Серия
Ники Хийт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heat Rises, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)
Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Ричард Касъл

Заглавие: Адска жега

Преводач: Илияна Велчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Pro Book

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Илияна Велчева, Марко Кънчев

Художник: Лъчезар Маринополски

Коректор: Марко Кънчев

ISBN: 978-954-2928-47-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3061


Едно

Странен град е Ню Йорк — никога не знаеш какво те очаква зад следващата врата. Това си мислеше (за кой ли път) следовател Ники Хийт, докато паркираше своя Форд „Краун Виктория“ и наблюдаваше как фаровете на линейката и полицейската патрулка се плъзгат по витрините на 74-та улица при Амстердам авеню. Знаеше например че простичката врата на магазина за вино води към изкуствена пещера в меки бежови и теракотени тонове, където бутилките се съхраняват в стенни ниши от речни камъни, внос от Франция. На отсрещната страна на улицата вратата на някогашна банка от времето на Рузвелт разкриваше стълбище, виещо се надолу към огромен брой клетки за тренировки с бухалка, които през уикенда се пълнеха с тийнейджъри, устремени към Голямата бейзболна лига и деца, които празнуваха рождените си дни. Малко след четири часа тази сутрин обаче най-невзрачната от всички врати, с матирано стъкло и без табела, само с уличен номер, изписан със златни и черни лепенки, купени от железарията, щеше да я отведе до един от по-неочакваните интериори на тихата улица.

Униформеният полицай, изпратен да пази пред вратата, тъпчеше на едно място, за да се стопли. Силуетът му се очертаваше на фона на силната индустриална светлина, която струеше от местопрестъплението, превръщайки млечнобялото стъкло в ослепителния портал от „Близки срещи с третия вид“[1]. Ники можеше да различи дъха му от 40 метра.

Излезе от колата и въпреки че студът се впи ноздрите й и очите й се насълзиха, не закопча палтото си. Вместо това, по стар навик го разтвори, за да се увери, че има лесен достъп до пистолета „Зиг Зауер“, скрит под него. После, колкото и да й беше студено, Хийт спря и се приготви да изпълни следващия си ритуал — да почете мъртвите, с които щеше да се сблъска. Този дребен, незабележим личен момент се бе превърнал в малка церемония, която Ники изпълняваше винаги, когато пристигнеше на местопрестъпление. Целта й бе проста — да потвърди, че независимо дали е жертва или извършител, трупът принадлежи на човешко същество, което заслужава да бъде уважавано и третирано индивидуално, а не като статистическа цифра.

Тя бавно си пое дъх и въздухът й се стори същият като в онази нощ преди десет години, в Деня на благодарността, когато се прибра от колежа за ваканцията и намери майка си на кухненския под, брутално убита с нож. Ники затвори очи, за да изживее своя момент.

— Нещо не е наред ли, детектив Хийт?

Моментът отлетя. Тя се обърна — до нея спря такси, а пътникът на задната седалка говореше на нея. Ники позна и него, и шофьора, и се усмихна.

— Не, Ранди, добре съм. — Хийт се приближи до таксито и се ръкува с детектив Рандъл Фелър. — При вас всичко спокойно ли е?

— Надявам се, че не — отвърна колегата й със смях, който винаги й напомняше за Джон Кенди[2]. — Нали си спомняш Дъч — каза той и кимна към детектив Ван Мийтър на предната седалка. Двамата работеха под прикритие в Таксиджийския отряд на Нюйоркската полиция — специална група за борба с престъпността, която беше част от Отдела за специални операции. Обикаляха улиците на Ню Йорк в обикновени жълти таксита и бяха по-скоро от старата школа — печени типове, на които не им минават номера. Правеха каквото си поискат, ходеха където пожелаят и се занимаваха с престъпления, които се извършваха в момента, но заради по-конкретните нареждания напоследък се бяха насочили към районите, където грабежите, взломовете и уличните нападения бяха особено много.

Ченгето на волана смъкна прозореца си и кимна за поздрав, а тя се зачуди защо Ван Мийтър си прави труда.

— Полека, Дъч, да не й надуеш главата с приказки — каза детектив Фелър и отново се засмя като Кенди. — Късметлийка си, Ники Хийт, да ти се обадят посред нощ!

Дъч каза:

— Какви лоши маниери само — да те убият в такъв час.

Хийт си помисли, че детектив Ван Мийтър надали спира за размисъл преди срещата си с труп.

— Слушайте — каза тя. — Не, че имам нещо против да стоя навън при минус четири градуса, но жертвата ме чака.

— Къде ти е другарчето? — попита Фелър с очевиден интерес. — Писателят, как му беше името?

Фелър пак й се усукваше, както всеки път, когато се срещнеха. Проверяваше дали Руук все още е в картинката. Радарът му бе засякъл Ники преди месеци, когато тя успя да се измъкне от лапите на наемен убиец в таванския апартамент на Руук. След битката й с Тексасеца, Фелър и Дъч бяха сред първите, които й се притекоха на помощ и оттогава Ранди никога не пропускаше възможност да се престори, че не знае името на приятеля й, за да я подразни. Хийт не се впрягаше, беше свикнала мъжете да проявяват интерес към нея, дори й харесваше, стига да не минаваха границата, но Фелър… в жанра „романтична комедия“ той се вписваше повече в комичната, отколкото в романтичната страна. Закачливият брат, а не любовната тръпка. Имаше чувство за хумор и беше добра компания, но тя би предпочела да пият бира в бара, отколкото френско бяло вино на свещи. Преди две седмици го беше видяла да излиза от мъжката тоалетна в „Плъг Ъглис“ с тоалетна хартия около врата и да разпитва всички дали и те искат лигавник за омарите.

— Как му беше името ли? — повтори Ники. — Няма го, по задачи е. — А после, за да стане съвсем ясно, добави: — Но се връща в края на тази седмица.

Следователят обаче долови и друг смисъл в тона й.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Хубаво е — малко рязко отвърна Ники и му хвърли ослепителна усмивка, за да запази добрия тон. — Много хубаво. — После, за да убеди себе си, добави: — Страхотно.

* * *

От другата страна на вратата Ники не откри градски храм на енологията с артистично подредени зелени бутилки, нито пък чу звън от алуминиева бухалка, последван от тупването на топка във ватираната мрежа. Вместо това докато слизаше към мазето, я посрещна задушлива смес от тамян и острите изпарения от разтворител за почистване. Зад нея Ван Мийтър тихо изстена и когато Хийт зави по площадката, за да слезе до последния етаж, чу как двамата с Фелър си слагат ръкавици.

— Ако тук долу хвана венерическа болест, ще ги съдя, докато разоря кметството — промърмори Дъч на партньора си.

В сутерена се натъкнаха на нещо, което би могло да се нарече „приемна“ само ако човек е в извънредно щедро настроение. Боядисаните в алено тухлени стени зад ламинирания плот и столовете, купени от интернет каталог, напомняха на малък частен фитнес салон, от по-непретенциозните. На отсрещната стена имаше четири врати, до една отворени. Водеха към сумрачни стаи, осветени само от сноповете ярка светлина от лампите на разследващия екип, разположени във фоайето. От по-отдалечения вход, където детектив Роули наблюдаваше какво става, спуснал ръце в латексови ръкавици покрай тялото си, идваше още светлина. Роулз видя Ники с периферното си зрение и тръгна към нея.

— Добре дошли в „Роби на удоволствието“, детектив Хийт — каза той.

Полицейският нюх накара Ники добре да огледа другите три стаи, преди да отиде на местопрестъплението. Знаеше, че те вероятно са били проучени от Роули и полицаите, които се бяха отзовали първи, но бързо надникна във всяка от тях. Единственото, което различи в сумрака, бяха очертанията на уреди и мебели за садо-мазо, както и факта, че всяко помещение е тематично — имаше викториански будоар, клетка за игра на животни и стая за ограничаване на сетивните усещания. В близките часове и трите щяха да бъдат подробно претърсени от екипа за събиране на улики, но засега Хийт беше доволна от огледа. Свали ръкавиците си и се отправи към далечния вход, където Фелър и Ван Мийтър чакаха почтително зад Роули. Този случай беше неин и професионалният етикет изискваше тя да мине пред тях.

Трупът беше гол и вързан за китките и глезените на Х-образна вертикална дървена рамка, известна като Кръстът на свети Андрю. Самата структура бе занитена към пода и тавана в центъра на стаята, а тялото на мъртвеца — наклонено напред, със свити колене и бутове, увиснали над линолеума. Без помощта на мускулите тежестта на тялото му, която Ники оцени на близо 110 килограма, опъваше връзките на китките високо над главата му и издърпваше ръцете във формата на буквата У.

Детектив Фелър тихичко си тананикаше припева на „YMCA“[3], докато Ники не го сгълча. Засрамен, той скръсти ръце и погледна към партньора си, който сви рамене.

— С какво разполагаме, Роулз? — попита Ники, а Роули погледна към страницата с бележки.

— Не много, поне засега. Погледни, няма дрехи, няма лични документи — нищо няма. Тялото било открито от персонала, който почиства след работно време. Не говорят английски, така че в момента Очоа им взима показания. В началото обаче казаха, че клубът затваря в един, понякога два — тогава идвали да чистят. Вършели си обичайната работа, мислейки, че са сами, но когато влезли тук, в… ъм…

— Стаята за мъчения — каза Ники. — Помещенията са тематични, тази е за мъчения и унижения. — Тя хвана особения му поглед и каза: — Преди работех в отдел „Пороци“.

— Аз също — каза Роули.

— Аз работех повече. — Хийт вдигна вежда и видя как той се изчерви. — Значи когато са го открили, тук е нямало никого, така ли? Видели ли са някой да излиза?

— Не.

— Във фоайето има камера за наблюдение — каза Ван Мийтър.

— Да я видим — кимна Роули, а после се обърна към Ники. — В кабинета на управителката има заключено шкафче. Чистачите казват, че там държала записвачката.

— Събудете управителката — каза Хийт. — Кажете й да донесе ключа, но не й казвайте за тялото. Само, че е имало опит за взлом. Не искам да навърти телефонни обаждания по пътя насам, но държа да видя реакцията й, когато научи.

Щом Роули се дръпна встрани, за да се обади, Хийт попита техника и полицейския фотограф дали са търсили дрехи, портфейл или други лични документи в помещенията. Знаеше отговора предварително — това бяха професионалисти все пак, но държеше да свърши всичко както трябва. Ако приемаш нещата на доверие и спреш да проверяваш, понякога очевидното, дори прекалено очевидното се пропуска и спъва разследването. Те потвърдиха, че при първоначалния оглед не са открити дрехи, документи за самоличност и други лични вещи.

Детектив Фелър каза:

— Дали с Дъч да не обиколим съседните улици, може някой да е видял нещо.

Ван Мийтър кимна.

— В този час няма много хора, но може да обиколим закусвалните, боклукчиите, камионите за доставки, такива неща.

— Разбира се — каза детектив Хийт. — Оценявам помощта ви.

Фелър отново я погледна с предани кучешки очи.

— За теб винаги, Ники, моля ти се. — Той извади мобилния си телефон и коленичи, за да хване лицето на мъртвеца. — Няма да е зле да покажем снимката наоколо, да видим дали някой ще го познае.

— Добра идея — каза тя.

На излизане детектив Фелър спря.

— Слушай, извинявай, ако прекалих с оная песен. Просто исках да сваля напрежението.

Колкото и да мразеше проявата на неуважение към жертва, тя го погледна и видя колко е притеснен. Като дългогодишен детектив от Нюйоркската полиция осъзнаваше, че това е тромав полицейски хумор, без зъл умисъл.

— Даже не си го спомням — каза Хийт. Той се усмихна, кимна й и си тръгна.

* * *

Лорън Пари коленичи на пода до жертвата и докато попълваше една по една клетките във формуляра, докладва на Ники:

— Така, значи, имаме неидентифицирана жертва, петдесетина годишен мъж, 100–115 килограма. — Патоанатомът посочи към ноздрите му. — Очевидно пушач, със сигурност е пиел.

„С неидентифицираните винаги е трудно“, помисли си Ники. Без име човек се препъва още на входната врата. Колко ценно време от разследването щеше да отиде, само за да установят кой е.

— Предварителна оценка за времето на смъртта… — Лорън Пари разчете показанията на термометъра и продължи: — … между 8 и 9 часа вечерта.

— Толкова отдавна? Сигурна ли си?

Приятелката й вдигна очи от клипборда си и погледна Хийт, която каза:

— Добре, значи си сигурна.

— Предварително е, Ник. Ще направя обичайните тестове, когато го закараме на 13-та улица, но засега това е добра отправна точка за теб.

— Причина за смъртта?

— Е, ти просто искаш всичко на тепсия, нали така? — каза патоанатомът и по безстрастното й лице пробяга искрица хумор. После тя се замисли и се обърна към трупа. — Причината за смъртта може би е задушаване.

— От яката ли?

— Така мисля засега. — Лорън стана и й показа как твърдата яка се е впила във врата на мъжа. Беше толкова стегната, че плътта преливаше над ръбовете й. — Определено е в състояние да възпрепятства дихателната тръба. А и спуканите капиляри в очите също говорят за задушаване.

— Хайде да повторим. Какво ти идва първо наум? — попита Ники.

— Стига, Ники, знаеш какво ти казвам всеки път — първите предположения са предварителни.

Лорън Пари погледна отново към тялото и се замисли.

— Какво?

— Да маркираме „задавяне“ като първоначално предположение, докато си направя аутопсията.

Ники знаеше, че не бива да я притиска за догадки, така както Лорън знаеше, че не трябва да настоява за спекулации.

— Добре — каза тя, макар да бе сигурна, че приятелката й от Съдебна медицина всъщност има нещо наум.

Лорън отвори едно пластмасово отделение в куфарчето си, за да вземе тампони и продължи да взима проби, докато Ники се захвана с онова, което винаги правеше в случай на смърт. Скръсти ръце зад гърба си и започна бавно да обикаля стаята, като от време на време клякаше или се навеждаше, оглеждайки трупа от всички страни. Това не беше просто ритуал, а жизненоважна процедура, чрез която прочистваше главата си от всички заключения и предположения. Целта беше да отвори съзнанието си за наблюдения, да ги пусне да влизат свободно и най-вече просто да гледа и да събира впечатления.

Прецени, че жертвата не е била физически активен човек. Около кръста му имаше дебели паласки, което подсказваше че през повечето време е седял или пък че професията му не е изисквала движение или сила, както например при спорта, строителството или ръчния труд. Подобно на повечето хора, и при него горната част на ръцете бе по-бледа от долната, но контрастът не беше силен — нямаше фермерски тен. Това й подсказа, че той не само е прекарвал много време на закрито, но и че през повечето време е носел дълги ръкави, че не се е грижел за градина, нито е играел голф в някой клуб. В противен случай дори сега, толкова време след края на лятото, щеше да има остатъчен тен.

Тя се приближи да огледа ръцете му, като внимаваше да не диша върху тях. Бяха чисти и меки, което затвърди убеждението й, че починалият не е излизал често навън. Ноктите бяха чисти, но без маникюр. Това обикновено се среща при богатите мъже на средна възраст или младите градски професионалисти, които обаче бяха в по-добра физическа форма. Косата му беше оредяла на темето, както подхождаше на възрастта, определена от Лорън. Същото се отнасяше за белите нишки в сивата коса с цвят на метални стружки. Веждите бяха доста рунтави, което понякога указваше ерген или вдовец, а прошарената му козя брадичка навеждаше на мисълта за академичните или артистичните среди. Ники огледа отново върховете на пръстите му и забеляза някакво синкаво оцветяване, като че ли беше в самата кожа, а не просто петно от маслени бои или мастило.

Натъртвания, следи от бичуване и ожулвания имаше по цялото тяло — отпред, отзад и отстрани, по торса, краката и ръцете. В съзвучие с решението си да подходи без предубеждения, следователката реши да не отдава тези следи на садомазохистични нощни занимания. Това беше възможно и дори вероятно предвид мястото, но не и сигурно. Нямаше видими порязвания, пробождания, дупки от куршуми или кървене.

Като цяло стаята беше безупречна, поне за подземие за мъчения. От Екипа по събиране на улики щяха да вземат отпечатъци и да обработят стаята, което вероятно щеше да доведе до някакви открития, но наоколо не се виждаше боклук, угарки или следи като случайно изтървана кибритена кутия от някой хотел, на която е записан номерът на стаята на убиеца, както често ставаше в старите филми.

Стараейки се да не прибърза с изводите, Ники не си позволи да заключи, че изобщо има убиец в класическия смисъл на думата. Убийство? Възможно беше, но нищо повече. Трябваше да допусне, че има вероятност да става дума за случайна смърт при изтезания, за които жертвата е дала съгласието си, след което доминантният участник е избягал в пристъп на паника.

Хийт тъкмо скицираше собствена диаграма на стаята — винаги го правеше, в добавка към официалната, — когато влезе детектив Очоа, привършил разпита на чистачите. Той поздрави набързо Ники със сериозен тон, но изражението му се смекчи, когато зърна патоанатома.

— Детектив Очоа — каза Лорън Пари с прекалена официалност.

— Докторе — отвърна той, имитирайки резервираността й. Ники забеляза, че тя вади нещо от джобчето на костюма си и го пъха в ръката му. Очоа не го погледна, просто каза „Да, благодаря“, пресече стаята, обърна им гръб и затегна каишката на часовника си. Ники и сама можеше да се сети къде е бил, когато го е събудило среднощното повикване.

Докато наблюдаваше как се преструват, че не са близки, Ники потръпна. После вдигна молива и си спомни как неотдавна двамата с Руук също се бяха разбрали да не афишират връзката си, като отново не бяха заблудили никого. Това се случи по време на летните жеги, когато той придружаваше отряда на Хийт, но най-вече нея, заради статията, която пишеше за „Фърст Прес“. Това, че снимката й се озова на корицата на известно списание, имаше и добри, и лоши страни за Ники, която не обичаше публичността. Заедно с досадата и неприятните усложнения, предизвикани от краткотрайната й слава, тя изживя и някои неочаквано пикантни моменти с Джеймисън Руук. Сега двамата имаха нещо като връзка. „Е“, помисли си тя, което често й се случваше, „не толкова връзка, колкото… какво?“.

След като романсът им стана още по-разгорещен, времето, което прекарваха заедно, доведе до нещо друго — нещата се задълбочиха и на Ники й се стори, че връзката им върви нанякъде. Накрая обаче се стовари в бездната и в момента висеше във въздуха.

Руук го нямаше от четири седмици — цял месец разследваше международния трафик на оръжие, подготвяйки експозе за „Фърст Прес“. Цял месец от него нямаше и следа, докато обикаляше из планински селища в Източна Европа, африкански пристанища, мексикански летища и бог знае още къде. Цял месец, през който Ники имаше възможност да се чуди какви всъщност са отношенията им.

Руук не се обаждаше и това не облекчаваше положението. Беше й казал, че ще бъде под прикритие и че мълчанието е в реда на нещата, но чак пък толкова. Това, че е прекарал толкова време в изолация, без да й звънне нито веднъж, я тормозеше и тя се чудеше дали е жив, или гние в подземието на някой мафиот. Дали наистина нямаше как да комуникира с нея, или просто не си беше направил труда? В началото Ники се опита да отхвърли тази мисъл, но след дни и нощи, прекарани в опити да не мисли за това, сега тя се бореше с идеята, че може би чарът на Джеймисън Руук, пътешественикът — калпазанин, започва да изтънява. Тя, разбира се, уважаваше кариерата му, той беше разследващ журналист с две награди „Пулицър“ и (поне интелектуално) Ники беше наясно какво изисква работата му, но лекотата, с която се беше изпарил от живота й, я караше да се чуди не само дали са двойка, а и какво изобщо мисли за него.

Хийт погледна часовника си и се зачуди колко е часът там, където се намира Джеймисън Руук. После погледна датата. Той беше казал, че ще се върне след четири дни. За Ники въпросът беше какво ще се случи с отношенията им дотогава?

* * *

Хийт се замисли за ресурсите и прецени, че ще бъде по-продуктивно да изчака да се появи управителката на секс клуба, за да отключи килера със записите. Така нейните двама следователи щяха да останат свободни, да вземат няколко униформени полицаи със себе си и да обиколят квартала пеша. Таксиджиите бяха предложили да се заемат със закусвалните, нощните работници и куриерите, така че тя възложи на Роули и Очоа (колективно известни като „Роуч“[4]) да се съсредоточат върху търсенето на документи или портфейл.

— Направете обичайната проверка — кофи и контейнери за боклук по улиците и в метрото, сутерени, козирки пред жилищните сгради, въобще навсякъде, където може да са ги захвърлили. В този квартал няма много сгради с портиери, но ако попаднете на такива, питайте. О, и проверете в „Къщата на феникса“ малко по-нагоре. Може би там са били будни и са чули нещо.

Телефоните на Роуч иззвъняха един след друг. Хийт вдигна своя и каза:

— Току-що ви пратих снимка на жертвата. Ако имате възможност, покажете я тук-там, нищо не се знае.

— Да — каза Очоа. — Кой не обича да му наврат в лицето снимка на удушен човек преди закуска.

Те тръгнаха по стълбите към улицата, а тя им извика:

— Оглеждайте се за охранителни камери, насочени към улицата. Банки, бижутерски магазини, знаете какво имам предвид. Може да се отбием и да проверим записите, когато отворят по-късно сутринта.

* * *

Детектив Хийт трябваше да се отърси от лошото си настроение, след като говори с управителката на „Роби на удоволствието“. Съмняваше се, че я е събудил Роули — напротив, когато пристигна в кабинета си, Роксан Полц изглеждаше така, сякаш е будувала цяла нощ. Носеше тежък грим и тесен латексов костюм, който скърцаше, щом тя се раздвижеше на стола си, а сините стъкла на бабешките й очила бяха в тон с върховете на стърчащите кичури съсипана от прекомерно изрусяване коса с дъх на канабис — тази миризма не можеше да се сбърка. Когато Ники й каза, че истинската причина да я извикат, е мъртвият мъж в стаята й за изтезания, тя пребледня и се сгърчи, а когато Хийт и показа снимката на мобилния си телефон, едва не повърна. Отпусна се в стола и отпи глътка вода от чашата, която й сипа Ники, но след като се опомни, каза, че никога не е виждала жертвата.

Когато Ники помоли да види записа от охранителната камера, атмосферата се нажежи и Роксан Полц внезапно заговори за конституционните си права. С маниера на човек, който многократно е бил тормозен заради своя секс бизнес, тя спомена повечето ключови думи — основание, незаконно претърсване, конфиденциалността на клиентите и свободата на изразяването. Позвъни на адвоката си, макар че още нямаше шест сутринта, и Ники трябваше да изтърпи вторачения й поглед на вбесен ракун, докато тя като папагал повтаряше, че без съдебна заповед никой нямал право нито да претърсва шкафове, нито да преглежда записи.

— Просто ви моля за малко съдействие — каза Ники. Роксан седеше на мястото си и кимаше ли, кимаше, а латексовият й костюм скърцаше при всяко движение на главата. Накрая тя затвори телефона и каза:

— Той каза да си го начукате.

Ники Хийт леко се усмихна.

— Ако съдим по оборудването, с което разполагате, това вероятно е единственото място, където всъщност бих могла да го направя.

Тя знаеше, че ще получи заповед за претърсване и секунди след като се обади в Централното управление, за да задвижи процеса, телефонът й иззвъня. Беше Роули.

— Ела отвън, май открихме нещо.

Тя излезе на тротоара, очаквайки слънчева светлина, но все още беше тъмно. Там долу Ники беше изгубила представа и за време, и за място и предположи, че вероятно точно това е целта.

Роули, Очоа, Ван Мийтър и Фелър стояха от другата страна на улицата под зелената козирка на ъгловия плод-зеленчук. Докато пресичаше 74-а улица, Ники трябваше да спре, за да не я прегази куриер на велосипед с дебели гуми. Той профуча край нея с нечия закуска в телената кошница зад гърба му и докато наблюдаваше следата от замръзналия му дъх, тя си даде сметка, че нейната работа не е най-тежката в града.

— Какво става? — попита Ники и пристъпи към тях.

— Открихме дрехи и една обувка, напъхана между двете сгради — каза Очоа, насочвайки фенерчето си към пролуката между плод-зеленчука и козметичния салон до него. Роули вдигна чифт тъмни панталони и мокасина с ресни и ги пъхна в кафява торба за улики.

— Ако търсиш скривалище, тези места са направо класика — каза Очоа. — Научих го в отдел „Наркотици“.

— Дай фенера, комисар Рекс, мисля, че има още.

Роули взе фенерчето от партньора си и коленичи пред отвора. След няколко секунди извади другата обувка и каза:

— Я виж ти!

— Какво? — попита Очоа. — Не бъди задник, какво има?

— Чакай малко. Ако не се беше нашишкал, можеше ти да го направиш вместо мен. — Роули изви рамо, за да посегне по-навътре в тясната пролука. — Ето, още една яка.

Ники очакваше кожа, покрита с остри шипове и стоманени халки, но когато Роули най-сетне стана и й я подаде, се оказа, че не става дума за нищо подобно. Това беше яка на свещеник.

* * *

През 2005 кметството на Ню Йорк инвестира 11 милиона долара, за да финансира изграждането на ЦБПРВ[5], компютърен операционен център, сред чиито многобройни възможности е стряскащо бързата доставка на жалби и данни до полицаите по улиците. По тази причина Хийт успя да получи информация за самоличността на жертвата за по-малко от три минути, въпреки че населението на града е 8 милиона и половина. ЦБПРВ обработи данните и изплю жалба за изчезването на отец Джералд Граф, подадена предишната нощ от икономката му.

Ники възложи на Роуч да продължат огледа си, а самата тя подкара на север, за да разпита жената, подала жалбата. Фелър и Ван Мийтър не бяха на смяна, но Дъч предложи да помогне на Роули и Очоа, а Фелър изникна на прозореца й и каза, че ако не възразява да й прави компания, ще се радва да се вози при нея. Тя се поколеба — опасяваше се, че това е неговият начин след това да я покани на вечеря, но когато колега ветеран предлагаше помощ и то без да е на смяна, тя не можеше да откаже. Ако се опиташе да й предложи да излязат заедно, щеше просто да му откаже.

„Богородица на невинните“ беше на северната граница на участъка, в центъра на 85-та, между „Уест Енд“ авеню и „Ривърсайд“. Толкова рано сутринта щеше да стигне дотам за пет минути, ако не и по-малко. Щом излезе на „Бродуей“ обаче, пред театър „Бийкън“ ги хвана червена светлина.

— Радвам се, че най-сетне останах насаме с теб — каза Фелър, докато чакаха.

— Разбира се — каза Ники и бързо се опита да смени темата. — Благодаря ти за помощта, Ранди. Винаги има полза от още един чифт очи и уши.

— Така имам възможност да те питам нещо, без всички да разберат.

Тя погледна към светофара и се зачуди дали да не включи сирената.

— Така ли?

— Знаеш ли как си се представила на изпита за лейтенант? — попита той. Ники не очакваше този въпрос и се обърна да го погледне.

— Зелено — каза той и тя даде газ.

— Не знам, мисля, че се представих прилично. Трудно ми е да кажа със сигурност — каза тя. — Още чакам да обявят резултатите.

Когато наскоро обявиха изпита за лейтенант, Хийт се яви не заради желанието да я повишат, а защото не знаеше кога ще има втора възможност. Икономическата криза и орязаният бюджет се отразяваха на Ню Йорк не по-слабо, отколкото на всеки друг голям град и една от мерките, взети предишната година, беше да не повишават заплатите, отлагайки изпитите за по-висок чин.

Детектив Фелър се прокашля.

— Ами ако ти кажа, че чух, че си се справила блестящо?

Тя косо го изгледа и се съсредоточи върху шофьора на камиона за хляб, който беше спрял, за да паркира в нейното платно, без да даде мигач. Докато тя чакаше нарушителят да й отвори път, Фелър продължи.

— Разбрах, че това е факт.

— Как?

— От някои източници в Централното управление. — Той посегна към таблото. — Може ли да намаля отоплението? Започвам да се пържа.

— Давай.

— Старая се да имам връзки. — Фелър завъртя копчето едно деление вляво, после — още едно и отново се отпусна на седалката. — Не смятам цял живот да се возя в онова такси, нали разбираш?

— Да, да — отвърна Ники и заобиколи камиона за хляб. — Благодарна съм ти за, хм, информацията.

— Когато вземеш устния изпит и скочиш през всички останали обръчи, като тайното ръкуване, например, ще ми направиш ли една услуга? Когато се издигнеш, не забравяй приятелите си.

„Ето ти на“, помисли си Ники. Почувства известен срам — открай време мислеше, че Фелър иска да ходят, а може би той просто търсеше полезно познанство. Отново си го представи в бара, с лигавника от тоалетна хартия около врата и се зачуди дали това, че се прави на шут, е само за забавление, или той просто е изпечен подмазвач. Колкото повече говореше, толкова по-ярък ставаше този спомен.

— Когато получиш златна нашивка, в управлението най-сетне ще получите добри новини. Знаеш какво имам предвид.

— Не съм сигурна, че знам — каза тя. На 79-та отново ги хвана червена светлина и за жалост този път чакането се проточи.

— Не била сигурна, ама че смешно — каза той. — Говоря за капитан Монтроуз.

Ники отлично знаеше за какво говори той. Нейният началник и ментор, капитан Монтроуз, беше под постоянен (и усилващ се) натиск от „Полис Плаза“ 1, където не бяха доволни от представянето му в 20-то управление. Дали заради слабата икономика, нарасналата безработица или връщането към безредиците от мрачното време преди Джулиани, според статистиката престъпността нарастваше във всичките пет квартала и то по време на предизборната кампания. Гравитацията е над всичко, така че в отговор лайната се сипеха от върха към командирите на управленията. Хийт обаче виждаше, че нейният началник получава допълнителна порция. Викаха го отделно за допълнителни срещи и мъмрения и той прекарваше толкова време в Централното управление, колкото в кабинета си. Заради напрежението стана по-мрачен и нетипично резервиран — не, не просто резервиран, а потаен и Ники се чудеше дали го притеснява нещо повече от статистиката. Личното му унижение обаче вече беше материал за клюки и това я тревожеше. Щом Фелър знаеше, знаеха и други. Лоялността й я принуди да върне топката и да защити шефа си.

— Слушай, Ранди, кой не го притискат в днешно време? Чувам, че срещите на „Полис Плаза“ 1 са кошмар за всички началници, не само за моя.

— Така е — кимна той. — Трябва да сложат канал насред пода, за да се оттича кръвта. Зелено.

— Стига, току-що се смени — отвърна Ники и натисна газта.

— Извинявай. И Дъч мрази така. Казвам ти, трябва да се махна от това такси. — Той свали прозореца и се изплю, после отново го затвори и каза: — Не става дума само за статистиката. Имам познат във „Вътрешни разследвания“, взели са твоя човек на мушка.

— Глупости.

— Не са глупости.

— За какво?

Той пресилено повдигна рамене.

— Говорим за „Вътрешни разследвания“, ти как мислиш?

— Не, не го вярвам.

— Не вярвай тогава. Може би е чист, но вратът му е на дръвника и острят брадвата, казвам ти.

— Няма „може би“. Монтроуз е чист.

Тя зави наляво по 85-та. Една пресечка по-надолу Ники видя кръст върху покрива на църква, а в далечината, на другия бряг на Хъдсън, апартаментите и скалите порозовяваха под лъчите на изгряващото слънце. Докато пресичаха Уест Енд авеню, Хийт изключи фаровете.

— Кой знае — каза Фелър. — Повишат ли те, може да успееш да поемеш управлението, ако го свалят.

— Няма да го свалят. Монтроуз е под натиск, но е абсолютно честен.

— Щом казваш.

— Казвам — той е неуязвим.

Докато излизаше от колата, й се прииска да беше дошла сама. Не, искаше й се Фелър да я беше поканил да пийнат, да играят боулинг или да правят секс. Би предпочела кое да е от трите. Посегна към звънеца, но преди да го натисне, през изпъстрения със стъклописи прозореца надникна малката главица на дребна жена, наближаваща седемдесетте. Ники прегледа записките си от ЦБПРВ.

— Добро утро, вие ли сте Лидия Борели?

— Да, а вие сте от полицията, личи си.

След като й показаха значките си и се представиха, Ники каза:

— Вие ли съобщихте за отец Граф?

— О, ужасно се тревожа. Влезте, моля.

Устните на икономката трепереха, тя нервно чупеше ръце. Когато посегна да затвори вратата, не улучи дръжката и трябваше да опита отново.

— Открихте ли го? Добре ли е?

— Г-жо Борели, имате ли скорошна снимка, която да погледна?

— На отеца ли? Ами, сигурна съм, че… сетих се.

Тя ги поведе през всекидневната към кабинета на пастора по дебели килими, които заглушаваха стъпките им. По рафтовете на лавицата над бюрото имаше няколко снимки в стъклени рамки, поставени между книгите и дрънкулките. Икономката взе една от тях и избърса праха по ръбовете, преди да им я подаде.

— Тази е от миналото лято.

Хийт и Фелър застанаха един до друг, за да я огледат. Снимката беше направена на някакъв марш. На нея се виждаха свещеникът и трима активисти от латиноамерикански произход, застанали под голяма табела, хванати за ръце — явно водеха протеста. Лицето на отец Граф, застинало в песен, определено беше същото като онова на трупа в „Роби на удоволствието“.

Икономката прие новината спокойно, като се прекръсти и наведе глава, за да се помоли мълчаливо. Щом приключи, по слепоочията й пулсираха вени, а от очите й се лееха сълзи. На края на масата до дивана имаше кутия с кърпички, Ники й я подаде и тя си взе една.

— Как е станало? — попита тя, взирайки се в нея. Изглеждаше много уязвима и Хийт реши да не й разказва подробностите за изтезанията в подземието.

— Все още разследваме.

Г-жа Борели вдигна глава.

— Мъчил ли се е?

Детектив Фелър присви очи и се обърна, за да скрие лицето си, като изведнъж реши да върне снимката на рафта.

— Ще знаем повече след аутопсията — отвърна Ники с надеждата, че шикалкави достатъчно умело, за да й повярват. — Разбираме, че ви е трудно, но скоро — не веднага — ще се наложи да ви зададем няколко въпроса, имаме нужда от помощта ви.

— Разбира се, разбира се.

— В момента ще ни бъде от голяма полза да огледаме жилището, г-жо Борели. Да претърсим книжата му, спалнята, нали разбирате.

— Гардеробът му — допълни Фелър.

Ники пристъпи напред.

— Искаме да намерим всяка следа, която би ни помогнала да разберем кой го е извършил.

Икономката я погледна объркано.

— Пак ли?

— Казах, че искаме…

— Чух ви, питам пак ли трябва да претърсите?

Хийт се наведе напред.

— Казвате, че някой вече е идвал тук, така ли?

— Да. Снощи, един друг полицай. Каза, че идва заради жалбата ми за изчезването на отец Джери.

— О, разбира се, понякога се разминаваме — каза Ники. Възможно беше да става дума за това, но безпокойството й растеше. Тя хвана погледа на Фелър — и той беше наострил уши. — Може ли да попитам кой беше полицаят?

— Забравих му името. Каза ми го, но бях твърде разстроена. Старост — нерадост — изкиска се тя, а после сподави хлипането си. — Имаше значка като вашите, така че го оставих да обикаля. Докато претърсваше, гледах телевизия.

— Е, сигурна съм, че е написал доклад — каза Ники и прелисти бележника си. — Може да спестим време, ако ми го опишете.

— Разбира се. Висок, чернокож. Или в днешно време трябва да казвам „афроамериканец“? Много симпатичен, с мило лице. Плешив. И имаше нещо като родилен белег ето тук — добави тя и потупа бузата си с пръст.

Хийт спря да пише и сложи капачката на химикалката си. Не й трябваше повече. Икономката току-що беше описала капитан Монтроуз.

Бележки

[1] Американски научнофантастичен филм от 1977 г., сценарист и режисьор Стивън Спилбърг.

[2] Американски комедиен актьор — Бел.прев.

[3] Песен на американската група The Village People, постепенно превърнала се в неофициален гей химн. — Бел.прев.

[4] Roach (англ.) хлебарка. — Бел.ред.

[5] Център за борба с престъпността в реално време — Бел.прев.