Ричард Касъл
Адска жега (12)

Дванадесет

Докато седеше върху затворената тоалетна в банята на Руук, той се наведе над нея и внимателно отметна косите й, за да огледа раната. Ники се втренчи в покритото си с кръв лице и каза:

— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност.

— О, ако ми даваха по 5 цента всеки път, когато съм го казвал…

— На кого, Руук? На нищо неподозиращи приятелки, които са те спипали с друга в бара?

— Мърсиш ме с вулгарните си намеци — заяви той и добави. — Обикновено става в спалнята; — Руук се обърна към огледалото и Ники видя, че е гордо ухилен. — Веднъж се треснах в гардероб. Боже, как ми липсва гимназията!

Той отиде до плота и взе купата с топла сапунена вода, която бе приготвил.

— Какво ще кажете, докторе? С шевове, без шевове?

Руук потопи едно памуче в разтвора и внимателно почисти скалпа й.

— За щастие става дума по-скоро за ожулване, отколкото за разкъсване, така че ще минеш без шевове. От друга страна, кога за последно ти биха инжекция против тетанус?

— Съвсем наскоро — каза тя. — Точно след като онзи сериен убиец ме обработи със зъболекарските си сонди точно тук, в твоя хол.

— Ама какви спомени имаме само, а, Ники?

След двадесет минути, изкъпана и облечена в чиста блуза и чифт дънки, които висяха в гардероба му, Хийт застана до кухненския плот.

— Трансформацията приключи — обяви тя, а той плъзна към нея чаша еспресо.

— Не се шегуваше, когато каза, че паднеш ли, веднага ставаш.

— Само гледай.

* * *

— Може ли да ти кажа, че си започнал добре? — извика Ники, след като огледа дъската с подробностите за убийството.

Руук се появи с пластмасова щайга, пълна с канцеларски материали и алуминиев статив, на който да сложи огромния блок за презентации, който седеше на един стол и чакаше да го поканят да участва в купона.

— Повечето от необходимата ни информация е тук — обобщи Хийт.

— Добрите записки са приятел на всеки писател — каза той. — Сигурен съм, че не бъка от възможности като дъска, изготвена от Ники Хийт, това е просто съкратена версия. Да я наречем „телеграфна“.

— В управлението и това няма.

Тя му разказа за капитан Айрънс, чиято некомпетентност бе постигнала по-добри резултати от всички спънки на Монтроуз, успешно докарвайки разследването й до смъртно легло.

— В момента по случая Граф работим само ти и аз.

— Тогава да свършим добра работа — каза Руук.

Прекараха следващия час, допълвайки наличната информация с последните следи и заподозрени. Той начерта раздели за всяка нова нишка и пренареди последователността на събитията, добавяйки наскоро откритите елементи, а Хийт изготви индексни карти на картончета с размер 10 на 15 см, които откри в щайгата на Руук, като описа подробностите и неразрешените въпроси, отговарящи на разделите, които той бе описал на дъската. Докато работеха, съсредоточени върху задачите си, смущенията, които бяха всели хаос във връзката им, напълно се изличиха. От самото начало и без уговорки двамата си изградиха лек и ефективен подход и когато информацията на дъската най-накрая бе обновена, а картите — готови, се отдръпнаха няколко крачки, за да се възхитят на напредъка си.

— Приличен отбор сме — каза Хийт.

— Най-добрият — съгласи се Руук. — Довършваме си препратките.

— Не ставай арогантен, писателче. Сега идва трудното. Ресурсите ни са ограничени, не разполагаме с хора и няма как да разследваме всяка следа и всеки човек на дъската.

— Няма проблем — каза той. — Да си изберем един и да отидем да го арестуваме. Това ще стесни параметрите. Или още по-добре, да действаме като Кадафи и да арестуваме всички.

— Току-що ме наведе на мисъл, която ние, тоест, ти, трябва да запомниш. Никого не мога да арестувам. Нямам нито значка, нито оръжие.

Той обмисли това и каза:

— Никакви значки не ни трябват. Колкото до оръжието, какво е за теб банда обесници, ако наоколо има ледени шушулки?

Ники насочи молива си към него с върха напред.

— Това най-добре не го забравяй.

— Няма.

— Само двама сме и трябва да подредим нещата по важност. — Тя постави блока на статива, откъсна корицата и разкри нов бял лист. — Ето ги най-важните мишени според мен. — Хийт свали капачката на маркера си и изписа няколко имена, обяснявайки мотивите си на Руук: — Серджо Торес… ако не е убил Граф, има нещо общо с убиеца, а и уменията му са твърде впечатляващи за такова досие. Лорънс Хейз… не само има и възможност, и мотив, но е заплашил отец Граф. Какво бързаше да ми кажеш за „Лансър Стандард“ снощи, точно преди да ти откъсна главата?

— Спомних си, че чух нещо неприятно за Хейз и хората му и се свързах с един мой източник от Хага, запознахме се, когато писах статията за така наречения инфаркт на Слободан Милошевич точно преди присъдата. Ударих кьоравото, виж само. — Той посочи към екрана на лаптопа си и цитира: — Международна група за защита на човешките права подаде молба „Лансър Стандард“ да бъдат изправени пред съда по обвинения, че служителите им в Ирак и Афганистан подлагат местните на сексуални унижения, мъчения с вода и — внимание — изтезания посредством електрическа стимулация на нервите през кожата. Това къде сме го чували преди, момичета и момчета?

— Браво — каза тя, преди да продължи със списъка си. — Определено ме заинтригува. Хорст Мюлер… нашият немски танцьор е заплашил Граф, а по незнайна причина го простреляха. Дори да са се целили в мен, искам да знам защо побягна. Алехандро Мартинес… мръсните пари, които открихме в жилището на пастора, са негови, искам да знам защо бяха там. „Хустиция а Гуарда“… агресивни революционери с кървава история. И не забравяй, че отецът е видян за последно с тях. Ема… не знам коя е Ема, не получих възможност да разбера, но в имейла на Граф открих изтрита чернова с нейното име. Според мен мястото й е в списъка. Татуирани неидентифициран мъж, заснет от охранителна камера с една от съквартирантките на домината. Не мога да не проследя тази висяща нишка. Капитан Монтроуз… тук виждам два възможни ъгъла. Първо, подозрителното му поведение преди да умре го свързва с Граф. Какво е кроял и защо? И второ — така нареченото му самоубийство. Не вярвам, че става дума за това.

Тя затвори маркера и отстъпи от статива.

— На това стесняване на параметрите ли му викаш?

— Ей, не знаеш колко неща пропуснах. Например, в допълнение към физическите доказателства, които изследват в Съдебна медицина, силно ме интересуват два самотни чорапа от дома на пастора — рецептата от шкафчето му и изчезналият медальон със свети Кристофър. Каква е значимостта му?

Тя записа „р-та“ и „св. Кристофър“ на дъската и потупа слепоочието си с капачката на маркера.

— Е, имаме с какво да започнем — каза Руук. — Добра работа.

— Благодаря, подобно — отвърна тя, но не можа да се въздържи и добави: — Между другото, Руук, нали нищо от това няма да се озове във вестника?

— Ей…

— Стига, шегувам се. — Той косо я изгледа. — Добре, де, само наполовина — призна Хийт, Руук помисли малко и грабна палтото й от бар стола. — Изхвърляш ли ме?

Той обаче грабна и своето.

— Не, и двамата излизаме.

— Къде?

— Да оправим половината, която не се шегува.

* * *

Докато се качваха с асансьора в сградата на „Леджър“, Ники настояваше, че това не е нужно.

— Приеми шегата и престани. Казах ти, че ти имам доверие.

— Съжалявам, но си личи, че още не си сигурна дали ми вярваш. Искам и двете — доверие и да ми повярваш. И да има мир.

Ники поклати глава.

— Пулицър, а? Писател…

Слязоха на шестия етаж, където беше отдел „Метро“ — ярко осветен, просторен офис с кабинки, в които мъже и жени печатаха на компютрите, говореха по телефона или и двете. Като се изключи фактът, че беше голям колкото половин квартал, този жужащ кошер й напомни за общия офис в 20-то управление.

Там Шфайда изникна в далечния край на залата и размаха и двете си ръце веднага щом ги видя. Щом пристигнаха в нейния ъгъл, тя свали слушалките си, изквича „Здрасти-и-и“ и ентусиазирано прегърна Руук. Докато наблюдаваше как чехкинята вдига дясната си пета във въздуха, както младите звезди, когато поздравяват водещия на някое вечерно предаване, Ники си даде сметка, че гледката я забавлява, но не й допада. Изпита облекчение, когато Там просто се здрависа с нея, колкото и да я разсейваше това, че през цялото време тя не спря да се усмихва на Руук.

— Толкова се развълнувах, когато ми каза, че идвате и двамата. За какво става дума? Моля те, кажи, че имате още вътрешна информация.

— Всъщност, дойдохме за другата вътрешна информация — каза той. — Ники… Детектив Хийт ми каза, че твърдиш, че си я получила от мен.

— Точно така — потвърди Там.

Ники повдигна вежда към него и докато Руук се гърчеше, се обърна да огледа пълното помещение.

— Ами, малко ми е трудно да си го представя — каза той, — тъй като с теб никога не сме говорили за това. Когато онзи ден ме попита по телефона, не ти ли казах ясно, че не мога да ти помогна?

— Това е вярно — каза репортерката, което отново привлече вниманието на Хийт.

— Тогава защо си казала, че съм бил аз? — попита Руук.

— Съвсем просто е.

Там седна и завъртя стола си към компютъра. Натисна няколко клавиша и принтерът започна да плюе страници, а тя подаде първата на Руук.

— Виждаш ли? Това е имейлът, който ми изпрати.

Хийт се доближи и двамата го прочетоха едновременно. Беше имейл от Руук до Там, а заглавието гласеше „20-то управление отвътре“. В него откриха плътно изписана страница с бележки за случая Граф, както и проблемите около Монтроуз. Останалите три страници също се отпечатаха и тя ги подаде на Руук, който ги прегледа на диагонал — последните няколко абзаца бяха за конфликта около погребението на капитана. Руук наведе листовете и усети втренчения поглед на Ники.

— Изглежда много по-зле, отколкото е всъщност.

— Искаш ли да се обзаложим? — отвърна тя.

* * *

Когато се върнаха в Трибека, Магу ги чакаше в антрето. Макар да не беше колежанин, компютърният гуру на Руук не бе далеч от тази възраст. Имаше тесни рамене и широк ханш при ръст от около метър и петдесет, с редичка къдрава брада и символични мустаци, които караха Ники да се чуди защо изобщо си прави труда да ги пуска. Бледото му сериозно лице бе скрито зад очила с черни рамки и ужасно дебели лещи, които не оставяха никакво съмнение защо е получил прякора „Мистър Магу^[1]“. Въпросът, който тя нямаше да зададе, беше защо го е запазил.

— Бързо си дошъл — каза Руук, докато консултантът му отваряше голямо твърдо куфарче и нареждаше уредите си на бюрото в офиса.

— Зърна ли сигнала на Батман в небето, трябва да се отзова.

Магу извади няколко кабели и диагностична апаратура — малки черни кутии с циферблати — и ги остави до лаптопа на Руук. Докато ги редеше, от време на време поглеждаше към Ники с очи, които изглеждаха направо огромни зад дебелите очила.

— Хубаво куфарче — отбеляза тя, без да знае какво друго да каже.

— О, да, „Пеликан Протектор“. Поръчах модела с подплънки на капака и разделящите стени. Както виждате, благодарение на велкрото мога да ги размествам така, че да разположа всякаква техника.

Ники беше почти сигурна, че е станала обект на любовна игра.

Руук обясни на личния си гений за имейла, получен от Там Шфайда и му показа разпечатката.

— Въпросът е, че не съм го пращал — каза той, колкото за да уведоми Магу, толкова и за да го повтори на Хийт.

— А така-а-а — каза Магу. — Ела да видиш.

С Ники застанаха от двете му страни, но на монитора на лаптопа се мъдреха страховити на вид команди и програмен код, които нито един от двама им не разбираше.

— Ще се наложи да прибегнеш до нормален английски, друже — каза Руук.

— Добре. „Мой човек, прецакали са те“ добре ли е?

— Топло, топло.

— Окей, ще опитам с прости думи. Нали се сещате за ония реклами по радиото и телевизията, които предлагат абонамент за RDA? Remote Desktop Access?

— Разбира се — кимна Хийт. — Срещу такса ти дават възможност да влизаш в служебния си компютър отвсякъде. Особено удобно е за хора, които много пътуват. Влизаш в интернет от лаптопа си в Сидър Рапидс и можеш да работиш на компютъра си в Ню Йорк или Ел Ей, и да прехвърляш файлове. Това ли е?

— Точно така. Говорим за акаунт, който ти позволява да накараш всеки избран от теб компютър, до който нямаш физически достъп, да прави каквото му кажеш от другия си компютър. — Той се обърна към Руук. — Някой е влязъл в лаптопа ти и си е инсталирал RDA акаунт.

— Хакнали са ме! — Руук изправи гръб и широко се усмихна на Ники. — Това е прекрасно! Искам да кажа… лошо е за компютъра, но… О, чудесна новина! Но също и ужасна. Сложно е, млъквам.

Хийт обаче се беше съсредоточила върху някои други страни на въпроса.

— Можеш ли да разбереш кой го е направил?

— Не, всичко е криптирано. Който и да го е бил, много го бива.

— Руук наскоро беше извън страната, може ли да е станало тогава?

Магу поклати глава.

— Инсталирано е завчера. Някой влизал ли е на тавана ти? Оставял ли си някъде лаптопа без надзор?

— Хмм, не. Постоянно го нося със себе си. Работих у тях. — Тази мисъл бе хрумнала и на Хийт, но я изрече Руук. — Водата на перваза в банята! Не са влезли, за да крадат, а за да ми пуснат ръце. Така де, на компютъра ми. Чувствам се толкова… поруган.

— Слушай — каза Магу, — бих могъл да пробия вътре и да видя кой е бил, обичам такива предизвикателства, но трябва да ти кажа нещо. Ако го кракна, може да предупредя хакера, че сме го спипали. Искаш ли да поемеш риска?

— Не — каза Ники и се обърна към Руук. — Вземи си друг компютър.

* * *

Магу си тръгна с чек, който включваше заплащането за услугите му, както и цената на чисто нов лаптоп, който обеща да донесе до час. Щом вратата се затвори, Ники каза:

— Толкова съжалявам, че се усъмних в теб.

Руук повдигна рамене.

— Не бих го нарекъл съмнение. По-скоро изля цял контейнер сярна киселина върху личността ми и буквално я направи на попара.

Тя се усмихна.

— Значи не се сърдиш?

— Никак — кимна той, а после добави: — По дяволите. Толкова съм лесен.

Тя се доближи и го прегърна, притискайки слабините си в неговите.

— Ще ти се реванширам.

— Можеш да не се съмняваш в това.

— По-късно.

— Само ме дразниш.

— На работа.

— Жалко.

* * *

Хийт започна със списъка на блока за презентации. Първото име беше Серджо Торес. Дори да не можеше да разчита на Нюйоркската полиция, тя разполагаше с ресурси във ФБР. Преди няколко месеца, докато издирваше сериен убиец от Тексас, който я беше залепил за един стол в същата тази стая, Ники се беше свързала с Националния център за анализ на Бюрото в Куонтико, Вирджиния. Докато разследваха случая, се беше сприятелила с една от служителките и реши да й се обади.

Хубавото при професионалните отношения между пазителите на реда е, че за да се върши работа, не са нужни много думи. Ники предполагаше, че това е вид наследство от мотото, което приписваха на Джон Уейн — „Никога не се оплаквай, никога не обяснявай“. Хийт каза, че работи сама и че трябва да провери едно име, без да минава през Нюйоркската полиция.

— Мога ли да попитам защо се интересуваш от този човек? — попита приятелката й.

— Опита се да ме убие и аз го очистих.

— Дай ми всичко, което си събрала, Ники — отвърна тя, без да се поколебае. — Така ще проуча кучия син, че накрая ще знаеш и какъв сладолед е предпочитал.

Трогната от жеста, Хийт се пребори с неочаквания прилив на емоции, благодари на жената по типичния за ченгетата сдържан начин и каза, че каквато и информация да открие, все ще й е от полза.

Окуражена от чуждата благосклонност, Ники извади телефона си и набра номера на Филис Ярбъро.

— Искам да се възползвам от предложението ти. Нужна ми е услуга.

— Само кажи.

— Става дума за мъжа, който се опита да ме убие в Сентръл Парк онзи ден. Досието не отразява истинските му умения. Ако няма да те компрометира етически заради отстраняването ми, бих искала да го пуснеш през базата данни на ЦБПРВ. Може пък да изскочи нещо.

Също като познатата й в Куонтико, Филис Ярбъро и за миг не се поколеба.

— Продиктувай ми името му — бе отговорът й.

 

 

Когато Ники приключи с обажданията и влезе в кабинета му, Руук вече работеше на новия си Макбук Еър и веднага скочи на крака.

— Открих много интересна информация за един от нашите хора — каза той.

— Разказвай.

Ники седна на другия стол и си позволи да се отпусне на меките възглавници. Чувстваше се ободрена и трябваше да признае, че се наслаждава на съвместната работа с Руук.

— Пуснах някои от имената в Гугъл и Бинг. Не съм като Филип Марлоу, който шпионира злодеите в „Големият сън“, но и този стил на работа си има своите плюсове. Мога да си хапвам, например. Както и да е, седнах да проуча активистите от „Хустиция а Гуарда“. Милена Силва наистина е адвокат. Пабло Гусман обаче… знаеш ли с какво се е занимавал, преди да напусне Колумбия? Бил е професор в Националния университет в Богота. И какво мислиш, че е преподавал?

— Марксизъм? — налучка Ники.

— Програмиране. — Руук се облегна назад и посочи към екрана. — Само че е напуснал университета. Защо ли? В знак на протест — казал, че програмите, които пише, се използват от тайната полиция за шпионаж на дисидентите. — Руук вдигна юмрук във въздуха и стана. — Това е, ето кой е хакнал компютъра ми!

— Но защо?

— Добре… — Той заобиколи бюрото и закрачи напред-назад. — Искаш ли да чуеш теорията му? Гусман… и радикалите, които е събрал тук в Ню Йорк, се увличат по насилието, което се оказва твърде много за вкуса на отец Джери Граф. Той подкрепя протестите, но не и предстоящите кръвопролития. Скарват се, Граф трябва да изчезне. Те го убиват и решават, че това е краят, но не — появява се умната и упорита Ники Хийт. Те решават, че и тя трябва да изчезне. Опитват се да те претрепят в парка, напълно подценявайки каква фурия си. И когато този замисъл пропада, пробват да се отърват от теб другояче — хакват компютъра ми, за да уредят да изпаднеш в немилост на „Полис Плаза“ 1 и да се махнеш от случая. Бум.

— Да ги арестуваме веднага — каза Ники. Ентусиазмът на Руук се спихна и той се отпусна на ръба на бюрото.

— Когато говориш така, сякаш искаш да кажеш, че теорията ми е налудничава и необоснована.

— Знам — усмихна се тя.

— Стига де, не е ли логично?

— Някои части — да. Особено това, че Гусман е компютърджия. Но… — Тя направи пауза и заговори по-бавно, за да му даде пример. — Но теорията ти се базира на предположения. Руук, хрумвало ли ти е да пишеш криминалета?

— Не — каза той. — Предпочитам да го давам реалистично.

* * *

Докато обсъждаха следващия си ход, на плановете им се отразиха последствията от ужасния студ. И по телевизията, и по радиото последните новини бяха за топлоцентралата в Ийст Сайд, където един от гигантските 30-метрови бойлери, помпащи пара с температура 540 градуса по тръбите, които отопляваха Долен Манхатън, беше експлодирал. Един от механиците беше ранен — очакваше се да оцелее, но цялата зона, обслужвана от топлоцентралата, се беше оказала без пара. Наред с великолепните въздушни кадри на екрана се появи карта с районите, които щяха да останат без отопление през следващите два или три дни.

— Виж, апартаментът ми е точно в центъра — каза Ники.

— Тази вечер температурата ще падне под нулата, а сградата ти ще е ледена — каза Руук. — Да отидем да вземем някои дрехи и разни женски работи и да ги пренесем тук.

— От всичко би се възползвал, за да ме убедиш да живея у вас, нали?

— Гръмнала топлоцентрала, цунами, божия намеса — нищо не ми е под достойнството.

 

 

Когато влязоха, фоайето на сградата, в която живееше Ники, вече беше хладно. Вратите на асансьора се разтвориха и се появиха няколко съседи, понесли куфари. Някои казаха, че отиват в хотели в Горен Уест Сайд, други — при роднини в Уестчестър. Когато Хийт и Руук понечиха да потеглят нагоре, някой пъхна ръка между двете врати. Беше домоуправителят, весел поляк на име Йерци.

— Здравейте, г-це Ники и вие, сър — поздрави ги той.

— Тази нощ ще стане студено, Йерци — каза тя.

— О, много студено. Радвайте се, че няма златни рибки — каза той. — Г-жа Нейтън трябвало пренесе нейни във Флъшинг.

— Внушавам ли си, или има нещо много тъжно в изречение, в което присъстват и златни рибки, и името „Флъшинг^[2]“? — Когато Йерци му отвърна с втренчен безизразен поглед, той каза: — Сигурно е от превода.

— Както и да е, г-це Ники, аз спрял да ви кажа, че всичко наред. Пуснал човек от кабелна телевизия да оправи кабел.

По навик тя едва не каза „Благодаря“, но се спря навреме. Не беше викала техник от кабелната телевизия.

— Той там ли е сега?

— Не знам — отвърна домоуправителят. — Качил се преди час.

Хийт слезе от асансьора обратно във фоайето и Руук я последва.

— Да се качим по стълбите, какво ще кажеш?

Докато го водеше към своя етаж, Ники разтвори палтото си и отново посегна към пистолета, който не беше на колана й.