Ричард Касъл
Адска жега (17)

Седемнадесет

Руук подсили първата си чаша кафе за деня с доза еспресо и каза:

— Майко, сигурна ли си, че си готова за това?

— Да се правя на богата дама от хайлайфа ли? „Готова“ не е точната дума, по-скоро съм родена за това.

Ники свали от дъската снимката на Алехандро Мартинес и каза:

— Помисли си, Маргарет, това е човекът, с когото ще се срещнеш. Известен пласьор на наркотици, който е лежал в затвора. Твърди, че се е променил, но прекарва пари от дрога през една църква. Може би дори е поръчал да изтезават и убият свещеник.

— Каква благородна брадичка! — каза Маргарет Руук. — Ако си мислите, че ще пропусна възможността да се огледам в тези очи, много се лъжете.

Когато Руук предложи Ема Карол да организира фиктивна среща с Мартинес, Хийт много хареса идеята — така можеха да му пуснат малко пари за стръв и да ги проследят до крайната им точка. Когато си даде сметка, че шпионинът ще бъде майка му, бяха набрали твърде много инерция, а и Ема вече му се беше обадила.

— Не е късно да се откажеш — увери я Ники. — Ако нещо те тревожи, не бъди горда.

— Най-голямата ми грижа е коя богата дама да изиграя, репертоарът ми не е малък. Може би Елса Шрейдър от „Звукът на музиката“?

— Онази, която фон Трап остави заради Мария? — попита Руук.

— О… — Маргарет направи кисела физиономия. — Твърде много мъже съм изгубила заради детегледачката, за да го изтърпя отново. Сетих се — Вира Симпсън от „Приятелчето ми Джоуи“. — Тя разгледа повторно снимката. — Не, няма да я хареса, твърде е навъсена. Да видим… А! Това е. Мюриъл Юбанкс от „Мръсни негодници“. Един измамник я прелъсти. Идеално.

— Каквото решиш, майко, но ти ще го прелъстяваш.

— И още как.

— С това — довърши Руук и постави на масата чанта „Луи Вюитон“. — Вътре има десет хиляди долара от хонорара ми за филма по статията за Чечня. С Ники цяла нощ записвахме серийните номера, така че не бъркай вътре. Никакви бакшиши!

— Джеймисън, твърдо си решил да развалиш удоволствието на майка си, нали?

* * *

Колата под наем ги откара един час по-рано, за да намерят място за паркиране близо до „Касис“ на Кълъмбъс авеню. Хийт и Руук избраха това заведение, защото беше малко и тихо и по-лесно щяха да чуват от колата.

— Как ще действаме? — попита Маргарет от задната седалка. — По телевизията шпионинът винаги носи микрофон.

— Та-да-а! — обяви Руук. — Виж какво ти купих от новите ми приятели в шпионския магазин.

Той й подаде мобилен телефон.

— Какво? Скъпи, надявах се на микрофон!

— Толкова е старомодно. Това бебче има страхотен филтър за шум и усилва звука, така че просто го сложи на стола до себе си и ще чуваме всичко. Освен това има GPS. Най-добре ще е да не се налага да проследявам къде си, но ако се наложи, искам да мога.

— Одобрявам — уведоми го Ники с британски акцент. — Много разумно от твоя страна.

— И представа си нямаш — увери я той и връчи мобилен телефон и на нея. — Откакто хакнаха пощата ми, се притеснявам и за телефоните ни, така че докато пазарувах за мама, взех и за нас. Вече синхронизирах GPS-ите и въведох номерата ни.

Хийт натисна един бутон, телефонът на Руук иззвъня и той каза:

— Ало?

— Смахнат — заяви тя и затвори.

* * *

Седнали в колата, двамата наблюдаваха как г-жа Руук се настанява на масата до прозореца, както и бяха казали. Седна на вътрешното място, както й поръча Ники, за да могат да наблюдават Мартинес от тротоара и да виждат ясно ръцете му.

— Нека ви кажа едно — каза им тя по телефона, — това разположение може да ви устройва, но на мен ми е ветровито.

Руук се увери, че звукът на неговия е изключен и каза:

— Актьори.

Докато мълчаливо чакаха пласьорът на наркотици да се появи, телефонът на Ники избръмча и Руук каза:

— Сигурна ли си, че искаш да използваш стария, вместо онзи, който ти дадох?

— От ФБР е, мисля, че може да вдигна.

Познатата й в Куонтико първо се извини за закъснението.

— Отне ми известно време да проуча Серджо Торес, защото се натъкнах на стена и трябваше да получа разрешение — обясни тя и Хийт усети, че адреналинът й се вдига. — Тъй като става дума за теб, не се отказах и накрая ми го дадоха. Досието на твоя човек е засекретено, защото е бил под прикритие.

— Серджо Торес е бил ченге?! — повтори Ники, а Руук спря да барабани с пръсти по волана и рязко се обърна към нея.

— Точно така — каза аналистката. — Досието, което си видяла, е било истинско, част от легендата, изградена около него, за да го приемат сериозно на улицата.

— С коя агенция е работил?

— Отдел „Наркотици“, 41-во управление. Това е в…

— Бронкс — довърши Хийт. — Познато ми е.

Точно тогава тя видя елегантната фигура на Алехандро Мартинес, който вървеше към тях по тротоара. Бързо благодари на приятелката си, затвори и сграбчи Руук.

— Хайде да се натискаме!

Дръпна го към себе си, двамата страстно се целунаха и тя рязко се дръпна.

— Не исках да ме познае.

— Аз не се оплаквам.

Видяха как той целува ръка на Маргарет и сяда, а Руук каза:

— Правилно ли чух, че човекът ледена шушулка всъщност е бил кука?

Разговорът в ресторанта все още се въртеше около незначителни неща, така че Хийт бързо му каза какво е научила. После добави:

— Ей, ей, това не ми харесва.

Мартинес точно казваше, че предпочита да се преместят на маса в дъното. Не обичал да седи до прозореца.

— Да я изкараме оттам — каза Хийт.

— Не! — възрази Руук. Никога не го беше виждала толкова стреснат. — Не познаваш майка ми. Ако се намеся, докато е в центъра на вниманието, ще платя скъпо и прескъпо.

Маргарет беше наясно със замисъла и сама реши проблема, при това без да излиза от образа си.

— О, но вие не разбирате… Обикновено сядам тук, така че и да виждам, и да ме виждат. Особено с вас, г-н Мартинес.

— Добре тогава — отвърна приятният глас, — но само ако ме наричате Алехандро.

— Означава Аликзандър, нали? Много обичам това име. Имам син, второто му име е Аликзандър.

Ники хвърли насмешлив поглед към Руук.

— Права си, Ники, да я изкараме оттам.

— Не, не — възрази Хийт. — Научавам какво ли не.

Ранният обяд на Маргарет и Алехандро продължи като всяка първа среща — преливаше от повърхностни брътвежи и престорен интерес към тривиалните разкази на другия.

— Открай време ми е странно да слушам личните разговори на майка ми с мъже — каза Руук и веднага даде заден ход. — Не, че го правя. Правех.

Той смени темата.

— Мислех си, че новината, че Торес е бил ченге в 41-во управление, е съвсем логична.

— Това ще бъде интересно.

— Изслушай ме — каза той. — После може да разнищиш хипотезата ми.

Тя му направи знак да продължи, имитирайки водещ на телевизионна игра, и той го направи.

— Едно — кой още е работил в този отдел? Стелджес. Две — кой е бил убит в онзи район — Хъдълстън. Три — кой е бил най-големият наркопласьор там по онова време? Кавалерът на мама. Господинът, чиито пари от УБН бяха на тавана на отец Граф. Така че, да, Ники Хийт, според мен има връзка.

Ники му се усмихна.

— Ще съжалявам за това, но продължавай. Накъде води тази връзка?

— Мирише ми на пръстен за подкупи в Бронкс, свързан с търговията с дрога. Според мен пласьорите са надхитрили системата и са започнали да плащат на корумпирани ченгета с парите на УБН, за да не се налага да бъркат в собствения си джоб. Бих казал, че е доста елегантно. Чакай малко.

Той се заслуша в разговора в „Касис“ — Маргарет разказваше на Мартинес как влязла да се къпе гола във фонтана в „Линкълн Сентър“, а той се смееше.

— Да беше го направила през нощта — отбеляза Руук.

— Теорията ти не е пълен абсурд, Руук, но Граф как се вписва в нея? А „Хустиция а Гуарда“? Или не се вписват?

— Помислих и за тях, и за него. Помниш ли, че познатият ми в Колумбия, Ти-Рекс, каза, че Пабло Гусман от „Хустиция“ е получил пратка преди три седмици? Какво толкова тайно има в нея? Може би наркотици? Ако позволиш да цитирам Чарли Шийн, „Добрутро“. И си мисля, че… Гусман е перял парите от дрогата чрез отец Граф, който невинно си е мислел, че получава дарения за каузата. Само че е открил, че парите са мръсни и тогава са го убили.

Ники се замисли, втренчена в пространството.

— Добре. Тогава защо Мартинес ще се занимава с хора като Ема Карол и Маргарет Руук?

— Съвсем просто е — отвърна Руук. — Първо, така получава повече пари за подкупи и второ, поддържа фасадата си. Сигурно точно тя е попречила на отец Граф да го проучи по-издълбоко.

— Докато…?

Руук се намръщи, мъчейки се да измисли отговор. Внезапно лицето му се проясни.

— Докато е разбрал за видеозаписа. На бас, че е това. Сигурен съм, че толкова го искат, защото разкрива заговора с подкупите в 41-во.

— Възможно е — съгласи се тя.

— Но не си убедена.

— Убедена съм, че имаме теория. При това не лоша, което ти е за сефте. Само че все още се нуждаем от нещо конкретно. Не мога да отида в Централното управление и да им разправям небивалици. Особено предвид дисциплинарния ми статут.

— И какво ще правим? — попита той.

— Смятам, че в момента го правим. Чакаме пари, които да проследим.

* * *

След порция миди с пържени картофи и салата с бекон, които Маргарет обяви за перфектни, тя плати сметката. През бинокъла си Хийт забеляза, че Мартинес дори не се преструва, че иска той да се погрижи. След като келнерът отнесе чека, разговорът неловко замря, което означаваше, че скоро ще стане дума за бизнес. Алехандро Мартинес не беше срамежлив и не се бави много.

— Ема ми каза, че сте готова да подкрепите каузата ни.

— О, да, със сигурност. Силно ли вярвате в нея?

— Разбира се. Аз самият не съм колумбиец, но както е казал великият Чарлз Дикенс, „Благотворителността започва у дома, а справедливостта — у съседите“.

Руук се обърна към Хийт.

— Това е от затворническата библиотека.

— Само че и справедливостта, като всички други значими неща, си има цена — продължи Мартинес. — Тя изисква средства. Носите парите, нали?

Щом излязоха на тротоара пред „Касис“, Ники каза:

— Много умно — майка ти се сети да стане и Мартинес трябваше да се обърне с гръб към нас, за да я гледа.

— Повярвай ми, след 30 години на Бродуей майка ми отлично се е научила да засенчва другия.

Мартинес взе чантата „Луи Вюитон“ от Маргарет, наведе се да й целуне ръка и двамата се разделиха. Тя тръгна на юг, както се бяха разбрали, а Мартинес преметна дръжката през рамо и тръгна в обратна посока. Ники вдигна палец към г-жа Руук, докато минаваше край тях — представи си, че казва „Завеса!“

Бяха решили да наемат кола, за да могат да го проследят. Ако вземеше метрото, щяха да се разделят, само че мъж като Алехандро Мартинес се чувстваше уязвим до прозореца, така че бе малко вероятно да се възползва от градския транспорт. На 72-ра улица се качи в черната кола, която го чакаше, и те я последваха.

Беше малко преди обяд — имаше достатъчно движение, за да се скрият в него, но не толкова, че да затрудни преследването. Докато наближаваха 112-та улица, шофьорът на Мартинес многократно даде десен мигач, предупреждавайки, че ще завие на изток. Руук изостана, преди да го последва и оставяше по няколко коли пред себе си чак докато стигнаха Първо авеню в Спаниш Харлем. Когато шофьорът рязко зави по булевард „Марин“ и спря между магазина за волани и погребалното бюро, Руук подмина черния „Линкълн“, за да не го забележат. На следващата пресечка спря и погледна в страничното огледало. Ники разкопча колана си и коленичи на седалката, за да наблюдава през задното стъкло и видя как Мартинес притича по тротоара и влезе в офиса на „Хустиция а Гуарда“ с чантата.

Точно пред такерията^[1] се отвори място и Руук паркира — оттам тротоарът се виждаше отлично и от двете огледала. Докато гледаха и чакаха, телефонът му избръмча.

— Сигурен ли си, че искаш да използваш този опетнен телефон, вместо новия? — подразни го Ники.

— Млъквай.

— Ти млъквай.

— Ало? Да?

Руук потърси химикалка, Хийт му подаде своята заедно с тефтера си и Руук записа една дата — 31 май 2004 г.

— Слушайте, благодаря ви, аз… — започна той, после се взря в телефона. — Задник. Затвори ми.

— Да не е приятелчето ти от „Готъм Аутсорс“?

Руук кимна и тя каза:

— Ха. Аз пък си мислех, че се харесахте.

И двамата надзърнаха в огледалата — нямаше и следа от Мартинес, въпреки че колата му все още беше запалена.

— На 31 май 2004-та е бил Денят на загиналите във войните — каза Руук. — Г-н Усмивко каза, че Алън Баркли напуснал в навечерието на празника, когато всички станции намаляват броя на операторите и в „Готъм Аутсорс“ са най-заети.

— Същия ден е било открито тялото на Хъдълстън в онова БМВ — отбеляза Хийт.

— Ето какво се опитвам да си обясня — каза Руук, погледна отново в огледалото и продължи: — Изгарянията с ТЕНС по Хъдълстън. Когато са мъчили Хорст Мюлер и отец Граф, са се опитвали да ги принудят да им предадат записа. Защо са изтезавали и Хъдълстън младши?

Хийт сви рамене.

— Може би и той е имал нещо общо с него.

— Харесва ми — каза Руук. — Бил е холивудско чадо, може с Алън Баркли да са заснели някакво тайно видео, за да натопят корумпираните ченгета.

Когато Ники поклати колебливо глава, той добави:

— Не е било, за да вършат общественополезна дейност. Просто за да ги изнудят. За да получат по-добра цена за продукта чрез шантаж.

— Никой не може да шантажира такива хора.

— Така мисля и аз. Смятам, че малкият е разбрал това по трудния начин, а междувременно операторът му е изпаднал от радара заедно със записа — за застраховка в случай че го разкрият.

— Започвам да се тревожа — заяви Хийт. — Или теориите ти стават все по-добри, или от работата с теб започва да ми хлопа дъската.

Той събра длани и задиша като Дарт Вейдър.

— Ники… премини към тъмната страна…

Тя извади телефона си и докато ровеше из адресника, попита:

— Доколко си сигурен, че няма да изпуснеш Мартинес от очи?

— Ей, ония десет бона са мои! Съвсем сигурен съм.

— А смяташ ли, че ще устоиш на изкушението да се забъркаш в нещо и ще ми се обадиш, когато тръгне нанякъде?

— Защо, ти какво ще правиш?

— Ще действам на принципа „Разделяй и владей“.

Тя откри номера, който търсеше и натисна „Набери“.

— Ало, Петър? Ники е, как си?

Докато слушаше как старото й гадже се радва, че го е потърсила, тя не изпускаше огледалото от очи. В един момент хвърли поглед към Руук и забеляза в неговите страх и презрение. Откакто се запозна с бившия й приятел от колежа, с когото бяха живели заедно, той едва успяваше да овладее ревността си. Въпреки че Ники категорично отхвърли опита на Петър да възстанови отношенията им, Ники виждаше, че зеленото чудовище не е напуснало Руук.

— Слушай, Пет — каза тя, — искам да те помоля за една услуга. През 2004–2005 си работил за клюкарските списания на свободна практика, нали? Ако днес те заведа на обяд и те разпитам за Джийн Хъдълстън младши, ще можеш ли да ми снесеш някои мръсотийки?

Когато тя затвори, Руук каза:

— Този хърватски нехранимайко нищо не знае за Джийн Хъдълстън младши. Просто иска да обядва с теб.

Щом Ники излезе от колата, той добави:

— Ще се почувстваш ли по-сигурна, ако си извикам придружител? Може да звънна на Там Шфайда.

Когато тръгна към метрото, Ники още се хилеше.

* * *

90 минути по-късно Руук още дебнеше в Спаниш Харлем, когато телефонът му избръмча.

— Някакво движение? — попита Хийт.

— Не, шофьорът дори изключи двигателя. Много бързо обядвахте.

— Получих каквото ми трябва, а Петър имаше работна среща.

Старият й приятел продуцираше сегменти в „По-късно“ — едно от многото вечерни предавания с гости знаменитости, които се конкурираха за вниманието на хората, страдащи от безсъние след Дейв, Джей и Джими^[2].

— Това е добре — каза той.

— Руук, толкова си прозрачен. Дори не попита какво съм научила, просто ти олекна, че веднага се е върнал на работа.

— Добре, добре — кажи ми какво ти каза.

— Нещо, което обяснява какво общо има Хъдълстън.

— Слушам те.

— Нужно ми е още едно парченце от мозайката и за да го получа, трябва да се отбия за малко извън града.

— Сега ли?

— Ако не беше спешно, не бих отишла. Затова бог е измислил отрядите, за да можем да си делим задълженията. Сега ти си моят отряд, Руук — би ли стоял там, докато се върна по-късно следобед? Ще взема метрото и очаквам да се прибера до четири, четири и половина.

Той направи пауза.

— Разбира се. Но къде отиваш? Само не казвай в Дисниленд.

— В Осининг — отвърна Хийт.

— Какво ще търсиш в затвора в Осининг?

— Не какво, Руук, а кого.

* * *

В жабката имаше малка синя торбичка за боклук и Руук изчисляваше колко урина би събрала. Като си представи как клечи над нея и се опитва да избегне последиците от евентуално преливане, той се изкиска, което само увеличи натиска върху пикочния му мехур. „Ето какво им е на мъжете на средна възраст в оная реклама. Изпускат най-интересното на стадиона, защото трябва да търчат към кенефа“, помисли си той. Започваше сериозно да се замисля дали да не изтича до такерията, когато забеляза движение в огледалото за обратно виждане.

Мартинес излезе от сградата, в която се помещаваше „Хустиция а Гуарда“, придружен от мъж със зеленикаво яке и брада ала Че Гевара, който носеше чантата с парите. Руук си спомняше лицето му от дъската с подробности в апартамента си — това беше Пабло Гусман.

Също както преди той ги следваше отдалеч, стараейки се да не го забележат, въпреки че шофьорът им явно не се интересуваше от нищо, освен от собствената си кола. След като направи няколко завоя и тръгна на юг по Второ авеню, той включи мигача и пресече 106-та, а Руук намали и зачака на ъгъла, тъй като те бяха спрели насред улицата. Гусман се появи без чантата и влезе в една аптека. Руук позвъни на Ники и когато гласовата й поща се включи веднага, й остави съобщение. Когато затвори, Пабло Гусман тъкмо излизаше с рецепта в ръка. Влезе през задната врата на черния „Линкълн“, без да се оглежда и пътуването продължи.

Руук продължи след тях по Второ авеню, докато шофьорът зави надясно по 85-та, която накрая ги отведе до тунел под Сентръл Парк, много подобен на онзи, в който преди няколко дни бяха устроили засада на Ники. Щом излязоха от другата страна, Руук едва не ги изгуби на „Кълъмбъс“, когато таксито, което използваше за прикритие, неочаквано спря да вземе клиент. Той изви волана и го заобиколи, като успя да ги догони на червения светофар на „Амстердам“. Светлината се смени, но колата не тръгна. Вместо това Мартинес и Гусман се измъкнаха и влязоха в някакъв бар. Гусман носеше черно кожено куфарче. Черният автомобил потегли, а Руук спря на ъгъла срещу кръчмата.

Беше запознат с „Месинговият харпун“ по няколко причини. Първо, това бе един от легендарните писателски барове в стария Манхатън. През изминалите десетилетия наквасени с алкохол гении — от Хемингуей и Чийвър до О’Хара и Ексли — бяха белязали плотовете в „Харпуна“ с отпечатъци от чашите си. Освен това барът беше един от малкото оцелели по време на Сухия режим благодарение на тайните си входове и подземните си тунели. Те вече отдавна не функционираха, но по онова време бяха служили както за вкарването на алкохол, така и за извеждането на пияниците на няколко пресечки от бара. Руук знаеше за него и по друга причина — името му се мъдреше на дъската у тях, изписано с прегледни печатни букви. Именно там бе обичал да ходи отец Джери Граф. Руук се замисли за деветдесетте минути от последния ден на пастора, за които нямаха информация — от момента, в който бе получил записа от Хорст Мюлер до появяването му пиян в централата на „Хустиция а Гуарда“. Не беше трудно да си представи къде ги е прекарал.

Руук се питаше какво да предприеме сега. Пикочният му мехур му даде отговора. Докато вървеше към вратата, той си каза, че нито Гусман, нито Мартинес са го виждали, така че шансовете да го разпознаят не са големи. Освен ако изчакаше твърде дълго и влезеше с мокри панталони, нямаше да привлече вниманието им. От друга страна, това беше „Месинговият харпун“ и мокрите панталони сигурно бяха част от дрескода. При всички положения беше в безопасност.

Минаваше четири часът и в заведението имаше само шестима клиенти. Когато влезе, и шестимата се обърнаха да го погледнат. Двамата, които беше последвал, не се виждаха.

— Какво да ви сипя? — попита барманът.

— „Джеймисън“ — отвърна Руук, видял бутилката на горния рафт, под малкото светилище в чест на отец Граф. На снимката той се смееше, самата тя беше в рамка, украсена с пурпурна лента, а пред нея, върху зелена кадифена възглавничка, бе поставена стъклена чаша с името му. Руук остави пари на тезгяха и каза, че веднага се връща.

Когато влезе в мъжката тоалетна, не видя крака в кабинките и с облекчение си свърши работата, докато четеше табелата над писоара: „Пиши пиян, редактирай трезвен. Ърнест Хемингуей.“

Тогава чу гласа, който бе слушал цяла сутрин в ресторанта. Алехандро Мартинес се смееше и шегуваше с някого. Руук се закопча, но не пусна водата и вместо това обиколи помещението, за да чуе от коя стена се чуват гласовете. Те обаче се чуваха не през стената, а през пода.

След като се измъкна от мъжката тоалетна, Руук огледа бара и видя, че на мястото му го чака чаша „Джеймисън“. Като че никой не се интересуваше от това къде е. Той се върна в коридора, мина покрай офиса на управителя и се натъкна на тухлена стена. Като всеки уважаващ себе си писател беше чел митовете и легендите, така че се прилепи към нея, опипвайки я с върховете на пръстите си като касоразбивач. Както можеше да се очаква, една от тухлите беше леко обезцветена, а по ръбовете й се виждаха следи от мърляви пръсти.

Хрумна му да се обади на Ники, но някой идваше — може би отиваше в тоалетната, а може би при управителя. Руук стисна тухлата между палеца и показалеца си и я дръпна. Стената се плъзна встрани — зад нея имаше отворена врата. През нея нахлу хладен въздух, който миришеше на плесен и застояла бира. Той се промъкна през вратата, затвори я и едва успя да различи дървеното стълбище в мрака. Тръгна по него на пръсти, като стъпваше близо до стената, за да намали скърцането. На долната площадка спря и се заслуша, а после го заслепи светлината на фенерчета. Някой го сграбчи за сакото и го завъртя към стената.

— Изгуби ли се, приятелче?

Беше Мартинес, който миришеше на парфюма на майка му.

— Напълно — опита се да се засмее той. — И вие ли търсите мъжката тоалетна?

— Какво си мислите, че правите, дявол да ви вземе? — чу се глас, за който той реши, че е на Гусман. Руук присви очи.

— Ще намалите ли малко осветлението, ще ми извади очите.

— Изключете ги — каза трети глас и фенерчетата се отместиха. Той чу изщракването на ключ и лампите светнаха. Руук все още се опитваше да се нагоди, когато третият мъж изникна пред него като привидение. Беше го виждал по новините и на кориците на книгите му. Насред импровизиран апартамент в мазето между старите бурета и щайги стоеше колумбийският писател изгнаник Фаустино Велес Аранго.

— Знаете кой съм, личи си по погледа ви — каза той.

— Не, съжалявам. Само се опитвам да си върна зрението, след като приятелите ви ми прегледаха очите — каза той и тръгна на заден ход към стълбите. — Явно ви развалям купона, така че няма да ви притеснявам повече.

Гусман го хвана за раменете, блъсна го в един стар хладилник и го претърси.

— Не е въоръжен — обяви той.

— Кой сте вие и защо дойдохте тук? — попита Алехандро Мартинес.

— Истината ли да ви кажа? Добре, тази сутрин майка ми ви даде десетте хиляди долара в онова куфарче. Мои са и си ги искам обратно.

— Алехандро, нима той те е проследил?!

Пабло Гусман тревожно се огледа, сякаш натрапникът беше довел взвод нинджи.

Руук може би допускаше сериозна тактическа грешка, но реши, че писателят има най-много власт в групата и реши да наблюдава него. После рискува да каже:

— Спокойно, няма никой. Дойдох сам.

Гусман взе портфейла му и извади шофьорската му книжка.

— Джеймисън А. Руук.

— А. като Аликзандър — каза той с надеждата, че Алехандро Мартинес ще повярва, че е тръгнал след парите.

— Хубаво име.

Руук обаче наблюдаваше Фаустино Велес Аранго, чиито дебели вежди се бяха сключили над мрачно втренчените му очи. Когато тръгна към него, Руук се стегна, очаквайки удар.

Изгнаникът спря на сантиметри от него и каза:

— Вие ли сте Джеймисън Руук, писателят?

Той предпазливо кимна, а Велес Аранго вдигна ръце, сграбчи десницата му и доволно я разтърси.

— Чел съм всичко, което сте писали някога.

Той се обърна към другарите си и каза:

— Това е един от най-добрите живи писатели документалисти. За мен е чест.

— Благодаря ви. Това, че вие го казвате, за мен е… Особено ми хареса думата „живи“, защото възнамерявам да остана в това състояние още известно време.

Атмосферата моментално се промени. Велес Аранго му направи знак да седне, придърпа си един стол и се настани до него. Останалите двама не изглеждаха напълно убедени и останаха на крака, но сякаш се бяха поотпуснали.

— Трябва да ви кажа, г-н Руук, че е нужен голям кураж, за да представите всички гледни точки така, както го правите вие, а после да се справите с опасните пречки пред публикуването на истината в медиите.

— Явно говорите за статията ми за рождения ден на Мик Джагър.

Велес Аранго се разсмя и каза:

— Мислех си по-скоро за материалите ви за Чечня и миньорите в Апалачите, но да, този за Мик в Портофино беше чудесен. Извинете ме за миг.

Писателят взе от масата малкото шишенце, което стоеше до рецептата от аптеката, извади едно хапче и докато отпиваше глътка вода, Руук прочете етикета. „Адефовир дипивоксил“, лекарството, което бяха открили в шкафчето на отец Граф. Вече знаеха за кого е било всъщност — явно пасторът купуваше лекарствата на Велес Аранго вместо него.

— Поредният бонус, когато гостуваш на правителството в затвора — каза той, докато затваряше шишенцето. — Един затворник ме поряза с нож и хванах хепатит Б.

— Сигурно е ужасно да живеете като Салман Рушди.

— Надявам се и аз да пиша толкова добре и да живея толкова дълго.

— Как се озовахте тук?

Пабло Гусман демонстративно се прокашля.

— Фаустино, ако е репортер…

— Г-н Руук е повече от репортер, той е журналист. Което значи, че може да му се има доверие. Мога ли да бъда сигурен, че няма да разкриете тайните ми, ако ви ги разкажа, как беше думата, неофициално?

Руук премисли въпроса.

— Разбира се, няма да ги публикувам.

— Пабло и неговите герои от „Хустиция а Гуарда“ ме спасиха от сигурна смърт. В затвора станах мишена на наемен убиец — човекът с ножа. Наеха и други. Както знаете, в случай като моя, спасяването изисква сложна логистика и немалко пари. Сеньор Мартинес, който наистина се е променил, събра пари тук, в Ню Йорк, за да подпомогне организациите за защита на човешките права в Колумбия и за да ми осигури безопасен преход дотук, за да започна славното си изгнаничество.

Той се изкиска и посочи към мазето, в което живееше.

— Кога пристигнахте?

— Преди три седмици. В Ню Джързи, след като заминах в дървен сандък от Пристанище Буенавентура, били ли сте там?

Руук кимна и си спомни за сведенията, получени от Ти-Рекс в Колумбия, че оттам е тръгнала тайна пратка за Гусман. В нея обаче нямаше експлозив, а писател!

— Животът ми в това мазе може да ви изглежда ужасен, но е рай в сравнение с онзи, който оставих зад себе си. Освен това ми помагат благородни нюйоркчани като пастора и енориашите от една ваша църква.

Той откопча яката на ризата си и извади голям медальон на тънка метална верижка.

— Това е свети Кристофър, покровителят на пътешествениците. Миналия понеделник един прекрасен човек, свещеник, който подкрепяше каузата ни, дойде само за да ми го даде.

Лицето му се изопна, на челото му се появиха бръчки.

— Разбрах, че бедният човек е умрял, но какъв мил жест, не мислите ли?

— Отец Граф ви го е дал в понеделник? — попита Руук. Знаеше, че това е твърде скоро след срещата му с Хорст Мюлер.

— Si. Отецът ми го даде. Каза, че е най-подходящият медальон за някой, който се укрива.

Руук не каза нищо. Само си повтори мислено тези думи, докато наблюдаваше как бижуто се поклаща на верижката си. Телефонът му избръмча и го стресна — беше Хийт.

— Може ли да вдигна? Приятелката ми е и знам, че е важно. Вижте, няма да й кажа къде съм.

Мартинес и Гусман поклатиха отрицателно глави, но Велес Аранго се наложи.

— Добре, но на спийкър.

Руук вдигна точно преди да се включи гласовата поща.

— Ей, привет — каза той.

— Доста се забави. Къде си?

Мартинес направи крачка към него.

— Първо ти — отвърна Руук и той се отдръпна малко.

— В „Гранд Сентръл“, опитвам се да хвана такси. В Осининг мина страхотно, Руук. Направо невероятно.

Той се боеше, че заради напрежението ще каже каквото не трябва и докато подбираше думите си, тя каза:

— Руук, добре ли си?

— Да, просто нямам търпение да говорим. Но нека да е лично.

— Да, ще бъдеш направо смаян. Да дойда ли при теб? Още ли следваш парите си? — Чу се шумолене и тя раздразнено изохка. — Ей, какво…

После Ники започна да пищи, а телефонът й изключи.