Ричард Касъл
Адска жега (4)

Четири

— Свали си ръцете, Руук, изглеждаш смешен — каза Хийт. — Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

— Хвърлях се в прегръдките ти. Или поне така си мислех.

— Можеше да те застрелям, знаеш ли? — каза тя, прибирайки пистолета си.

— Току-що ми мина през ум — отвърна той. — Това щеше да ми провали завръщането, без да споменавам колко бумащина би ти докарало на главата. Мисля, че и за двама ни е по-добре, че не ме застреля. — Той направи стъпка към нея и я прегърна, но когато тя не му отвърна, спря. — Видяла си вестника.

— Естествено, че видях проклетия вестник. Ако не го бях видяла, половин Ню Йорк с удоволствие щеше да ми го набута под носа. Какво става с теб, по дяволите?

— Ето затова дойдох. За да ти обясня лично.

— Гледай да си убедителен.

— Добре — каза той. — С агента ми снощи имахме много важна бизнес вечеря. Едно именито киностудио е поискало правата за материала ми за Чечня, искат да снимат филм. — Ники не му се стори много развълнувана и той продължи: — Така че… тъй като току-що се бях върнал в града… отидохме на вечеря, за да подпиша договорите. Нямах представа, че някой ще снима.

— И кога точно беше това „току-що“? — попита тя.

— Вчера. Късно вечерта. Проследих парите от Босна чак до Африка, Колумбия и Мексико.

— Браво на теб — каза Хийт. — Това отлично обяснява мълчанието ти през последните 30 дни. Ами последните 30 часа?

— Боже мой, такъв си инквизитор — Руук се изкиска, но се сблъска с ледена стена. — Ще ти разкажа.

— Цялата съм слух, Руук.

— Ами, за вечерята знаеш.

— В „Льо Сирк“, да. Нататък?

— Останалото е съвсем просто. Просто се срутих. Мисля, че съм спал непробудно 13–14 часа. За пръв път в легло, от седмици насам. — Той говореше по-бързо, за да няма паузи, заради които да изглежда уязвим. — Оттогава пиша като ненормален, изключих и телевизора, и телефона. След това дойдох право тук.

— Не можа ли да се обадиш?

Ники ненавиждаше това клише, но реши, че ако на някой някога му се е полагало да го използва, това е тя в този момент.

— Виж, това още не го знаеш, но аз така действам. Уединявам се. Нахвърлям всичко, докато още ми е прясно и бележките ми все още имат смисъл. Така работя — каза той, наполовина за да обясни, наполовина за да се оправдае. — Но тази вечер най-накрая видях вестника и като си представих как ще се почувстваш, зарязах всичко и хукнах насам, и придошла река нямаше да ме спре. Вярно, вместо да си сглобя сам сал, взех такси, обаче това не се ли брои все за нещо?

— Не съм убедена, че е достатъчно.

Тя взе палтото си и го закачи на бар стола, за да спечели време да подреди мислите си. Истината беше, че обяснението му не изтри спомена за едномесечната изолация, нито емоционалните ожулвания, които беше насъбрала. Улегналият възрастен човек в нея обаче насочваше поглед над хоризонта, към дните и седмиците, които започваха след този момент.

Руук прочисти гърлото си.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа. Знам, че няма начин да надмогнем това, без да го изплюя.

— Добре.

— Искам да ти се извиня, Ники. Не просто с „Ей, виж, съжалявам“, а с истинско извинение. — Той направи пауза или за да й позволи да възприеме това, или за да намери подходящите думи, и продължи: — Това между нас още е ново и за двама ни. Когато се намерихме, и двамата си имахме свой живот, стари проблеми, кариера и всичко останало. И двамата. Заради това пътешествие за пръв път, откакто се събрахме, ти виждаш каква всъщност е работата ми. Аз имам предимство, защото съм те придружавал, така че животът ти ми е ясен и отвътре, и отвън. Аз обаче съм разследващ журналист. Ако работата ми е на ниво, прекарвам дълго време на места, където никой друг не смее да отиде, при условия, които повечето репортери не биха изтърпели. Ето защо изчезнах така. Преди да замина, ти казах, че може да се случи. Което обаче не е извинение за това, че не ти се обадих, щом получих възможност. Единственото ми обяснение може да прозвучи несериозно, но това е истината. Когато приключа дадена задача, влизам в релси. Спя като мъртъв и пиша като луд, в пълна изолация. Винаги така правя, от години. Сега обаче осъзнавам, че има нещо различно. Вече не става дума само за мен. Ако можех да върна времето с 24 часа назад, бих го направил, но не мога. Но ето какво мога да направя — гледам те, виждам болката, която ти причиних с безчувствеността ти и ти казвам, че не желая да я виждам никога повече. — Той изчака малко и каза: — Ники, извинявай! Сгреших. И съжалявам.

След като замлъкна, двамата останаха неподвижни в коридора един срещу друг, като се гледаха от по-малко от метър разстояние. Докато единият се надяваше, че разривът е останал зад тях, а другият се опитваше да реши, топлината, която внезапно се надигна в гърдите на Ники, я заля и взе решението вместо нея. Пое кормилото и започна да се разраства, докато се разгоря така, че нищо не можеше да я спре и направи настоящия момент по-могъщ от всичко останало.

Руук усети това или може би сам го изпитваше. Нямаше значение, както и това кой пръв се втурна към другия. Двамата жадно посегнаха един към друг, устните им се срещнаха, Ники разкопча кобура си, без да гледа и го остави на плота. Докато я целуваше и се притискаше към нея, пръстите му разкопчаха блузата й.

Когато най-сетне си поеха въздух, всеки дъх се превърна в споделена похот, която и даваше, и взимаше, в стихия от страст, набъбнали устни и търсещи езици. Той я поведе към спалнята с малки крачки, на заден ход, но тази вечер Ники имаше сили за още един нокаут. Обърна Руук към дивана, повали го и се приземи върху него. После застана на колене и откопча колана му.

* * *

След това Ники си позволи да заспи, потъвайки дълбоко във възглавниците на дивана, преметнала голото си бедро върху великолепния задник на Джеймисън Руук. След около час бавно се събуди и няколко секунди лениво го наблюдава как седи пред лаптопа на кухненския плот, само по риза и бельо „Калвин Клайн“.

— Изобщо не усетих кога си станал — каза тя. — Спа ли?

— Прекалено съм изнервен, за да усетя умората. Вече дори не знам в коя времева зона съм.

— Сексът помага ли с писането?

— Определено не пречи. — Той спря, обърна се към нея и се ухили, после отново насочи вниманието си към компютъра. — В момента обаче всъщност не пиша. Свалям и записвам разни прикачени файлове, които си изпратих. Ще ми отнеме само една секс… тоест, една секунда. Всъщност, дали…

— Пращал си си имейли? Руук, ако си самотен, мога аз да ти пиша.

Докато обясняваше, той продължи да печата.

— Винаги правя резервни копия на документите на айпада и телефона си, като си ги изпращам по електронната поща. Така ако айпадът ми падне в някое блато или някой бивш търговец на оръжие от Източния блок ми конфискува телефона, или го забравя във влака като идиот, няма да загубя всичко, което съм написал. — Той със замах натисна два пъти тракпада и затвори капака. — Готово.

След като отново се любиха (кой знае защо, в спалнята), Хийт и Руук се прегърнаха в мрака. По едната гърда на Ники се стече струйка пот и тя се зачуди чия е, нейната или неговата. Съсредоточи се върху усещането от бавното й движение между телата им и се усмихна. След цял месец разделени беше прекрасно да бъдат толкова близо един до друг, че да не могат да различат чия пот чия е.

 

 

Когато и двамата решиха, че са гладни, тя се зачуди кой прави доставки след полунощ, но Руук вече беше извадил долнището на един анцуг от куфара си.

— Няма да излизаш — каза тя. — По радиото казаха, че тази нощ температурите са под нулата.

Той не каза нищо, само подаде халата на Ники и я поведе към кухнята. Отвори вратата на хладилника и измъкна шест кутии с храна.

— Руук, какво си направил?

— На идване минах през „Суши Самба“ — отвърна той и подреди кутиите върху плота. — Да видим, взел съм ти любимите рулца — „Самба Парк“, „Бобо Бразил“, „Зелена завист“… — Той замлъкна и измърка като тигър. — Сашими от риба тон.

— Боже мой! — каза Ники. — Взел си севиче от жълтоопашат сафрид!

— Познаваме се, все пак. Маргарита, сеньорита?

— Си.

Тя се засмя, като си спомни колко време е минало от последния път, когато си говориха така. Руук остави каната на плочките и докато слагаше сол по ръбовете на две чаши, каза:

— Голяма ирония. В продължение на четири дни оцелявах след приземявания нощем насред джунглата, скрит в товарните помещения на самолети без маркировка; десетки пъти ме задържаха корумпирани граничари; наркоманизираните биячи на един параноичен търговец на дрога ме натикаха в багажника на кадилака му — само за да може накрая да бъда застрелян в апартамента на гаджето ми.

— Не се смей, Руук, бях изнервена. Мисля, че тази вечер някой ме следеше.

— Сериозно? Видя ли кой?

— Не. И не съм сто процента сигурна.

— Напротив, сигурна си — каза той. — Не трябва ли да се обадиш на Монтроуз?

Едно време тя щеше да направи именно това. Да съобщи на шефа си и категорично да отхвърли предложението му да прати охрана пред сградата (след което той щеше да го направи въпреки протестите й). Онова, което я спираше обаче не беше фактът, че не е сигурна, че я следят, а несигурността, която би изпитала, ако той се усъмнеше в преценката и лидерските й способности. Освен това самата тя се чувстваше много неловко заради множеството съмнения.

— Не — каза тя. — В момента отношенията ми с Монтроуз са прекалено странни. Малко е напрегнато.

— Отношенията ти с Монтроуз? Какво става?

След тежкия ден и желания оазис, който й бе осигурила тази почивка, тя каза:

— Твърде е сложно, за да ти обяснявам сега. Не те изолирам, но може ли да го оставим за утре?

— Абсолютно — каза той и вдигна чашата си. — За завръщанията.

Чукнаха се и отпиха. Вкусът на маргаритата винаги щеше да й напомня за първата нощ, когато правиха любов в лятната жега.

— Дано си си научил урока и повече да не се промъкваш тук без предупреждение.

— Ти ми даде ключ. А и що за изненада щеше да бъде, ако ти бях казал?

— Ти щеше да се изненадаш, ако бях с компания.

Той сервира храната, като наряза сушито и го нареди в чиниите с пръчици.

— Права си, щях да се изненадам.

— От какво? — каза тя. — От това, че съм с друг?

— Ти не би го направила.

— Определено бих могла.

— Би могла, но не би го направила. Ти не си такава, Ники Хийт.

— Малко се увличаш.

Тя хапна от севичето и докато се наслаждаваше на начина, по който цитрусовият сок и кориандърът придаваха на рибата още по-свеж вкус, си спомни как за малко да доведе Дон у дома тази вечер.

— И откъде знаете, че не съм такава, Джеймисън Руук?

— Не е въпросът, че знам, няма начин наистина да познаваш някого. Главното тук е доверието.

— Любопитно. С теб така и не уточнихме, че…

— Ще бъдем ексклузивни? — каза той, довършвайки изречението.

— Да, именно — кимна тя, — и въпреки това ти ми имаш доверие? — Той изяде едно парче „Зелена завист“ и също кимна. — Ами ти, Руук, да не очакваш и аз да ти вярвам?

— Вече ми вярваш.

— Разбирам. И докъде се простира това доверие? — попита тя, вземайки късче уасаби за поредната жертва. — Ами пътуванията? Така нареченото правило на 150-те километра?

— Онова, според което можеш да спиш с когото си искаш, стига да си на повече от сто и петдесет километра разстояние?

— Същото — каза тя.

— След като повдигаш въпроса — на местата, където съм бил, определено съм имал възможности. И още как. И да, определено вярвам в правилото за сто и петдесетте километра. — Тя подпря пръчиците на ръба на чинията си и внимателно се взря в него. Той продължи: — Важното обаче е, че според правилото на Руук, където и да се намирам, на сто и петдесет или на хиляда километра, броенето започва от тук. — И той посочи към гърдите си.

Ники се замисли за миг, а после взе парче суши с ръка.

— Когато доям това рулце, искам да се престориш, че броенето започва на плаж във Фиджи… на който сме съвсем сами.

Тя го пъхна в устата си и докато дъвчеше, подканящо вдигна вежди.

* * *

На следващата сутрин двамата с Руук трябваше да се движат между заледените локви по пътя към метрото, при температура минус 18 градуса. Ако не друго, студът поне я събуди. Наложи се с мъка да се откъсне от топлото легло, за да не закъснее за сутрешната си среща. Руук й помогна, като стана заедно с нея и свари кафе, докато тя се къпеше. Когато Ники излезе от банята, той събираше багажа си, преди да се отправи към таванското си жилище в Трибека и да прекара деня в писане. Крайният срок за статията му за трафика на оръжие застрашително наближаваше и той й каза, че освен това трябва съвсем скоро да предаде ръкописа на любовния роман „Нейният нощен рицар“.

— Имам чувството, че познавам един такъв — каза тя, докато се целуваха на стълбите, които водеха към перон номер шест.

— Някакви оплаквания?

— Само едно — отвърна Хийт. — Нощта ни заедно е на път да приключи.

Ники отново огледа южната част на Парк Авеню и се увери, че никой не я следва. И докато Руук държеше вратата на таксито, което бе повикал и я наблюдаваше от улицата, съмненията и се потвърдиха — той тръгваше рано за работа, за да има повод да я изпрати, без да си го признае. Под краката им тротоарът вибрираше, а тя чуваше скърцането на метрото, което тъкмо спираше. Кимна на Руук и тръгна надолу.

 

 

Заведението, избрано от Зак Хамнър, не би могло да бъде на по-удобно място. „Кафе Корт“ беше на самия изход на спирка „Лафайет“, между „Дуейн“ и „Рийд“, точно срещу Общината, зад която се намираше „Полис Плаза“ 1. Хийт влезе през стъклената врата зад трима строителни работници, които метнаха каските си на масата и се струпаха на касата, като поръчваха буритос и сандвичи с яйца и шунка за закуска. Тя не познаваше Хамнър, но кльощавият мъж с черен костюм и златиста вратовръзка на масата до витрината бе добър кандидат. Той се надигна и й помаха с една ръка — с другата държеше блекберито до ухото си. Щом Ники се приближи, той каза:

— Слушай, трябва да вървя, имам среща за закуска. До скоро, чао. — Хамнър остави телефона на масата и протегна ръка. — Детектив Хийт, аз съм Зак Хамнър, седнете, седнете.

Ники се настани на стола срещу него и забеляза, че е поръчал и за нея. Кафе, най-обикновен геврек и две кутийки сирене крема.

— Кафето би трябвало все още да е горещо — каза той. — Тук става лудница и не исках цяла сутрин да се редим на опашка зад кютуците от строежа.

На съседната маса един работник с каска и мустаци вдигна очи от судокуто си, шумно изсумтя и се върна към пъзела. Ако Хамнър забеляза това — или му пукаше, — той с нищо не се издаде.

— Както и да е, радвам се, че дойдохте. Дано не съм ви притеснил твърде много.

Тя докосна чашата си с кафе — беше хладна. Опита се да не мисли за това, че можеше да прекара още един час с Руук или да напредне със случая и каза:

— Ставам рано, освен това вие настояхте.

— Благодаря — каза той и Ники се зачуди дали тонът й не е бил неволно ласкателен. — Свързах се с вас, за да се уверя, че ще започнем да контактуваме още в началото на процеса. Не просто за да ви кажа, че юридическият отдел е на линия, в случай че ви е нужна помощ, а и защото смятаме, че е важно да имаме добри отношения с обещаващите кадри в отдела.

Хийт бързо схващаше каква е картинката — как иначе? Кариерата на Зак, този — как се беше нарекъл? — старши административен сътрудник в юридическия отдел, се състоеше от изграждане на контакти. Беше от мъжете, които живеят заради работата си, къпят се в отразената светлина на Шефа и получават власт от близостта си с висшия ешелон. Именно затова говореше за себе си с кралското „ние“. Ники реши, че сигурно е залепил снимка на Рам Иманюъл^[1] на огледалото си, за да я гледа, докато се бръсне.

— Нека ви кажа, че съобщих на заместник-комисаря за изключителните ви резултати на теста. Освен това му оставих копие от статията за вас в онова списание. Много е впечатлен.

— Благодаря, че ми казахте. — Тя си откъсна парче геврек, намаза го със сирене и продължи: — Макар че, честно да ви кажа, ако всеки получава само по петнадесет минути слава, надявам се моите да са изтекли.

— Интересно. Реших, че поддържате тесни отношения с пресата.

„И представа си нямаш“, помисли си Ники и си спомни за изненадата, която беше сервирала на Руук тази сутрин. Хамнър продължи:

— От статията останах с впечатлението, че сте знаели точно как да се справите с онзи репортер.

— Умение, което се научих да развивам — каза Хийт, като едва се сдържа да не се изхили. — Само че не обичам светлината на прожекторите.

— О, моля ви, и двамата сме възрастни хора — каза той. — „Амбиция“ не е мръсна дума, уверявам ви, не и на тази маса. — „Очевидно“, помисли си тя. — Решението ви да се явите на тест за лейтенант не беше ли амбиция?

— Донякъде.

— Да. За което сме ви благодарни. Нужни са ни повече хора като Ники Хийт и по-малко гнили ябълки. — Той се облегна назад и пъхна ръце дълбоко в джобовете си, наблюдавайки реакцията й при думите: — Кажете ми какво става с капитан Монтроуз.

Ники усети как току-що отхапаното залче се притиска към гръдната й кост. Каквото и да си мислеше за тази среща, явно не ставаше дума само за установяване на контакти. Не знаеше доколко е важен Зак Хамнър, но реши да подбира думите си предпазливо. Отпи от изстиналото кафе и отвърна:

— Чувам, че капитан Монтроуз има известни неприятности на „Полис Плаза“ 1, но не мога да разбера защо. Може би след толкова години работа заедно опитът ми с него е друг.

Хийт се замисли дали да не остави нещата така, но от младия адвокат се излъчваше нещо хищно и вулгарно. Въпреки тревогите й около капитана, лоялността й не беше отслабнала и мисълта, че около него обикалят акули, я накара да добави:

— При цялото ми уважение…

— Да?

— Ако ме поканихте на закуска с надеждата да ви кажа нещо компрометиращо или да се изкажа против шефа си, ще ви разочаровам. Работя с факти, не с намеци.

Хамнър се ухили.

— Добра сте. Не, сериозно говоря. Добре го отиграхте.

— Защото истината е такава.

Той кимна и се наведе напред, като небрежно притисна показалеца си към купчинка сусамови зрънца, а после го облиза.

— Всички сме наясно, особено един старши следовател, че съществуват много истини. Въпрос на ценности, нали? Като дискретността. Трудолюбието. Лоялността.

Блекберито на масата започна да вибрира. Той го погледна, направи кисела физиономия и натисна едно копче, за да го заглуши.

— Лоялността е хубаво нещо, детектив Хийт, но в критичен момент всеки разумен човек трябва да бъде обективен. Вгледайте се внимателно във всички истини, за да се уверите, че старите приятелства няма внезапно да се окажат неуместни. Или обвързващи. — Хамнър се усмихна. — Или кой знае? Може да е време за нови. — Той се надигна и й подаде визитна картичка. — След работно време номерът в офиса се пренасочва към блекберито ми. Да поддържаме връзка.

* * *

Беше твърде рано, отрядът още не беше дошъл на смяна и Хийт набра номерата им по пътя от закусвалнята до управлението. Сивкавите облаци, които наближаваха от Ню Джърси, започнаха да ръсят ситна градушка, която щипеше лицето й и трополеше по паветата, които водеха от Общината до Главното управление на полицията. На половината път Ники потърси подслон под статуята на Тони Розентал и докато набираше, се заслуша в трополенето на ледените късчета, които отскачаха от червените метални дискове като шепи ориз.

Клубът за мъжки стриптийз отваряше едва в 11, така че планът беше да раздели Роуч, като нареди на Очоа да вземе компютъра на отец Граф от Съдебна медицина, за да прегледа пощата му, а на Роули — да провери сметките за телефон на свещеника. Когато се свърза обаче, Очоа й докладва, че с Роули вече са се отбили в клуба предишната вечер.

— Още беше в кабинета на Монтроуз и не искахме да те прекъсваме, толкова добре си прекарвахте. — Следователят изчака ефекта от сухия си хумор и продължи: — Така че се отбихме в „Мазало“ в часа с намаленията, за да видим дали няма да наберем малко инерция със случая.

— Глупости. Трябвал ви е повод да подивеете. — Можеше просто да изрази искрената си благодарност, че са проявили инициатива, но това би нарушило НСИКПЧ — Неписаното споразумение за избягване на комплиментите и приятелствата между ченгета. Затова Хийт направи обратното и се престори, че е напълно сериозна.

— Съгласих се заради Роули — отвърна Очоа в същия дух. — Партньорът ми е диво пони, което не успявам да обяздя.

Бяха пожънали известен успех. Когато показаха снимката на отец Граф в клуба, един от стриптийзьорите го разпозна. Голото шило (който им обясни, че е регистрирал прякора си при адвокат в замяна на един танц, за да не наруши някой авторските му права) каза, че свещеникът дошъл в клуба миналата седмица и си крещял с един от другите танцьори. Така се разгорещили, че охраната изритала падрето.

— Шилото чуло ли е за какво са спорили? — попита Хийт.

— Не, явно се е появил по-късно, но му казали, че преди да се намеси охраната, танцьорът сграбчил свещеника за яката и казал, че ще го убие.

— Доведи го на разпит. Веднага.

— Първо трябва да го открием — отговори Очоа. — Преди три дни напуснал и се изнесъл от апартамента си. Роули го издирва.

След това Хийт се обади на Хайнзбърг. Двете бяха заедно, когато г-жа Борели се поколеба при вида на една от снимките, така че тя поръча на Шарън да проучи кой е мъжът на нея. Когато се свърза с детектив Раймър, Ники му каза да предаде на Галагър, че двамата трябва отново да обиколят садо-мазо заведенията. Поръча им да съставят списък с домините, които работят на свободна практика — предишния път не го бяха направили.

— Не искам да пропуснем някоя, само защото не работи в клубовете на Алеята — обясни тя.

— Изненадан съм — каза Раймър. — Мислех, че няма да работим само върху садо-мазо ъгъла.

— Вече имаме нови нареждания — каза тя, но когато вдигна яката си и отново се подложи на градушката, се запита какви ли ресурси прахосва, следвайки заповедта на Монтроуз. Телефонът й иззвъня точно когато минаваше край кабинката на охраната във фоайето. Роули беше открил, че танцьорът наскоро е платил сметки за газ и бензин — новият му апартамент беше в Бруклин Хайтс, съвсем близо до нея, едва от другата страна на моста. Ники каза на Роулз, че до петнадесет минути ще приключи и му поръча да мине да я вземе с колата, когато с Очоа тръгнат насам.

 

 

В „Личен състав“ Ники подписа молба за резултатите, като поиска както имейл, така и разпечатка. Дигитална ера или не, хартията в ръката й я караше да се чувства по-сигурна — черното и бялото придаваха по-истински вид на нещата. Чиновникът се скри за малко и скоро се върна със запечатан плик. Ники се подписа и излезе навън, правейки се на твърде хладнокръвна, за да го разкъса веднага. Удовлетворението от забавянето се изпари точно две секунди след като излезе в коридора.

— Простете, детектив Хийт?

Ники се обърна към жената, която се качи в асансьора точно когато тя слезе във фоайето. Не се познаваше с Филис Ярбъро, но определено знаеше коя е — беше виждала заместник-комисаря по технологиите на най-различни церемонии, а предишната година — в предаването „60 минути“ по случай петата годишнина от откриването на ЦБПРВ. Беше развела операторите, давайки им рядката възможност да заснемат центъра, който бе наета да проектира като външен изпълнител и който сега управляваше в качеството си на цивилен служител на комисариата.

Ярбъро беше в началото на петдесетте и можеше да мине както за представителна, така и за привлекателна. Ники реши, че е привлекателна. Това се дължеше на усмивката й — истинска и човешка, каквато можеш да видиш по-скоро върху лицето на някой директор на компания, отколкото на държавен служител. Хийт забеляза още, че докато много влиятелни жени носят бизнес костюми, които да им служат като броня, стилът на Ярбъро е женствен и достъпен. Макар че беше повече от богата, дрехите й само изглеждаха скъпи — беше облечена с жилетка и тясна пола, каквито Ники можеше да си позволи. След като видя как й стоят, тя сериозно се замисли дали да не си купи същите.

— Напоследък тук името ви често се споменава, детективе. Ушите ви горят ли? — След като й подаде ръка, Ярбъро каза: — Имате ли време да изпиете чаша кафе в кабинета ми?

Ники се постара да не поглежда часовника си, но другата жена я разбра и каза:

— Разбира се, графикът ви сигурно е препълнен.

— Всъщност е точно така. Сигурна съм, че знаете как е.

— Да, но ще ми бъде неприятно да изпусна тази възможност. Имате ли три минутки, за да поговорим набързо?

Тя посочи с глава към двата стола в другия край на фоайето. Ники обмисли предложението й и отвърна:

— Разбира се.

Когато се настаниха, Филис Ярбъро погледна часовника си.

— За да не се увличам — обясни тя. — И така, Ники Хийт. Знаете ли защо името ви се споменава толкова често? Отговорът е в ръцете ви. — Когато Ники погледна към плика, който лежеше на скута й, администраторката продължи: — Нека ви обясня контекста. Тази година 1100 следователи положиха изпит за лейтенант. Знаете ли колко от тях го взеха? 15 процента. Останалите 85 се провалиха. Знаете ли каква беше най-високата оценка сред 15-те процента? 88. — Тя направи пауза. — С изключение на вас, детектив Хийт. — Ники току-що бе видяла оценката си и при повторението в стомаха й запърхаха пеперуди. — Вашият резултат е 98. На това аз му казвам „изключително“.

Какво можеше да отговори?

— Благодаря.

— Ще разберете, че отличното представяне си има и добри, и лоши страни. Вече всички са наясно, че сте изгряваща звезда, което е съвсем вярно. Обратната страна на медала е, че сега всеки, който преследва някаква цел, ще се опита да се докопа до вас. — Точно когато Ники си спомни за сутрешната си среща, Ярбъро изрече онова, което тя си мислеше. — Очаквайте обаждане от Закъри Хамнър. О, по лицето ви разбирам, че вече ви е потърсил. Наричаме го „Чукът“ — не служи на злите сили, но внимавайте. Ще ви цитира. — Тя се засмя и добави: — Лошото е, че цитира много точно, така че имайте и това предвид.

Ники кимна и си каза: „Чукът, а? Идеално.“

— Аз също си имам цели, не се преструвам, че не е така. Знаете ли защо обичам прозрачността? Защото когато си прозрачен, срам няма. Така че ще бъда безсрамна. Един умен и самоотвержен следовател има бъдеще в йерархията. Подгответе се, може да ви предложа да работите с мен.

Тази жена, колкото и могъща и заета да беше, умееше да те накара да се почувстваш така, сякаш цял ден си мисли само за теб. Ники не беше наивна — разбира се, че Ярбъро преследваше свои цели, също като Хамнър, но вместо предпазливост, тя изпитваше вълнение, желание да слуша. Точно тези лидерски качества бяха спечелили на Ярбъро цяло състояние в dot.com индустрията преди години. Хийт каза:

— Нямам нищо против да наблюдавам как ще се развият нещата. Междувременно — поласкана съм.

— Това не е само заради оценката ви, наблюдавам ви, откакто излезе статията за вас. Жени сме и имаме много общи неща. — Тя разчете изражението на Ники и каза: — Знам, знам, вие сте ченге, а аз съм цивилна, при това администратор, но докато четях статията, усетих известно родство с вас, защото и двете сме жертви на убийства в семействата ни.

Ники забеляза, че тя използва сегашно време — доказателство, че знае, че болката никога не отшумява.

Докато наблюдаваше Филис Ярбъро, Ники осъзна, че се взира в огледален образ, който носи отпечатъка на бледа агония. Сродните души винаги долавят знака на съдбата върху себеподобните си, сякаш невидима дамга бележи връзката между преобърнатите им животи. При Ники ставаше дума за майка й, която бе прободена до смърт преди десет години. Ярбъро бе изгубила единствената си дъщеря през 2002 г. — бяха я пребили, изнасилили и захвърлили на един плаж в Бермуда, където прекарвала пролетната ваканция. Всички знаеха за това — новинарските емисии тръбяха постоянно, а таблоидите не спряха да бистрят станалото дълго след като убиецът призна и влезе в затвора до живот.

Ники прекъсна мълчанието с утвърдителна усмивка.

— И въпреки това продължаваме напред.

Лицето на заместник-комисаря се проясни.

— Да, продължаваме. — Тя се вгледа сериозно в Хийт, сякаш я преценяваше. — Мотивира ви, нали? Мисълта за убиеца?

— Чудя се, ако това ме питате — отвърна Ники. — Кой? Защо?

— Искате ли отмъщение?

— Исках. — Ники дълго бе обмисляла това през годините и отговорът й беше: — Сега искам не толкова отмъщение, колкото справедливост. Или може би да приема станалото. А вие?

— Интересът ми е академичен. Разчистила съм си сметките и нека ви кажа какво научих. Надявам се да ви помогне. — Тя се приведе към нея и каза: — Справедливост наистина има, но никога няма да приемете станалото. — След това тя драматично погледна часовника си. — Виж ти. След десет секунди ще се окаже, че не държа на думата си. — Тя стана, Ники също и двете си стиснаха ръцете. — Вижте им сметката, Ники Хийт.

— Разбрано. За мен беше удоволствие, заместник-комисар Ярбъро.

— Филис. Нека се уверим, че това е едва първата ни среща.

Хийт си тръгна от „Полис Плаза“ 1 с втората от двете визитки, които бе получила през последния половин час. Имаше чувството, че тази всъщност ще я запази.

* * *

От Пожарна станция 205 на „Мидо“ в Бруклин Хайтс излезе пожарникар, приведе се, за да се опази от градушката, и притича до пикапа си, паркиран до тротоара. Детектив Роули каза:

— Ей, ей, чакай малко. Този май ще излиза.

Детектив Очоа удари спирачките и обърна огледалото за обратно виждане така, че да гледа Ники, която седеше на задната седалка.

— Виждаш ли какво се налага да търпя всеки божи ден? Завий тук, спри там, внимавай — клошар… Все едно си водя Филикс Ънгър от „Двама мъже и половина“, за да ми служи за говорещ GPS.

— Тръгвай, преди някой да заеме мястото — каза Роули, щом пикапът тръгна.

След като Очоа паркира, тримата следователи останаха в колата и той превключи чистачките на средна скорост, за да могат да наблюдават сградата, в която току-що се беше нанесъл стриптийзьорът. Осеметажна, тухлена, от 1920-та година. В момента я ремонтираха и беше заобиколена от скеле. Не се виждаха никакви работници и Роули предположи, че причината е в мразовитото време.

— Нищо чудно, че стриптийзьорът се е преместил в сграда, срещу която има пожарна станция — отбеляза Очоа. — В случай че му потрябва пилон за упражнения.

— Напомни ми как му беше името — помоли Хийт и Роули се консултира със записките си.

— Хорст Мюлер. От Хамбург, Германия. Свидетелят каза, че когато постъпил, Мюлер танцувал в униформа от Първата световна война под псевдоним Червената колона. Сега се подвизава в сребърно ламе и се нарича Ханс Руното. — Той се обърна към Ники. — Танците им са тематични, нали разбираш.

— Кажи й как се казваше оня стриптийзьор миналата вечер — изкиска се Очоа. — Много ще ти хареса.

— Марти Питона — каза Роули. Ники поклати глава.

— Няма да питам защо.

Домоуправителят ги пусна да влязат, за да не се налага да предупредят Мюлер, като му звъннат по интеркома. Заеха позиция пред вратата и Очоа почука.

— Той е там? — попита глас с немски акцент. Роули вдигна значката си пред шпионката.

— Полиция, търсим Хорст Мюлер.

— Разбира се. Един момент, моля.

Ники усети, че ги бавят и вече беше слязла на долната площадка, когато чу как Мюлер заключи вратата, а Роуч я разбиха с ритници. Тя изхвърча на тротоара, търсейки противопожарния изход.

— Натам! — извика й Очоа от отворения прозорец на третия етаж.

Хийт проследи жеста му до далечната част на сградата, където танцьорът се спускаше по скелето към тротоара. Тя му извика да спре, но той направи салто, приземявайки се на два крака. Подхлъзна се и едва не падна на леда, но бързо си върна равновесието и побягна, а дългата му руса коса се вееше зад гърба му.

Докато детектив Хийт тичаше след него, Роули изхвръкна през входната врата, извика подкрепление по радиостанцията, продиктува координатите и се включи в гонитбата.

Краката им се хлъзгаха върху близо двадесетте сантиметра ледени късчета, които продължаваха да се сипят от небето. Когато Мюлер пресече улица „Хенри“ на бегом, един камион, превозващ резервни части, удари спирачките, за да не го блъсне и поднесе встрани, забивайки се в една паркирана кола. Хийт не пресече улицата, за да го догони. От неговата страна имаше открит тротоар, а от нейната — основно ресторанти и магазини с големи козирки, което означаваше, че под краката й имаше цимент, а не лед.

На следващата пресечка вече тичаше успоредно с него. Хийт хвърли бърз поглед през лявото си рамо — пътят беше чист, като се изключи колата на Роуч, която се задаваше с включена сирена. Тя забави ход, за да не падне и пресече улицата с вик:

— Полиция, Мюлер, спрете!

Той се обърна, стреснат от близостта на гласа й, инерцията измести центъра на тежестта му и това го препъна. Щеше да се простре по лице, но се хвана за парапета на някакви циментови стълби, които водеха към висока жилищна сграда, и успя да се задържи на едно коляно. Тъкмо се изтегляше нагоре, когато Хийт скочи, хвана се за парапета и прескочи оттатък, като се приземи отгоре му и го повали.

Мюлер падна и тя чу пукот, последван от „Шайс!“ и висок стон. Той се сгърчи на циментовите стъпала, а тя му сложи белезниците. После пристигна Роули и го изправи на крака.

— Внимавай — каза Ники. — Мисля, че нещо изпука.

— Ja, ключицата ми, защо ми причинихте това?

Очоа беше паркирал колата напреко, а вратата беше отворена и те поведоха затворника натам.

— Защо побягнахте?

Хорст Мюлер така и не отговори. Куршумът се заби във врата му, опръсквайки Хийт и Роули с кръв. Танцьорът отново падна, но този път не простена. Не издаде никакъв звук.

Хийт извика „Долу, всички долу!“ и се просна на земята, прикривайки тялото на Мюлер, докато вадеше пистолета си и оглеждаше апартаментите и покрива отсреща. От другата страна на простреляния немец Роули бе извадил оръжието си и също се оглеждаше, докато съобщаваше за станалото по радиостанцията. Последваха нови изстрели.

На улица „Хенри“ изрева мотор и изсвириха колела. Приведена, Хийт хукна към Очоа, за да се скрие зад колата, но беше твърде късно. Джипът даде газ и отпраши, като мина по тротоара, зави по „Ориндж“ и се скри от очите й. Ники го разпозна. Съобщи, че е графитеносив, с големи гуми, но не можа да даде по-точно описание. Този път колата нямаше номера.