Ричард Касъл
Адска жега (6)

Шест

В осем на следващата сутрин Ники седеше на масата до прозореца в „И Джейс“ и чакаше кафето й да изстине, а Лорън Пари да си вдигне телефона. Вместо корпоративен джаз или хит балади от осемдесетте, когато звънне в Патоанатомията и се наложи да чака, обадилият се слуша повтарящи се кратки съобщения за общинските услуги в Ню Йорк. Вместо Сийл и Шаная Туейн, гласът на кмета подканяше гражданите да се обадят на 311, ако им е нужна информация, а някакъв администратор монотонно възхваляваше добродетелите на паркирането от различна страна на улицата всеки ден. Къде е Ани Ленъкс и нейните „Сладки мечти“, когато човек има нужда от тях?

— Имам един въпрос към теб — каза Хийт, когато Лорън най-сетне вдигна. Чуваше я как надява латексовите си ръкавици, а някакъв метален съд издрънча срещу стената. — Става дума за синината на кръста на отец Граф. Помниш ли я?

— Разбира се, какво за нея?

Мисълта й хрумна на разсъмване, докато беше в леглото с Руук. Хийт не можеше да заспи и обмисляше предстоящия сблъсък с капитана. До нея Руук се обърна на една страна, а тя се излегна с лице към гърба му и приглади с пръсти косата на тила му.

Стори й се по-слаб, отколкото преди заминаването си. Мускулите на раменете му бяха по-жилести и дори на бледата светлина ребрата му изглеждаха по-ясно очертани заради сенките между тях. Очите й проследиха прешлените до кръста му, където видя избледняваща синина. Докато се бършеха един друг след душа, тя го попита откъде е и Руук каза, че преди две седмици се е возил в товарен кораб от Рийека в Адриатическо море до Монровия на Западноафриканския бряг, където станал свидетел на разтоварване на оръжие за черния пазар посред бял ден. Дилърът, който надзиравал пренасянето на тридесет тона АК-47 и купища гранатомети в камионите, които чакали наблизо, постоянно хвърлял погледи от рейндж роувъра си нагоре към навигационната кабина на кораба, където дебнел Руук, стараейки се да остане незабелязан. След като конвоят напуснал кея обаче, той слязъл в кабината си, където го сграбчили трима от биячите на дилъра. Нахлузили торба на главата му и го откарали в някаква плантация, разположена на един час нагоре по хълмовете. Свалили торбата, но му сложили белезници и той останал да чака, заключен в конюшнята.

Когато се стъмнило, го извели на голямата ливада пред жълтата къща, където търговецът на оръжие, бивш служител на МИ-6, който се наричал или поне използвал името Гордън Маккинън, пиел кайпириня след кайпириня^[1] под гирлянди от лампички с формата на люта чушка. Руук решил да не издава колко знае за него благодарение на проучванията си — че бившият британски разузнавач бил натрупал цяло състояние, продавайки оръжия на африкански страни под ембарго и че реките от кръв, които се леят в Ангола, Руанда, Конго и Судан до голяма степен се дължат на пияния, загорял риж мъж, седнал пред него.

— Седнете, Джеймисън Руук — казал той и му посочил дървения стол от другата страна на масата. — О, моля ви се. Познах ви в момента, в който се качихте в Хърватска. — Руук седнал, но не отговорил. — Наричайте ме Горди. — Той се изсмял и добавил: — Но вие сигурно отлично знаете името ми, нали? Прав ли съм, а? — Маккинън побутнал към него висока чаша за коктейли. — Пийте, пийте. На целия шибан континент няма да намерите по-хубава кайпириня. И бармана, и кашасата^[2] си ги внасям от Бразилия. — Може би беше твърде пиян и не помнеше, че ръцете на госта му са вързани зад гърба и той не би могъл да посегне към чашата. — Чел съм всичките ви статии. Не са зле — Боно и Мик, Бил Клинтън. Браво. Обаче за какво ви беше шибаният Тони Блеър? И Анзор Маскадов? Аз положително съм сто пъти по-интересен от оная боза, дето я написахте за проклетите чеченци. Маскадов, как не! Яд ме е само, че гранатата, с която го убиха, не дойде от мен. — Той наклони чашата си и част от съдържанието й шурна по лицето и ризата му „Ед Харди“. Барманът му подаде нов коктейл и той продължи: — Хайде де, на екс. Това е последната ви напитка.

После се изправи и насочи към Руук най-големия пистолет, който той някога беше виждал — израелски „Пустинен орел“ 50-ти калибър. После обаче приклекна, прицели се вляво и стреля в нощта. Оглушителният гръм веднага бе последван от съскане и ослепителен бял блясък, който освети мястото като замръзнала мълния. Руук се обърна назад и в изгарящата светлина видя магнезиевите лампи, наредени успоредно на оградата, опасваща голямата ливада. Маккинън отново стреля и куршумът му улучи втора лампа, която също оживя с пращене и падна на пасището, осветявайки побягналите коне и два самолета Гълфстрийм 4S, паркирани в далечината.

Търговецът на оръжие вдигна юмруци във въздуха и подскочи към либерийското небе. Пресуши чашата си и дрезгаво изръмжа:

— Да ви кажа ли какво обичам най-много? Да си живея живота. Знаете ли, че имам достатъчно пари, за да си купя цяла страна? — Той се изсмя. — Момент, всъщност вече си купих! Наясно ли сте, Руук, че ми дадоха — внимавайте сега — дипломатически имунитет? Направиха ме министър на нещо си. Сериозно! Правя каквото си искам и никой с пръст не може да ме пипне. — Той вдигна пистолета и се доближи, като отново го насочи към него. — Ето какво става, като си пъхате гагата, където не ви е работа.

Руук се взря в зейналата цев и каза:

— В какво ме докараха тук, в рейндж роувър ли? Кажете на шофьора да го подготви, готов съм да си вървя. — Маккинън го заплаши с пистолета. — Свалете тая проклетия, няма да ме застреляте.

— Така ли? Какво ви кара да мислите така?

— Иначе щяхте да ме убиете още на пристанището и да ме изсипете в морето при Канарските острови. Изиграхте ми цяла… пиеса. Освен това ако ме убиете, кой ще напише историята ви, Гордън? Това искате, нали? Разбира се, че това искате. И вече ми осигурихте няколко страхотни цитата. „Живеете си живота“, „Министър на нещо си“. Гениално! Кофти е да сте лошо момче, а да си нямате фен клуб, нали? Не ме доведохте, за да ме убиете, доведохте ме, за да ви превърна в легенда.

Маккинън се хвърли към Руук и притисна врата му с лакът.

— Какво ти има, бе? Да не би да ти се мре и затова да си мислиш, че може да ме дразниш? А? А?

Той притисна дулото към слепоочието му и се втренчи в него с безумни очи, в които танцуваха бесните пламъци на лампите. Руук въздъхна и каза:

— Още си чакам рейндж роувъра.

Маккинън остави пистолета на масата, събори го от стола и той се приземи по гръб, право върху белезниците си.

Точно преди детектив Хийт да стигне от „И Джейс“ на „Амстердам“ до тротоара пред управлението, Лорън й се обади отново.

— Току-що погледнах снимката на натъртването. Определено може да е от белезници. Ще направя тест, но белезници с панти определено биха обяснили стълбовидната синина на кръста му. — После тя попита: — Какво смяташ, че значи това?

— Значи, че се надяваме да значи нещо — отвърна Хийт.

 

 

Когато почука на рамката на вратата и каза, че трябва да поговорят, капитан Монтроуз й отвърна, че бил зает. Въпреки това Хийт влезе и дръпна дръжката, докато езичето изщрака. Той надникна иззад някакви разпечатки.

— Казах, че съм зает.

— А аз — че трябва да поговорим.

Детектив Хийт, непоколебимата. Монтроуз се втренчи в нея изпод гъстите си свъсени вежди.

— Ето в какво се е превърнал животът ми. В цифри. Първо критикуват статистическите ми резултати, трябвало да се старая повече. Сега пък ми пращат това. — Капитанът вдигна купчината хартия от бюрото и шумно го изпусна обратно с неприкрито презрение. — Целеви стойности. Микроменажират ме, казват ми колко талона за паркиране да издам тази седмица. Както и призовки. Да видим… — той прекара пръст по един ред. — Искат осем талона за незакопчан предпазен колан и шест за шофиране по време на разговор по телефона. Не пет, не седем. Шест. Ако не си постигна стойностите, ще ми свият номер. И какво да направя, да ги подправям ли? Да кажа на униформените да не приемат някои доклади за обири или нападения, за да ми излезе статистиката? Ако не го запишем, все едно не е станало. И преди да се усетиш — престъпността в 20-ти участък е намаляла! — Тя взе един от столовете, седна, а той каза: — Ти с какво точно ще обогатиш вече идеалния ми ден?

Ники знаеше откъде да започне. С крайната си цел, изказана простичко, за да е пределно ясна.

— Искам да разширя обсега на случая „Граф“.

— Свърши ли със садо-мазо ъгъла, както ти казах?

— Не още, но…

— Значи срещата ни току-що приключи — прекъсна я той.

— Капитане, при цялото ми уважение — така гоним вятъра. Изникват обещаващи следи и нямам възможност да ги разследвам.

— Какви например?

— Например — отговори тя, — парите, скрити в онези кутии. Защо не ми позволявате веднага да се обадя в Епархията?

— Защото парите нямат връзка със случая.

Ники бе изумена от убедеността му.

— Откъде сте сигурен в това?

— Нима подлагаш на съмнение преценката на командира си?

— Въпросът ми е уместен, сър.

Тя вложи уважение в думата „сър“ — искаше той да й върне контрола върху случая, а не да тръгне да й демонстрира по-високия си чин.

— Жертвата е била убита в подземие за изтезания — действай.

— Това ми прилича на стена.

— Казах „действай“.

Тя реши да продължи с надеждата да открие пролука.

— Освен това имам жертва на стрелба, свързана със свещеника.

— Свързана е и с твоя пропуск, когато не ми докладва, че те следят.

Разговорът започна да й напомня за тренировките по жиу-жицу с Дон. Ники започна с факт, а капитанът се опита да отвлече вниманието й, но тя не се хвана.

— Това може да го обсъдим после, да не се разсейваме сега. Номерът на стриптийз клубът беше скрит в стаята на отец Граф. Очевидци са присъствали на кавгата му с танцьора. Искам да работя върху това, но вие запирате разследването.

— От теб ще излезе добър лейтенант — каза той. — Вече се учиш как да прехвърляш вината.

— Извинете, но правя тъкмо обратното. Поемам отговорност. Искам да ме оставите да водя моя случай по моему. — Тъй като предишната вечер беше решила да си върне чувството за цел, Ники продължи и направи най-опасния си скок… назова проблема. — Какво става с вас, капитане?

Той заби палец в хартията с такава сила, че я смачка.

— Много добре знаеш какво става с мен.

— Ще ми се да знаех. Ясно ми е, че сте под напрежение — каза тя, — наистина, но има други неща, които не разбирам. Неща, които виждам. Които разбрах напоследък. И честно казано, това ме тревожи.

Атмосферата коренно се промени. Гневът и раздразнението на шефа й отстъпиха пред стоманена предпазливост и той я огледа със съсредоточеност, която я накара да се почувства неудобно. Темето му се потеше, а на прозореца зад него, който гледаше към улицата, Ники забеляза аура от влага, вероятно от кондензиралата топлина на тялото му. Следваше очертанията на Монтроуз, сякаш бе неговият призрак.

— Какво си разбрала например?

Тя се чувстваше така, сякаш езикът й е напъхан в чорап.

— Например това, че сте претърсили дома на Граф в нощта на убийството му.

— Вече ме пита за това и аз ти отговорих. — Гласът му беше ледено спокоен, а лицето му бе станало безизразно. — Ако имаш други въпроси, искам да ги чуя. Има ли още?

— Капитане, да не тръгваме по този път точно сега.

— Какъв път? Който ще отведе до намека, че имам нещо общо със смъртта му ли? — Под овладяния му тон Ники долови надигането на поредната вълна от гняв. — Това ли си мислиш?

Когато тя се поколеба, контрола пое специалистът по разпитите, който се криеше в него. Ники винаги се бе впечатлявала от това колко страховит става шефът й, когато обработва заподозрян. Само че сега това бе насочено към нея.

— Вече сте затънали до коленете, детектив Хийт, така че продължете. Освен ако искате да проведем официално разследване на поведението ми.

Хийт преговори краткия списък в ума си. Погледна новата лепенка на пръста му и си представи кръвта по яката на свещеника. После се сети за белезите от електричество по тялото на Граф и за факта, че сходни изгаряния бяха открити и в случая, разследван от Монтроуз през 2004 г. И за последното разкритие — че синината на кръста на пастора е от белезници… Да, от тези неща следваха много въпроси и на Ники не й харесваше как се накланят везните. Догадките й обаче не доказваха нищо, а и тя определено не можеше да ги изрече. Не и без да нанесе вреда на едни вече крехки отношения. Така че каза:

— Няма какво да обсъждаме.

Той стовари длан върху бюрото и тя подскочи.

— Лъжкиня! — С периферното си зрение Ники видя как в общия офис всички глави се извръщат към тях. — На лицето ти е изписано. Хайде, детективе, покажете си картите. Или пазите всичко за новите си приятели на „Полис Плаза“ 1?

— Капитане… не, аз… — тя замлъкна, но вече се защитаваше.

— Или пък за следващата статия? — Монтроуз разчете реакцията й и каза: — Не си ли я чела още? — Той посегна към куфарчето си и извади сутрешното издание на „Леджър“. — Светската хроника, на трета страница.

Той хвърли вестника на бюрото, право пред нея. Беше разтворен на къса статия, която гласеше „Вълнения в полицейско управление в Уест Сайд“. Написана от Там Шфайда.

— Още ли твърдиш, че не си говорила с онази репортерка?

— Не съм.

— Някой е говорил. И й е разкрил всички подробности, включително как от раздразнение Галагър се е преместил. Интересно кой е бил.

Ники си спомни как подскачащата чехкиня се обади на Руук, но отхвърли тази възможност. Изключено беше той да постъпи така.

— Нямам представа.

— Глупости.

— Капитане, каквото и да става тук, дано да знаете…

Той обаче я спря, като вдигна ръка с дланта напред.

— Приключихме — каза той.

В думите му имаше финална тежест и сериозност. Монтроуз се изправи, а тя остана да седи и вдигна очи към него. Как успя да й се изплъзне тази среща? Ники искаше едно-единствено нещо, което се бе изгубило в токсичните изпарения.

— Ако искаш да обсъждаш още нещо, свързано с този случай, ела при мен, вместо да ходиш при репортерите или при акулите на „Полис Плаза“ 1. Може би възможността да им се подмажеш те изкушава, но не забравяй — ти работиш за мен.

— Не е нужно да ми казвате за кого работя. — Хийт се изправи с чувството, че е преоткрила изгубеното значение на зле разбраното мото. — Навън броди убиец и заради жертвата искам да го хвана.

— По дяволите, Хийт, не всяка жертва е майка ти!

Старият й приятел сякаш я зашлеви през лицето. Знаеше, че това й е слабото място и с това я уязви още повече. Тя обаче не отстъпи. Изслуша го и изрече истината, която я водеше.

— Не, но всяка жертва е нечия майка. Или баща, или дъщеря. Или син, или съпруга.

— Казвам ти — време е да се откажеш от това.

— Ако ме познавате, значи сте наясно, че няма да отстъпя.

— Мога да те уволня.

— Ще се наложи. — За да му отмъсти, тя използва неговото слабо място. — Как ще обясните това на „Полис Плаза“ 1? Положително знаете, че не само аз задавам тези въпроси.

Челюстта му се стегна и той наклони глава към нея, претегляйки предизвикателството.

— Казваш, че не мога да те спра, така ли?

— Не можете. — Хийт му върна погледа, без да премигне. — Решавайте, капитане.

Той се замисли за миг. После, недоволен, но примирен, каза:

— Продължавай тогава. — И когато тя тръгна към вратата, добави: — Детектив Хийт. Пазете си гърба. Възможно е да се захващате с нещо, в което ще ви се прище никога да не се бяхте забърквали.

 

 

Докато пресичаше общия офис, Хайнзбърг й каза:

— Детектив Хийт, имате ли секунда?

— Всъщност, Шарън, моментът не е подходящ.

— Мисля, че е добре да ми го отделите.

Нещо в маниера на Хайнзбърг беше различно. Лъжливата арогантност бе приглушена, а на нейно място се долавяше нетипична настойчивост.

— Добре. Какво има?

Вместо отговор Хайнзбърг й връчи разпечатки от телефонните разговори на отец Граф. Не му се бяха обаждали често през изминалия месец, така че Хийт успя бързо да прегледа листовете. На последния обаче рязко спря. Той покриваше последната седмица… онази преди убийството на пастора. Имаше множество обаждания до и от два номера, които Ники разпозна, защото самата тя често ги набираше. Служебният и мобилният телефон на Монтроуз. Хийт вдигна очи от страницата и погледна към офиса му. Той стоеше пред стъклената стена и я гледаше. Точно когато очите им се срещнаха, капитанът рязко дръпна щорите.

* * *

За по-малко от пет минути Ники събра хората си около дъската. Действаше бързо в случай че Монтроуз размислеше и решеше отново да наложи ограничения на разследването. Освен това искаше да влее енергия на подчинените си, като им покаже, че това е ново начало.

Разкритието, че номерът на Монтроуз е в разпечатките на жертвата, беше грандиозно, но Хийт реши да не го оповестява по време на съвещанието. Взе папката от Хайнзбърг и й каза, че тя поема от тук нататък. Предстоеше нова конфронтация, но капитанът вече си беше тръгнал, така че тя трябваше да почака до завръщането му. Колкото й болезнена да бе срещата й с войнствения й началник, тя щеше да бледнее в сравнение със следващата.

Всички си записваха, докато тя докладваше, че синината на кръста на отец Граф най-вероятно е причинена от белезници.

— Това не съвпада ли с версията за изтезания? — попита Раймър.

— Може — каза Хийт. — А може и да е най-доброто доказателство, че е бил отведен там против волята си. — Очоа вдигна показалец. — Въпрос ли имаш, Мигел?

— Отецът е пиел здраво — според активистката му група е бил натряскан сутринта, в която е изчезнал. Проверихме ли дали през последните няколко дни е бил задържан за пиянски безредици?

— Добро хрумване — каза Ники. — Шарън, докато търсиш татуировката със змията в базата данни на ЦБПРВ, накарай ги да прегледат оплакванията от тази седмица и да видят дали ще изскочи името на Граф.

На Очоа Хийт заръча да разпита д-р Колабро за мистериозната рецепта.

— После искам с Роулз да се отбиете отново в „Хустиция а Гуарда“. Чувам, че имали връзки с партизаните. Открийте кои са водачите им и ги поканете да си поприказваме. Използвайте чакалнята, вместо стаята за разпити, не искам да се държим с тях като със заподозрени, но държа да са на наша територия, във формална обстановка.

Детектив Хайнзбърг бе изпратена да проследи парите от таванското помещение на пастора.

— Обади се в Съдебна медицина и ги притисни да обработят парите. Искам всичко възможно. И… Шарън? Гледай да стане за вчера.

Хайнзбърг вдигна вежда, долавяйки заяждането. На Ники не й пукаше.

— Искам по-късно днес да се отбия в Епархията — продължи тя, — за да ги питам дали ги е притеснявало нещо в счетоводството на „Богородица на невинните“. Каквото можеш да разбереш преди да тръгна — разбери го. Раймър, остави домините и проучи Хорст Мюлер. От тази сутрин вече може да говори, така че аз ще мина през болницата. Междувременно разбери каквото можеш. Нещо повече за връзката му с Граф, разбира се, но също за предишните му назначения, финансовата му история, дали има връзки с „Роби на удоволствието“… Освен това се обади на Интерпол и полицията в Хамбург.

Раймър си записа нещо и каза:

— Радвам се, че се измъкваме от блатата.

— Аз също — каза тя. — Кажи на приятелчето ти Галагър. Ако иска да се върне, съм склонна да му простя.

 

 

От мястото си до прозореца на десетия етаж на Централната нюйоркска болница Ники виждаше мястото от другата страна на Ийст Ривър, където предишния ден бяха стреляли по Мюлер. Ред ниски сгради южно от моста „Бруклин“ скриваха точното местонахождение на „Хенри“, но тя можеше да посочи високия блок, до който бе станало всичко. Около покрива му се трупаха рошави синкави облаци, от които се сипеха сняг и град, скривайки квартала, докато той напълно изчезна зад завеса от ужасно време.

— Извинете?

Ники се обърна — зад гърба й се усмихваше санитар с младежко лице и руси букли на сърфист.

— За д-р Армани ли чакате?

— Да, аз съм детектив Хийт.

Той се доближи и усмивката му стана още по-широка. Ники си помисли, че не е виждала по-блестящи зъби от изгряването на Бийбър насам.

— Аз съм Крейг. — Той бързо я огледа от глава до пети с одобрителен поглед, който обаче не я притесни. Сигурна беше, че санитар Крейг води доста буен сексуален живот. — Д-р Армани обикаля със студентите. Тук е учебна болница, нали разбирате, и тя — е, да кажем, че не обича да й припират.

Крейг го каза с интимността на търпелив любовник.

— Колко ще се забави?

— Ако ми даваха по пет цента всеки път, когато трябва да отговоря на този въпрос… Добрата новина е, че тя ме помоли лично да ви изпроводя до стаята на г-н Мюлер. — Той отново показа искрящата си усмивка. — Днес ми е щастлив ден.

Щом Хийт се доближи, униформеният полицай до вратата се надигна от металния сгъваем стол, но тя му направи знак да седне и той я послуша. Ники се обърна към водача си и каза:

— От тук ще се справя и сама.

— Крейг — отвърна той.

— Да, това го разбрах — каза тя, което явно му достави ужасно удоволствие. Тръгна си, но не без да се обърне, за да й помаха, преди да завие зад ъгъла.

Танцьорът я закова с поглед в момента, в който влезе в стаята. Заради раната нямаше как да върти главата си, така че Хийт спря до краката му, за да го улесни.

— Как се чувствате?

Той изръмжа нещо неразбираемо. Или беше на немски, или му бе трудно да говори заради дебелите превръзки, опасващи челюстта му.

— Извадихте късмет, Хорст. Два сантиметра по-надолу и нямаше да сте жив.

Хирургът се беше обадил на Хийт по телефона. Куршумът напълно бе разкъсал трапецовидния мускул, пропускайки сънната и подключичната артерии. Ако изстрелът бе дошъл отгоре, например от някой покрив или балкон, траекторията щеше да бъде отвесна и с фатални последици.

— Късмет ли? — отвърна той. — Първо ми счупихте ключицата, а после се случи това. — Мюлер направи пауза и натисна копчето за морфина, свързан със системата му. — Край с кариерата ми на танцьор. Сега какво ще правя?

— Ще говорите — каза тя. — Защо избягахте от нас?

— Кой каза, че съм бягал?

— Хорст, спуснахте се три етажа надолу по скелето, за да се измъкнете. Защо? — Той не можеше да се извърне, така че обърна очи нагоре. — Имате ли представа кой би искал да ви застреля? — Немецът не отмести поглед от тавана. — Разкажете ми за отец Граф.

— Кой?

— Този човек. — Тя протегна снимката така, че той да може да я огледа. — Отец Джералд Граф. — Мюлер сви устни и леко поклати глава, очевидно изпитвайки болка. — Очевидци са присъствали на кавгата ви в клуба. Охраната се намесила, когато сте се опитали да го удушите. Освен това сте заплашили да го убиете.

— Не си спомням такова нещо.

Заради акцента отговорът му прозвуча като емблематичното „Нищо не снам“ на сержант Шулц от „Героите на Хоугън“. И горе-долу толкова убедително.

— Питам, защото той е мъртъв. Бил е удушен.

Тя не сподели останалите подробности, щяха да й послужат за потвърждение в случай че той решеше да признае.

— Затова ли побягнахте, защото сте го убили?

Той натисна няколко пъти копчето за морфина и отново обърна очи нагоре.

— Да се върнем малко назад. Какви бяха отношенията ви с отец Граф?

Този път той затвори очи и не ги отвори, а ъгълчетата на клепките му потрепваха от усилието да я игнорира.

— Починете си, г-н Мюлер, ще имате нужда от това. Скоро ще се върна да поговорим.

Санитар Крейг се суетеше с лекарствата на една количка пред вратата и се преструваше, че не чака Ники.

— Надявам се пак да се видим — каза той.

— Не се знае, Крейг, болницата е малка.

Той се огледа, доказвайки, че няма усет към иронията. После посочи към асансьорите и тръгна с нея.

— Понякога си мисля, че трябва да танцувам професионално.

Ники му хвърли бърз поглед и въпреки дрехите прецени, че това е напълно възможно.

— Чувам, че стриптийзьорите санитари много се търсели на моминските партита — каза тя и натисна копчето с надеждата асансьорът да дойде по-скоро.

— Може. По клубове обаче не искам да работя. Като гледам онзи, пилонът явно не е полезен за здравето.

— Как така?

— Тази сутрин трябваше да го изкъпя с гъбата. Целият е покрит с белези. Гърдите и краката му са обсипани с нещо като охлузвания от въже.

Вратите на асансьора се отвориха, но Хийт не се качи.

— Покажете ми.

* * *

Детектив Хийт не искаше да се връща в участъка, за да се заеме с откритието, че по тялото на танцьора има изгаряния от ТЕНС. Измъкна се от „Рузвелт“ при 61-ва улица и тръгна нагоре по Първо авеню, а на първия червен светофар набра директната линия на капитан Монтроуз. След четири иззвънявания вече си представяше как светлинката премигва в празния тъмен офис, когато, както можеше да се очаква, се включи гласовата му поща. Ники остави само името си и часа, като се стараеше да не звучи напрегнато. Знаеше, че ще трябва да го пита за обажданията от и до свещеника, но беше решила да остави това за края на смяната, когато наоколо нямаше да е останал никой. Белезите, открити по тялото на Мюлер обаче я принудиха да избърза. Време беше да го попита за убийството на Хъдълстън, което бе разследвал през 2004 г. Хийт не знаеше каква е връзката, но опитът я беше научил да обръща внимание на съвпаденията.

Унесена в мислите си, тя зави наляво по 79-та, мина на жълто и в огледалото й за обратно виждане веднага светнаха фаровете на полицейска кола. За миг сърцето й подскочи — дори ченгетата треперят да не ги глобят, — но това беше Дзверът, който съобщаваше на останалите шофьори, че смята да я последва. На следващия светофар спря до нея и тя свали прозореца си. По ръкава и се посипа смес от сняг и лапавица.

— Не се тревожете за мен — каза той. — Имам застраховка живот.

— Просто те държа във форма, Харви — засмя се тя и отби. Отново се опита да намери Монтроуз, този път на мобилния му телефон. Той дори не иззвъня, включи се направо гласовата му поща. Хийт остави още едно кратко съобщение и метна телефона на съседната седалка. След пет минути, в офиса, щеше да опита пак.

Пресече Пето авеню, за да мине през Сентръл Парк и както винаги погледът й се насочи към една от любимите й сгради, музеят „Метрополитън“. На светлината на суровия ден изглеждаше като навъсен гигант, влажен и покрит с лед, спящ зимен сън между олиселите дървета. Един клаксон я върна към огледалото за обратно виждане, където видя как една бяла камионетка, изрисувана с графити, набива спирачки зад нея, блокирайки пътя. Гръмнаха още клаксони, после се чу писъкът на сирена и заповедническият глас на Дзвера по радиостанцията:

— Преместете колата… веднага!

79-та улица има две платна и докато пресича Сентръл парк, потъва 3 метра надолу като тесен каньон. Това е компромис, който позволява на движението да тече необезпокоявано, без да разваля гледката. Докато улицата се спускаше под нивото на парка по Ийст Драйв, Хийт се пъхна под козирката и чистачките изчаткаха по сухото предно стъкло. Докато се изкачваше нагоре, в тунела се разнесе високо изпукване и воланът се завъртя в ръцете й. Тя си помисли, че едва ли е спукана гума, но веднага след това се разнесе поредица от изпуквания и задницата на колата поднесе в кишата. Ники свали крак от газта и я изправи доколкото можа, но при поледица и четири спукани гуми сякаш не шофираше, а караше кънки. При удара коланът се вряза в тялото й, а документите, химикалките, телефонът и всичко, което не беше закрепено, се разлетя из колата. Шокирана, но невредима, Хийт не можеше да разбере как така е спукала и четирите гуми. Изви глава назад — колата беше спряла диагонално, така че трябваше да погледне през едно от задните стъкла. Точно когато успя да различи движението оттатък козирката, задното стъкло експлодира. В облегалката зад главата й се заби куршум, откърти я от седалката и разби предното стъкло.

Ники се наведе възможно най-ниско, изскубвайки колана от скобата му.

— 1-Линкълн-40, помощ, полицай в беда. На 79-та и Ийст Драйв се стреля. — Тя освободи микрофона и се заслуша. Нищо. Опита отново. — Линкълн-40, помощ, полицай в беда. На 79-та и Ийст Драйв се стреля, чувате ли?

Мълчание. Докато опипваше пода, търсейки телефона си, втори куршум мина през седалката и се заби в таблото, точно над главата й. Ако стрелецът беше професионалист, следващият щеше да удари по-ниско. Трябваше да се измъкне от тази кола и то бързо.

Ъгълът на подхлъзването работеше в нейна полза — вратата от нейната страна сочеше встрани от посоката на изстрелите. Тя се хвърли на студените заледени павета и се претърколи под нея, за да се прикрие зад предната гума и двигателя. Тогава третият куршум се заби в багажника и спука волана.

Заради четирите спукани гуми фордът се беше снишил толкова, че Хийт можеше да вижда ясно, докато лежи, без да се налага да се надига и да се превръща в мишена. Тя извади пистолета си и прилепи буза към мърлявата киша. Зад нея в тунела ръмжеше спрял джип. Не графитеносив — този беше тъмносин. В тъмнината не можеше да види колко са. Предната врата беше отворена, а прозорецът — свален и Ники предположи, че шофьорът стреля, използвайки рамката му за опора. Тя бързо огледа пътя зад себе си и изпита лошо предчувствие. Нямаше насрещно движение. Тунелът минаваше през Сентръл Парк, свързвайки две натоварени кръстовища… Щом нямаше коли, значи някак си го бяха блокирали и от двете страни.

Когато хвърли поглед назад, някой в джипа се раздвижи. От страната на шофьора за части от секундата просветна нещо, вероятно отражение от мерник. Хийт сви лакти в равнобедрен триъгълник, опря дръжката на пистолета в земята и натисна спусъка. Когато изстрелът отекна под шасито, звукът бе оглушителен. Тя не изчака да види дали е улучила. Докато се отдалечаваше, приклекнала съвсем ниско, стараейки се колата да остане между нея и джипа, все още подушваше бездимния барут.

Двадесет метра по-нататък пътят завиваше и Ники вече можеше да тича изправена. Стената, която я бе заклещила в каньона, сега й служеше за прикритие. Чу рева на джипа зад себе си, а после краткия писък на спирачките. Изоставената й кола препречваше платното диагонално — стрелецът трябваше да я премести, освен ако искаше да рискува да я догони пеша.

Тя ускори ход — ужасно съжаляваше, че не откри мобилния си телефон. Стигна до място, където завоят, който я беше скрил, започваше да се изправя. Забави крачка и спря, преди да свие зад ъгъла и да рискува да се изложи на опасност. Легна в кишата и като се притискаше към заледената стена, пълзя напред, докато зърна правата отсечка.

Онова, което видя, смрази кръвта й по-бързо от леда, върху който лежеше. Сто метра по-нататък трима мъже със скиорски маски и дъждобрани бавно вървяха към нея, застанали един до друг. До един носеха пушки.