Софи Оксанен
Чистка (52)

Алийде целува Ханс и измива кръвта от пода в кухнята

За свободна Естония!

20.05.1950

Не зная какво да мисля. Чета най-новото писмо от Ингел. Получих го днес, предното — преди два дни. Пише ми, че помнела родните върби, особено онази. Отпърво това ме накара да се усмихна широко. Хубаво бе да си спомням за нея до следващото писмо, за тази върба. Може би си я спомняхме едновременно. После обаче разбрах какво не беше наред. Писмото й имаше захабен вид, беше четено. Как тогава пликът бе толкова чист? Последния път, когато отведоха хора и започнаха да пристигат писма, те нямаха дори пликове. Надявам се някой от пощальоните да го е пъхнал в него, ала сърцето ми не може да го повярва.

Сравнявам почерка в писмата с този от семейната Библия. Там Ингел е написала рождената дата и името на Линда. Почеркът не е същият. Приличат си, но не е.

Лийде ми донесе бутилка ракия. Не искам да я поглеждам.

Не смея да скъсам тези писма, макар да ми се ще. Лийде може случайно да попита за тях и какво ще й кажа тогава? Какво да я разпитвам, като ми иде само да я ударя?

Ханс Пек, син на Ерик, естонски селянин

20.09.1951

Лийде уреди нещата. Намерила ми е паспорт. Прелиствам го и се мая — възможно ли е да е истина. Но си е така. После взех, че й обещах да не отивам в гората, а в общежитието в Талин. Лийде ми написа адреса и прибави доста указания.

Няма да ходя там. В Талин няма поля, ни дъбрави, пък и какъв мъж ще бъда в града?

Понякога ми иде да насоча „Валтер“-а към нея.

Най-сетне главата ми е съвършено бистра. Да можех отново да видя Линда.

Ингел щеше да сложи повече сол в соса.

Ханс Пек, син на Ерик, естонски селянин

1951, Западна Естония

Алийде осъзна, че пищеше, но вече не я беше грижа. Захвърли легена с вода на пода, запрати подире му шишенце „Червена Москва“, пръсна камарата схеми „Съветска жена“. Никога нямаше да си ушие талинска рокля по тези модели, никога нямаше да ходи на Естонската порта, хванала за ръка Ханс — безгрижна, понеже нямаше да я срещнат познати мъже, красива, понеже минувачите нямаше да я разпознаят. Никога нямаше двамата да вършат нещата, за които бе бленувала през последните месеци до хъркащия Мартин. Ханс бе обещал! Алийде крещя, докато пресипна. Какво като се събуди мъжът й, какво я е грижа за каквото и да било, когото и да било, когато и да било, вече не й пукаше за нищо, всичко бе пропаднало. Всичките тези трудности! Всичките усилия! Събирането на такси от бездетните! Целият този къртовски труд, безсънните нощи и животът, повехнал от ежедневен страх, смрадливата плът на Мартин, безкрайното му кимане, постоянните лъжи, вечната неразбория в леглото му, неспирното треперене, джвакащите от пот подплънки под мишниците на роклята й от изкуствена коприна, косматите ръце на зъболекаря, лепкавият поглед на Линда след онази нощ, лампите и войнишките ботуши, за всичко щеше да му прости, всичко щеше да забрави само за един ден с Ханс в парка на Талин. Затова полагаше грижи за кожата си, затова миеше лицето си с гъша мас по няколко пъти на ден. За да не прилича на селянка. Вече никога нямаше да ги разпитват, ни веднъж — щяха да останат на спокойствие, ала това не носеше никаква стойност на Ханс! Не молеше за нищо, освен един кратък миг с него в парка. Бе го хранила и обличала, бе му топлила вода за къпане, бе взела ново куче пазач и му бе набавяла вестници, бе му носила хляб, масло и мътеница, бе му кърпила чорапите, бе му уреждала лекарства и ракия и писала писма, бе направила всичко по силите си, за да се чувства добре. Питал ли я бе дори веднъж как е успявала? Притеснявал ли се бе за нея някога? Беше готова да заличи всичко, да зареже всичко, беше склонна да му прости за целия срам, на който бе подложена. А какво направи Ханс? Излъга!

Никога не бе възнамерявал да се разхожда с нея в парковете на Талин.

Пък и онези писма…

Ханс бе загубил съзнание. Алийде настъпи рамото му, ала той не помръдна.

Отиде да провери състоянието на Мартин. В абсолютно същото положение. Не, не би могъл да се събуди току-така. Бе оставила до ботуша му празна кофа, в случай че се надигне. Дрънченето щеше да я предупреди. Ведрото си стоеше на мястото непокътнато, на една ръка от умивалника.

Алийде се върна в кухнята да нагледа Ханс, извади табакерата от джоба му — трите й лъва бяха избледнели — и си запали папироса. Въздухът напираше в дробовете й на мощни талази, от дима й се докашля, но положението леко й се изясни.

Изми ръце.

Изля почервенялата вода в кофата за изхвърляне.

Взе валериан и седна да изпуши втора папироса.

Отиде до Ханс.

Извади от кухненския шкаф цяра за лоши сънища, който бе приготвила сама, и отвори устата му.

Той се събуди, кашляше и храчеше. Част от съдържанието на шишенцето изтече на пода.

— Това ще ти помогне — прошепна му.

Ханс отвори очи, погледна някъде покрай нея и преглътна.

Алийде положи главата му в скута си и зачака.

Донесе въже, завърза краката и ръцете му и го довлече до стаичката, захвърли дневника отгоре му, взе чашата на Ингел от полицата и я скри в джоба на престилката си.

Покри го.

Целуна го по устата.

Затвори вратата.

Залости я.

Запуши дупките за въздух.

Издърпа шкафа пред вратата и отиде да измие кръвта от пода в кухнята.