Ричард Касъл
Адска жега (7)

Седем

За Ники Хийт всичко се сведе до прости изчисления. Паниката можеше единствено да я убие. Шансовете й бяха малки, но ако не изгубеше самообладание, щеше да успее да се възползва от повечето. Инструкторите по оцеляване на всички курсове, които беше посещавала, до един повтаряха едно и също: „Пъхни страха в задния си джоб и се научи да разчиташ на обучението си. Прецени ситуацията, реши какво да правиш, потърси възможност и действай“.

Преценката й беше бърза и проста — тактически се намираше в най-лошата възможна позиция, заклещена в заграден подземен път, между един стрелец в кола, който наближаваше откъм гърба й, и трима с пушки, които идваха пеша отпред. Следващият й извод бе още по-обезкуражаващ — тримата мъже изглеждаха опитни. Вървяха, без да бързат, с маниера на военни, с насочени оръжия — нащрек, но не и напрегнати. Това бяха професионалисти, които нямаше да успее нито да надхитри, нито да стресне.

Докато наближаваха един до друг, покривайки пътя по цялата му ширина, тя прецени шансовете си да застреля и тримата отляво надясно, при разстояние от 100 метра. Бум, бум, бум. Докато претегляше риска при три последователни изстрела с пистолет, те сякаш прочетоха мислите й, наредиха се един зад друг до стената и тази възможност се изпари. Ники се дръпна назад, преди да успеят да я видят.

Зад завоя се чу рев на двигател и удар на метал в метал — джипът бе изблъскал колата й от пътя си. Звукът и значението му бяха ужасяващи. Хийт овладя страха си и обмисли положението. Стрелецът щеше да се появи с джипа, а не пеша. Какво още? Вероятно беше сам. Ако имаше партньор, той просто би преместил форда.

Според изчисленията й тримата, които идваха пеша, щяха да се появят след 20 секунди, преди джипа. Ники погледна нагоре и ледените капчици защипаха очите й. Стената беше висока около 3 метра, колкото стандартен таван. На около 90 сантиметра се спускаха голи клони. Тя пъхна пистолета си в кобура му, извади ръкавиците от джобовете си и започна да се изкачва.

Разстоянията между камъните едва стигаха, за да стъпи в тях, но тя успя да се залови достатъчно здраво, за да се засили с десния крак и да впие пръстите на лявата си ръка в стената над главата си. Протегна дясната към ръба и докато прехвърляше тежестта си, обувката й се хлъзна по заледената повърхност и тя се приземи на четири крака в замръзналата супа долу.

Бе изгубила 10 секунди. Оставаха още 10, докато тримата мъже завиеха зад ъгъла и я зърнеха.

Двигателят на джипа спря да ръмжи и замърка — той наближаваше. Ники бе хваната като в пинсети. Дори да беше възможно да се изкачи по замръзналите камъни, нямаше как да стане за 10 секунди. Не се появяваше възможност за действие, така че тя я създаде. За части от секундата детектив Хийт обмисли шансовете си, както и физичните закони и измисли план, който се базираше на нещо, което инструкторите й наричаха АСНД — Абсолютно Смахната Научна Догадка. Извади пистолета си и хукна към джипа.

Шофьорът щеше да се оглежда за нея, така че трябваше да изникне достатъчно неочаквано, за да го стресне и достатъчно бързо, за да не се превърне в мишена. Надвисналите облаци бяха толкова мрачни, че тя едва виждаше светлината на фаровете му, която с мъка пробиваше завесата от сняг и лапавица. Изскачайки иззад завоя, Ники се претърколи точно на пътя на джипа, простреля два пъти предното стъкло и се протегна между двете предни гуми с цялата си дължина, оставяйки ги да минат над нея. Когато шофьорът удари спирачките, главата й беше под задния амортисьор. Тя се измъкна изпод колата и хукна към Пето авеню.

Хийт знаеше, че джипът няма как да обърне и това бе същината на плана й — да хукне към него, а не да бяга. Само че не очакваше шофьорът да мине на задна и да подкара след нея с пълна газ. Моторът зарева и когато задницата я застигна, колелата я обсипаха с киша. Губейки скорост, Ники се обърна и стреля по една от задните гуми, но пропусна, пробивайки бронята. Стреля отново и гумата се пръсна. Джипът силно поднесе, шофьорът прекомпенсира и колата се завъртя. Колелата безпомощно забуксуваха в кишата, задницата се удари в стената. Хийт не спря да тича, но щом чу, че вратата се отваря, се обърна, изстреля четири куршума в предния прозорец и го строши. Една глава със скиорска маска се отпусна върху рамката и застина.

По мокрия път зад завоя забързано затропаха крака и ако тръгнеше към входа на Пето авеню, Ники щеше да се превърне в лесна мишена. Тя отново смени посоката и хукна към нападателите, но спря при джипа. Прибра пистолета, залови се за покрива и се качи върху него. От тази височина успя да сграбчи голия клон на един храст, който се спускаше от парка. Изтегли се нагоре по стената и докато се прехвърляше оттатък, каменният ръб се вряза в кръста й.

В стената до левия й крак се заби куршум и из въздуха се разхвърчаха назъбени отломки. Ники едва не изпусна клона, но се задържа, прехвърляйки коляно над ръба. Когато се преметна от другата страна, нещо твърдо удари покрива и шумно издрънча. Тя посегна към кобура си — беше празен.

Отдолу се чу свистене и трополене на подметки по ламарина — преследвачите се катереха след нея. Изправи се и хукна с пълна скорост. Краката й потънаха в храстите, остри и оголени от зимата. Тръните им деряха бедрата й и съскаха зад гърба й, докато Ники си проправяше път на изток. Когато се замисли върху звуците зад гърба си, в нея се надигна паника. Ботуши върху метал. Дори не бяха спрели да проверят жив ли е шофьорът, просто я последваха. Пето авеню, само да успееше да стигне до Пето авеню!

Щом стигна до една пролука сред дърветата, точно преди да излезе на Ийст Драйв, Хийт спря. Това беше организиран лов и ако го организираше тя, щеше да заварди пътя за бягство на жертвата в случай че нещо се обърка. Колкото и да й беше неприятно да се откаже от малката си преднина, тя приклекна в храстите, за да огледа дърветата от другата страна на просеката. Щом откри най-доброто място за наблюдение, зърна мъжа през пелената от снежинки и лапавица — тъмен силует, притиснат към една висока скала. Нямаше нужда да види пушката му, за да е сигурна, че е въоръжен.

Време беше да премисли. От изток пътят й беше блокиран, а останалите трима щяха да я притиснат от запад. На юг я спираше тунелът. На седем пресечки на север, до резервоара, се намираше полицейското управление в Сентръл Парк. Спокойно можеше да се намира и на 10 километра. Какво друго имаше там? Хийт си представи картата на парка и в главата й изплува една-единствена дума.

Замък.

До замъка „Белведере“ имаше обществен телефон.

Детектив Хийт, мокра, премръзнала и невъоръжена, смени посоката, завивайки леко на север, като се движеше успоредно на маршрута на наближаващите трима преследвачи, за които се надяваше, че няма да очакват да се върне по следите им.

Излезе на пътеката, която водеше до замъка. Това беше риск, който можеше да поеме — излагаше се на показ, но това й осигуряваше скорост. Докато тичаше върху прясно навалелия сняг, не виждаше други стъпки, освен своите. За жалост времето бе ограничило броя на бегачите и разхождащите се този ден, помрачавайки надеждите й да получи помощ или достъп до нечий мобилен телефон.

Снеговалежът се беше усилил, но не достатъчно, за да покрие следите й. Все едно, онези и така щяха да я последват. При тази мисъл тя ускори ход и погледна през рамо, като заради това се подхлъзна на парче лед. Падането изкара въздуха й, а коляното й пламна в такава болка, сякаш някой я удари с чук. Докато се надигаше, дълбоко в гората, от която бе излязла, изпука замръзнало клонче. Те наближаваха. Ники се изправи и хукна напред, а в дробовете й се надигна пожар.

Замъкът „Белведере“ е бил построен през 60-те години на 19 век и прилича на обсерватория с изглед към стария резервоар на Сентръл Парк, а богато украсените му кули и арки, изградени от гранит и естествена шиста, навяват мисли за замъка на Спящата красавица насред Манхатън. Хийт не го и погледна. Беше се съсредоточила върху фенера, на който бе монтиран телефонът. Забави бяг, стараейки се да не падне на замръзналите павета в двора. В този миг 50-калибреният куршум улучи телефона и го отдели от стълба.

Гърмежът отскочи от фасадата на замъка, а ехото се понесе из гората. Хийт не изчака втория изстрел и се хвърли над ниската стена, обграждаща двора. Следващият куршум рикошира от гранитния праг над главата й, докато клечеше, опряла гръб на камъните. Ники трябваше да забие пети в леда, за да не се хлъзне по отвесната скала и да падне от височина четири етажа. Само едно подхлъзване и щеше да свърши на паветата със счупен череп.

За да я хванат, щяха да се разделят. Знаеше, че ловците са дисциплинирани тактици, така че двама щяха да я заобиколят отстрани. Това й спечели време, но нищо друго. Дори да оцелееше след спускането по скалата, трябваше да прекоси белия пейзаж, облечена в тъмни дрехи, което си беше чисто самоубийство. Единствената разлика между нея и една мишена за упражнения би била, че Ники е от плът и кръв, а не от картон. Не, отново трябваше да рискува и да пренесе сблъсъка при тях. Но не при всички накуп, именно в това бе шансът й. Ако те се разделяха, както очакваше, единият щеше да остане сам и да чака някъде наблизо. Хийт се придвижи странично по скалата сантиметър по сантиметър, като внимаваше да не се подхлъзне. Паднеше ли, край. Достигна до туфа китайски храсти и ги използва за прикритие, когато надигна внимателно глава и надникна над стената.

Той стоеше сам на десетина метра от нея, прегърнал пушката си. Носеше скиорска маска, а погледът му не изпускаше мястото, където Хийт бе прехвърлила стената. С разтуптяно сърце и затворени очи тя се спусна надолу, запомняйки току-що видените подробности. Мъжът беше застанал на открито, Ники нямаше къде да се скрие. От лявата й страна, зад него (което й хареса) се намираше павилионът — открита беседка с покрив и три ниски стени. Четвъртата страна гледаше към двора. Без да забравя, че партньорите му всеки миг може да я забележат, тя се придвижи по-нататък по ръба на скалата, към задната страна на павилиона. По пътя взе най-големия камък, който можа да открие — колкото олимпийско гюле — и го пъхна в джоба на палтото си.

Нямаше да е лесно да се прехвърли над стената, за да влезе в беседката. Целият покрив беше обточен с огромни ледени шушулки, а водата, текла от тях, бе замръзнала върху стената. Ники погледна надолу — в този момент подхлъзването би било фатално. Както и чакането.

Зае йогийска поза, протягайки се по цялата дължина на горния ръб на стената. После, като се стараеше да избягва шума и излишните движения, плавно се плъзна оттатък и застина в павилиона. Пое си дълбоко въздух, за да успокои пулса си и свали палтото.

Пропълзя до стената, която беше най-близо до двора, и надзърна над нея. Преследвачът й все още беше там, но от този ъгъл виждаше само гърба му. Тя взе натежалата от камъка дреха, метна я от скалата, изписка и се скри.

Към нея се понесоха стъпки, но спряха малко преди павилиона. Тогава Ники скочи през стената и го изненада, докато гледаше през ръба на скалата, към падащото й палто. Той я чу, завъртя се и се опита да насочи пушката си към нея. Тя обаче вече беше твърде близо до цевта и посягаше към нея с лявата си ръка. Дръпна го към себе си и заби десния си юмрук в адамовата му ябълка. Той обаче имаше опит в ръкопашния бой и наведе брадичка, за да защити трахеята си, така че тя го удари в лицето. Мъжът веднага отвърна, рязко извъртайки тялото си, като използва бедрото си и хватката й върху пушката, за да я откъсне от себе си.

Хийт падна на заледените тухли, все още стиснала цевта, и силно я дръпна към себе си. Показалецът му още беше заклещен на предпазителя и тя долови пукот от пречупена кост. Чу се изстрел и той падна назад до нея. Куршумът улучи покрива на беседката, откърти къс лед и цял ред шушулки, и те се разлетяха из двора. Тя стана и се опита да му отнеме оръжието, но мъжът стисна коленете й в ножица и отново я повали.

Изправи се на едно коляно и простена, докато освобождаваше счупения си пръст от предпазителя. Хийт се метна към пушката, но вместо това трябваше да се хвърли към него. Той просто вдигна оръжието и докато инерцията я носеше напред, я удари с лакът, запращайки я сред ледените отломки. Десният му показалец висеше в ръкавицата, така че той прехвърли пушката отляво и посегна към спусъка със здравата си ръка, само че докато се целеше в Ники, тя скочи върху него, забивайки една шушулка с големината на чадър право в корема му. Оръжието падна и той сложи ръце върху раната, а очите зад скиорската маска невярващо блестяха. Хийт хвана пушката с две ръце и с всичка сила заби приклада в гърлото му. Мъжът падна назад и посегна към него, а от раната в стомаха му шуртеше кръв.

От отсрещната страна на двора изникна един от другите ловци и приклекна зад някаква скала, а Ники взе пушката и изпълзя обратно в павилиона. Противниците й все още бяха по-многобройни, но поне беше въоръжена.

Чуваха се сирени — все още бяха далеч, но наближаваха. Тя се намести, опирайки пушката на ръба на стената, готова да стреля, когато двата силуета побягнаха към гората.

Тялото й започна да трепери, но тя продължи да наблюдава. Отпусна се едва когато сирените станаха оглушителни, а светлините на полицейските коли вече се виждаха. Все още стиснала оръжието, Хийт облегна гръб на стената, вдигнала очи към замъка, който се бе оказал нейното спасение.

* * *

За Ники времето първо се забави, а после спря. Последвалите минути нямаха нито граници, нито — колкото и странно да беше — последователност. Психолозите биха казали, че не се е самоизключила, а се е предала. След напрегнатата гонитба, след като бе избегнала стрелбата и сама бе ловувала и убивала, Хийт пусна юздите. Това е най-големият лукс на оцеляването.

Събитията изгубиха свързаност и се завъртяха като калейдоскоп. В един момент пред очите й изплува нечие лице, мъжът я окуражи. После чифт ръце в гумени ръкавици изтръгнаха пушката от нейните и я пъхнаха в найлонова торба. Свалиха й ръкавиците и се показаха дланите й, мокри от сняг и кръв. Намери се в задната част на линейка, но не си спомняше как е стигнала до нея. Пеша, може би? Докато двамата нападатели бягаха, храстите се бяха разделили, сякаш на каданс. Не, това беше преди… Привидя й се, че пред нея стои Елмър Фъд^[1]. Елмър Фъд с ушанка и огромен бинокъл, провесен на гърдите. Целите му вежди бяха в снежинки. В треперещите й ръце имаше чаша кафе, което се разля. Един парамедик насочи фенерче към очите й и кимна, доволен, а после я зави с одеяло. Откъде се взе одеялото?

Когато двамата следователи от Централното управление седнаха до нея в линейката, Хийт изпи кафето наведнъж, за да изостри сетивата си. Наложи си да си спомни всичко и им го разказа в подробности. Те си записваха, задаваха въпроси — първо изясняващи, а после — за да проверят дали ако ги зададат малко по-различно, отговорът ще съвпада. Тя бе запозната с процедурата, те също. Отговорите й бяха ясни, а следователите — учтиви. Целта им обаче беше различна от нейната. Те искаха да изяснят дали е убила според устава. Тя искаше да хване ония гадове и разпитът бе просто нещо, което трябваше да издържи, докато се върне на работа и направи именно това.

Оказа се, че Елмър Фъд все пак не е халюцинация, макар че името му беше друго. Старецът с бинокъла и ловджийската шапка всъщност се казваше Тиодор Хобарт, орнитолог, който прекарал цялата сутрин в кулата, очаквайки една кукумявка да се върне в хралупата си до Езерото на костенурките, станал свидетел на засадата и позвънил на 911 по мобилния си телефон. Хийт му благодари, че е спасил живота й. Той се изчерви, откъсна червеното ястребово перо от джоба на палтото си и й го подаде. Ники имаше чувството, че е роза.

Появи се Зак Хамнър с черна кола и застана до костюмарите от Централното управление. Хийт гледаше как се съвещават — единият детектив посочи към павилиона, а другият — към гората, където едно полицейско куче водеше партньора си през храстите. Докато вървеше към задната част на линейката, Чукът се вторачи в трупа под брезентовото платнище.

— Радвам се, че сте оцелели, детективе.

Ники здраво стисна ръце под одеялото — не беше в настроение да се здрависа с адвоката.

— Момчетата казаха, че сте го убили по правилата. Вашата версия съвпада с разказа на птичаря.

Хийт се опита да го хареса, но без особен успех.

— Значи можете да се успокоите — каза тя. — Няма да имате проблеми в Централното управление.

— Засега никакви — отвърна той, без да разчете подтекста. Ники се зачуди къде са се дянали мъжете с усет към иронията. — Изглежда сте се проявили като герой. Няма да се отрази никак зле на повишението ви.

— Предвид алтернативата, предпочитам да стане по старомодния начин — каза Хийт.

— Разбирам ви — каза той, без да я погледне. Повече го интересуваше тялото под платнището. — Кой е той?

— Мъж от латиноамерикански произход, 28 до 30-годишен. Няма документи. Ще проверим отпечатъците.

— Видяхте ли ги? — Ники поклати глава. — Да имате представа кои са?

— Все още не.

Той я огледа и решителността й не му убягна.

— Казаха, че джипът в тунела е изчезнал. Нито следа от шофьора — онзи, когото казахте, че сте застреляли. — После той добави: — Били са професионалисти.

Хийт винаги се дразнеше, когато писарушките цъфнеха след екшъна и започнеха да се правят на ченгета. Отвърна само:

— На мен ли го казвате?

Той погледна към часовника си, а после — наоколо.

— Между другото, къде е шефът ви? Къде, по дяволите, е Монтроуз?

* * *

Чукът я дразнеше, но не грешеше. При инцидент, в който бяха замесени хората им, началниците на полицейските управления винаги идваха първи. Капитан Монтроуз не се появи при замъка „Белведере“ и когато Ники се върна в участъка, не го намери и там.

Колегите й до един знаеха за станалото и когато влезе в общия офис, всички погледи се насочиха към нея. Ако професията й беше друга, Ники щеше да бъде принудена да прекара целия ден в компанията на изпълнени със съчувствие колеги, които се опитват да изкопчат всяка подробност и да я накарат да сподели чувствата си. С ченгетата не беше така. Тон даде Очоа, който дойде до бюрото й и демонстративно погледна стенния часовник.

— Крайно време беше да се появиш — каза той. — Някои от нас се скъсват от работа.

Роули се завъртя със стола си, обръщайки се към тях.

— Дано да не си ни бавила без причина.

Хийт се замисли за миг и каза:

— Имах глупостта да мина през парка. В тунела беше ад.

Детектив Очоа сложи на бюрото й кълбото връв за хвърчила, което държеше в ръка.

— Какво е това? — попита тя.

— Стар трик. Завържи единия край към пистолета си.

Той й намигна и цъкна с език. Тримата замлъкнаха за пет секунди, позволявайки на мълчанието да изрази приятелските им чувства. Роули се надигна и сложи край на интервала.

— Готова ли си да чуеш какво открихме?

— И още как — отвърна Хийт. Не просто търсеше утеха в работата — сега мотивите й да закове този случай веднъж завинаги вече бяха лични.

„Лансър Стандард“, доставчиците на ЦРУ, най-сетне бяха определили среща на Роули с Лорънс Хейз, който на другия ден се връщаше от тренировъчната им база в пустинята Невада.

— Странно — каза Роули. — Секретарката му каза, че е съгласен да се види само с теб. Назова те конкретно, по име — детектив Хийт. Изобщо не съм те споменавал.

— Нахално е, но означава просто, че си е направил домашното — каза Ники. — Военен е и сигурно иска да говори с шефа на отряда.

— Зает човек е — каза Очоа на партньора си. — Защо да си губи времето с нещастник като теб?

— Нещастник? — повтори Роули. — Партньоре, разговаряш с Краля на охранителната мултимедия. Наскоро присъединих и хард дисковете към владенията си.

— И какво открихте, сир? — попита Ники.

— Огледах още веднъж компютъра на отец Граф и открих линк към втори имейл акаунт, който не отваря Аутлук. Влязох и открих само една папка, наречена „ЕМА“. Нямаше запазени имейли, включително в кутията. Акаунтът или е неактивен — предположи Роули, — или е бил почистен из основи.

— Обади се на г-жа Борели в жилището на пастора — каза Хийт. — Виж дали това име й говори нещо. — Тя хвърли още един поглед към тъмния кабинет от другата страна на общия офис. — Да сте виждали Монтроуз?

— Не сме — каза Хайнзбърг, която тъкмо идваше. — Телефонът му ме препраща директно на гласова поща. Какво мислиш, че значи това?

— Капитанът напоследък е доста странен, но трябва да призная, че това не го разбирам.

Ники си спомни предупреждението му час преди засадата — беше й казал да си пази гърба — и се зачуди дали това е било нещо повече от общ съвет. Лакомият поглед на Хайнзбърг й подсказа, че сега не е моментът да мисли на глас за шефа си и тя смени темата.

— Откри ли нещо за парите в кутиите от бисквити?

— О, да, и знаеш ли какво? — отвърна тя. — Серийните номера са от банкноти, използвани при операция на УБН^[2] преди години.

— Как така мангизите от федерално разследване на сделка с дрога са се озовали на тавана на един свещеник? — попита Очоа.

— Знаем ли с кого е била сключена сделката? — каза Хийт.

— Да, с Алехандро Мартинес — отговори Хайнзбърг и се посъветва със записките си. — Приел е споразумение за две години в „Синг Синг“ и вече е излязъл. От освобождаването му през 2007-ма е чист.

Ники отиде до дъската и написа името му до бележката за откраднатите пари.

— Да видим колко е чист този Алехандро. Доведи го да си поприказваме.

Тъкмо бяха тръгнали да изпълняват задачите си, когато от вратата се разнесе познат глас:

— Доставка за Ники Хийт!

Влезе Джеймисън Руук, преметнал на ръката си дрехи, току-що взети от химическо чистене.

— Виж какво, не мога да зарязвам всичко и да тичам насам всеки път, когато се оплескаш с кръв.

Хийт погледна към дрехите, взети от гардероба й, после към Руук и накрая — към Роуч, и вдигна вежда.

— Ами, решихме — обясни Очоа, — че не е зле да му кажем как върви работният ти ден.

— Наистина ли го прободе с ледена шушулка? — попита Руук и когато Ники кимна, каза: — Моля те, кажи, че си му креснала „Замръзни на място!“, би било идеално. — Руук се хилеше, но тревогата му личеше. Той сложи свободната си ръка на кръста й. — Детективе, добре ли сте?

— Добре съм, добре съм. Не мога да повярвам, че ги донесе — каза тя и взе дрехите.

— Смятам, че си подхождат… В гардероба ти се наблюдава една крайно практична монохромна тенденция, не, че критикувам. Добре де, критикувам. Трябва да отидем на пазар.

Тя се засмя и извади две неща от неговата селекция.

— Тези стават — каза Ники и го целуна по бузата, което беше рядка проява в служебни условия. — Благодаря ти.

— Мислех, че имаш охрана, какво стана с твоя Дзвер?

— Бедният Харви, да можеше да го видиш! Беше покрусен. За пръв път го блокират така след толкова години служба.

— Колко… зверско. Каквото и да става, имаш нужда от някой по-добър. Когато отидох в апартамента ти, отпред имаше кола и оттам наблюдаваха, личеше си.

Ники изтръпна и закачи дрехите на облегалката на стола си.

— Откъде разбра, че наблюдават?

— Когато тръгнах към тях, отпрашиха. Изкрещях „Стой!“, но не спряха.

— Крещенето никога не помага — отбеляза Роули.

— Видя ли шофьора, можеш ли да опишеш колата? — попита Очоа с отворен бележник. — Не можеш да я опишеш, нали?

— Не — каза Руук и извади тефтера си. — Номерът ще ви свърши ли работа?

 

 

— Готово — каза Роули. — Колата, която си видял, е собственост на „Файъруол Секюрити“, местен охранителен филиал на… готови ли сте? „Лансър Стандард“.

— Да ги погнем, да идем още сега — каза Руук. — Положително те са ти направили засада. Всичко съвпада — наблюдението, военната тактика, да тръгваме!

Ники облече чисто сако и каза:

— Първо на първо, да не чувам никакво „ние“, Руук. Вече не се разкарваш навсякъде с мен, това приключи. Второ, нямаме за какво да се хванем. Трето, ако са намислили нещо, не искам да са наясно, че знам…

Руук седна.

— Като стигнеш до петнайсето, кажи ми. Престори се, че съм от детския отбор по бейзбол. Няма ли да ме пощадиш?

Тя сложи ръка на рамото му.

— Не грешиш напълно. Естествено, че този Хейз и „Лансър Стандард“ привлякоха вниманието ми, но да подходим както трябва.

— „Да подходим“ ли каза? Защото това е първо лице множествено число, ще рече „ние“.

Ники се засмя, бутна го и той се завъртя със стола си. После тя почувства присъствието на Очоа, който стоеше насред общия офис, блед като смъртник. Усмивката й се стопи.

— Мигел?

Той проговори с толкова тих глас, че думите му нямаше да се чуят, ако в помещението не бе настъпило пълно мълчание.

— Капитан Монтроуз… е мъртъв.