Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ники Хийт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heat Rises, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Ричард Касъл

Заглавие: Адска жега

Преводач: Илияна Велчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Pro Book

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Илияна Велчева, Марко Кънчев

Художник: Лъчезар Маринополски

Коректор: Марко Кънчев

ISBN: 978-954-2928-47-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3061

История

  1. — Добавяне

Единадесет

Когато Ники се подпря на облегалката на стола пред себе си, той се завъртя и единственият резултат беше, че тя се почувства още по-дезориентирана. Беше влязла с големи уверени крачки, за да приеме повишението си и всичко, което следваше от него, но се почувства изгубена още щом прекрачи прага. Жертва на жестоко емоционално подхлъзване, Хийт поднесе като една от колите, с които се беше разминала по пътя насам — без опора, отчаяно търсейки контрол, тя се носеше към неизбежната катастрофа.

Детектив Делонгпри поиска му даде значката си. Ники се насили да се стегне и изправи гръб. После се подчини. Партньорът му, Лъвел, стоеше от другата й страна, протегнал ръка. Хийт дори не го погледна, извади пистолета си от кобура и му го подаде с дръжката напред, без да откъсва очи от тези на Зак Хамнър.

— Какво е това, Зак?

— Отстранена сте от длъжност, тъй като ви очаква мъмрене. Достатъчно ясно ли ви стана?

Изводите се стовариха върху Ники наведнъж и тя усети, че коленете й се подгъват.

— Мъмрене… за какво?

— Като начало за това, че сте говорили с медиите. Ако имате проблем, елате при нас. Нямате работа извън семейството.

— Не съм говорила с медиите.

— Глупости. Вчера ми се нахвърлихте заради погребението на Монтроуз и когато не ви угодих, заплашихте да изнесете информацията. После излезе това. — Той вдигна копие на „Леджър“ — цялата статия беше изпъстрена с коментари в червено. — Този брой е на комисаря.

— Бях разстроена. Ядосах се. — Ники сниши глас, за да изрази здравомислието, на което не бе станала свидетел предишния ден. — Заплахата ми обаче беше безпредметна, не биваше да го казвам.

— Трябвало е тогава да мислите. Повлякохте ни в калта, изложихте се и пропиляхте възможност, която се явява само веднъж в кариерата. Да не мислите, че сега ще ви повишат? Ще имате късмет, ако ви оставят като патрул. Как, по дяволите, очаквате да ви имат доверие на лидерска позиция, след като не може да ви се вярва? — Той изчака думите му да окажат своето въздействие и добави: — Вижте, това е висшата лига. „Амбиция“ не е мръсна дума, но никога, никога не бива да я проявявате за сметка на Централното управление, Хийт. Защото ако тук не търпим нещо, то е липсата на лоялност. Вие ни предадохте.

— Не съм.

— Някой го е направил. Имате ли представа какви проблеми ни създадохте?

Ники помисли внимателно. Ако издадеше Руук, нямаше да си помогне — станалото просто щеше да изглежда още по-нагласено. Дори Там Шфайда бе приела, че Хийт го използва. Чукът щеше да каже същото, още преди тя да е довършила изречението. Затова Ники повтори истината:

— Не бях аз.

— Повтаряйте си го, Хийт. Да видим колко ще ви помогне, докато си седите у дома — отвърна Зак и се надигна.

— Но аз работя по случай!

— Вече не работите.

После Чукът излезе от стаята заедно с двамата мъже от „Вътрешни разследвания“.

* * *

Ники беше така замаяна и погълната от мислите си, че на излизане се залута във виелицата и пропусна колата на Дзвера. Харви я извика през прозореца, използвайки титла, която тя вече не носеше. Хийт се обърна, куцукайки несигурно (имаше чувството, че ако проверят дали е трезвена, ще се провали) и влезе при него.

— Адски гадна работа — каза той и на Ники й трябваха няколко секунди да схване, че има предвид бурята. — Дори вас заслепи.

Включи чистачките и те почистиха тежките влажни парцали, но преди да минат втори път, прозорецът вече се беше задръстил отново. Времето започваше да прилича на живота й — разваляше се все повече. Ники искаше да се спаси от него. Да се залута в снега и да се изгуби.

— Накъде? — попита Харви. — Обратно при отряда ли?

Невинният му въпрос болезнено й напомни за Новата реалност: Ники Хийт си нямаше отряд. Тя се извърна и се съсредоточи върху кондензацията върху прозореца от нейната страна, за да не види той насълзените й очи.

— Към къщи — каза тя. — Засега.

* * *

Руук се втурна към нея, още щом отвори вратата — беше по чорапи и се пързаляше по гладкия под.

— Няма да повярваш какво разбрах току-що!

Ако беше изчакал, ако си беше поел дъх, може би щеше да усети, че нещо е станало, да намали скоростта, да наклони глава и да я попита какво има. Вместо това се обърна с гръб, върна се при лаптопа на масата в хола, вдигна юмруци във въздуха и изрева:

— Ура-а-а!

Ники влезе в апартамента, без да чува или усеща собствените си стъпки. Чувстваше се така, сякаш се рее. Сякаш е увиснала във въздуха.

Забил нос в своя Макбук Про, Руук пращеше от енергия.

— От известно време ме човърка нещо, което чух за „Лансър Стандард“. „Лансър Стандард — наемници до звездите“.

Обърна се засмян към нея, но Хийт го изненада, като тресна капака на лаптопа.

— Защо го направи? — попита тя.

Той се взря в нея с неразбиращо изражение.

— Ник?

— Престани да се преструваш. Там Шфайда ми каза.

Руук изглеждаше объркан.

— Там? Говорила си с Там? За какво?

Тя отиде до плота и се върна с броя на „Леджър“.

— За това. Статията, заради която ме отстраниха, защото мислят, че аз съм се разприказвала.

— О, боже мой… — Той скочи на крака и направи крачка към нея. — Отстранили са те?

— Недей! — Тя вдигна ръце с дланите напред и той спря. — Просто… стой далеч от мен.

Руук бясно се опитваше да сглоби нещата — отне му няколко секунди, а дотогава тя вече крачеше към кухнята. Той забърза след нея и я настигна при хладилника.

— Наистина ли мислиш, че имам нещо общо?

— Не се наложи да мисля. Каза ми го твоята подскачаща чехкиня.

Вестникът все още беше в ръката й и тя го метна към него. Руук инстинктивно го хвана.

— Там? Там ти е казала, че аз съм източникът? — Той си даде сметка, че още държи прословутия брой на „Леджър“ и го хвърли в другата стая. — Изключено.

— Страхотно. Сега лъжкиня ли ме наричаш? — сопна се Хийт.

— Не, не, вярвам ти, просто не разбирам защо ти го е казала. — Той усети, че нещата му се изплъзват и каза: — Ники, изслушай ме, не съм говорил с нея.

— Да бе, да. Сега вече няма никакъв шанс да си го признаеш.

— Как можа да си помислиш, че съм бил аз?

Хийт пропусна виното и посегна към шише минерална вода. В този момент трябваше да мисли трезво.

— Като начало препрочетох творението й, което ти нарече толкова… „таблоидно“ ли беше? Е, в него открих няколко руукизми. Нарекъл си това с погребението „проблем, който не може да бъде погребан“. Какво друго… А, да, „древногръцка трагедия“?!

— Стига, аз… — Той замлъкна и изкриви лице, сякаш беше сдъвкал нещо особено гнусно.

— Наистина са твоите думи.

Тя остави водата и извади виното.

— Донякъде. Обаче на никого не съм ги показвал. Прилича ми на съвпадение.

— Прилича ми на лъжа. Там каза, че си й пратил бележките си.

— Не съм й ги пращал.

Ники посочи към лаптопа.

— А какво пишеше толкова потайно?

— Добре, всичко ще ти кажа. Наистина нахвърлих бележки за статия, която смятам да напиша за тая работа с Монтроуз.

— Какво?!

— Видя ли, ето затова не ти казах. Не бях сигурен как ще реагираш след статията, която написах за теб.

— Руук, това е още по-непочтено. Скрил си от мен, защото отлично си знаел, че ще бъда против!

— Не. Да. Но щях да ти кажа. В един момент.

— Колкото повече говориш, толкова по-дълбоко затъваш.

— Виж, аз съм разследващ журналист, а това е добър материал.

— Който Там Шфайда твърди, че си й пъхнал в пощенската кутия.

— Не съм.

— Да си й пъхал нещо друго?

— О… О, не! Сега виждам какво става — каза той. — Зеленото чудовище надига глава.

Ники тресна бутилката на плота и тя силно издрънча.

— Не омаловажавай онова, което ми се случи, като му лепиш долнопробен етикет.

— Съжалявам, прекалих.

— Точно така. Сега е мой ред. — Агонията, която бе потискала цяла седмица, най-сетне преля. — Взимай си нещата и изчезвай от тук.

— Ники, аз…

— Веднага.

Той се поколеба и каза:

— Мислех, че ми вярваш.

Тя обаче вече фучеше надолу по коридора с бутилка вино в ръка и последното, което чу Руук, бе как заключва вратата на спалнята си.

* * *

На следващата сутрин, въпреки че знаеше, че няма никаква причина за това, Ники стана по обичайното време и се приготви за работа. Докато беше под душа, Роули и Очоа й бяха оставили съобщение, което изразяваше подкрепа, ако човек умее да чете между редовете. Бяха научили за отстраняването й (като всички останали) и й бяха оставили „Роуч-поща“.

— Ало, ъ-ъ, детектив Хийт… или както трябва да те наричам вече — каза Очоа, а от другата линия се намеси Роули:

— Ей, партньоре, хайде малко по-деликатно. Ало, тук Роуч. В наказателната килия позволяват ли обаждания? Както и да е, мръсната ти чаша все още е в умивалника в управлението.

— Точно така — каза Очоа. — И ако си въобразяваш, че ще ти я измием, имаш много здраве. Така че ако си я искаш… е, ясно ти е какво да направиш. До скоро, а?

Тя се замисли дали да не върне обаждането, но вместо това седна на перваза на прозореца, за да наблюдава как чистачите ринат падналия нощес сняг. Сега поне имаше какво да прави. Както си седеше, Ники се запита дали да не запише всичко с телефона си в случай че й се отвори възможност да качи в интернет ужасно популярно видео, на което снегорин обелва калника на паркирала кола. Така със сигурност щяха да я върнат на работа — заради видео, на което общината се излага.

Самотата й бе всичко друго, но не и спокойна. Обвиненията на Зак Хамнър постоянно навестяваха мислите й. Беше я нарекъл нелоялна. Тя пренебрегна спомена, но после се запита дали не е бил прав. Не беше излъгала по никакъв начин, но обективната част от личността й — онази, която отговаряше за среднощните упреци и самокритики — искаше да чопли раната. Така че тя го направи. Запита се дали връзката й с Руук е навредила на другите. Надяваше се отговорът да е „не“. Ами амбициите й? Чукът я беше смъмрил и за това и Хийт се разтревожи, че увереността, че повишението й се полага, я е тласнала да го заплаши, че ще се обърне към пресата заради погребението.

Най-много я тормозеше проблемът с доверието. Той й каза, че човек не може да ръководи, ако не може да му се вярва. Ники не се притесняваше от мнението на онази хлебарка, а от собствената си интерпретация. Вярваше ли, че може да ръководи?

Звънът на телефона й рязко я върна в настоящето. Номерът беше от „Полис Плаза“ 1. Ники натисна зеления бутон толкова бързо, че апаратът й се изплъзна, но тя го хвана във въздуха, преди да падне.

— Ало? Там ли сте?

— Ники, обажда се Филис Ярбъро. Надявам се, че нямаш нищо против, че се обаждам на личния ти номер.

— Днес другояче не можеш да се свържеш с мен — отвърна Хийт, като се постара да звучи шеговито, но без да се оплаква. Сякаш приемаше нещата спокойно.

— Не се учудвам — каза заместник-комисарят. — Мога ли направо да кажа, че това е голяма гадост?

Ники се разсмя и макар че обаждането явно нямаше да отмени смъртната й присъда, тя му се зарадва.

— Точно аз няма да споря по въпроса.

— Ако не си наясно, исках да ти кажа, че решението не беше единодушно. Имаше един глас против, в момента говориш с човека, който го пусна.

— О… не знаех, но ти благодаря. Това значи много за мен.

— Трябва да призная, че и без това не съм от фен клуба на Чука, а този път той определено се прояви. Лично свика срещата, раздуха огъня, настоя за наказание — държа се като луд.

Ярбъро направи пауза и Ники реши, че сигурно е неин ред.

— Трябва да призная, че разбирам защо Зак се обиди от начина, по който го нападнах заради погребението на капитана.

— О, глупости, крайно време е да порасне. Нека ти кажа нещо, Ники, не само не вярвам, че ти си източникът — убедена съм, че става дума просто за политика. Зак и неговата шайка от мъжки невестулки нямаха нищо против, когато те подготвях за моя екип, но нещата определено се промениха, след като Монтроуз почина. — Тя заговори по-тихо и добави: — Много съжалявам, между другото, знам каква загуба е това за теб.

— Благодаря. — Любопитството на Ники се изостри. — На какво се дължи промяната според теб?

— На това, че ако моят кандидат — това ще рече ти, мила моя — замени Монтроуз, това би отслабило позициите им. Обърнете внимание кого ви пратиха — Флойд Бръснаря. Не искат началник-управление, а марионетка.

— Оценявам, че си се застъпила за мен.

— Предвид резултата не мисля, че ти направих услуга.

— Мисля, че работата на улицата е по-безопасна от тази на „Полис Плаза“ 1.

— Това е политиката — грозна игра.

— В която няма да участвам, благодаря — каза Ники. — Не за това съм се клела.

— Всъщност по този повод се обаждам — заяви заместник-комисарят. — Тъй като мятането на ками по гърбовете на хората явно не ти е любим спорт, аз ще се оглеждам вместо теб. Не обещавам, че няма да има повече изненади, но може би поне ще мога да ги отклонявам. Или да те предупредя.

— О, много си щедра.

— Заслужаваш го. Иначе как си, сапунени опери ли гледаш? Или редиш снимки? — Ники отговори с мълчание и тя продължи: — Разбира се, че не, ти си Ники Хийт. Виж, направи каквото трябва. Но ако имаш нужда от нещо, каквото и да е то, моля те, обади ми се.

— Добре — отвърна Ники. — И… Филис? Благодаря ти.

* * *

Около час по-късно, изнервена от наложеното й изгнание и неспособна да прогони неприятните мисли с телевизия, Ники реши да излезе. Дори подготовката за това й напомни за злощастното й положение — тя инстинктивно посегна към кобура си, откри, че е празен, тихо изруга и за пръв път от години насам излезе от дома си невъоръжена.

Най-добрият начин да се придвижваш из Манхатън при тежък снеговалеж е като слезеш под земята. По навик Ники взе номер 6 на Парк Авеню, вози се до „Блийкър“ и там се прехвърли на линия Б. Докато чакаше на платформата, изпълни ритуала на нетърпеливите — навеждаше се през перилата на всеки 60 секунди, вглеждаше се в тъмния тунел и търсеше отражението на фарове върху релсите. От това метрото нямаше да дойде по-бързо, но поне не се налагаше да търси плъхове из мръсотията долу.

Ники се огледа за фарове, после за плъхове, после обходи платформата с поглед. Тази сутрин долу не я чакаше кола — нямаше го Дзвера, за да му отдаде чест и да му донесе кафе. Бяха свалили защитата й, когато й взеха значката. Хийт не откри никаква заплаха, качи се в колата, подкара към станцията и успя да се поотпусне.

Вътрешните й демони обаче отново я застигнаха и седнаха на съседната седалка. Макар че умееше да разсъждава трезво под напрежение, справяйки се с всякакви безумия, Ники не успя да се отърси от мисълта, че животът й за нула време се е обърнал с главата надолу. Какво ставаше, по дяволите? Тя се гордееше с това, че е скептик, а не параноик, но твърдо вярваше, че някой я саботира. Но защо? И кой?

Фактът, че са я изритали заради няколкостотин думи във второкласен вестник, й причиняваше почти физическа болка. Онази проклета статия!

И Руук. От това я болеше най-силно. Беше вложила много в него. Беше го чакала. Беше изпитала нещо, което стигаше отвъд спалнята… и другите места, където го правеха. За Ники не беше лесно да се отдаде на мъж и причината за това бяха предателствата като това на Руук. Хийт си спомни какво каза, когато на изпита я попитаха за най-големия й недостатък и призна, че отговорът е бил маска. Да, тя напълно се идентифицираше с работата си, но проблемът й не беше във факта, че влага твърде много, а нежеланието й да бъде уязвима. Такава, каквато се беше показала с Руук. Това именно бе изстрелът в стомаха, който напълно разкъса душата й.

* * *

Какво, по дяволите, правеше в общия офис? Не я питаха останалите — Ники Хийт сама си задаваше този въпрос.

Когато закопча палтото си и тръгна по неизринатия тротоар от метрото, тя реши, че й трябват някои неща от бюрото й. Не знаеше колко ще продължи наказанието… и дали няма да е за постоянно… а там имаше материали, които й трябваха у дома. Когато се изкачи по стълбите от линия Б под Музея за естествена история и с усилие си проправи път към Кълъмбъс авеню, тя вече бе убедила себе си, че връщането й при отряда е въпрос на достойнство. Правеше го и заради мръсната чаша, която й бяха споменали Роуч.

Истината обаче беше, че следователят в нея жадуваше за информация. Онова, което научи, само задълбочи подозренията й за сполетелите я неприятности.

Още щом влезе, Роуч веднага я дръпнаха в един ъгъл.

— Какво става, дявол го взел? — попита Очоа.

— Да, кой те би по главата да си докарваш мъмрене? — добави Роули. — Улучи най-неподходящия възможен момент.

— Не, че ни пука за теб — каза партньорът му, — обаче случаят Граф се обърна с краката нагоре, откакто ти се простря по лице в канавката.

— Нужно ли е изобщо да питам защо?

Ники знаеше отговора благодарение на вчерашната си среща.

— Заради Железния човек[1] — отвърна Очоа. Хийт мислено се обзаложи, че това е прякорът, който бяха залепили на капитан Айрънс. — Пренасочва всички ресурси към мъртвия бездомник, макар че смъртта му ще се окаже случайна свръхдоза.

— Откъдето и да го погледнем, случаят ни е труп — заяви Роули и посочи към дъската с подробностите за отец Граф, която беше полуизтрита и опряна на триножника. Само бледите остатъци от цветния маркер на Ники подсказваха какво е било предишното й предназначение.

— Струва ми се почти удобно — каза тя, а Очоа се изкиска.

— Нали знаеш как все занасяме Руук заради умопомрачените му конспиративни теории? — Хийт кимна въпреки усилието да скрие болката, която й нанесе споменаването на името му. — Те обаче са нищо в сравнение с онова, което си мислим с Роулз.

— Имате ли да ми кажете нещо? — попита Хийт.

— Само следното — отвърна Роули. — Докато си почиваш, дръж ни в течение какво ти трябва.

— Докато си почиваш — повтори Очоа, като изобрази кавички с двете си ръце.

 

 

Единственото удовлетворение, което й донесе обезсърчителната новина, че случаят Граф е бил пратен в пета глуха, беше фактът, че капитан Айрънс е пратил Шарън Хайнзбърг под прикритие в парка и тя трябва да прекара нощта в тунела за пешеходци в Ривърсайд Парк, преструвайки се на бездомна.

— Дано да вали — каза Ники.

После случайно й хрумна — да, наистина си каза „случайно“ — да влезе в компютъра си, за да отпечата файла от случая Хъдълстън — разследването от 2004-та, ръководено от тогавашния детектив Монтроуз.

Не беше за вярване, но паролата й не работеше. „Отказан достъп.“

Ники се обади за помощ в IT отдела и след като почака няколко секунди, техникът се включи отново, извини се и каза, че понастоящем не е авторизирана да използва сървъра на Нюйоркската полиция. След като постави обратно слушалката, Хийт си даде сметка колко е грешила. Допреди малко смяташе, че не е възможно да се почувства по-шокирана и изоставена.

Щом излезе на 82-ра улица, тя се обърна с лице към ледения вятър, който духаше от река Хъдсън. Знаеше, че колкото и дълго да стои, студът няма да успее да притъпи чувствата й. Обърна гръб на виелицата и тежко закрачи към метрото.

— Госпожо, госпожо! — бе единственото, което чу преди сблъсъка. Извъртя се по посока на гласа по-малко от секунда преди куриерът да се блъсне в нея с колелото си, събаряйки я на Кълъмбъс авеню. Двамата се приземиха един връз друг, оплели крака и ръце във велосипеда и заобиколени с пробити картонени кутии, пълни с броколи в сос от стриди, размазани кнедли и патешки крака.

— Отиде ми поръчката — съобщи младежът.

Все още на земята, опряла буза в дръжките на колелото, Хийт се извърна от улука и каза:

— Движехте се в грешното платно.

— Да ви го начукам, госпожо — отговори той, грубо вдигна велосипеда си от нея и бясно подкара нататък, оставяйки и Хийт, и съсипаната поръчка на тротоара. За миг тя се взря в мръсния сняг, който почервеняваше от кръвта й, и се зачуди дали онези, убили Монтроуз, не са пратили и лудия куриер с колелото. Така става, когато започнат да ти се привиждат конспирации. Ако поспреш за малко и се огледаш, на кого всъщност можеш да се довериш?

* * *

Когато Руук й отвори, лицето му изразяваше шок и предпазливост едновременно. Първо реагира на вида на нейното — то беше покрито със засъхнала кръв, точеща се като пипала от раната на скалпа й, към която бе притиснала носна кърпичка. След това от опит огледа коридора, за да се увери, че никой не я преследва.

— Ники, за бога, какво е станало?

Тя мина покрай него и тръгна към кухнята, а той заключи вратата и я последва. Ники вдигна ръка.

— Млъкни и не казвай нищо.

Устата му се отвори, после се затвори.

— Аз съм страхотно ченге. Щях да пропусна лейтенант и да стана направо капитан. Щях да ръководя управлението. И понеже съм ченге, ако има едно нещо, от което да разбирам, то е мотивът. И замисля ли се за мотивите ти за онази статия… нищо не ми хрумва. Не е логично. Защо ще дадеш бележките си за ексклузивен материал на друг? За секс? Глупости, Там е прекалено жадна за внимание, за да я бива в леглото. — Той се опита да каже нещо, но Ники го спря. — Млъквай. След като нямаш мотив, изобщо не разбирам защо си го направил. Така че избрах да ти повярвам. Не само защото искам — налага ми се, тъй като каквото и да става с този случай, нещата вече са на друго ниво и на никой друг не мога да се доверя. Всичко се разпада. Изолирана съм, а разследването, заради което застанах едва ли не на носа си, отиде в коша за боклук, защото писарушката, с когото замениха капитан Монтроуз, реално погледнато е инспектор Клузо[2]. Нищо не казвай. Така… допреди малко лежах насред „Кълъмбъс“, повалена от колоездач, който се движеше в насрещното платно и не прояви никакво желание да ми се извини. Треперех, кървях, преценявах точно колко дълбоко съм затънала и си казах „Ники Хийт, нима просто ще останеш да лежиш?“. Колкото и да се изкушавам да заседна в „Старбъкс“ за цялата си насилствена отпуска, да играя на Angry Birds[3] и да чакам от „Полис Плаза“ 1 да ми се извинят, това просто не е вариант. Твърде упорита съм, за да позволя този случай да замре, а и съм замесена лично. Има обаче една дребна подробност — вече не работя в полицията. Нямам нито оръжие, нито значка, нито достъп до базите данни, нито отряд. И освен това се опитват да ме убият. Какво ми е нужно ли? Помощ. За да напредна с разследването, ми трябва партньор. Някой с опит и кураж, който умее да разследва, знае как да не ми се мотае в краката и не се бои да работи от сутрин до вечер. Точно затова стоя насред кухнята ти и кървя върху скъпия ти паркет. Сега имаш право да говориш — какво ще кажеш?

Руукк не отговори. Вместо това внимателно я обърна така, че да надникне над плота, към стаята му. Където се намираше дъска с подробностите за убийството, съставена от Руук. Някои неща липсваха — нямаше снимки, например, но основните елементи бяха по местата си. Последователността на събитията, имената на жертвите и на заподозрените, улики, които трябва да се проследят. Нуждаеше се от осъвременяване, но основното присъстваше.

Хийт се обърна към него и каза:

— Е? Приемаш ли, или не?

Бележки

[1] Игра на думи — името на капитана е Irons, а на английски „iron“ означава „желязо“. Освен това „Железният човек“ е персонаж със свръх сили от едноименен американски комикс — Бел.прев.

[2] Герой от популярния комикс „Пинко розовата пантера“ — Бел.прев.

[3] Популярна игра за мобилен телефон — Бел.прев.