Ричард Касъл
Адска жега (16)

Шестнадесет

В девет на другата сутрин, когато Хийт и Руук се изкачиха по стълбите от метрото до 18-та улица, от Челси се спусна мъгла от скреж, която обви квартала в искрящ, бодлив студ. Пресякоха 7-ма и потеглиха на запад, към офиса на агента и се вляха в пъстра тълпа от измъчени млади творци и начеващи танцьори, които спокойно можеха да участват във видео серенада, възпяваща цупенето. Когато стигнаха до 8-ма улица, Руук каза, че вече е спрял да брои сините барети.

Когато се изкачиха до третия етаж и влязоха в офиса на агенцията за таланти „Ела насам“, Фил Подемски ядеше овесена каша на бюрото си. Докато събаряше старите вестници и списания от дивана, за да им направи място да седнат, той оглеждаше Ники и веднага каза, че определено може да измисли нещо за нея, предвид фигурата и външността й.

— Ще трябва да се съблечете, разбира се. Не пред мен, аз не се занимавам с глупости. Имам предвид по време на танца.

— Задължена съм ви за предложението — отвърна Хийт, — но не сме дошли за това.

— О… — Подемски огледа преценяващо Руук и подръпна рижия си мустак. — Добре, защо не, може да ви изтипосаме с камшик и наметало. Ще ви наречем Били Боб Хубавеца. Може също да опитаме с научна фантастика. Малко ми приличате на оня, дето обикаля из космоса и всички лудеят по него.

— Малкъм Рейнълдс? — попита Руук.

— Кой? Не, мисля си, че може да ви сложим каска и кожени панталони без задник и да ви наречем… Гъз Светлинна година.

Когато Ники се намеси и каза, че са дошли да говорят за Хорст Мюлер, Подемски завря пластмасовата лъжичка обратно в чашата и се намръщи.

— Да не сте ченгета?

Ники избегна откровената лъжа, като отвърна:

— Вече сте разговаряли с един от хората ми, детектив Раймър.

Този отговор явно го удовлетвори и тя продължи. Още не беше сигурна какво точно търси, но капитан Монтроуз се беше постарал да й остави посмъртна улика, която води до агенцията на Подемски. Освен това й беше казал да внимава, макар че по нейна преценка агентът беше по-скоро колоритен, отколкото опасен — симпатичен хитряга, излязъл направо от „Дани Роуз от Бродуей“^[1].

Ники му каза, че е била с клиента му в деня, когато са го простреляли, но че Хорст не й е съдействал.

— Имате ли представа защо не иска да говори с нас?

— Знам ли го това хлапе. Не е същият, откакто гаджето му почина. Танцът му като Ханс Руното ми носеше страшни пари, обаче след като приятелчето му Алън умря, той се ската и не ми каза къде се мести.

Раймър вече й беше казал тези неща, така че Ники смяташе да разпитва за мъртвия любовник, тъй като смъртта му явно обясняваше действията на Мюлер. Тя отвори тефтера си.

— Разкажете ми за приятеля му. Алън чий?

— Баркли. Симпатичен човек. По-възрастен от Хорст, към петдесетгодишен. В добра форма беше, но със сивкав тен и тъмни сенки около очите, като пациент в старчески дом.

— Или клиент на магазин за здравословна храна — обади се Руук, а Ники косо го стрелна. — Добре де, кажи ми, че не съм прав.

Тя отново се обърна към Подемски.

— Имал е сърдечни проблеми, нали?

— Да, така ритна топа. Голяма трагедия. — Агентът разбърка изстиналите овесени ядки и поклати глава. — Така и не получих демото, което ми обеща за агенцията.

— С реклама ли се занимаваше?

— А, не. Оператор беше. — Фил вдигна отбранително ръце. — Видеограф, извинявам се.

— И какво снимаше, г-н Подемски?

— Реалки. Гледали ли сте „Отмъщение на каданс“?

Руук наостри уши.

— Страхотно предаване!

Ники обаче сви рамене — не го беше чувала.

— Не сте ли го гледали? Страхотно е! Всяка седмица има нов прецакан — било от гадже, било в автосервиза. Измислят отмъщение със скрита камера за гадината и после я карат да го гледа пред публика, която крещи „Отмъщение-е-е!“

— Явно много съм загубила — каза тя. — Този Алън Баркли снимаше ли и други неща? Порно или садо-мазо?

Малко вероятно беше, но тя бе длъжна да попита предвид началото на случая.

— Порно?! Изключено, главата си залагам.

— Защо сте толкова сигурен?

— Прекалено религиозен беше. Католик. Все се опитваше да накара Хорст да се откаже от стриптийза, да влезе в правия път и да кандидатства в някоя академия по изкуствата. Искаше да ми бръкне в джоба, неговата мама, да почива в мир. Дори прати пастора си, за да се опита да го покръсти.

Руук избъбри въпроса преди Ники:

— Знаете ли кой е пасторът на Алън Баркли?

— Естествено. Онзи, дето го убиха. Даваха го по новините в деня, след като се запознахме.

Хийт и Руук се спогледаха и тя попита:

— Къде се запознахте?

— Тук, сутринта преди да го убият. Чакаше ме отпред, когато дойдох да отключа. Каза, че Хорст Мюлер му определил среща в девет, така че го пуснах, но не спрях да се чудя как се очаква да забавлявам свещеник. Хорст обаче дойде доста бързо. Естествено, попитах го къде изчезна, но той каза, че нямало значение — беше много нервен, да не кажа уплашен. После с отеца излязоха. Оттогава не съм виждал Хорст, обаче чух, че го простреляли.

Хийт бързо си припомни събитията от миналата седмица и попита:

— Защо не казахте за това на детектив Раймър, когато ви разпита?

— Е, не ми се сърдете — просто правех каквото ми заръча другото ченге. Нареди да не казвам на никого.

Сърцето на Хийт заби учестено.

— Кое ченге ви каза това, г-н Подемски?

— И той беше детектив. Оня, дето се самоуби.

— Капитан Монтроуз?

— Монтроуз, точно така. — Подемски извади визитката на капитана от мърлявата купчина на бюрото си. — Появи се около два часа след като Хорст духна с отеца. Искаше да знае къде са отишли и дали са ми оставили да пазя или да скрия нещо.

— Каза ли ви за какво става дума? Пари, някакъв предмет? — попита Руук.

Подемски поклати глава.

— Каза само да му се обадя, ако още някой дойде да пита и на никого да не казвам. Дори на другите ченгета.

— Идвал ли е още някой? — попита Руук.

— Не.

— Може ли да ви попитам защо казахте на мен? — поинтересува се Ники.

— Защото току-що загрях, че сте полицайката от онова списание. На вас ако не мога да се доверя, на кого?

* * *

Руук изскочи на тротоара, готов за бой.

— Сега вече го спипахме! Казвам ти, Ник, тоя немец е затънал до умлаута^[2]!

 

— Откъде знаеш?

— Стига, де! Мюлер се е карал с Граф в стриптийз клуба, отвел го е сутринта, когато е бил убит, побягнал е от теб… Ако искаш да знаеш защо се е покрил и е напуснал работа, ще те насоча към теорията на г-н Джордж Майкъл за гузните крака и ритъма.

— Руук, спомни си последователността на събитията и ми обясни следното. Мюлер си е тръгнал от агенцията с отец Граф след девет сутринта. Как тогава пасторът се е отбил при „Хустиция а Гуарда“ жив и здрав, само час и половина по-късно?

Руук смени скоростите, сякаш нищо не се беше случило.

— Да. Критична мисъл, това е добре. Имаш ли други идеи?

— Не, имам въпрос. Искам да знам какво може да притежава един стриптийзьор, което да представлява интерес за Монтроуз и заради което бяха убити толкова хора. Искам пак да говоря с Хорст Мюлер.

— Страхотно, да тръгваме.

— Още не.

— Абсолютно — каза Руук, сръчно завъртайки се на 180 градуса. — Защо не?

— Защото той не си показва картите. Искам да го предизвикам, но трябва да отида в момент, в който той ще реши, че знам повече от него — обясни Хийт. — Така че да постъпим умно и да се възползваме от помощта, оказана ни от Монтроуз. Неслучайно ни отведе при онзи агент, сигурно за да ни насочи към любовника на немеца, операторът. Да видим какво можем да разберем за Алън Баркли.

Руук извика такси и докато пътуваха към „Джемстар Студиос“ в Куинс, където снимаха „Отмъщение на каданс“, Хийт позвъни на г-жа Борели в жилището на пастора. Тя потвърди, че Баркли е бил енориаш в „Богородица на невинните“ и допълни, че преди две седмици отец Граф е оглавил църковната служба на погребението му.

— Значи са се познавали добре? Приятели ли бяха?

— Не бих ги нарекла точно приятели — отвърна жената. — Алън преживяваше някаква морална криза и отецът го съветваше. През последните дни от живота на бедния г-н Баркли обстановката в кабинета на отец Джери доста се нажежи.

— Чухте ли за какво спореха, г-жо Б.?

— Боя се, че не, детективе. Може да съм любопитна, но не шпионирам.

* * *

Хийт каза на охраната, че с Руук ще изчакат продуцента във фоайето, най-вече за да не се налага да покаже значката си. Ако — както твърдеше огромният постер на стената — „От отмъщението боли“, същото чувства и едно ченге, което няма значка. Брадатият мъж по дънки и спортно сако, който излезе да ги посрещне, се представи като Джим Стийл. Отговаряше за физическата страна на продукцията, включително наемането на оператори. Попита дали съседите са се оплакали от шума и видимо се отпусна, когато му отговориха отрицателно.

— Искам само да ви задам няколко въпроса за един ваш бивш служител, Алън Баркли.

Стийл затвори очи за миг и каза, че целият екип още го оплаква.

— Ако живееш порядъчно и извадиш късмет, може и да ти се случи да работиш с човек като Алън. Прекрасна личност, много щедър и артистичен с камерата. Истински професионалист.

— Името му изникна във връзка със случай, който разследваме и ми е нужна информация за него — каза Ники.

— Няма много за казване. Работим заедно, откакто го наех да снима „Не забравяй да се наведеш“.

— Страхотно предаване! — каза Руук, продуцентът го изгледа недоверчиво и продължи:

— Стана през 2005-та. Алън беше толкова талантлив, че когато започнахме да снимаме „Отмъщение“, го прехвърлих тук.

— Ами преди това? — попита Хийт. — Работил ли е в други предавания?

— Не, всъщност поех известен риск, като го наех, защото преди това беше снимал новини.

— За националните канали или за местните? — попита Руук.

— Нито едното, нито другото. Снимаше на свободна практика за една от компаниите, които продават кадри на новинарски предавания, които искат да спестят пари. Нали разбирате, не могат да си позволят да пращат хора, които да дебнат нощем, за да заснемат катастрофите и обирите, така че купуват клипове, когато им трябват.

— Знаете ли за кого е работел Алън Баркли? — попита Ники.

— За „Готъм Аутсорс“. — Мобилният телефон на Стийл избръмча и той погледна екрана. — Вижте, трябва да се връщам. Успях ли да ви бъда от полза?

— Разбира се, благодаря — отвърна тя.

Преди да си тръгне, продуцентът каза:

— Може ли да ви задам един въпрос? С колегите ви не си ли сверявате записките?

— Не съм сигурна какво имате предвид.

— Един друг следовател дойде преди седмица и ми зададе същите въпроси.

* * *

Помощник-мениджърът на „Готъм Аутсорс“ имаше киселото излъчване на диспечер в таксиметрова компания. Щом ги видя, той откъсна очи от монитора си, завъртя се с нежелание към тях и каза, надвиквайки шума от пет-шест скенера:

— Вече говорих с един друг костюмар, беше преди седмица или десет дни.

— Капитан Монтроуз, нали?

— Да, оня, дето си пръсна главата.

На Хийт й се прииска да го зашлеви така, че слушалките да се загнездят в миниатюрното му мозъче. Руук усети раздразнението й (или може би го споделяше) и се намеси.

— Разкажете и на нас, ще ви отнеме минута и половина. Алън Баркли колко време работи за вас?

— Започна през 2001-ва. След 11 септември удвоихме персонала и той беше сред наетите.

— Доволен ли бяхте от него? — попита Ники, засега пренебрегвайки гнева си.

— Бях, докато престанах да бъда.

— Помогнете ми малко.

— Беше най-добрият ми оператор — страшни кадри, трудолюбив, не се боеше да снима отблизо. И после просто си вдигна гълъбите. Адиос. Дори не се обади, за да каже, че напуска или да ми целуне румения задник. Просто спря да идва. — Той стисна зъби. — Фотографи на свободна практика. Амеби, на един хромозом са от папараците.

Хийт нямаше търпение да се отдалечи от този грубиян, но имаше още един въпрос.

— Помните ли датата, на която напусна така внезапно?

Той разпери ръце и посочи десетките радиостанции и телевизори около себе си.

— Да ви приличам на човек, ще си който помни датата?

— Опитайте — подкани го Руук.

— Ти не си ченге — присмя му се мъжът. — Не и с тоя лъскав часовник. Не можеш да ме принудиш.

Руук мина покрай Ники, отскубна слушалките от главата му и завъртя стола му така, че почти опря нос в неговия.

— Ало, Рупърт Мърдок, колко ще ти струва, ако звънна да се оплача от мерките за безопасност при вас и някой общински инспектор попречи на камионетките ти да обикалят за нощ или две? — Той направи пауза. — Така си и мислех. — После записа номера си и го напъха в джобчето на ризата му.

— Започвай да си припомняш.

* * *

Когато се събуди от дрямката си, Хорст Мюлер ахна, Руук се беше навел над болничното му легло и държеше огромна спринцовка пред лицето му.

— Не се тревожете, хер Мюлер — тихо каза той, макар че не се помести. — Няма да ви нараня. Виждате ли обаче колко лесно би било някой друг да ви убие, докато спите?

Руук леко раздвижи спринцовката напред–назад, а Мюлер я проследи с очи, големи и ококорени като на Червения котак^[3].

— В болница сте, има толкова много начини. Чувал съм за наемни убийци, които се обличат като санитари и инжектират отрова в системите на жертвите си. — Мюлер посегна към бутона за повикване, а Руук се усмихна и го вдигна с другата си ръка. — За да живеете, натиснете 1.

По лицето на Хорст проблесна пот. Хийт потупа Руук по рамото и каза:

— Мисля, че те разбра.

— Вярно, да не се оливаме.

— Какво се опитвате да постигнете? — попита Мюлер.

Ники дръпна един стол до леглото му.

— Да ви покажем, че ако не ни помогнете да хванем онзи, от когото толкова се боите, не мога да ви защитя от него. Никой не може. Никога и никъде няма да бъдете в безопасност. — Тя го изчака да премисли чутото. — Така че имате избор. Да ги изчакате да се появят или да ми помогнете да ги хвана, преди да ви спипат.

Очите на Мюлер се плъзнаха от Хийт към Руук, който стоеше зад гърба й. Той вдигна спринцовката и му намигна.

— Добре — въздъхна немецът. — Много добре.

Ники извади тефтера си и каза:

— Кой стреля по вас?

— Не знам, истината ви казвам.

— Хората, които ви изтезаваха ли бяха?

Той присви устни.

— Не видях кой стреля по мен, а другите носеха скиорски маски.

— Колко бяха?

— Двама. Двама мъже.

— Защо, Хорст? За какво става дума?

— Не знам кои са, но искат едно нещо. Мислят си, че е у мен, но не е, честно ви казвам.

Тя се вгледа в умоляващите му очи и му повярва. Засега.

— Да поговорим за онова, което искат. — Той се затвори в себе си и Хийт реши да го подбутне. — Има нещо общо с приятеля ви, нали? С Алън?

Когато видя рязката промяна в изражението му, тя се зарадва, че изчакаха и дойдоха при него чак след като си бяха направили домашното.

— Ja, точно така.

— И какво е то, Хорст?

Той се поколеба й Ники му помогна. Искаше да продължат, докато още е в настроение да говори и освен това си даваше сметка, че се възстановява от раната си и скоро ще се измори.

— Пари ли е?

Той поклати отрицателно глава.

— Но е нещо ценно.

Мюлер кимна, а после поклати глава всеки път, когато Ники изчиташе нещо от списъка си — бижута, картини, наркотици. Накрая тя стигна там, където искаше.

— Видеозапис е, нали?

Той се раздвижи и Хийт разбра, че е права. Логично беше да сметне, че някой от записите на оператора се е оказал ценен за някого заради съдържанието си.

— Кажете какво има на записа, Хорст.

— Повярвайте ми, не зная. Алън не искаше да ми каже по причини, които вече са очевидни. Каза, че би било твърде опасно за мен, ако разбера. Затова го пази в тайна толкова години. Каза, че има хора, които биха го убили, за да го получат. И сега…

Устата му пресъхна и Ники му подаде чашата, за да отпие със сламката.

— Убиха ли Алън, така ли умря той?

— Не, имаше слабо сърце. Още от раждането си. Преди няколко седмици получи криза и трябваше да влезе в болницата.

Ники си записа нещо.

— Имаше ли причина за тази криза?

На лицето му изплува… какво? Хийт го беше виждала много пъти по време на разпит. Примирение.

— Ще ме принудите да ви кажа всичко, нали? — Тя просто зачака и Мюлер затвори очи, а после отново ги отвори. — Добре. Да, един полицай дойде да го разпита. Името му е Монтроуз.

Ники си отбеляза, че той говори в сегашно време.

— За какво го разпита?

— За записа. Някак си беше стигнал до Алън след всичките тези години. Представяте ли си? Каза, че говорил с някакъв охранител, който го видял в нощта, когато го заснел. Той отрече и го изгони, но Алън, бедният ми Алън така се изплаши! Беше толкова разстроен. Легнахме си и след половин час трябваше да позвъня на 911 заради сърцето му. Беше много зле, в болницата го изповядаха.

— Отец Граф ли?

Той кимна.

— Тогава той призна, че е скрил записа. Свещеникът обаче каза „Не, не, Алън, трябва да се пречистиш, като признаеш пред полицията“. Алън обаче отказа. Знам, че спориха за това много пъти, след като той излезе от болницата. Сигурно свещеникът се е обадил на полицая, за да го попита дали може да му предаде нещо от името на Алън, но приятелят ми отказа да даде записа. Както и да освободи отец Граф от… как се наричаше… Църковният закон, който принуждава един свещеник да пази изповедите в тайна, каквото и да става. На смъртното си легло след втория инфаркт обаче Алън ми каза да дам видеото на пастора.

— Отец Граф защо не го е предал на Монтроуз? — зачуди се Руук.

— Такъв беше планът, но първо трябваше да му го дам. Няколко дни се колебах, защото и аз бях уплашен. Накрая се видяхме в офиса на агента ми, дадох му го и реших, че всичко е свършило.

Ники най-сетне разбра защо отец Граф и Монтроуз бяха говорили по телефона и защо капитанът бе претърсил дома на свещеника. След като той му беше казал, че ще получи записа в офиса на Подемски, и Монтроуз го търсеше като всички останали.

— Къде отиде отец Граф сутринта, след като му дадохте записа?

— Това не зная. Беше ме обзела параноя и се скрих, нали разбирате?

— Въпреки това те са ви открили, нали? — каза Руук.

— Допуснах грешката да се върна в апартамента, в който живеехме с Алън. Мислех, че след като записа вече го няма, мога да рискувам. Там имаше негови снимки, които исках да си взема. Толкова ми липсва. — Ники му предложи още вода, но той махна с ръка. — Те ме чакаха.

— Това ли са мъжете, които ви нападнаха?

Тя му показа снимките на Торес и Стелджес.

— Не съм сигурен, и двамата бяха със скиорски маски. Усилиха уредбата и ме вързаха за леглото. Измъчваха ме с метална електрическа пръчка, която пареше. Разберете ме, болката беше ужасна. Ужасна.

— Хорст? Как успяхте да се измъкнете?

— Когато ме оставиха, за да се обадят на някого от съседната стая, се измъкнах от ремъците. Разбирате ли, в Хамбург бях асистент на един фокусник. Излязох през прозореца, спуснах се по противопожарната стълба и хукнах да се спасявам.

— Защо са спрели с изтезанията, за да се обадят по телефона?

Тя затвори тефтера и се втренчи в него. Той явно се почувства неудобно и каза:

— Електричеството… не съм изпитвал нещо по-ужасно в живота си. Виждате, че още имам белези.

Хорст продължаваше да изтъква болката. Ники знаеше защо и не го съдеше, но нямаше да го изрече вместо него и зачака.

— Ужасно много болеше, разбирате ли. — Очите му се напълниха със сълзи и той подсмръкна. — Толкова съжалявам, но аз… аз им казах. Казах им, че дадох записа… на отец Граф.

И немецът се разплака от срам.

* * *

Докато пътуваха към Трибека, Хийт и Руук мълчаха, дълбоко замислени. На половината път той каза:

— Убийството на отец Граф му тежи на съвестта. Това е голямо бреме.

— Мъчно ми е за него. Наистина, Руук, кой знае какво бихме сторили ние при тези обстоятелства.

Продължиха да пътуват в мълчание. Една пресечка по-нататък телефонът на Ники иззвъня.

— Роули — каза тя, след като погледна дисплея. — Ало, Роулз, какво става?

— Едно-две неща, които ще ти се видят интересни. Първо, обади се твоят човек, Диуейн. От Съдебна медицина в момента източват и претърсват резервоара. Очоа ги наглежда.

— Чудесно. Да се надяваме, че куршумът е вътре.

— А сега — още една голяма новина. В свободното си време, когато не бях твърде зает да си подреждам бюрото, проучих финансите на отец Граф.

„Боже — каза си Ники — обожавам да работя с Роуч.“

— Познай какво изскочи. Помниш ли оная папка в компютъра му, „Ема“? Открих, че е имал обща сметка с някоя си Ема Карол. В момента в нея има няколкостотин долара, но през последната година сумата е достигала двадесет, дори тридесет бона.

— Роулз, страхотен си. Или поне ще бъдеш, ако си открил адреса на Ема Карол.

Роули й го даде и щом затвори, Ники се наведе към шофьора на таксито.

— Променяме плана, ако нямате нищо против. Закарайте ни на ъгъла на Парк авеню и 66-та.

* * *

Ако човек огледа покривите на съседните постройки от високите етажи на всяка сграда в Манхатън, задължително ще види по някоя стая със стъклен таван. Ема Карол ги посрещна в своята и Ники беше удивена — там беше невероятно светло и топло въпреки минусовите температури навън. Слънцето обаче не успяваше да разведри лицето на жената. Ема Карол беше доста привлекателна по начин, който някои хора биха нарекли „хищен“, но кожата около очите й беше подута, а самите те — помръкнали от лекарства или отчаяние, а може би и двете.

— Още страдам — каза им тя, щом се настаниха. — Отец Джери беше чудесен свещеник и прекрасен мъж.

— Близки ли бяхте?

Хийт я огледа и се зачуди дали тук не е намесен някой забранен романс, но не можа да разбере, което обикновено значеше, че отговорът е отрицателен. Тя много се гордееше с усета си за такива неща.

— Да, но не по този начин, моля ви. С отеца се борехме за човешките права и социалната справедливост, споделяхме общи идеали — обясни тя и отпи от нещо, което се изстудяваше в кофа с лед на масичката. — Защо да си разваляме удоволствието с нещо вулгарно?

— Разбирам, че сте споделяли и обща банкова сметка, в която често е имало доста пари — каза Ники.

— Разбира се. Аз съм не само дарител, но и касиер на сметката ни за помощи за организациите в защита на човешките права, на които толкова държахме.

— А именно „Хустиция а Гуарда“? — попита Руук.

Ема Карол за пръв път се пооживи.

— О, да! Много се радвам, че сте чували за тях.

— Не ги познаваме много добре — каза той и заради Хийт добави: — Отношенията ни се базират на електронна поща.

Ники пренебрегна подозренията на Руук за Пабло Гусман и попита:

— Значи вие набирахте средствата и оперирахте със сметката, така ли?

— Така започнахме, но напоследък се занимавам не толкова с административна работа, колкото с набирането на дарители. Вече почти не използвам сметката, насочвам ги направо към „Хустиция“. Там явно им е приятно, а отговорникът им за капитала е много чаровен мъж.

Ники отвори тефтера си.

— Може ли да попитам за името му?

— Разбира се. Алехандро Мартинес. Искате ли да ви го продиктувам?

— Не — каза Хийт. — Записах го.