов към мъртвите“. Куршумът на мъртвеца! Ей, мисля, че измислих заглавие за статията си. Трябва да си го запиша. Не, ще го запомня, толкова е гениално!

Ники дори не се опита да го озапти. Той беше много по-забавен от телевизорчето, вградено в облегалката на шофьора, а и постоянно се проявяваше като счупения часовник, който някак си успява да бъде верен по два пъти на ден. За пръв път мислеше на глас за нещо, което Хийт искаше да чуе, защото тя също го обмисляше.

— Добре, ето какво мисля, че е станало — каза той. — Монтроуз паркира и лошият, който е на съседната седалка, някак си докопва пистолета му. Не знам как, обаче да приемем, че е било така, иначе не става.

— С подробностите ще се оправяме после, продължавай.

— Добре, значи, оръжието на Монтроуз е в ръцете на пътника, който или го заплашва с него, или го изненадва. Както и да е, той пъха пистолета под брадичката му и бум! Което обяснява защо капитанът не е налапал цевта.

За момента Ники беше съгласна.

— И защо Лорън имаше съмнения за траекторията.

— Да. Сега, тук ще ти прозвучи малко като откъс от „Мисия невъзможна“, но изчакай — напълно възможно е. Монтроуз е мъртъв. За убиеца въпросът е „Как да представя смъртта му за самоубийство, след като барутът е по моите ръце, а не по неговите?“. Отговорът е „Като пъхна пистолета в ръцете му и стрелям още веднъж“. Проблем номер две обаче е, че от пълнителя ще липсват не е един, а два куршума, което би предизвикало много въпроси, които да усложнят нещата. Така че убиецът слага оръжието в ръката на Монтроуз, изкарва я през прозореца и стреля, за да остане барут по ръцете на капитана, нали така? После надява ръкавици и на мястото на втория куршум слага един от резервния пълнител на колана му, гарантирайки, че ще съвпада с пистолета. Станалото вече прилича на идеалното самоубийство с един изстрел, така че той се чупи.

— Не го казвам често, но мисля, че си надушил нещо.

— Да, но то е само хипотеза, нали? — попита Руук. — Която при това цялата е на дупки.

— Да, толкова много, че ако беше туба с вода, щеше да протече.

— Нищо, нали работите с фирми, които чистят след течове?

Известно време пътуваха мълчаливо, а Ники се взираше в очертанията на Манхатън на фона на сумрачното зеленикаво небе. След малко извади мобилния си телефон.

— Какво? — попита Руук.

Хийт не отговори. Набра 411 и помоли да й дадат номера на „На повикване“ — компания за възстановяване след водни щети.

— Само се шегувах — обади се Руук.

* * *

Диуейн Пауъл от „На повикване“ ги посрещна пред „Кондоминиуми Грейстоун“, където Ники го видя да паркира в деня, когато бе застрелян Монтроуз.

— Бързо пристигнахте — каза тя.

— Когато фирмата ти се казва „На повикване“, това ти е работата. Пък и имам двама братя пожарникари и обичам да помагам, с каквото мога, нали разбирате.

— Сигурно е полезно — каза Руук. — Двама пожарникари в семейството, а вие се занимавате с отстраняване на вода.

Диуейн широко се усмихна.

— Нали знаете как адвокатите гонят линейките? Аз гоня пожарните коли.

— Кажете ми какво правехте тук онзи ден — каза Ники.

— С удоволствие, но вече разказах всичко на другите следователи. Нямам кой знае какво да добавя при положение че нищо не видях.

Хийт поклати глава.

— Нямам предвид стрелбата. Питам защо ви повикаха.

Вече се беше стъмнило и им трябваха фенерчета, но в камионетката на Диуейн имаше три. Отнесоха ги на покрива и той насочи своето към ред оранжеви конуси, залепени един за друг с жълта лента.

— Аз кърпих ето тук. Собствениците на сградата ще сменят целия покрив, така че до пролетта — толкова.

— Знаете ли къде е бил течът? — попита Ники.

— Да, разбира се — отвърна той и освети дървения резервоар над главите им. Приличаше на стотиците други кедрови резервоари, които бе видяла Хийт, докато оглеждаше сградите. — Хората от най-горния етаж казаха, че през тавана тече. Решихме, че от студа се е пукнала тръба, но беше от резервоара. Докато стигнем, бяха изтекли към хиляда литра. Нивото толкова беше спаднало, че течът сам престана.

— Знаете ли какво го е причинило? — попита Руук, гледайки право към Ники. И двамата си мислеха едно и също.

— А, не — отвърна Диуейн. — Докато дойдем, водата спря и ми беше все едно. Реших, че дървото се е спукало от студа. Казаха, че ще го ремонтират чак на другия ден и така и не разбрах как е станало.

Руук се наведе към Ники и й прошепна:

— На бас, че го е пробил вторият изстрел.

* * *

Докато пътуваха към апартамента на Руук, Ники набра Очоа.

— Ще ми кажеш, когато вече не ми се полагат услуги, нали?

— Ей, нямаш проблеми. Както сме я подкарали в 20-то, за мен ще е истински празник, когато по изключение върша истинска полицейска работа.

— Железният човек, а?

— Железен друг път — отвърна той и Ники чу смеха на Роули. — Роулз иска да ти предам, че утре в осем капитан Айрънс ще дойде да инспектира бюрата. Сериозно ти казвам. Като не можем да прочистим улиците, поне ще си позабършем работните места.

— Най-добре е източникът да не съм аз — каза Хийт, — така че след малко ще ти се обади мъж на име Диуейн Пауъл, той откри тялото на Монтроуз. Ще ти съобщи, че колкото повече мисли, толкова по-сигурно му се струва, че течът, заради който са го повикали, се е дължал на дупка от куршум във водния резервоар на покрива на сградата, до която е бил паркирал капитанът.

— Я виж ти! — реагира Очоа, удивен от възможните последствия. — Неговият куршум е излетял право нагоре, така че този…

— Точно така — каза Ники. — Може би е сирачето от резервния пълнител. Слушай, допускам, че ако кедърът е бил пробит от куршум, водата в резервоар с диаметър 3 метра и половина би го забавила и вероятно не е излязъл.

— Ще го потърсим, имай ми доверие.

— Добре, но изчакай обаждането на Диуейн. Исках да те предупредя, за да го приемеш сериозно и да позвъниш в Съдебна медицина, за да огледат резервоара.

— Добре.

— Мигел, всичко това стана благодарение на теб и Роули, чудесна работа свършихте днес с пистолета и пълнителите на капитана. Ако докажем, че е било убийство, а не самоубийство, значи двамата му направихте голямо добро.

— Ей, лично ще надяна маска и плавници, ако трябва — каза той и докато се взираше в огромния екран на над Кълъмбъс Съркъл, на който пишеше, че температурата е минус 20 градуса, Ники беше сигурна, че ако се наложи, Очоа ще направи точно това.

* * *

Руук беше гладен, но тя се вълнуваше твърде много, за да яде и докато той притопляше пилето, останало от вечерта, Ники придърпа един стол пред дъската и седна да я огледа.

— Вкусно ли беше? — попита тя, когато той омете всичко.

— Дори по-вкусно от снощи — каза Руук. — А ти откъде знаеш, че приключих, да нямаш очи на тила?

— Не, имам уши. Преди малко спря да пъшкаш възторжено.

— А, значи така разбираш кога съм свършил.

Тя се обърна към него с лукава усмивка.

— Знам кога свършваш, господинчо. Когато свърша аз.

— Прекрасно е — каза той, а Ники отново се съсредоточи върху дъската и огради с червен маркер бележката на Руук: „Капитан Монтроуз — с какво се е занимавал?“.

— Мисля, че днес получихме отговора от Еди — каза той.

— Не, това беше само половината. Знаем какво е искал да постигне, но не и как е подходил към разследването. Освен това го е крил от мен — или от гордост, или защото не е искал да се налага да си признае в случай че се провали.

— Или… — продължи Руук, — по-скоро е знаел, че е опасно и се е опитвал да те предпази. Дори с цената на това да те вбеси.

Тя се замисли, а после каза:

— Може за е всяко от трите. Какви ли са били уликите му, в какво се е целел?

— Може да пратиш Роуч да прегледат книжата му, но нали каза, че от „Вътрешни разследвания“ са ги телепортирали в кораба-майка?

— Познавах Монтроуз — не би държал нещо в кабинета си, ако искаше да го запази в тайна. Особено докато го разследват. — Хийт потупа с маркера по устните си, а после го запрати на таблата. Решението бе взето. — Искам да влезем в апартамента му.

 

 

Беше девет и половина — достатъчно рано, за да не притеснят съседката на капитана, въпреки че щом почукаха, дакелката Пени веднага вдигна тревога. Докато множеството ключалки щракаха, чуха как Корин Флахърти й шътка и повтаря:

— Спокойно, Пен, това е Ники, нали я познаваш?

Отвори им и двете се прегърнаха. Корин — пълничка, около шейсетгодишна — приглади косата си и каза:

— Добре, че се обади предварително, та да имам възможност да изпъдя мъжете.

Дългокосместият дакел буквално откачи по Руук — претърколи се по гръб в гостната и направо се разтопи, докато той го галеше по корема. Карамелено кафявата му опашка се вееше като знаменце.

— После съм аз — каза Корин и се засмя с дрезгавия глас на заклет пушач. Когато излезе от стаята, Руук стана и каза на Хийт:

— Как ще го направим? Дали да не скочим у Монтроуз през нейния балкон, като Спайдърмен? Имам предвид филма, не мюзикъла. На шестия етаж сме, а не си нося картата за здравната застраховка.

— Как ще минем през плъзгащата се врата на балкона му, ако е заключена, а знаеш, че е?

— Хмм — отвърна той. — Корин има ли чук? Може да счупя стъклото с могъщ удар.

— Заповядай, Ники — каза Корин, връщайки се от кухнята с връзка ключове. — Този е за ключалката, а този — за резето.

Руук се намръщи, преструвайки се на дълбоко замислен, и каза:

— Резервни ключове. Много хитро.

Когато застанаха пред апартамента на Монтроуз, Руук мина пред Ники.

— Това ще го направя аз.

Разкъса лентата на вратата и отстъпи крачка назад.

— Не ти трябват неприятности с ченгетата, ха-ха.

Щом влязоха, Ники усети хлад, който нямаше нищо общо с ниските температури. Включиха климатика и всички лампи, но тя все още имаше чувството, че тук никога вече няма да й е топло. Не свали палтото си, застана насред дневната и бавно се завъртя, опитвайки се да пропъди спомените за вечерите, които бе прекарала с него и Полета или за партито, на което капитанът бе поканил нейния отряд три години преди да спечелят награда за най-много разрешени случаи. Хийт потисна тези мисли, доколкото можа и си наложи просто да наблюдава.

Докато караха по моста към Куинс, каза на Руук да не очаква много, че от „Вътрешни разследвания“ са претърсили и апартамента. Мислеше, че ще заварят мебели, но не и документи или нещо подобно. Те щяха да бъдат опаковани и изпратени в отдела, за да ги проучат. Когато той я попита какво ще търси тогава, отговорът й беше:

— Нещо, което те са пропуснали, но аз не бих. Те само го разследваха, аз искам да изчистя името му.

Работеха методично, като Руук следваше примера и инструкциите й. Първо се отбиха в баните. Ченгетата знаят, че хората обикновено крият ценностите си там, но когато отвориха шкафовете, си дадоха сметка, че от „Вътрешни разследвания“ явно са си помислили същото — рафтовете над и под мивките в двете бани бяха голи. В кухнята беше същото. Макар че в килера бяха останали няколко неща, повечето вещи липсваха и без съмнение се намираха в Централното управление.

Втората стая, преустроена в кабинет, също беше опразнена, както предрече Хийт. По лавиците се виждаха празни места от взетите книги и видеокасети. Чекмеджетата на бюрото бяха празни, а по килима още имаше следи от отнесените шкафове с документи.

Не им беше трудно да претърсят спалнята — чаршафите бяха свалени от леглото, а матракът — изправен до стената.

— Не изглежда обещаващо — отбеляза Руук.

— Не изглежда, докато се окаже, че е — отвърна Ники, но и тя усещаше, че усилията им са безплодни. — Виж, аз ще претърся гардероба, ти — скрина. После си тръгваме.

Тя вече плъзгаше закачалките с костюмите по дървения прът, когато Руук каза:

— О, детектив Хийт?

Когато Ники се измъкна от гардероба, най-горното чекмедже на скрина беше отворено.

— Не съм сигурен, че това е важно, но ако е, държа да ви отстъпя честта.

Тя бавно отиде при него, проследявайки погледа му. Това беше чекмеджето с чорапите на капитан Монтроуз. В него имаше около 12 чифта черни и тъмносини чорапи, сгънати по двойки. В дъното се виждаше един-единствен бежов, без другарче. Ники вдигна очи към Руук — и двамата си го мислеха, но никой не смееше да го изрече.

Самотен чорап.

Хийт го взе, а сърцето й биеше до пръсване.

— Вътре има нещо.

— Хайде, че ще се напикая!

Ники разтвори чорапа и надникна в него.

— Картонено е.

Измъкна го — беше визитна картичка. На импресарио.

— На агента на Хорст Мюлер е.

Когато я обърна, гърлото й се сви и тя успя да потисне неволния си хлип. Покри очите си с ръка и се извърна, подавайки картичката на Руук. На гърба й пишеше: „Ники, само бъди внимателна“.