Ричард Касъл
Адска жега (13)

Тринадесет

Хийт и Руук стигнаха площадката на нейния етаж и спряха, за да огледат коридора, който беше тих.

— Не трябва ли да извикаме полицията? — прошепна Руук.

Ники се замисли — вътре в себе си знаеше, че е прав, но гордостта й попречи. Като опитно ченге не искаше да отвлича ресурси от истински местопрестъпления заради подозрение, което можеше и да е неоснователно.

— Аз съм полицията — прошепна тя. — Донякъде.

Тя прегледа ключовете си и измъкна този за резето. Така щеше да избегне дрънченето, когато се доближаха до вратата, и да вкара едновременно този от ключалката, за да влязат бързо и изненадващо.

С леки стъпки те тръгнаха по коридора, придържайки се до стената, и спряха пред апартамента на Ники. Тя направи знак на Руук да остане на мястото си, приклекна, за да остане под камерата, скочи до отсрещната стена и безшумно се приземи с грациозно движение. Без да се изправя, тя се заслуша и кимна. Изправи се, като балансираше на горната част на стъпалата си и подготви ключовете. Безмълвно преброи до три, отмервайки такта с глава заради Руук и ги пъхна в ключалките, отвори и се хвърли в апартамента с вик:

— Полиция, не мърдайте!

Руук се втурна след нея, спазвайки процедурата, която беше научил, докато се движеше с нея — отблизо, но така, че да не се превръща в лесна мишена и минавайки отстрани, за да може да наблюдава оттам и да я прикрие в случай на изненада.

Вътре нямаше никой — нито във фоайето, нито в кухнята или в дневната. Когато я последва към двете спални, баните и гардеробите, Руук забеляза, че е успяла да вземе резервния си пистолет. След като се увериха, че апартаментът е празен, тя го върна в скривалището му в чекмеджето в дневната и каза:

— Ей, добро влизане.

— Благодаря — каза той и палаво се ухили. — Ако искаш, мога да ти демонстрирам няколко варианта.

Тя извъртя очи.

— О, да, покажи ми, Руук. Всички възможни вариации.

 

 

Когато извадиха безжичния монитор от килера и прегледаха записа от бебе-камерата, Джеймисън Руук изглеждаше ужасно доволен от себе си по повод отбиването в шпионския магазин. Прегледа призрачните кадри и скоро спря — беше превъртял малко повече от час, когато засече движение. Един мъж с козирка с логото на кабелната компания и голяма кутия за инструменти в ръце влезе и излезе от кадъра, продължавайки надолу по коридора.

— Страшно полезни кадри — отбеляза Ники. — Може да постъпиш на работа в C-Span^[1].

Миг по-късно обаче непознатият се върна и отиде в дневната, където коленичи пред телевизора и отвори кутията.

— Виж ти! — възкликна Руук. — Точно в центъра на кадъра. Прекалено добър съм за C-Span. Би трябвало да постъпя в С-Span 2.

Превъртяха следващите 15 минути, през които посетителят се суетеше с топ бокса. Щом приключи, затвори кутията и излезе от апартамента на четворната скорост, с която преглеждаха записа. Руук натисна „Стоп“ и отиде в дневната.

— Какво да ти кажа, явно Фройд е прав. Понякога кабелджията си е просто кабелджия. — Той взе дистанционното и каза: — Освен когато е Джим Кери. Тогава…

Ники се хвърли върху Руук и докато падаха, измъкна дистанционното от ръката му. Когато се озоваха на пода, той попита:

— Това пък защо, по дяволите?

Ники се върна до плота и каза:

— Заради това.

Руук стана и се доближи, а тя превъртя видеозаписа и го спря на лицето на кабелджията, докато минаваше под камерата на излизане. Това беше мъжът, заснет от охранителната камера в „Роби на удоволствието“, когото Хийт и отрядът й се бяха мъчили да открият. Мъжът с татуировката змия.

* * *

Час по-късно, след като сапьорите огледаха сградата, един герой с четиридесеткилограмов защитен костюм излезе с топ бокса и го сложи в изолаторното отделение на фургона в средата на улицата. Щом се отдръпна, шефът му натисна бутона на дистанционното, хидравличният мотор се задвижи и деликатно затвори армирания люк, заключвайки топ бокса.

Хийт тръгна към полицая, който сваляше защитния костюм с помощта на колега от отдел „Спешни услуги“. Щом свали тежката ръкавица от дясната си ръка, тя я разтърси и му благодари. Въпреки небрежното „А, няма за какво“ мократа му от пот коса бе залепнала за челото. Погледът му й подсказа, че тези хора винаги приемат работата си изключително сериозно, колкото и да се преструват, че не е нищо особено. Докато й описваше бомбата, Руук се присъедини към тях заедно с Роули и Очоа, които бяха зарязали всичко, за да дойдат, щом чули повикването.

След като кучето обиколило апартамента и потвърдило, че в топ бокса има бомба, сапьорът използвал рентген. Детонаторът бил елементарно живачно реле, което трябвало да се задейства от батерията, щом някой включи телевизора.

— Какъв е експлозивът? — попита Ники.

— Пробата потвърди, че става дума за С-4.

Очоа подсвирна.

— Пластичен експлозив!

— Да, определено щеше да съсипе нечия вечер — каза сапьорът и отпи голяма глътка от бутилката си с вода. — Ще го проверят, но според мен ще се окаже, че е армейски. Не се намира лесно.

Руук се обърна към Хийт.

— През изминалия месец научих друго. Не е трудно, особено ако имаш връзки с армията. Колкото и да са неофициални.

* * *

Затвърждавайки статута си на „Крал на видеонаблюдението“, детектив Роули взе хард диска на бебе-камерата, за да извади снимка на кабелджията и да я разпространи сред колегите си. Преди да си тръгне, Хийт предупреди него и Очоа да не се карат с капитан Айрънс. Двамата партньори се спогледаха и насмешливо изсумтяха.

— Хмм, да видим — каза Роулз. — Железният човек или детектив Хийт… Железният човек или детектив Хийт…

— Просто внимавайте.

— Ти също — отвърна Очоа. — Ти си тази, която работи с Руук.

Работното време беше свършило. Хийт реши, че в „Лансър Стандард“ вече няма да има хора и потърси домашния адрес на Лорънс Хейз в списъка с енориашите на отец Граф, получен от г-жа Борели.

— Наистина ли смяташ, че ще изкопчиш нещо от него? — попита Руук, след като тя каза на шофьора на таксито да кара към Уест Авеню и му даде номера на улицата.

— Ако питаш дали ще получа отговори на въпросите си, не. Но искам да го притисна, да увелича натиска. При хипертрофирало его като неговото никога не се знае какво ще избие.

Хийт едва беше успяла да натисне звънеца на стълбите пред сградата до 78-ма улица, когато зад нея се чу глас:

— Какво желаете?

Беше Лорънс Хейз. Не носеше палто и тя реши, че явно ги е видял по охранителните камери и е излязъл през някоя странична врата, за да ги изненада.

— Нали знаете, че си имам офис. Не е нужно да ме тормозите у дома.

— Добро утро, г-н Хейз. Това е Джеймисън Руук.

— Знам, да, писателят. Личният ми лекар каза, че съм алергичен към пресата, така че простете, че не се ръкувам.

— Аз пък съм алергичен към кръвта, така че ме устройва — каза Руук.

Преди пуйченето да набере скорост, Ники извади снимката на кабелджията от „Роби на удоволствието“.

— Виждали ли сте този човек?

— Пак ли? — каза Хейз, вдигна снимката към светлината, хвърли й едно око и й я върна. — Не. Кой е той? Да не е някой жребец, който ви е оставил да платите сметката за телефона, г-це Хийт?

Тя пренебрегна опита му да я разсее.

— Опита се да взриви апартамента ми.

— И новия HD телевизор — добави Руук. — С експлозив С-4, армейски клас. Да ви говори нещо?

Хейз безрадостно се усмихна на Ники.

— Ще ви обясня нещо, което явно не разбирате. Ако исках да ви гръмна, нямаше да стоите тук. Късчета от вас щяха да се носят из Грамърси Парк като конфети.

Хийт каза:

— Оказва се, че знаете къде живея, това е интересно.

— Нека ви кажа какво не зная. Защо сте тръгнали на кръстоносен поход заради някакъв свещеник, който не само защити гадината, която посегна на детето ми — на моето дете! — но и оказваше съдействие на терористи.

— Защо? — обади се Руук. — Защото е бил активист ли?

— Събудете се, Граф беше затънал в лайната на ония колумбийски революсионариос чак до врата.

Ники му пусна един фитил, преди да е изгубил инерцията си.

— „Хустиция а Гуарда“ ли? Не се занасяйте, те не са терористи.

— Така ли? Виждали ли сте ги в действие? Колко от хората ви са били убити и взривени от тия страхливци? Замислете се — щом биха нападнали собственото си правителство, за да изкарат навън някакъв писател социалист с промит мозък, колко мислите ще им отнеме да почнат да го правят и тук?

— Г-н Хейз — каза Хийт, — да не би да твърдите, че ваши служители са били убити в Колумбия от членовете на организация, подкрепяна от отец Граф?

— Нищо не твърдя.

Само че беше твърде късно. Той осъзна, че е издал допълнителен мотив за убийството на пастора и даде заден ход.

— По причини, свързани с националната сигурност, не мога да потвърдя или да отрека действията на фирма-консултант на правителството.

— Мисля, че току-що го направихте — каза Ники.

— А знаете ли какво си мисля аз? Че е най-добре да се разкарате. Защото освен адреса ви знам още нещо за вас, Ники Хийт. Вече дори не сте ченге. Точно така — изкиска се той и допълни: — Така че махайте се, това е частна собственост! Изчезвайте, преди да съм извикал полицията — истинската полиция.

Още чуваха смеха му, когато той се обърна и изчезна в нощта.

* * *

Когато Хийт се събуди на следващата сутрин, лицето на Руук беше на сантиметър от нейното. Той клечеше до леглото по боксерки и тениска — трябваше му само каишка между зъбите, за да заприлича на лабрадор, който чака да го изведат в парка.

— Колко е часът?

— Почти седем.

Тя седна в леглото.

— Спала съм толкова до късно?

— Станах преди два часа — каза той, — и звъннах на някои от благородните души, с които се сдружих по време на пътуването ми из сенчестия свят на търговията с оръжие.

— Защо?

— Хрумна ми след невероятния секс снощи. О, да, невероятен беше… Замислих се за армейския С-4 и си дадох сметка, че положително вече познавам хора — извън армията, имам предвид, — които може да го доставят.

Сънливостта бавно я напускаше.

— На „Лансър Стандард“, искаш да кажеш?

— Не, Хейз си има собствен източник, не е нужно да ходи на черния пазар. Разпитах за една друга организация, която сме вписали на телеграфната дъска.

— „Хустиция а Гуарда“.

— Правилно. И онова, което разбрах от един мъж, когото ще наричаме само Ти-Рекс и който пребивава на любимото пристанище на контрабандистите, Буенавентура. От Колумбия е заминала пратка с неизвестно съдържание, която е била доставена тайно, преди три седмици, в Пърт Амбой, Ню Джързи, на някой си Пабло Гусман. — Той вдигна ръка. — Рукстърът печели точка, дай пет!

Вместо да го направи, Ники седна с кръстосани крака и прекара ръце през косата си, за да се събуди.

— Този Ти-Рекс каза ли, че е С-4?

— Мм, не. Точните му думи бяха „някаква пратка, не знам каква“.

— Значи не сме сигурни. Освен ако потвърдим, че е било С-4.

— Не трябва ли поне да говорим с Гусман?

Хийт поклати отрицателно глава.

— Първото правило, което научих от капитан Монтроуз за разпитите, е да не отиваш на среща на сляпо. Знай какво искаш и какво е най-вероятно да получиш. За Пабло Гусман знам, че е каменна стена. В най-добрия случай на нищо няма да отговори, а в най-лошия ще ме изтика пред мерника на Зак Хамнър, като подаде още едно оплакване за тормоз. Ще трябва да го подхванем другояче.

Руук не се притесни.

— Мисля, че той е хакнал компютъра ми. Освен това призна, че се е сбил с Граф в деня на смъртта му. Мисля, че трябва да сдрусаме Пабло Гусман и да го попитаме за тайната пратка. Мисля, че той е убиецът.

— Снощи мислеше, че е Лорънс Хейз.

— Знам, лесно се вълнувам. В онзи момент Хейз беше лъскавият предмет.

— А Гусман какво е?

Той провеси нос.

— За пореден път ме попарваш, като настояваш за здрав разум.

Два часа по-късно Ники поръча такси, което ги остави между Десето авеню и 41-ва улица, на няколко пресечки от Таймс Скуеър. Според прогнозата денят щеше да бъде малко по-топъл, но в 9 сутринта температурата все още беше под нулата, а ниските мразовити сенки мрачно се протягаха из целия Уест Сайд. Докато Роуч работеха върху снимката на кабелджията, Хийт смяташе да го открие, като намери жената, която стоеше до него на записа от „Роби на удоволствието“. Казваше се Шейна Уотсън, беше изчезнала и според хазяина й работеше като проститутка в квартал „Хеле Кичън“. Бившата й съквартирантка все още бе неоткриваема и дневният ред на Хийт беше да обикаля по улиците, показвайки снимката на други проститутки с надеждата да изникне нещо.

— Остави на мен — каза Руук, взе ксерокопието и пристъпи към някаква жена, която пушеше пред едно ресторантче, опряла гръб в стената. — Добро утро, г-це.

Тя го огледа от главата до петите и започна да отстъпва.

— Моля ви, ще отнеме само секунда. Опитвам се да открия една ваша колежка, друга проститутка, и…

Жената метна фаса си по него и го уцели в челото.

— Кретен. Проститутка ще ми вика…

Тя бързо се отдалечи, като псуваше и крещеше, че ще извика ченгетата, докато накрая зави зад ъгъла.

Макар че гафът на Руук много я развесели, Ники не се представи много по-добре. Да, по-лесно забелязваше работещите момичета — имаше опит от отдел „Пороци“, но те надушваха, че е ченге и или се затваряха, или побягваха, щом ги доближеше.

— Може да си стоим тук до второ пришествие — заяви Руук.

— Твърде рано е, повечето не са излезли. Като се появят повече, ще извадим късмет.

Лесно беше да се каже, но по обяд, когато тротоарите пред мотелите започнаха да се пълнят, Ники все още нямаше никакви резултати.

Двамата влязоха в едно кафене, за да се стоплят и Руук отново изказа скептичното си отношение към плана й.

— Само ни бягат, а ти нямаш власт да ги спреш.

— Благодаря ти, че така ясно очерта новопридобития ми статут на безсилна — каза тя.

— Имам решение — каза Руук, — и е гениално.

— Това ме тревожи.

— Две думи — мрежести чорапогащи. — Ники започна да клати отрицателно глава, но той настоя, снишавайки глас: — Все разказваш как си работила под прикритие в „Пороци“, нали? Престори се на една от тях. Разходи се из улиците… освен ако имаш по-добра идея.

Ники се замисли и каза:

— Предполагам, че някъде наоколо има магазин за кичозни дрехи.

— А така — твърде гръмогласно я похвали той. — От теб ще стане страхотна проститутка.

 

 

Не се налагаше Ники да се обърне, за да си даде сметка, че всички в кафенето я зяпат.

Руук нае стая в „Четирите диаманта“ за целия следобед, като отбеляза, че това е единственият начин такъв хотел да получи този брой диаманти. Вътре миришеше силно на дезинфектант, а табелата гордо ги уведоми, че имат право на неограничено количество лед — без съмнение в комплект с неограниченото количество следи от прогаряния с цигара по нощното шкафче. Ники се преоблече и докато се плескаше с грима, който си беше избрала, Руук се обади от банята:

— Все едно сме в „Хубава жена“. Веднага бих те нагънал във ваната, обаче хлебарките все още я използват.

— Какво ще кажеш? — попита Хийт, демонстрирайки обилния грим, големите халки на ушите си, леопардовото трико, прокъсания клин и зеления латексов дъждобран.

Руук я огледа подробно от леглото и каза:

— Нима изпадна чак дотам?

 

 

Когато излезе на тротоара, Ники остана на разстояние от останалите проститутки по улицата, за да им даде време да свикнат с нея. Някои от тях бяха териториално настроени, виждаха я като заплаха за приходите си и я тормозеха, а други я подминаваха, притеснени от излъчването й на ченге под прикритие, което все още се долавяше изпод спиралата и изкуствените мигли. Повечето обаче бяха сърдечни. Представяха й се, питаха я как се справя. Щом й се доверяха, Ники им казваше, че издирва изчезналата си приятелка, за която ужасно се тревожи. Изваждаше снимката и те си я предаваха една на друга, но отговор нямаше.

Най-трудно й беше да отпъжда мъжете. Когато й подсвиркваха или блъскаха по покривите на колите си с отворена длан, тя им отказваше, но това не им беше достатъчно. Няколко пъти й се наложи да се шмугне във фоайето на „Четирите диаманта“, което ги пропъди. Веднъж обаче един упорит строителен работник, който каза, че смяната му е свършила, паркира пикапа си и я последва вътре. Там се появи Руук и шумно го уведоми, че участва в пилотния епизод на ново риалити шоу, наречено „Да спипаш мръсник“. Това реши проблема.

Ники стоеше на ъгъла с няколко от жените, когато телефонът й иззвъня. Беше заместник-комисар Ярбъро.

— Моментът неподходящ ли е?

— Не, Филис, за теб винаги имам време — каза Ники, доволна, че не говорят по Скайп.

— Само исках да ти кажа, че помолих да пуснат името на Серджо Торес в базата. Съжалявам, не излезе нищо повече от онова, което си чела в досието му.

— О. Ами, благодаря ти, че се опита — отвърна Ники, но не й беше лесно да скрие разочарованието си.

— И без друго не ми се струва, че проблемът ти е Торес. В сутрешния доклад четох, че сапьорите са ти били на гости. — След като Хийт накратко й преразказа събитията, заместник-комисарят попита: — Имаш ли представа кой е извършителят?

— Не знам името му — каза Хийт, — но става дума за неидентифициран обект, когото издирвахме заради случая Граф. Всъщност има разпознаваема татуировка, която пуснахме във вашата база данни, но нищо не излезе.

— Ще открия снимката и ще ги накарам да опитат отново. За да се уверим, че сме преобърнали всички камъни, аз лично ще надзиравам проверката.

Ники точно й благодареше, когато мина кола, пълна с пияни студенти, надули клаксона.

— Ии-ха-а!

— Ей, мацко!

— Ехо, парцал!

— Къде, по дяволите, се намираш, Ники?

— О, размотавам се с приятели. Гледаме Джери Спрингър.

 

 

Към четири часа Ники се чувстваше обезкуражена, измръзнала и готова да се откаже. Точно тогава една млада жена с любезно лице и избледняваща синина под едното око погледна снимката и каза:

— Това е Шейна. Не е излязла добре, но определено е Шейн.

Ники сгъна снимката и я попита дали познава мъжа до нея — онзи с навитата змия около бицепса. Не го познаваше, но наскоро бе видяла приятелката си. Шейна Уотсън беше отседнала в мотел „Раундърс“ в Челси.

* * *

Понякога бягат, понякога се крият, а друг път просто не отварят с надеждата да се махнеш. Шейна Уотсън свали веригата, открехна вратата и ги покани да влязат. Изглеждаше така, сякаш нещо бе изстискало емоциите й. Или сякаш беше натъпкана с лекарства — Ники не можа да определи, но когато жената с празния поглед премести прането от леглото, за да могат да седнат, тя изпита облекчение. Явно нямаше да стане скандал.

Руук остана да седи мълчаливо, позволявайки на Ники да установи контакт с младата жена. Тя си даваше сметка за крехкостта й и говореше внимателно, без да споделя информация, която би могла да я стресне, например факта, че разследва убийство. Шейна Уотсън не се нуждаеше от тези подробности, за да й каже две неща.

— По никакъв начин не си загазила, Шейна, разбираш ли? Просто търся този мъж — каза тя и й показа снимката. — Разбера ли как се казва и къде мога да го открия, веднага си тръгваме.

— Кофти човек е — каза тя с отсъстващ глас. — Когато Андреа… съквартирантката ми… замина за Амстердам, той ме накара да открадна ключовете за клуба, в който работи. Затова се изнесох от апартамента ми. Харесвах си го, но трябваше да се скрия от оня. О, боже… — Тя пребледня, а веждите й тревожно се свъсиха, докато оглеждаше вратата, сякаш изживяваше кошмар. — Вие ме открихте. Мислите ли, че и той ще може?

Ники я погледна успокоително.

— Не и ако ми помогнеш първа да стигна до него.

* * *

Докато караха към „Хънтс Пойнт“, Хийт реши, че за да се справи с тази мисия, нахакаността и спиралата за мигли няма да й бъдат достатъчни. Обади се в полицията — по протокол трябваше да позвъни в 41-во управление, тъй като бяха на тяхна територия, но щеше да се наложи да дава неловки обяснения (освен ако решеше да се престори, че все още е полицай). Затова се обади на Роуч.

— Мъжът на снимката се казва Тъкър Стелджес, второто му име още не го знам — каза тя и им продиктува фамилията му буква по буква, за да го проверят и да научат адреса и евентуалните му предишни провинения. — С Руук пътуваме към мястото, към което ни насочиха — сервиз за мотоциклети на „Хънтс Пойнт“, на пресечката със „Спофърд“. Не знам номера, но мога да го издиря.

— Това ни стига — каза Очоа. — Благодаря ти, че ни съобщи, ти си много отговорна гражданка.

— Ей, просто подкрепям местната полиция — отвърна Ники. — Като стана дума за това, може би е добре да се обадим в 41-ви. От учтивост.

— Роули вече им звъни. Какъв е планът ти?

— Намирам се на две минути от мястото. Тъй като съм примерна гражданка, с Руук само ще наблюдаваме, докато дойдете. Не искам кучият син да ни се изплъзне.

— Само внимавайте, гражданко — каза Очоа. — Оставете тази работа на професионалистите.

 

 

Зимният мрак се спусна рано и докато седяха до прозореца в „Златисти понички“, Хийт и Руук наблюдаваха как светлините в задната част на сервиза за мотоциклети една по една угасват. После забелязаха някакво раздвижване. Твърде студено беше за тениска, така че нямаше как да видят дали под дългите му ръкави има татуирана змия, но когато едрият мъж пристъпи иззад спускащата се ламаринена врата, сърцето на Ники пропусна един удар. Беше Тъкър Стелджес.

— Той си тръгва — каза Руук и Хийт позвъни на Очоа.

— Кога пристигате?

— Точно минахме по моста „Кенеди“.

— Лицето се готви да тръгне — каза тя.

— Вече съобщихме по радиото — отвърна той. — Колите ще се появят всеки момент.

Когато тя затвори, Руук беше излязъл и пресичаше улицата. Тя изруга на ум и го настигна пред ламаринената врата.

— Какво си въобразяваш, че правиш?

— Бавя го. Ти не можеш, теб те познава. Може да вляза и да се направя на шофьор, който се е изгубил. Или още по-добре, на зъболекар на средна възраст, който се чуди „Харли“ ли да си купи, или БМВ.

Зад Руук звъннаха ключове. Стелджес излезе от офиса… и видя Ники. Блъсна Руук на пътя й, така че двамата се блъснаха във вратата, която силно издрънча. Когато се изправиха, Стелджес завиваше зад ъгъла. Хийт подаде телефона си на Руук и докато тичаше, извика:

— Набери последния номер и кажи на Очоа, че тръгвам на изток по „Спофърд“!

Когато зави, той вече се намираше на една пресечка пред нея. За едър мъж тичаше бързо, но Ники беше по-бърза — засили се и скоро започна да го догонва. Не беше въоръжена, така че планът й беше да не го изпуска от очи, докато дойдат подкрепленията. Движеше се достатъчно бързо, за да скъси дистанцията, но и изоставаше, така че да може да се прикрие в случай че той има пистолет.

Стелджес постъпи така, както повечето бегълци — изгуби скорост, като се обръщаше, за да види дали го настигат, и скоро Хийт трябваше да поддържа съвсем комфортна за нея скорост. Компанията й не го радваше и той се опита да се отскубне от невидимата каишка. На „Дрейк“ рязко свърна вляво, като пресече улицата насред бесния трафик. Докато избягваше колите, Ники изостана с няколко метра, но отново го застигна, когато той се шмугна в една автоморга.

Хийт спря пред портата и се заслуша. Тук лесно можеше да й се изплъзне, особено ако познаваше мястото и можеше да мине през някой заден изход. Ако тръгнеше след него невъоръжена, можеше да се изложи на опасност на такова място. Затова се притисна до отворената порта, опитвайки се да долови шума от стъпките му.

Над главата й имаше огледало и тя забеляза просветналото в него движение, но беше късно. Тъкър Стелджес се подаде зад ръба на оградата, зад която се движеше, хвана я с две ръце за палтото и използва теглото си, за да я метне през двора.

Гърбът й се удари в откачена предна врата, подпряна на стоманен шкаф, пълен с бои. Беше я метнал с такава сила, че той се наклони напред, засипвайки я с четки и кутии. Ники сграбчи една от тях и го замери. Не улучи, но той се поколеба и това й даде време да разчисти останалите кутии и да се изправи, преди да се хвърли към нея. Стелджес обаче не го направи. Вместо това приклекна, заемайки позиция за стрелба, и бръкна в жилетката си. Ники хвърли втора кутия и го улучи в рамото, но това не го спря. Той дори се усмихна.

Хийт видя глока му и се почувства глупава и безпомощна. Макар че беше безполезно, посегна към вратата с надеждата, че тя поне ще забави куршума. Дръпна я върху себе си, а после чу изстрел.