Ричард Касъл
Адска жега (20)

Двадесет

Отначало всички решиха, че Хийт се шегува. Може би това беше продължението на забележката й за празния кобур. Един по един обаче те оцениха сериозното й изражение и Ники получи цялото внимание на хората, пред които стоеше.

— Убийството на отец Граф бе случай с много усложнения. Няма да ви ги изброявам, можете да прочетете доклада ми, но най-голямото препятствие, с което се сблъскахме, беше необикновено силната съпротива на Централното управление.

Зак Хамнър се наведе напред в опит да прошепне нещо на шефа си, но Аткинс махна с ръка, за да го пропъди. Чукът се отпусна назад и се намръщи на Ники, която му върна жеста и се въси, докато той отклони поглед и се втренчи в папките на скута си.

— Открих улики, които постепенно ме наведоха на мисълта, че убийството на свещеника е било свързано с подкупи от наркотици в 41-во управление. Тази теория е напълно реалистична — всички знаете кои са петимата, които не само се опитаха да ме убият в Сентръл Парк, когато започнах да дълбая, но са замесени и в убийствата на Граф и Монтроуз…

Тя спря, за да позволи на думата „убийство“ да окаже своето влияние и продължи:

— … както и в стрелбата по Хорст Мюлер. Серджо Торес, Тъкър Стелджес, Карл „Дъч“ Ван Мийтър, Харви Балънс и Дейв Инграм — изброи Хийт, свивайки пръстите си, — в даден момент всеки от тях е служил в 41-во. Ключът към моята теория за подкупите от дрога бяха парите от УБН, открити на тавана на пастора. Само че сгреших. — Тя направи пауза. — Оказа се, че те са били дарение за една организация за защита на човешките права, с която е работел свещеникът, и нямат нищо общо със случая. Тогава каква беше връзката с корумпираните ченгета? Ако не са били наркотици, тогава какво? Става дума за друг вид конспирация, която за жалост стига чак до горните етажи на тази сграда.

Отоплението се включи и съскането на вентилатора измести спусналото се мълчание.

— Да се върнем на капитан Монтроуз — каза тя. — През 2004-та той е разследвал смъртта на сина на известен актьор, Джийн Хъдълстън. Когато била приписана на убийство при продажба на наркотици, той не повярвал и наскоро започнал да проучва всичко отначало, съвсем сам. — Ники се обърна към Хамнър. — Ти знаеш всичко по въпроса, нали, Зак? Приятелчетата ти от „Вътрешни разследвания“ казаха ли ти, че души наоколо, когато решиха да го проверят?

— Монтроуз привлече вниманието на „Вътрешни разследвания“ с несвойственото си поведение, разследването им беше напълно в реда на нещата — каза Хамнър, сякаш ставаше дума за нещо отегчително тривиално.

— Очевидно не е привлякъл само тяхното внимание — каза Ники и отново се обърна към останалите. — Не можах да получа файловете по случая Хъдълстън, но имам познат в развлекателната индустрия — обясни тя, имайки предвид Петър. — Той разполага с вътрешна информация и ми сподели най-различни тайни слухове за онзи младеж. Най-удивителният от тях е, че две години преди убийството Джийн Хъдълстън младши е бил в Бермуда за пролетната ваканция. И че е едно от момчетата, изнасилили дъщеря ти, Филис.

Ярбъро ахна и покри устата си с ръце, а очите й плувнаха в сълзи.

— Детектив Хийт — обади се Аткинс. — Имам чувството, че прекалявате.

— Съжалявам сър, но няма лесен начин да го кажа.

— Но това са клюки! — възрази началник „Личен състав“ и подаде кърпичка на Филис.

— Които лично потвърдих — отвърна Хийт.

Заместник-комисар Аткинс каза:

— Продължете.

— Джереми Дру, който признава, че е нападнал и убил Ейми Ярбъро, е екстрадиран през 2002-ра и излежава доживотна присъда в затвора „Синг Синг“, където го посетих вчера. Той потвърди онова, което чух от информатора си — че семейство Хъдълетън са платили няколко милиона долара на родителите му, които били инвалиди, за да го убедят да скрие, че в груповото изнасилване на плажа е участвал и Джийн Хъдълстън младши.

— Защо го е казал на вас? — попита заместник-комисарят по юридическите въпроси.

— Родителите му са починали, а той е станал силно религиозен. Това беше първата му възможност да успокои съвестта си. Между другото, проверих в митницата — паспортът на Хъдълстън потвърждава, че бил в Бермуда и че е напуснал острова с първия сутрешен полет след откриването на трупа на Ейми. Знаеш ли, Филис, дори след като разбрах, че Джереми Дру не е бил сам с дъщеря ти онази нощ, не исках да повярвам, че ти стоиш зад всичко това. Само че онзи круиз, на който се беше записал Монтроуз, не ми излизаше от главата. Мъж в траур да отиде на пътешествие за необвързани, при това докато кариерата му е в опасност и провежда тайно разследване? Обадих се на агентката и разбрах, че пътуването е било до Бермуда.

Докато най-добрите умове в Нюйоркската полиция обмисляха мотива, Филис Ярбъро заговори и ги стресна.

— Ники… — започна тя и поклати разочаровано глава. Гласът й беше дрезгав и хаплив. — Не мога да повярвам, че си способна на такова нещо. Нима се опитваш да ме превърнеш в жертва втори път заради някаква таблоидна конспиративна теория?

— Съжалявам за загубата на дъщеря ти, знаеш това, но това вече не е теория. Късчето кожа под нокътя на отец Граф е от калъфа за белезници на Харви Балънс, а парченцето от копче, открито на местопрестъплението, е от една от ризите му. Харви е в болницата и говори — за теб и за парите, които си предложила на пет ченгета през 2004-та, за да се погрижат за Хъдълстън.

— Детектив Хийт, стига — каза Ярбъро, опитвайки се да възстанови спокойствието и резервираността си и да се постави в позицията на съдия, а не на обвиняем. — Нека престанем с всичко това, моля ви. Знаете, че престъпниците са готови да кажат какво ли не, за да сключат сделка. Това са слухове и спекулации. Какво стана с онази Ники Хийт, която работи само с доказателства?

— Доказателства — повтори Хийт, отиде до вратата и леко почука, а в стаята влязоха Лъвел и Делонгпри. Докато следователите от „Вътрешни разследвания“ заобикаляха масата на път към големия телевизор с плосък екран на стената, Ники мъчително преглътна при ужасния спомен за парамедиците, които разрязаха ризата на Руук, разкривайки медальон със свети Кристофър, който не беше виждала преди. След това тя изслуша последното му съобщение, в което я умоляваше да му се обади, защото записът е у него. Ники го запази — това бяха последните му думи, преди да го прострелят. После разгледа бижуто, което не беше просто висулка, а медальон с капаче, в който бе скрита черна micro SD карта с размера на нокът.

Лъвел настрои DVD плейъра, изправи се и зачака.

— Нека ви опиша контекста — продължи Хийт. — Денят на загиналите във войните, 2004-та година. Алън Баркли, професионален оператор, който снима видеоматериали за новините, решава да последва Джийн Хъдълстън младши, който току-що е излязъл от нощен клуб в Касапския окръг. Хъдълстън току-що е излязъл от клиника за наркомани — за пореден път — и Баркли го проследява до Бронкс с надеждата да заснеме как лошото момче си купува дрога. И той, и Хъдълстън са се забъркали в нещо далеч по-сериозно. Гледайте.

Лъвел включи плейъра, а Делонгпри изгаси лампите.

 

 

Камерата беше в движение още в началото на записа. Първо изникна контролно табло, после кадърът се разми, докато операторът излизаше от колата, без да престава да снима, и пресече някаква тъмна улица. Това са кадрите, които редакторите изрязват от „Ченгета“.

Една пресечка по-нататък лещата се насочи към скривалище зад ниска стена. Операторът подпря камерата на най-горната тухла и образът се изчисти, а после премина в едър план, заковавайки се върху кола, паркирана на десет метра разстояние, пред един склад. Под оранжевата светлина на натриевите лампи Хийт лесно различи Серджо Торес, който наближи БМВ-то и се заприказва с Хъдълстън. Говореха тихо и нищо не се разбираше, но разговорът им беше небрежен — Хъдълстън явно се познаваше с Торес. Внезапно всичко се промени.

От двете страни на улицата светнаха фарове, две полицейски коли нахлуха с рев, заклещиха БМВ-то и биха спирачките, а гумите им изсвириха. Едната беше патрулка, а другата — Форд „Краун Виктория“. Хъдълстън кресна на Торес да бяга, но той не го направи. Вместо това сграбчи хлапака, повали го по лице върху капака на неговото БМВ и му сложи белезници. В този момент от патрулката излезе Дзверът, а от форда — Ван Мийтър, придружен от Стелджес.

Никой не бързаше, а атмосферата беше заплашителна, сякаш го бяха планирали. Вълнуваше се само Хъдълстън, който веднага започна да мрънка:

— О-о, стига, не ме арестувайте — татко ще ме убие! Имате ли представа кой е баща ми?

— Я да млъкваш — чу се гласът на Стелджес точно преди да го ритне в задника, както се беше навел над колата. Хъдълстън започна да псува, но те не му обърнаха внимание. Хванаха го за белезниците и го повлякоха към склада.

Наглостта на привилегирования за миг се превърна в страх. Хъдълстън се паникьоса.

— Ей, вие какво…? Закарайте ме направо в затвора тогава… Какво правите?

Той се опита да избяга, но четирите ченгета с лекота го удържаха. Камерата се раздвижи, за да последва групата и когато кадърът отново се стабилизира, те наближаваха склада и изрисуваната с графити табела с името на фирмата за униформи под наем, която го бе стопанисвала навремето. Вратата се отвори отвътре и някакъв мъж я задържа, докато влязат. Ники не го позна, но реши, че това е петият — Инграм, шофьорът на джипа, когото бе убила в тунела.

Щом той затвори вратата, Баркли продължи да снима, но настъпи затишие. Хийт използва паузата, за да огледа помещението — всички бяха като хипнотизирани, не издаваха нито звук. Само Филис Ярбъро не гледаше, навела глава към скута си.

Писъците на Хъдълстън изпълниха нощта, стряскайки всички в стаята. Те се раздвижиха и неволно се приведоха към екрана. Посвоему този индустриален склад, чиято нощна самота бе разкъсана от плач и писъци, им се стори дори по-зловещ от изтезанията, които не можеха да видят, но всеки от тях бе чувал за ТЕНС и знаеше какво става с хлапето. Няколкото минути изтезания с електричество, които се наложи да изслушат, сигурно се бяха сторили безкрайни на виещата жертва.

В зловещата тишина, след като всичко приключи, в далечината излая куче. Вратата се отвори и ченгетата изнесоха хлипащия Хъдълстън, който безсилно куцаше. Държаха го под мишниците и пръстите на краката му се влачеха по земята. Ван Мийтър се откъсна от глутницата и каза нещо по радиостанцията. Думите му не се чуваха, но накрая някой му се сопна. След няколко секунди се появи втори сребрист форд… а от него излезе Филис Ярбъро.

Дотогава вече го бяха вкарали в колата му, Торес дори закопча колана, без да сваля ръкавиците си. После отстъпи, за да й направи място и тя застана пред Хъдълстън, който я умоляваше:

— Моля ви, помогнете ми, моля ви…

— Знаеш ли коя съм аз? — попита тя.

Момчето я погледна и внезапно се паникьоса.

— О, мамка му, о, не…

— Добре, значи знаеш.

Той се разплака, задави се, продължи да я умолява и когато думите му преминаха в тихи хлипове, тя каза:

— Отнеси този миг в Ада, гнусен кучи сине.

Тя отстъпи встрани, а Серджо Торес затръшна вратата и двамата се присъединиха към останалите.

— Убийте го — каза Филис Ярбъро.

Стелджес отвори лявата врата и се наведе навътре. Скоро от колоните бумтеше „Американски идиот“ на Грийн Дей. Малко след това вътрешността на колата светна за части от секундата, а стъклото от страната на шофьора се пръсна.

Някой свали камерата от стената и образът заподскача. След това напълно се размаза, докато Баркли бавно отстъпваше от скривалището си на заден ход. Кракът му обаче закачи някаква бутилка, която издрънча и се търкулна, а едно от ченгетата извика:

— Там има някой!

Баркли не се поколеба и хукна нагоре по улицата, а образът се тресеше, сякаш той бягаше от земетресение. В далечината гласовете им се сляха:

— Улицата… камера… стой!

Но Алън Баркли не спря. В последния кадър камерата полетя към седалката на колата му и се претърколи на пода. После гумите изсвистяха и операторът избяга. Онази нощ се беше измъкнал с тайната, която щеше да крие с години, до деня, когато капитан Монтроуз отново обиколи местопрестъплението, а един стар пазач му разказа за мъжа, когото видял да тича с камера в ръце.

 

 

Когато лампите светнаха, Филис Ярбъро се взираше в Хийт.

— Ето го доказателството, заместник-комисар Ярбъро. Доказателството, че сте изчакали две години, докато нещата се успокоят, за да си отмъстите. Доказателството, че сте подкупили онези ченгета и през всичките тези години заедно сте укривали станалото. Това е само предположение, но смятам, че освен това сте се възползвали от задълженията си на технически гуру, за да наблюдавате дали по случая има развитие. Разбрали сте, че Монтроуз отново го проучва и че аз съм изтеглила файла на Хъдълстън. Хакнахте електронната поща на Джеймисън Руук и писахте на онази репортерка, за да ме отстранят, когато се оказах твърде близо до истината… след като вашите момчета не успяха да ме убият. — Хийт повдигна рамене. — Тази част няма нужда от доказателства. Знаете ли, не съм забравила, че когато се запознахме, си говорихме за отмъщението и справедливостта. Помните ли, че ми казахте, че сте си уредили сметките? Мисля, току-що потвърдихме това.

— Бъди проклета.

За Филис Ярбъро в стаята като че нямаше никой друг освен нея и Ники. Възмущението бе отнесло всичко друго, оставяйки единствено болката и дълбоката, все още отворена десетгодишна рана. Лицето й беше спокойно, но по бузите й струяха сълзи.

— Точно ти би трябвало най-добре да знаеш какво е да си жертва, Ники.

Хийт усети собствената си болка, която не я напускаше ден след ден.

— Знам, Филис — тихо каза тя. — Точно затова те пращам в затвора.

* * *

За пръв път от седмица насам блестящото изгряващо слънце стопли Манхатън, озарявайки ослепително синьото небе. Лъчите му се отразяваха в хиляди значки, от които гърдите, които ги носеха, обърнати към катедралата на Пето авеню, искряха като безценно съкровище, изпъстрено с диаманти. Пазителите на реда от Нюйоркската полиция, пристанищната служба и целия щат стояха рамо до рамо, изпълвайки и тротоара, и улицата, толкова многобройни, че скриваха и паветата, и прозорците, и стените.

Когато на стълбите се появи детектив Ники Хийт, понесла предния ъгъл на ковчега, пред „Сейнт Джон“ не се виждаше нищо друго освен море от сини униформи и бели ръкавици, вдигнати за салют. Една самотна гайда поде първите тържествени, но и щастливи тонове на „О, благодат!“ и скоро към нея се присъединиха останалите гайди и тъпани на Изумруденото общество.

Единственото нещо, което й липсваше тази сутрин, беше Джеймисън Руук. Докато наблюдаваше величественото зрелище, Ники можеше само да си представя как би го уловил и обезсмъртил за вечни времена.

Тя и останалите, които носеха ковчега, включително Роули, Очоа и Еди Хоторн, слязоха бавно, понесли падналия командир под традиционния флаг на бели и зелени ивици. Щом го оставиха в катафалката, Хийт, Роули, Очоа и Хоторн пресякоха улицата, за да се присъединят към останалите следователи, облечени в бежови шинели. Ники избра мястото до Фелър, който на инат бе станал от инвалидната количка в знак на респект.

Кметът, комисарят и останалите големи клечки слязоха на тротоара и останаха неподвижни — някои отдадоха чест, а други сложиха ръце на сърцата си, за да почетат останките на капитан Монтроуз на погребалната церемония с почести, издействана от Ники.

След заключителния куплет на „О, благодат!“ елитната мотоциклетна бригада оформи ескорт пред катафалката, а оркестърът се нареди в две колони зад нея. Барабаните започнаха приглушено да отброяват мрачния си ритъм, мотоциклетите бавно потеглиха, а катафалката ги последва.

Тогава Ники ги чу — дрезгавото бръмчене първо напомняше на гайдите, но постепенно се усили толкова, че циментовите каньони на града се разтресоха и всички насочиха погледи нагоре, където четири полицейски хеликоптера се издигнаха над Пето авеню, заемайки формация „изчезнал човек“.

Щом изчезнаха, тя отново се съсредоточи върху катафалката и поздрави своя капитан, ментор и приятел. Докато минаваше покрай важните гости, комисарят хвана погледа й и одобрително й кимна. Поне така й се стори през мъглата от сълзи.

* * *

Първото, което направи Хийт, когато влезе в стаята на Руук в реанимацията, беше да провери екрана за сърдечната дейност. Окуражена от равномерния ритъм, тя застана до леглото и взе ръката му. Стисна я леко и зачака, но усети единствено топлината му. И това беше нещо. Наведе се внимателно над дихателните тръби и го целуна по челото, което й се стори сухо. Очите му бяха затворени, но когато клепките му потрепнаха, тя отново взе ръката му в своята. Нищо. Явно един от двама им сънуваше.

Изтощена след края на деня, тя придърпа пластмасовия стол до леглото, седна и зажумя, за да си почине. Час по-късно се събуди, стресната от вибрациите на мобилния си телефон. Беше есемес от Очоа, който току-що беше получил потвърждение от балистичната експертиза, че куршумът, изваден от водния резервоар, е на Монтроуз, от резервния му пълнител. Ники го поздрави и докато натискаше „Изпрати“, в стаята влезе сестрата, за да зареди системата с разтвор. Тръгна си, но се върна само миг по-късно. Остави на таблата кутийка портокалов сок и една вафла за Ники и отново излезе.

Хийт остана още час, като просто наблюдаваше как се надигат и спадат гърдите му, благодарна за чудото и напълно сигурна, че той никога няма да престане да я подиграва за това. Ако оживееше.

Изяде закуската си, докато гледаше новините в 11, а после изключи звука на телевизора. Бяха съобщили, че вече в цял Манхатън има парно и тя можеше най-сетне да се прибере в апартамента си. Ники се замисли за леглото си… и за ваната, която я очакваше. Стана и взе палтото си, но не го облече. Вместо това извади от джоба му книга с меки корици и отново седна.

— Готов ли сте за малко интелектуална стимулация, г-н Руук? — попита Хийт, като вдигна очи към него, а после отново ги наведе към корицата. — „Замъкът на нейния вечен копнеж“, от Виктория Сейнт Клеър. Харесва ми това заглавие.

Тя разтвори романа и започна да чете на глас:

— Лейди Кейт Сакет безнадеждно се взираше от прозореца на каретата си, която се клатушкаше по калния неравен път, опасващ фамилните й владения в Северните земи. Когато вдигна очи към мрачния силует на замъка, построен сред острите скали, един младеж на кон се изравни с прозореца й. Беше привлекателен по начин, който й подсказа, че би очаровал по-наивна жена само за да се забавлява, а после да изчезне. „Добро утро, милейди“, поздрави я той. „В опасни гори навлизате. Ще позволите ли да ви придружа?“

Хийт нежно вплете пръсти в тези на Руук, отново се вгледа в дишането му и продължи, щастлива да му чете вечно.