Ричард Касъл
Адска жега (8)

Осем

Кварталът беше във владение на отдел „Специални разследвания“ и те щяха да го държат, докато им отърва. Руук, който харесваше Монтроуз и знаеше колко много означава той за Ники, искаше да я придружи за подкрепа, но тя отказа. Знаеше, че щяха да допуснат само най-близките и беше права. Дори тя и Роуч трябваше да паркират до жълтата лента и да вървят до местопрестъплението — толкова строго охранявано беше. Докато минаваше, журналистите я викаха, но тя гледаше само напред и ги пренебрегна, особено Там Шфайда, която подскачаше край ограничителната зона, като блъскаше останалите репортери и отчаяно молеше за коментар.

Дъждът беше отслабнал, но следобедното небе бе надвиснало смръщено над тях. Тримата следователи вървяха безмълвно, а под обувките им скърцаха парченца сол, докато наближаваха 85-та улица, където пред „Богородица на Невинните“ святкаха фотоапарати.

Ники разпозна костюмарите от замъка и докато наближаваше, те я разпознаха, кимнаха й и се върнаха към задълженията си. Не ги беше виждала никога досега, а ето че се срещаха за втори път този ден.

Колата на Монтроуз беше паркирана пред един пожарен кран и бе обградена от бели пластмасови портативни бариери с алуминиеви рамки. Ники спря до тротоара, без да е сигурна дали ще има сили да продължи. Зад бариерата светкавиците проблясваха като мълнии, пробождащи мъглата.

— Може да отидем ние, ако предпочиташ — каза Очоа. Тя се обърна и зърна тъгата под маската му, а кожата около устните на Роули бе побеляла, толкова силно ги стискаше.

Ники направи онова, което правеше от години на работното си място — сложи си бронята. В нея имаше бутон, който издигаше стена пред уязвимостта й. Докато си поемаше дълбоко дъх, тя тихо си обеща да почете жертвата както всеки път, натисна бутона и се подготви.

— Да вървим — каза детектив Хийт и мина под лентата.

Първото, което забеляза, беше едносантиметровата покривка от лед и лапавица, която покриваше колата. Забелязваше се, защото на покрива, над седалката на шофьора, имаше обла издутина, подобна на DVD. Тя се повдигна на пръсти и видя мястото, където бе излязъл куршумът. Наведе се, за да погледне през задното стъкло, но сякаш се опитваше да надникне в душ-кабина. Фотографът от Съдебна медицина направи още една снимка във вътрешността на колата и приведеното тяло заприлича на силует от филм на ужасите.

— Един-единствен изстрел в главата — каза нечий глас. Ники се надигна, извърна се и видя един от костюмарите, Нийхаус, застанал на тротоара с бележник в ръка.

— Потвърдено ли е, че това е капитан Монтроуз? — бе първият й въпрос. Той кимна, но тя го накара да го изрече. — Абсолютно ли сте сигурни, че жертвата е капитан Чарлз Монтроуз?

— Да, личната му карта съвпада, но вие сте го познавали лично, нали? — Той наклони глава към отворената врата и стомахът на Ники се сви. — Ще ни е нужно потвърждение, както знаете.

— Той е.

Приклекналият до вратата Очоа се надигна и дойде при тях. Вдигна длани към Ники и тръсна леко глава, за да й каже „Недей“. Заради стотиците жертви, които бе виждала, заради стотиците ужасяващи начини, по които могат да загинат хората, заради начина, по който смъртта променяше телата им и заради тежкия ден, който бе преживяла, Хийт реши, че няма смисъл да изпитва здравината на бронята си.

— Благодаря ти — каза тя с официален тон.

— Няма проблем — отвърна той, но лицето му говореше друго.

— Кой го откри? — попита Ники, сменяйки скоростите и Нийхаус отвърна:

— Някакъв чистач, който търсел къде да паркира, за да влезе в Грейстоун.

Хийт и Роуч едновременно насочиха очи нагоре по улицата. Пред задния вход на престижните „Кондоминиуми Грейстоун“ видяха неправилно паркирана камионетка от „На повикване“, компания за възстановяване след водни и димни щети. Следователи Фелър и Ван Мийтър разпитваха облечен в гащеризон мъж.

— Каза, че бил бесен, че не може да намери място, а някакъв изрод бил паркирал точно до крана. Решил да го наругае и — изненада!

— Има ли свидетели?

Трябваше да попита, но знаеше, че ако някой е видял или чул нещо, е щял да се обади на 911 преди шофьорът на камионетката да открие Монтроуз.

— Засега никакви. Ще огледаме, но нали знаете…

— Питахте ли икономката дали е имал причина да идва в дома на пастора? — попита Ники. — Казва се г-жа Борели, говорихте ли с нея?

— Не още.

— Трябват ли ви още хора?

— Знам, че това е вашият участък и вашият шеф, но случаят е наш. — Нийхаус им отправи най-окуражителния си поглед. — Не се тревожете, става дума за наш човек. Комисарят ще ни отпусне всички необходими ресурси.

— Прегледахте ли вече колата? — попита Роули.

— Няма бележка, ако това питате. Колегите взимат отпечатъци, което ще отнеме известно време. Оръжието му е на килимчето. При първия оглед не видяхме нищо необичайно в колата. В багажника открихме стандартните неща — аптечка, защитна жилетка и тъй нататък. О, и две брезентови торби с консерви кучешка храна. Явно е имал куче.

— Пени — каза Хийт, а гласът й изневери. — Дакел.

Докато вървяха към колата на Роуч, Фелър и Ван Мийтър ги повикаха.

— Съжалявам за капитана — каза Фелър.

— Гадна работа — изказа се Ван Мийтър.

— Шофьорът от „На повикване“ каза ли ви нещо? — попита Хийт.

Фелър поклати глава.

— Само подробностите за това как го открил. Нищо необичайно.

— Знаете ли какво? — каза Ники. — Няма начин това да е случайност. Не знам какво става тук, но явно е по-сериозно, отколкото подозирахме.

— Съгласен съм — каза Очоа.

— Група полувоенни ме погнаха в парка, опитаха се да ме убият — каза тя. — Нямат никаква връзка с мен, нито са ми пресичали пътя преди, ако се съди по онзи, когото убих. Два часа по-късно Монтроуз е мъртъв…

— Пред дома на Граф. Не очаквам някой да повярва, че е съвпадение — съгласи се Роули. — Нещо става.

— Вижте, знам, че държахте на него — каза Фелър. — Загубата е голяма, съчувствам ви, добър човек беше. Обаче…

— Какво? — попита тя.

— Стига, да бъдем обективни. При цялото ми уважение, това е твърде лично за всички вас — каза Ван Мийтър. — Шефът ви беше под огромно напрежение. От „Полис Плаза“ 1 го бяха стиснали за топките, жена му почина…

Фелър довърши мисълта на партньора си.

— Не е тайна колко нещастен беше. Ники, знаеш, че ще кажат, че е самоубийство.

— Защото е самоубийство — допълни Ван Мийтър. — Държите се, сякаш говорим за Зона 51, обаче той просто е налапал дулото.

Изкушението да закрещи беше много силно, но вместо да се поддаде, Хийт потърси полицейската си резервираност и когато я откри, се замисли върху думите им. Възможно ли беше капитанът да е отнел собствения си живот заради огромното напрежение — в добавка към странното поведение, на което бе станала свидетел? Шефът й, който беше претърсил дома на пастора и очевидно се опитваше да попречи на разследването й, седеше в колата си с куршум в главата. И всички бяха убедени, че е самоубийство.

Самоубийство ли беше? Или той се беше забъркал в нещо? Възможно ли беше да е пресякъл границата и да си е изцапал ръцете? Не. Ники се отказа от тези мисли. Онзи Чарлз Монтроуз, когато познаваше, не би постъпил така. Тя не можеше да си го представи.

Детектив Хийт потрепери. Не знаеше какво става, но бе сигурна в едно. Изправена в снега, насред най-студената зима на века, тя стоеше на върха на айсберг. А около нея плуваха акули.

* * *

Когато се върнаха в управлението, лилавото знаме вече беше закачено над главния вход. Всички работеха както обикновено, разбира се, но атмосферата бе мрачна. Докато пресичаше фоайето на път към „Убийства“, Хийт забеляза жалейките върху значките на униформените полицаи. Разговорите навсякъде бяха приглушени и заради това звънът на телефоните звучеше някак по-пронизително. Офисът на Монтроуз бе все така тъмен и празен, а вратата беше запечатана.

Преди да се отбие при нея, детектив Раймър я изчака да се настани на бюрото си и след като двамата изказаха накратко съболезнованията си, й подаде някаква папка.

— Току-що пристигна — идентифицирали са твоя човек от парка.

Детектив Хийт отвори папката и оттам в нея се вторачи портретна снимка на стрелеца, когото бе намушкала в двора на замъка „Белведере“. Серджо Торес, роден на 26 февруари 1979 г., беше започнал с дребни кражби, насочвайки се към радиокасетофони за коли, и бе лежал в затвора достатъчно дълго, за да се свърже с някои латиноамерикански банди. Тези познанства му бяха спечелили още няколко присъди за нападения и кражба на коли.

Хийт затвори папката на скута си и се взря в празното пространство.

— Съжалявам — каза Раймър. — Трябваше да изчакам.

— Не, не, не е това — каза Ники. — Просто… не ми се връзва. Пише, че Торес няма военна подготовка. Видях го в действие, имаше сериозни умения. Как един член на банда се научава на такива неща?

Телефонът й иззвъня — Руук отново си опитваше късмета. Сигурно се обаждаше за десети път. Ники отново не вдигна — ако го направеше, трябваше да говори за станалото, а след това то щеше да стане истинско, а станеше ли истинско, край. Хийт не можеше да си позволи това в момента. Не и пред всички останали, не и докато кандидатстваше за лейтенант.

— Ей — повика я Очоа. — Моментът изобщо не е подходящ, но точно преди да се случи всичко това бях уговорил среща с „Хустиция а Гуарда“ и те току-що дойдоха. Искаш ли да отложа за утре?

Хийт сериозно го обмисли. Не, трябваше да продължи напред. Да гребе или да потъне.

— Не, не отменяй нищо, сега идвам. И… Мигел? Благодаря ти, че се намеси и разпозна капитана.

— Преди да ми благодариш, нека ти кажа нещо — отвърна той. — Честно да си призная, не можах да погледна.

 

 

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Ники, влизайки в конферентната зала. Посрещна я мълчание. От другата страна на масата, срещу детектив Очоа, седяха мъж и жена, и двамата на около 30 години. Бяха скръстили ръце и дори не я погледнаха. Хийт забеляза, че не са свалили палтата си — още един безгласен знак.

Щом тя седна, заговори жената, Милена Силва.

— С г-н Гусман сме тук като враждебно настроени участници. Освен това аз не просто съм един от ръководителите на „Хустиция а Гуарда“ — завършила съм право, така че считайте се за предупредени.

— Ами, като начало — започна Хийт, — това е просто неформална среща…

— В полицейски участък — каза Пабло Гусман и се огледа, прокарвайки пръсти през брадата си в стил Че Гевара. — Записвате ли?

— Не — каза тя. Това, че се опитват да ръководят срещата, я подразни и тя натисна педала. — Поканихме ви, за да ни помогнете с информация за отец Граф, за да открием убиеца или убийците му.

— Защо очаквате да знаем каквото и да било за убийците му? — попита Гусман. Ко-лидерката постави длан върху ръкава на маслиненозеленото му яке и това сякаш го успокои.

— Отец Граф от години подкрепяше работата ни в името на човешките права — каза Милена Силва. — Участваше в маршовете ни, организираше ги заедно с нас и дори дойде в Колумбия, за да види лично тормоза, който търпят хората от потисническия режим, подкрепян от правителството ви. Смъртта му е голяма загуба за нас, така че ако мислите, че имаме нещо общо с убийството му, грешите.

— Може би трябва да насочите вниманието си към вашето ЦРУ — изстреля Гусман, рязко кимна и се облегна в стола си.

Хийт нямаше намерение да ги улесни, като влезе в спор. Повече я интересуваха последните часове на пастора и най-вече дали в движението има някакви неразбирателства, така че реши да се придържа към собствения си план.

— Отец Граф е видян жив за последен път във вашия комитет онзи ден сутринта. Защо е бил там?

— Не сме длъжни да споделяме секретните стратегии на движението с полицията — каза жената, завършила право. — Това право е защитено от Първата поправка.

— Значи срещата е била стратегическа — каза Ники. — Той видя ли ви се разстроен, развълнуван, държеше ли се необичайно?

Жената отговори и на този въпрос.

— Беше пиян. Вече обяснихме на вашия cobista^[1].

Изражението на Очоа не се промени въпреки обидата и той замълча.

— Колко пиян? Залиташе ли? Дезориентиран ли беше? Весело ли се държеше, или заядливо?

Гусман разхлаби плетеното шалче около врата си и каза:

— Стана войнствен и го помолихме да си върви. Това е всичко.

Опитът бе научил Ники, че заяви ли някой „Това е всичко“, вярно е обратното, затова тя продължи да ги притиска.

— В какво се изрази войнствеността му, спореше ли с вас?

— Да, но… — започна Пабло Гусман.

— За какво?

— Повтарям — каза Милена Силва, — това е поверително, имаме права.

— Стигна ли се до саморазправа? Наложи ли се да се биете с него, да го обуздаете? — Двамата не отвърнаха, но се спогледаха и Хийт каза: — Сама ще разбера, така че защо не ми кажете?

— Имахме проблем… — започна Гусман.

— Поверителен, вътрешен проблем — включи се Силва.

— А отецът се държеше ирационално. Беше пиян. — Той погледна към жената и тя му кимна да продължи. — Спорът ни беше… разпален. Крещенето се превърна в блъскане, а блъскането — в удари с юмруци, така че го накарахме да си тръгне.

— Как? — Хийт почака малко. — Как?

— Аз… го изхвърлих.

— Значи вие сте се били с него, г-н Гусман.

— Не си длъжен да отговориш — каза Милена Силва.

— Той къде отиде? — попита Хийт. — Откара ли го някой, такси ли взе?

Гусман сви рамене.

— Знам само, че си тръгна.

— Било е към… — Хийт погледна бележките си. — 10:30 сутринта. Раничко е за алкохол, често ли му се случваше?

Този път и двамата повдигнаха рамене.

— В Колумбия организацията ви е добре въоръжена — каза Ники.

— Имаме боен дух и не се боим да умрем, ако се налага — заяви Пабло Гусман. Досега не го беше виждала толкова оживен.

— Разбрах, че някои от членовете ви дори са нападнали затвор и са помогнали на Фаустино Велес Аранго да избяга.

— Дилетантите и холивудските звезди претендират, че са запознати с нашия писател дисидент, но кой е чел книгите му?

— Четох „El Corazon de la Violencia“^[2] в колежа — каза Ники и Очоа я изгледа с вдигната вежда. — Колко от този… боен дух… сте пренесли и тук?

— Ние сме мирни активисти — каза жената. — Каква полза биха имали хора като нас от оръжия тук, в САЩ?

Хийт си задаваше същия въпрос, само че в нейния случай той не беше риторичен. Тя сложи снимката на Серджо Торес на масата между тях.

— Познавате ли този мъж?

— Защо? — попита адвокатката.

— Защото бих искала да науча повече за него.

— Разбирам. И тъй като е престъпник от латиноамерикански произход, питате нас? — Гусман стана и захвърли снимката, която прелетя през масата и се приземи с лицето надолу. — Това е расизъм. Точно срещу тази маргинализация се борим всеки ден.

Милена Силва също се изправи.

— Освен ако имате заповед за обиск, ние си тръгваме.

Ники беше приключила с въпросите и им отвори вратата.

Щом излязоха, Очоа каза:

— Чела си „El Corazon de la Violencia“?

Тя кимна.

— Виж колко ми помогна.

* * *

Ники прекара остатъка от следобеда в опити да се съсредоточи върху работата, за да разпръсне болестната атмосфера, налегнала залите в управлението като токсична мъгла. Във всяка друга сфера внезапната смърт на началник би довела до прекъсване на работния ден, но това беше Нюйоркската полиция. Тъгата не е причина да си тръгнеш.

За добро или за зло, Ники Хийт знаеше как да разделя нещата. Налагаше й се. Ако не заключеше здраво вратите към емоциите си, зверовете, които блъскаха по стоманените стени, щяха да я изядат жива. Тъгата и шокът можеха да се очакват, но бесните крясъци, които най-много се стараеше да заглуши, бяха тези на вината. Последните дни, прекарани с нейния наставник, бяха напрегнати и пълни с кавги и подозрения, някои изказани, други — само обмислени. Нейните собствени мръсни тайни. Ники не знаеше накъде водят, но не се беше отказала от тихата вяра, че ще се стигне до някакво разрешение, след което двамата отново ще бъдат едно цяло. И за миг не си представяше, че тази трагедия ще прекъсне историята, която си мислеше, че разказва. Както бе казал Джон Ленън, животът е онова, което се случва, докато си правиш други планове.

Същото беше и със смъртта.

Колкото и резки да бяха думите на Фелър и Ван Мийтър на местопрестъплението, Хийт седна, за да обмисли фактите около смъртта на Монтроуз без предубеждения. Измъкна лист хартия и записа подробностите с молив. Превръщайки го в нейна лична дъска, тя се съсредоточи върху странното поведение на капитана в дните преди смъртта му. Описа всичко — отсъствията му, раздразнителността и потайността му, опитите да попречи на разследването й и гнева му, когато тя настоя да върши работата си така, както той я беше учил.

Хийт се взря в изписаната страница. Въпросите, които се спотайваха в тъмните стаички на ума й, пристъпиха напред с вдигнати ръце. Независимо дали беше чист, или не, капитан Монтроуз знаеше ли какъв е залогът? Да я защити ли се беше опитал? Затова ли не искаше Хийт да се задълбава в убийството на Граф? Защото ако задълбаеше, група въоръжени мъже щяха да се опитат да я очистят в парка? Те наемници на ЦРУ ли бяха? Пехотинци от някой наркокартел? Наемни убийци от Колумбия? Или хора, с които досега не си беше имала работа? И дали след това се бяха прицелили в капитана?

Ники сгъна листа, за да го пъхне в джоба си. После се замисли за миг, извади го и се запъти към дъската, за да го препише върху нея. Не, не вярваше, че е било самоубийство. Все още не.

* * *

— Обаждането ми е официално — каза Зак Хамнър и Хийт се зачуди какви ли са били предишните им разговори. — Току-що получих официално оплакване от организация, наречена… — Тя чу шумоленето на хартия и реши да му помогне.

— „Хустиция а Гуарда“.

— Да. Чудесно произношение имате. Както и да е, твърдят, че сте им оказали тормоз и сте направили расистки изявления по време на срещата ви по-рано днес.

— Едва ли приемате това сериозно — каза тя.

— Детектив Хийт, знаете ли колко пари са изплатени през последните десет години заради оплаквания срещу полицията? — Той не дочака отговора й. — 964 милиона. До един милиард не достигат шепа монети. Дали приемам оплакванията сериозно? И още как. И на вас го препоръчвам. Точно сега не ви трябват такива неща, не и докато чакате повишение. А сега ми кажете какво стана.

Тя му разказа накратко за срещата и причината за нея. Щом приключи, Чукът каза:

— Нужно ли беше да им показвате снимката на бандита? Това е взривоопасната част.

— Тази сутрин Серджо Торес се опита да ме убие. Определено ще показвам снимката му на всеки, свързан с този случай. — Щом Хамнър каза, че разбира, тя продължи: — И още нещо. Разследването е достатъчно трудно и без да ми се месят странични хора и да се съмняват в преценката ми.

— Това ще го отдам на стреса, който очевидно сте преживели днес. Между другото, поднасям ви съболезнования по повод смъртта на началника ви.

Ники не можеше да се отърси от спомена за Чука тази сутрин — как стоеше пред линейката и мрънкаше „Къде, по дяволите, е Монтроуз?“. Реши, че едно озъбване на разговор му стига и каза:

— Благодаря.

— Какво ще правите сега? — попита той.

— Каквото и преди. Ще открия кой уби отец Граф. И може би и шефа ми.

Столът на Зак изскърца. Явно се беше поизправил.

— Чакайте, не е ли било самоубийство?

— Ще видим — отговори тя.

* * *

Когато отвори вратата на апартамента си, Руук я посрещна с коктейл в ръка.

— Дано да имаш сили за едно мохито. Рецептата я научих на плажа до една самолетна писта в Пуерто Рико.

Тя размени палтото си за напитката и двамата вдигнаха чаши за наздравица още в антрето, макар че не се чукнаха веднага. Вместо това дълго се гледаха в очите, оставяйки интимността да говори вместо тях. После Хийт остави чашата си на масичката в антрето, каза „Първо най-важното“, обви ръце около врата му и двамата се прегърнаха.

— Реших, че след такъв ден ще имаш настроение за месо — каза Руук, когато се преместиха в кухнята.

— Мирише невероятно.

— Говеждо филе, съвсем простичко — само сол, пипер и розмарин, с обичайната гарнитура от картофено пюре и брюкселско зеле.

— Храна за утешение. Руук, не знаеш какво означава това за мен в момента… Всъщност, знаеш. — Тя отново отпи. — Нямаш време да готвиш и да ми носиш дрехи, докато си пишеш статията.

— Готова е! Пратих я по имейла преди два часа и дойдох да се погрижа за теб. Мислех да опека шишчета, но като знам какво преживя сутринта, реших, че хуморът би бил твърде мрачен дори за мен.

— И все пак ги спомена.

— Какво да ти кажа, аз съм неразбираема, мистериозно загадъчна енигма.

Ники понечи да се засмее, но се спря. Лицето й се изопна и тя седна на един бар стол до плота, като допи мохитото си и чаша изненадващо съвършено червено вино от „Баха Калифорния“, докато Руук режеше и сервираше месото. Той пренесе приборите от масата и двамата ядоха на плота — небрежната обстановка я отпускаше. Беше гладна, но успя да изяде само една малка порция, като предпочете да му разкаже подробностите за проблемите й с Монтроуз, които бе премълчала. Той й каза, че ако е болезнено, може да не говори за това, но тя отговори, че всъщност това е вид терапия, възможност да се освободи от бремето, което носеше.

Ники вече му беше разказала, че между нея и Монтроуз нещата са напрегнати, но този път му разкри детайлите. Сподели тревожните подозрения, които изпитваше, и то не само защото капитанът се беше появил в дома на Граф в нощта на убийството, а защото бе пречил на разследването на всяка крачка, а кръвта по яката на свещеника съвпадаше с превръзката на пръста му. А и онези странни белези от ТЕНС… върху Граф, върху стриптийзьора и върху жертвата на убийство, разследвано от Монтроуз, когато беше следовател първа степен.

Руук слушаше внимателно, без да я прекъсва — разказът й го интересуваше, но повече държеше да й позволи да се разтовари и да облекчи болката, която изпитва. Щом Ники приключи, той попита:

— Сподели ли с някого подозренията си? „Вътрешни разследвания“? Новите ти приятели в Централното управление?

— Не, защото бяха само косвени, нали разбираш. Той вече страдаше достатъчно — реших, че вдигна ли и този капак, кутията на Пандора ще зейне. — Долната й устна потрепери и тя я прехапа. — Днес сутринта му заговорих за това. Той ми се нахвърли, но трябва да ти кажа, че го заболя. Много го заболя. — Тя отпусна глава назад и стисна очи, решена да не заплаче и продължи: — Срам ме е да го призная, но тази сутрин в парка част от мен…

Той разбра накъде бие.

— Зачудила си се дали не е замесен.

— Само за секунда. Секунда, заради която се мразя, но накрая на срещата той ме предупреди. Нямаше как да не ми хрумне.

— Ники, нищо лошо няма в това да си помислиш нещо. Особено при твоята професия. Престани, това ти е работата.

Тя кимна в знак на съгласие и се насили да се усмихне леко.

— Успяхте ли да идентифицирате нападателя ти, човекът ледена шушулка?

— Ти си болен, Джеймисън Руук.

Той театрално се поклони.

— Благодаря, благодаря.

После Хийт му разказа за Серджо Торес — че според досието му е най-обикновен член на банда, но е бил обучен като войник.

— Не разбирам — заяви Руук. — Как един напълно тривиален градски обесник е овладял военни методи и маневри? Удивително.

— Да… — изгледа го Ники, присвила едното си око. — И аз това си мислех.

— Проучи ли дали не е свързан с бандата „Мара Салватруча“? Говори се, че преди около година обещали награда за главите на всички ченгета от Нюйоркската полиция — каза той. — А сега последни новини от пътуването ми — картелите ще подлагат гангстерите от МС-13 на полувоенна подготовка, за да участват в тяхната нарковойна в Мексико.

— Ще го проуча утре. — Тя се плъзна от бар стола, извини се и няколко секунди след като изчезна надолу по коридора, извика: — Руук? Руук, ела насам!

Щом стигна до банята, той я завари застанала до прозореца.

— Влизал ли си, откакто дойде?

— Мисля, че отговорът е очевиден предвид спусната дъска. Не.

— Погледни това.

Тя отстъпи встрани, за да му покаже капките по перваза на прозореца. Бяха или от дъжд, или от разтопена градушка. Ники посочи към райбера — беше вдигнат.

— Винаги го затварям.

Тя взе фенерче от шкафа под умивалника и освети райбера.

Върху месинговото езиче проблесна драскотина — там, където го бяха насилили. Ники нямаше да я забележи, ако не беше дъждът.

Двамата огледаха апартамента — из него не се спотайваше никой, всичко си беше на мястото. Ники помнеше предпазливия начин, по който някой бе претърсил жилището на пастора и обърна специално внимание на дреболиите. Нищо не беше разместено.

— Явно си го уплашил, когато си влязъл, Руук.

— Знаеш ли, от днес нататък май повече няма да се отбивам без предупреждение.

Заключиха и слязоха да кажат на Дзвера, който беше паркирал от другата страна на улицата.

— Да съобщя ли?

— Благодаря, Харви, утре сутринта ще го направя аз.

Тази вечер последното, от което имаше нужда, бяха фенерчетата на колегите от Съдебна медицина. С Руук нищо нямаше да им стане, ако използваха другата баня.

— Просто исках да ти кажа — довърши тя.

— Ей, Харви, ти никога ли не спиш? — попита Руук.

Ветеранът погледна към Хийт.

— Не, не и след днес.

* * *

Докато Руук миеше чиниите, Ники си взе една вана, като настоя, че я е заслужила. Докато я чакаше в гостната, той гледа малко спорт — беше изпуснал футболния сезон и трябваше да навакса. В 11 часа изключи телевизора.

— Не беше нужно да го правиш заради мен — каза тя.

Ники беше по халат, с мокра коса и изглеждаше приятно замаяна от горещата вана. Сгуши се до него на дивана, излъчвайки лек аромат на лавандула.

— Водещата новина вече я знаем — каза той.

— Да. Капитан от полицията умира при предполагаемо самоубийство. — Тя се обърна към него и спокойното й изражение се стопи. — Не са прави. Той никога не би направил такова нещо.

— Как можеш да си сигурна?

— Така, както съм сигурна, че не той е убил Граф.

— Тоест?

— Той беше капитан Монтроуз.

Щом го изрече, всички врати, които бе залостила толкова внимателно, се разтвориха с трясък. Катинарите се счупиха и изпълненият с емоции ден — от бягството в парка, спасило живота й, до травмата, нанесена й от смъртта на капитана — изпълзя навън, за да я сграбчи. Вълната я повлече пред очите на Руук, тя се сгърчи и от очите й потекоха сълзи. След това отметна глава назад и заплака по начин, който стресна дори нея. Той разтвори ръце и Ники отчаяно се вкопчи в него, като трепереше, хлипаше и ридаеше така, както не бе ридала от десет години.