Ричард Касъл
Адска жега (5)

Пет

Двамата парамедици все още се бореха за живота на Хорст Мюлер, когато униформеният полицай затвори вратата и линейката потегли. Ники Хийт затаи дъх, за да не вдишва дизеловите пари и я наблюдава как изчезва в лапавицата, следвайки пътя, по който бе минал джипът преди по-малко от половин час. На първата пресечка с „Ориндж“, в близост до местопрестъплението, сирената се включи, което означаваше, че човекът на носилката все още е жив.

Детектив Фелър подаде по една чаша кафе на Хийт и Роули.

— Не гарантирам, че е добро, взех го от китайския ресторант ей там, но поне ще ви стопли.

На молбата на Роули за помощ се беше отзовала цяла тълпа. Първи пристигнаха пожарникарите от станция 205 нагоре по улицата. Ако немският танцьор оживееше, щеше да го дължи на съседите си, които спряха кървенето за минути. Първите ченгета на местопрестъплението бяха от 84-ти и съседния 76-ти участък, а веднага след тях дойдоха Фелър и Ван Мийтър със своето такси. Предвид работата им таксиджиите под прикритие обикновено пристигаха първи при молба за подкрепления и Очоа ги подигра, че са позволили униформените да ги изпреварят.

Дъч Ван Мийтър намигна на партньора си и му върна жеста.

— Между другото, детективе, как мина задържането на превозното средство, след като го погнахте?

Очоа го беше изпуснал. Поради преднината на стрелеца гонитбата беше в най-добрия случай протоколен опит и всички го знаеха. Той обаче много се беше постарал, следвайки широките следи от гуми в прясната киша, докато ги изгуби на „Олд Фултън“, където имаше повече движение. На връщане подкара колата на зигзаг по съседните улици, но не откри джипа.

От другата страна на жълтата ограничителна лента вече се настаняваха първите телевизионни оператори. Ники видя, че към нея е насочена камера и чу името си. Обърна гръб на пресата и отново изруга на ум, проклинайки снимката си на корицата на онова списание.

Фелър отпи от кафето си и направи физиономия.

— Значи никой не видя стрелеца?

Вдигна се пара, когато той изля кафето в канала, а Хийт, Роули и Очоа се спогледаха и поклатиха глави.

— Стана за части от секундата — обясни Роули. — Бяхме се съсредоточили върху затворника и изведнъж „банг“!

— По-скоро „бум“ — каза Очоа и всички кимнаха. — Според мен беше пушка.

— Бум! — повтори Ван Мийтър. — Няма да ни помогне много.

— Познавам колата — каза Хийт и всички се обърнаха към нея. — Вчера я видях. Два пъти. Веднъж следобед на „Кълъмбъс“, докато отивах в „Андис“ и снощи в моя квартал.

— Какво казахте, детектив Хийт?

Ники се обърна — капитан Монтроуз бе изникнал зад нея. Видял изненадата й, той обясни:

— Бях на път към „Полис Плаза“ 1 за среща, когато чух молбата за подкрепления. Да разбирам ли, че са ви следили, а вие не сте съобщили за това? — Той не изчака отговора й. — Можех да ви пратя охрана.

— Не бях сигурна и не исках да прахосвам ресурси.

Хийт не спомена факта, че напрежението помежду им я е накарало да премълчи.

Старият Монтроуз щеше да я дръпне настрана, за да си поговорят, но Новият й се сопна веднага, пред колегите й.

— Решението не е ваше. Все още съм ви началник, работата ми още не е ваша.

След тези думи капитанът се обърна и пресече улицата, за да се посъветва с екипа за събиране на улики.

За всеки е неловко да му се накарат пред цялото семейство. Последва гробна тишина и останалите следователи се засуетиха наоколо, опитвайки се да не срещат погледа на Хийт. Тя обърна лице към небето и затвори очи, а стотиците ледени жилца защипаха лицето й.

* * *

Когато се върна в управлението, Ники спря пред вратата на общия офис, за да се огледа — флуоресцентното осветление превръщаше тъмния кабинет на Монтроуз в импровизирано огледало. Не го направи от суетност, а заради засъхналата кръв. На местопрестъплението в Бруклин Хайтс парамедиците й бяха дали кърпички, за да избърше лицето и шията си, но дрехите й бяха отделен проблем. Резервната риза и долнище на анцуг, които държеше в чекмеджето на бюрото си, още бяха на химическо чистене, след като ги заля с кафе, така че се налагаше да се примири с ръждивите пръски по яката си и петното с формата на буквата V там, където палтото й бе разкопчано. Докато се оглеждаше, Ники чу провлачения южняшки говор на детектив Раймър. Не успя да долови всичко, само откъслечни думи, защото той говореше приглушено. Чу фрази като „Колелата въртят на празен ход“ и „Той каза Майната му, животът е твърде кратък“ и „На Хийт й пука само за проклетото повишение…“.

Беше вълнуващо да подслушва, но се чувстваше неловко, сякаш беше попаднала в сапунена опера. Какво й каза Филис Ярбъро само преди няколко часа? Че когато си прозрачен, срам няма. Хийт зави зад ъгъла, за да се изправи пред онова, което й предстоеше.

Откри детектив Раймър, който клюкарстваше с Шарън Хайнзбърг до нейното бюро. Когато я видяха, и двамата изправиха гърбове в столовете с колелца.

— Майко, виж се само — каза Хайнзбърг и скочи на крака. — Кого простреляха, теб или танцьора?

Говореше много високо, така правят хората, когато се надяват да разсеят някого. Ники не й обърна внимание и погледна объркано към Раймър.

— С Галагър приключихте ли със списъка с домините?

Той също стана, макар и по-предпазливо.

— Не съвсем. Върнахме се, за да оставя Галагър.

Ники огледа стаята и не видя партньора му.

— Защо, да не е болен?

— Галагър… помоли да го преместят обратно в „Кражби“.

Той се обърна към Хайнзбърг, очаквайки помощ, но тя го остави сам да се оправя. Шепотът, който беше дочула, бе достатъчен за Ники — поредният ден, прекаран в разговори с домините, беше загуба на време за Галагър и той се беше отказал. Очевидно споделяйки вижданията си за детектив Хийт, преди да си тръгне.

— Нали разбираш — продължи Раймър, — оставихме някои случаи, които имат нужда от внимание и сигурно той се е почувствал… така де, длъжен да се върне към тях.

Хийт знаеше, че това са измишльотини, но не очакваше Опи да предаде партньора си. Поредните вълнения, предизвикани от предстоящото й повишение, оставиха горчив вкус в устата й, но тя го пренебрегна. Най-важното беше, че внезапно е останала с един следовател по-малко.

— В такъв случай съм доволна, че ти оставаш.

— Тук съм, детектив Хийт — отвърна той, но добави: — Поне докато мога.

 

 

При дъската Ники взе маркер с различен цвят и изписа името на танцьора в горния ляв ъгъл, където имаше достатъчно място.

— Той самият вероятно не мисли така, но днес Хорст Мюлер извади късмет — каза тя на отряда. — Куршумът, който извадиха от вратата, беше „Магнум“ 8,6×70 мм.

— А гилза? — попита Роули.

Тя поклати отрицателно глава.

— Предполагам, че или не е презаредил, тъй като става дума за един изстрел, или го е направил, но гилзата е рикоширала в джипа и е останала там.

Очоа тихо изсвири.

— „Магнум“ 8,6×70 мм… Ловците стрелят по мечки с тях.

— И по танцьори на пилон, както изглежда — каза Хийт. — Искам да разбера защо. Раймър, проучи по-издълбоко Хорст Мюлер.

— Нали искаше да проуча домините на свободна практика?

Ники спря и за стотен път се замисли за напрегнатата среща с капитана и всички пътища, по които можеше да тръгне разследването, които той беше блокирал. Стисна зъби и се обърна, опитвайки се да не се задави с думите си.

— Продължи със садо-мазото. Когато приключиш, ми кажи. Тогава ще видим докъде сме стигнали с Мюлер.

— Сигурни ли сме, че той е бил мишената? — попита Роули. — Ако джипът е карал след теб, може би ти си извадила късмет тази сутрин.

— Предвид обучението ми, тази възможност не ми убягна — каза Ники, дърпайки опръсканата си с кръв яка и разсмивайки целия отряд. Тя се обърна към дъската и начерта свързваща дъга между Мюлер и отец Граф. — Наистина искам да разбера каква е връзката между двете жертви, ако изобщо има такава. Да се надяваме, че танцьорът ще оживее и ще може да ни обясни. Междувременно ще считаме, че двата инцидента са свързани.

— И ще разпитваме случайни домини? — попита детектив Раймър.

Инстинктите му бяха правилни, а нарежданията й — погрешни и тя го знаеше, но не ги отмени.

— Засега се занимавай с тях, Опи. Ясно ли е?

— Ами парите в кутиите от бисквити? — попита Роули. — Да се обадя ли в Епархията, за да проверя дали подозират, че падрето е крадял?

Хийт отново се натъкна на една от тухлените стени, издигнати от Монтроуз. Следата беше очевидна и трябваше да я последват, защо капитанът й пречеше?

— Засега остави това на мен — каза тя.

Хайнзбърг докладва, че засега не е открила човека от снимката на която бе реагирала икономката.

— Което просто значи, че може би той няма криминално досие.

Ники каза:

— Ще се обадя на г-жа Борели и ще я притисна, но продължавай да работиш върху снимката. И върху останалите.

Хийт отвори папката и извади една фотография. На нея имаше мъж и млада жена, които слизаха по стълбите към фоайето на „Роби на удоволствието“. Жената се смееше, обърнала лице към придружителя си, но неговото не се виждаше — носеше шапка с козирка. Ники прикрепи снимката към дъската с магнит.

— Хрумна ми нещо за тази. Виждате ли татуировката на ръката му? — Пръв се доближи Роули, а после и останалите. Татуировката изобразяваше змия, увита около левия му бицепс. — В ЦБПРВ имат база данни с белези и татуировки, защо не я прегледаш, Шарън. Може да излезе нещо.

— Детектив Хийт? — каза Очоа. — Тази жена я познавам.

Роули каза:

— Имаш нещо да ни кажеш ли, партньоре? Да не би да си падаш по садо-мазо, а да си мълчиш?

— Не, сериозно. Вчера говорих с нея. Сещаш ли се за домината, която живее на „Амстердам“? Как беше… Боум? Андреа Боум? — Той почука по снимката с химикалката си. — Това е съквартирантката, с която говорих.

— Посети я още веднъж — каза Ники. — Да видим какво знае тази съквартирантка за змиеукротителството.

* * *

Хийт трябваше да прослуша дузина съобщения, оставени от хора, които я бяха видели по новините сутринта и искаха да се уверят, че е добре след стрелбата. Имаше и едно от Руук, който настояваше да я заведе на вечеря „в истински ресторант, като достойна жена“. Зак Хамнър също се беше обадил, както и Филис Ярбъро. Ники оценяваше вниманието им, но си даваше сметка колко лесно може да се увлече от опитите за сближаване с „Полис Плаза“ 1 и да не си свърши работата. Запази съобщенията, за да отговори по късно, но веднага се обади на Лорън Пари в Съдебна медицина, която започна с думите:

— Искам само да знаеш, че сериозно ще побеснея, ако някоя сутрин дойда на работа и те намеря просната на някоя маса.

— И на мен не би ми харесало — каза Ники. — Искам преди това да пазя диета поне една седмица.

— Да, бе — изсмя се приятелката й. — Все едно имаш нужда от това, стоманена лейди. — Ники чуваше как Лорън трака по клавишите и си я представяше в тесния офис за диктовка, който гледаше към помещението за аутопсии. — Направих интересно откритие за онзи нокът, който откриха в стаята за изтезания. Оказа се, че всъщност не е нокът, а втвърден полиестер.

— Пластмаса? Която прилича на нокът?

— И то на изрязан. Дори е същият цвят. Знаеш ли обаче какво точно беше? — Лорън не пропускаше възможност да театралничи и каза: — Имай търпение… парченце от копче. Мъничко, с формата на полумесец.

— Тоест, никаква ДНК.

— Не, но ако намериш копчето, ще докажем, че съвпадат.

Следователката не виждаше повод за особена надежди.

— Има ли нещо друго?

— При претърсването на дома на пастора изникна несъответствие. Пред мен са лекарствата, които са взели от шкафчето в банята. Има шишенце „Адефовир випивоксил“ — инхибитор на обратната транскриптаза, предписва се на пациенти със СПИН, тумори и хепатит Б. Работата е там, Ники, че свещеникът е нямал такива заболявания, а при токсикологичния анализ не открихме лекарството в организма му.

„Самотен чорап“, помисли си Ники, докато си записваше заболяванията.

— Медикаментът бил ли му е предписан?

— Да, рецептата е за Джералд Франсис Граф, 10 милиграма. Бутилката беше пълна, не липсва нито едно хапче.

— Кой е лекарят? — попита Хийт и си записа името на Реймънд Колабро.

— Освен това имай предвид — добави Лорън, — че ДНК тестът на кръвта по яката на Граф още не е приключил.

— Ами петънцето, което ми показа в онази бутилка?

— Както и очаквах — парченце кожа от ламинат, който обаче не съвпада с оборудването в „Роби на удоволствието“, нито с това в останалите заведения, включително в складовете им. Поръчах още изследвания, за да установим източника. Щом изникне нещо, ще ти се обадя. — Преди да затвори, тя добави: — И помнете, детектив Хийт — цъфнете ли на масата ми за аутопсия, ще ви убия.

* * *

Първото, което каза старата дама, щом видя Хийт, беше:

— Боже мой, това кръв ли е?

Хийт обработи палтото си с мокра кърпичка в тоалетната на управлението, но пропусна блузата. Беше увила шал около врата си, а палтото беше закопчано до горе, но част от яката й явно се виждаше. Г-жа Борели се притесни не толкова от кръвта, колкото от мисълта за изпирането й.

— Дайте ми половин час, ще изкарам петното.

„Истински специалист“, помисли си Ники и й се усмихна.

— Благодаря ви, но няма да се бавя толкова — отвърна тя и намести шала така, че да скрие петното.

Щом стигнаха до кухнята икономката каза:

— Ще се сварите в това палто. Ако стоите с него заради мен, недейте.

Въпреки това Ники не го свали и седна на масата, където я чакаше чаша горещо кафе и домашно изпечени вафли на поднос.

Г-жа Б. все още изглеждаше уязвима, така че Ники реши да не я притисне веднага за снимката. Вместо това започна с думите:

— Отбих се, за да видим дали може да ми изясните нещо. Вчера взехме лекарствата от шкафчето на отец Граф и между тях имаше едно, наречено „Адефовир“. Объркани сме, защото не го открихме в организма му, нито пък заболяванията, за които се предписва.

— Не знам какво държеше там. Чистех го, но личното си е лично, а нещо по-лично от шкафче с лекарства няма.

Ники отхапа от вафлата. Беше изключително вкусна — ако Раят е от ванилия, вкусът му би бил именно такъв. За Ники това си беше обяд. Тя я довърши и каза:

— Исках да попитам да не би адефовирът да е бил ваш.

— Не. Повярвайте ми, последното, от което имам нужда, е още хапчета.

— Добре тогава. Понеже така и така съм тук — добави тя и внезапно се почувства като Коломбо. Защо не, палтото определено беше налице, — исках да ви попитам дали не ви е хрумнало нещо ново за снимките, които ви показах.

Когато жената поклати отрицателно глава, Ники й подаде фотографиите и я помоли да ги погледне още веднъж. Тя обърса очилата си с жилетката и ги огледа. Този път не реагира на онази, която я беше накарала да се поколебае предишния път.

— Съжалявам — каза г-жа Борели и побутна купчината обратно към Хийт, която тъкмо се опитваше да избере подход, който няма да травматизира допълнително възрастната жена, когато тя каза:

— О, има нещо, което исках да ви спомена. Хрумна ми тази сутрин и мислех да ви се обадя, но вие сама дойдохте. — Икономката изглеждаше искрено удивена от обстоятелствата. — Попитахте дали отец Джери е имал неприятности с някого.

— Продължете, моля ви — подкани я Ники и обърна нова страница.

— Преди време тук имаше един свещеник, който… Обвиниха го, че се е държал… неприлично с две от момченцата хористи, докато били на лагер. Нямам представа какво е станало, нито пък отец Граф, но още щом научи, веднага постъпи както е редно и съобщи в Епархията. Прехвърлиха отец Шей, започна разследване, но бащата на момчето, г-н Хейз, започна съдебен процес. В това няма нищо нередно, само че освен това той тормозеше отец Граф.

— Как го тормозеше?

— Първо му се обаждаше по телефона, а после започна да се появява тук без предупреждение. С течение на времето се вбесяваше все повече и повече.

— Използва ли насилие, заплаши ли отец Граф?

Г-жа Борели наклони глава на една страна.

— Много викаше. Крещеше му, обвиняваше го, че допуснал станалото и го обвини, че се е опитал да го прикрие. Само че допреди три месеца никога не го беше заплашвал.

— Какво му каза, г-жо Борели, чухте ли точните му думи?

— Чух ги. Това беше единственият път, когато не крещеше. Беше спокоен, разбирате ли? Плашещо спокоен. Каза… — Старата икономка отпусна глава назад, сякаш репликите бяха написани на тавана. — „Стига толкова приказки. Църквата може да ви защити, но не и от мен.“ О, освен това каза: „Не знаете с кого си имате работа.“ — Тя изчака Хийт да си запише и продължи: — Извинявам се, че не се сетих още вчера. Г-н Хейз не се е появявал оттогава и бях забравила. Освен това се чувствах малко… — Тя повдигна рамене и се заигра с кръстчето около шията си. Бедната жена изглеждаше изцедена и Ники реши да я остави да си почине.

Първо обаче преписа името и адреса на разгневения мъж от списъка с енориашите, както и името на обвинения свещеник. На вратата увери икономката, че е постъпила правилно, като е споделила това с нея и натърти:

— Винаги е полезно да ни съобщавате, независимо кога сте си спомнили някоя подробност.

После подаде снимките на г-жа Борели и си тръгна.

* * *

Боядисаната в бяло и синьо кола, която я беше последвала до жилището на свещеника, я чакаше със запален двигател. Хийт отиде до шофьора — свиреп на вид униформен полицай, чийто прякор в управлението беше „Дзверът“, защото когато го пратеха да охранява някое местопрестъпление, никой не смееше да прекрачи чертата.

— Харви, нямаш ли си по-важна работа? — попита тя, когато той спусна прозореца си.

— Капитанът така нареди — каза той с глас, който звучеше сякаш из гърлото му се търкаляше чакъл, а то самото бе тапицирано с шкурка.

— Тръгвам към участъка. Ще мина по „Уест Енд“, вместо по „Бродуей“.

— Спокойно, детективе, няма да ви загубя.

Каза го небрежно, но истината беше, че ако на някого му трябваше защита, Дзверът беше идеалният питбул пазач. Тя му подаде торбичката с вафли, която бе получила от г-жа Борели и когато надникна в нея, той почти се усмихна.

 

 

По-късно същия следобед в общия офис Ники Хийт се плъзна от бюрото към дъската заедно със стола си и се взря в нея с надеждата, че ще й подскаже нещо. Това не й се случваше при всяко разследване, но необичайно често, ако беше достатъчно съсредоточена, спокойна и наясно с точните въпроси, които да си зададе, всички несвързани факти — нахвърляните набързо бележки, жертвата и снимките на заподозрените — се сливаха в хармоничен глас, който й нашепваше решението. Това обаче ставаше според техния, а не нейния график. И те явно не бяха готови.

— Детектив Хайнзбърг — каза тя, все още с лице към дъската. Когато чу приближаващите се стъпки, Хийт стана и посочи синия надпис, който гласеше: „Телефонни сметки Граф“. До него нямаше лястовичка.

— Това не беше ли твоята задача?

— Ами, в случай че не си забелязала, аз имам цял куп задачи.

— Кога? — бе всичко, което каза Ники. Повече не беше нужно. Хайнзбърг й козирува по начин, който ужасно я дразнеше и се върна на бюрото си. Хийт отново се обърна към дъската, този път без да я вижда — просто трябваше да гледа нанякъде, докато се успокои.

Роули затвори телефона и дойде при нея, с капачка от химикалка между зъбите и тефтер в ръка.

— Имам информация за Смахнатия татко — каза той. Имаше предвид бащата на малкия хорист. — Лорънс Джоузеф Хейз. През 2007-ма нанася тежка телесна повреда на съсед, чието куче лаело. Обвиненията били внезапно свалени по молба на пострадалия. Не пише защо.

— Това ли е единственото му предишно провинение?

— Да.

— Да го посетим днес следобед.

— Няма да е лесно. Вече звънях в службата му, за да насроча среща — не казах защо, разбира се. Бил в Илай, Невада, по работа. — Преди Ники да успее да попита, той каза: — И аз се зачудих къде е. На картата Илай е малка точица насред пустинята.

— Той какво работи? — попита Хийт.

— Изпълнителен директор на „Лансър Стандард“.

— Които снабдяват ЦРУ в Афганистан?

— Именно — каза Роули. — Черни хеликоптери, командоси и саботьори под наем.

— Илай явно е тренировъчният им център.

— Бих ти казал, че си права, но ще трябва да те убия.

— Много смешно, Роулз. Разбери кога се връща Хейз, искам лично да говоря с него.

Очоа се обади, за да докладва, че срещата със съквартирантката на домината не е довела до нищо.

— Отидох, но тя се е изнесла. Домоуправителят каза, че е тръгнала снощи, с два куфара.

— Оставила ли е адрес?

— Де тоз късмет. Обадих се в хотела, който съквартирантката й споменала на митницата в случай че тя знае нещо, но от рецепцията казаха, че макар че Андреа Боум не е напуснала хотела официално, не са я виждали от два дни. Смятат, че се е забила с някакъв мъж. — Той се изкиска. — Интересен избор на думи предвид интересите й.

— Радвам се, че ако не решим случая, поне си събрал материал за Коледното парти, Мигел. — Хийт видя, че лампата в кабинета на капитан Монтроуз светва и пулсът й се ускори. — Слушай, трябва да вървя, но в Съдебна медицина са приключили с компютъра на отец Граф. Виж какво ще откриеш, когато се върнеш.

Въпреки че запази дистанция, детектив Хийт видя, че Монтроуз не е сам. Беше затворил вратата, а в офиса му стояха двама костюмари със сериозни изражения, които тя не познаваше. Срещата им не изглеждаше особено приятна.

 

 

По-късно, след като известно време ровиха из компютъра на отец Граф, Роуч се отбиха при бюрото на Хийт.

— Кои са костюмарите според теб? — попита Очоа. — Да не са от „Вътрешни разследвания“?

— Аз залагам на „Мъжете в черно“ — каза Роули. — Ако се светне, сложете си слънчевите очила.

Според Ники видът и сериозността на непознатите сочеше именно към отдел „Вътрешни разследвания“, но из участъка се вихреха достатъчно клюки и без нейния принос, така че тя не им позволи да сменят темата и ги попита какво са открили в компютъра. Роуч я отведоха до схемата с последователността на събитията.

— Първото нещо, което разбрахме — започна Очоа, — е, че отецът е имал нужда от нов компютър. На това изкопаемо му отне 10 минути да се включи. Първо проверихме историята и линковете му.

— Винаги е от полза — добави Роули.

— Не открихме нищо шокиращо. Няколко католически сайта, държавната телевизия, онлайн книжарници — най-обикновени, никаква еротика. Ако се съди по препоръките и последните му покупки, бил е луд по криминалетата…

— Канел, Конъли, Лехейн, Патерсън…

— Имаше и други любими сайтове — продължи Очоа. — Много благотворителни организации и такива за човешките права. Една от Китай, повечето от Южна Америка.

— Оттам може да изскочи нещо — каза Роули. — Отворихме Outlook^[1], за да погледнем календара му.

— Не го е използвал — включи се Очоа.

— Така че погледнахме имейлите му. Имаше един за спешно заседание от една от групите, в които е членувал — „Justicia a Guarda“.

Погледът на Ники се насочи към снимката в горната част на дъската — отец Граф на протестен марш.

— Означава „Да спасим справедливостта“ — преведе Очоа и посочи към последователността на събитията. — Срещата е била в 10:30 сутринта, когато е изчезнал.

— Да — каза Ники. — Икономката каза, че когато го е видяла за последен път, отец Граф нарушил графика си и тръгнал към някакво непознато място точно след закуска.

— Мисля, че знаем къде е отишъл — каза Роули.

— Отнело му е два часа да стигне, така ли? Това е голяма пролука — каза Хийт. — Така или иначе онези от „Хустиция а Гуарда“ може да са били последните, които са го видели жив. Момчета, вземете колата и идете да видите какво знаят.

Малко след 6 вечерта Руук влезе в общия офис и описа пълен кръг.

— Боже, откога не съм идвал! Сякаш се връщам в старото си училище. Всичко изглежда по-малко.

Ники стана от бюрото и бързо погледна към офиса на Монтроуз, но той отдавна беше спуснал щорите заради срещата с „Вътрешни разследвания“.

— Руук, ти нямаш ли си телефон?

— Знаеш ли, започвам да си давам сметка, че явно си жена, която не обича изненадите. Ще си го отбележа. Спомни си го на тридесетия си рожден ден, става ли?

Той й протегна плик за дрехи.

— Какво е това?

— С риск да те обидя — още една изненада. По новините изглеждаше така, сякаш имаш нужда от нови дрехи. Нещо по-малко… как да го кажа… кърваво? — Той й подаде плика, на който пишеше „Мангър“. — На „Кълъмбъс“ има магазин на „Тиери“. Може да се окаже твърде стилно за убийците, които залавяш, но те ще трябва да се нагодят.

Искаше й се да го прегърне, но остави усмивката й да говори. След което го целуна по бузата. Какво пък толкова.

— Благодаря. Обичам изненади.

— Жено, свят ми се зави от теб. — Той се отпусна в стола, на който седеше, когато я придружаваше едно време. — Не е нужно да тръгваме сега, ако си заета.

— „Заета“ не е точната дума. — Тя се огледа, за да се увери, че никой няма да я чуе. — Нещата между мен и Монтроуз се влошиха още повече. — Наведе се към Руук и прошепна: — При него кой знае защо има хора от „Вътрешни разследвания“. Освен това един от следователите, които бях взела от „Кражби“, днес се премести обратно. Направи ми фасон.

— Нека да позная кой — Раймър. Ама че невестулка. И за миг не се хванах на южняшката му поза.

— Не, Раймър е железен. Напусна партньорът му, Галагър.

— Просто ей така, нацупил се е?

— Престани.

— Или ще ме удариш?

— Можеш да разчиташ на това.

— Ти… сериозно ли?

Докато се кискаха, телефонът му иззвъня и той объркано погледна дисплея.

— Няма да те задържам, по-добре да вдигна. — Докато излизаше от стаята, той възкликна: — Боже мой, Там Шфайда, подскачащата чехкиня^[2]!

* * *

Руук заведе Ники в „Були“ в Трибека — един от най-добрите ресторанти в град, пълен с добри ресторанти. Роуч се обадиха точно докато влизаха и Хийт и Руук спряха във вестибюла — чудесна чакалня, чиито стени бяха покрити с рафтове, пълни с ароматни пресни ябълки.

Докато поръчваха питиетата и избираха хляб, тя разказа на Руук най-основното за разследването, включително за някои от неприятностите с Монтроуз. Не спомена връзката му със случая Хъдълстън, защото дори самата тя не знаеше какво да мисли за това. Освен това се намираха на публично място. Седяха в сепаре, но човек никога не знае. Руук слушаше внимателно и усилията му да потисне импулса си да избълва куп теории, които се базират на писателското му въображение, вместо на фактите, искрено я забавляваха. Прекъсна я едва когато му каза, че Роули и Очоа току-що са напуснали щаба на „Хустиция а Гуарда“.

— Тези са агресивни марксисти — каза той. — Изобщо не мисли за тях като за мирно настроени протестиращи. Някои са бивши въстаници от Колумбия, които се чувстват много по-комфортно с пушки, отколкото с табели в ръцете.

— Това ще трябва да го проверя — каза Хийт и си го записа в тефтера. — Роуч казаха, че според персонала там отец Граф твърдо подкрепял каузата им, а те го оплакват. Въпреки че един от водачите го изхвърлил, когато завчера се появил пиян. — Тя се зачуди каква ли е била връзката на Граф с група въоръжени въстаници. — Доколко са склонни да използват насилие? Имам предвид тук, в Ню Йорк?

— Вероятно не повече, отколкото ИРА в Белфаст през 1969-та — каза той и си откъсна парченце хляб със стафиди. — Споменът ми е пресен, защото с очите си видях как им доставят пушки и гранатомети в Колумбия.

— Руук, бил си в Колумбия?

— Щеше да си наясно, ако ме беше попитала как съм прекарал миналия месец. — Той се престори, че избърсва една сълза със салфетката си, а после придоби замислен вид. — Знаеш ли кой е Фаустино Велес Аранго?

— Разбира се, писателят дисидент, който изчезна.

— „Хустиция а Гуарда“ е малката армия, която го измъкна от политическия му затвор и миналата есен тайно го изведе от страната. Ако твоят свещеник е бил забъркан с тези хора, бих ги изучил по-отблизо.

Ники допи коктейла си.

— За малко да се разтревожа, Руук. Мислех, че ще прекараме цялата вечер без нито една недомислена теория.

Докато се връщаха към таванския му апартамент, времето се затопли малко и с ледените топчета се смеси и дъжд. Полицейската кола, която ги следваше, спря до тях и Дзверът свали прозореца.

— Сигурни ли сте, че не предпочитате да ви повозя?

Тя му благодари и отказа. Охрана можеше да приеме, но не и шофьор.

Докато гледаха новините в 11, Хийт отвори бутилка вино. Репортерът, който предаваше на живо от канал в Ийст Вилидж, в който бе станала експлозия, каза:

— Дъждът измил солта от пътя, тя разяла една електрическа кутия и това довело до взрив.

— И малкото паяче се пръснало на около милиард миниатюрни късчета — обяви Руук. Ники му подаде чашата и изключи телевизора, когато започна репортажът за стрелбата в Бруклин Хайтс.

— Не мога да повярвам, че няма да гледаш — каза той. — Някои хора са готови на всичко, за да ги покажат по новините.

— Цял ден го преживявам — каза тя и свали обувките си. — Нямам нужда да го гледам и вечерта.

Той разтвори широко ръце и Ники се сгуши в него, опирайки нос в отворената му яка, вдишвайки аромата му.

— Как смяташ да оправиш нещата с Монтроуз?

— И представа си нямам. — Тя седна до него с кръстосани крака, отпи от виното и сложи длан на бедрото му. — Дори не знам какво да мисля, той сякаш изобщо не е същият човек. И отношението, и поведението му… това е най-трудното. Претърсил е жилището на пастора, блокира развитието на случая. Нищо не разбирам.

— А може би разбираш и те е страх какво означава това.

Тя кимна, по-скоро на себе си, отколкото на него и каза:

— Мислех, че го познавам.

— Не в това е проблемът. Вярваш ли му? Това е важното. — Той отпи глътка вино и когато Ники не отговори, каза: — Това ти казах и снощи. Няма как наистина да познаваш някого. Аз например познавам ли те? Ти колко добре ме познаваш?

Тя се сети за Там Шфайда, подскачащата чехкиня. Отново.

— Да. Предполагам, че няма как да знаеш всичко за даден човек. Не е възможно.

— Ти си ченге, може да ме разпиташ.

Тя се засмя.

— Това ли искаш, Руук? Да те въртя на шиш? Да извадя камшика?

Той скочи на крака.

— Не мърдай! Хрумна ми нещо.

Отиде до нишата за четене във всекидневната. Ники чу тракане на клавиши зад библиотеката, включи се принтер. После Руук се върна с няколко листа в ръка.

— Четеш ли „Ванити Феър“?

— Да. Най-вече заради рекламите.

— На последната страница всеки месец интервюират по някоя знаменитост. Дават им стандартен въпросник, наричат го „Интервюто на Пруст“. Произхожда от игра от времето на Марсел Пруст, по която всички лудеели — играели я на парти, така гостите се опознавали по-добре. Не я е измислил Пруст, просто той е най-известният човек, който е отговорил на въпросите. Ето версията, която циркулира из интернет. — Той размаха страниците с лукава усмивка. — Искаш ли да играем?

— Не съм съвсем сигурна. Какви са въпросите?

— Разголващи, Ники Хийт. Разкриват коя си всъщност. — Тя посегна към листовете, но той ги дръпна. — Без да надничаш.

— Ами ако не искам да отговоря на някои? — попита тя.

— Хмм. — Той нави страниците на руло и почука с тях по брадичката си. — Ето какво. Можеш да пропуснеш който искаш въпрос, ако… ако в замяна си съблечеш някоя дреха.

— Шегуваш се. Като на стрийп покер ли?

— Още по-добре — това е стрийп Пруст!

Тя помисли и каза:

— Сваляй обувките, Руук. Ще започнем наравно.

— Добре, хайде. — Той разви листовете на бедрото си и прочете: — Кой е любимият ти писател или писатели?

Ники шумно издиша, смръщи чело и се замисли, а Руук каза:

— Залогът е блузата ти. Не се притеснявай.

— Ще ти кажа двама — Джейн Остин и Харпър Лий. — После тя добави: — И ти трябва да отговориш.

— Разбира се, няма проблем. Ще спомена Чарлз Дикенс в добавка към д-р Хънтър С. Томпсън. — Той отново погледна въпросника. — Кой е любимият ви литературен герой?

Хийт се замисли и сви рамене.

— Одисей.

— Моят също — каза Руук. — Дай пет.

Той протегна ръка, тя също, дланите им се удариха една в друга двамата се разсмяха.

— Още никой няма да се разголва. Да видим сега — кой е любимият ти поет?

— Кийтс — отговори тя. — А именно „Ода за гръцката урна“.

Руук отвърна:

— Зус. „Една рибка, две рибки“. — Той прочете следващия въпрос. — Как искаш да умреш? — Спогледаха се, после Ники свали блузата си. Той изпитваше сходни чувства и свали пуловера си.

— Казах ти, че може да не искам да отговоря на всичките.

— Именно около това се върти играта, детектив Хийт. Продължаваме с „Кой музикант е оказал най-силно въздействие върху живота ви?“.

— Най-силно въздействие… — замисли се тя. — Чумбаумба.

— Шегуваш се. Не Боно, Стинг или Аланис Морисети, наистина ли? Чумбаумба? Който щрака с пръсти?!

— Всъщност, да. Когато учителят ми по литература в гимназията каза, че не може да изиграя Кристин във „Фантом“, ми се струваше, че песен, в която героя го събарят, но той става отново, е написана специално за мен. — „И все още ми се струва така“, помисли си тя. — Ами ти?

— Стийли Дан, песента „Дийкън Блус“. И Джеймс Тейлър. Всичките му песни, особено „Тайната на живота“. — Изведнъж Руук се плесна по челото. — О, не, чакай! Забравих AC/DC.

Хийт издаде бръмчащ звук.

— Противоречив отговор, Руук. Отнемам ти точки, сваляй панталоните.

Той се подчини, погледна въпросника, поклати леко глава и обърна страницата.

— Ей, ей, наказателна точка! — каза Ники. — Не може да пропускаш въпроси, прочети го.

Той се върна назад и прочете:

— Какви качества търсите у една жена? — Руук направи пауза. — Това е минно поле, няма да отговарям. — След като Хийт го накара да си свали ризата, той каза: — Не си представях така играта. Сега обаче ще си отмъстя — оповести Руук, щом обърна страницата. — Какви качества търсите у един мъж?

— Мога да отговоря. Честност. И чувство за хумор.

— Не е за вярване, че аз съм както честен, така и забавен. Например ако ме попиташ „Ей, кръвта по дрехите ми дебела ли ме прави?“, ще ти кажа.

— Да не би да се помотаваш, защото губиш?

— Хубаво, де. Кого бихте искали да бъдете? Добре, аз ще отговоря пръв. Една от беквокалистките на Арета Франклин. Роклята с пайетите няма да ми стои добре, но може би в някой друг живот… Ами ти? Кого би искала да бъдеш?

Тя не се поколеба.

— Мерил Стрийп.

Руук я погледна със симпатия — и двамата знаеха, че Ники се е отказала от кариера в театъра след убийството на майка й.

— Продължаваме. В какво състояние на духа сте?

Хийт можеше да мисли единствено за смута, който изпитваше. Не отговори и свали анцуга си.

— Състояние на духа… — повтори Руук. — Нещата май се обръщат. Ура! Следващият въпрос е „Как си представяте нещастието?“.

— Аз съм пас. Не ми харесват тия въпроси — тя откопча сутиена си, остави го на масичката и каза. — И ти трябва да отговориш.

— Това е лесно. Нещастен се почувствах, след като те нараних, като не ти се обадих след пътуването ми.

— Добър отговор — каза Ники. — Следващият въпрос?

— Да видим… Какво е мотото ви? — Той наведе глава. — Нямам мото. Кой ли има?

— Избирай, гащите или чорапите?

— Ето, това е новото ми мото.

— Добър опит.

Той свали бельото си, оставяйки чорапите.

— Хак ти е, Хийт.

— Аз пък имам мото — каза тя. — „Никога не забравяй за кого работиш“.

Докато изричаше думите, Ники усети нарастващо безпокойство. Не точно срам, но нещо такова. За пръв път фразата прозвуча кухо. Престорено. Защо ли? Тя анализира чувствата си, за да разбере къде е разликата. Стресът, това беше новото. Щом го обмисли, тя си даде сметка, че през целия ден най-трудното за нея беше да избягва конфронтация с капитан Монтроуз. Тогава прозря истината. В онзи момент, докато седеше почти гола в дневната на Руук и играеше на някаква глупава игра от 19 век, тя неочаквано осъзна нещо. В този момент Ники се събуди и съвсем ясно видя в кого се е превърнала — и кого е престанала да бъде. Без да забележи, Хийт бе започнала да смята, че работи за капитана, изпускайки от очи ръководния си принцип — че работи за жертвата.

Тогава реши сама да уреди среща с Монтроуз още утре на следващия ден. Пък да става каквото ще.

— Ехо? — повика я Руук и я върна в настоящето. — Готова ли си за следващия? — Тя го погледна с прояснени очи и кимна. — И така: какъв е идеалът ви за земно щастие?

Хийт се замисли само за миг. Не каза нищо, но се изправи и свали бикините си. Руук я погледна от дивана с изражение, на което не можа да устои, така че не се и опита. Наведе се към него и опря устни в неговите. Той жадно й отвърна и я притегли в прегръдките си. Скоро ритъмът на телата им отговори на последния въпрос. Без да се замисля, тя прошепна в ухото му:

— Това… това… това…