Софи Оксанен
Чистка (3)

Алийде приготвя баня

1992, Западна Естония

Алийде каза на момичето да седне на един разнебитен кухненски стол. Тя я послуша, погледът й заблужда и се спря на буркана със сол, останал между стъклата на прозореца от миналата зима — втренчи се в него, сякаш бе чудо невиждано.

— Солта поема влагата. Прозорците не се замъгляват чак толкова от студа.

Алийде говореше бавно. Не беше сигурна дали умът на момичето работеше на пълни обороти. Макар да се бе поободрила навън, пантофът й пристъпи прага доста предпазливо, сякаш подът бе от лед, на чиято здравина нямаше как да разчита, а вече седнала на стола, стана по-затворена и свита, отколкото на двора. Инстинктът на Алийде й говореше, че не бива да пуска момичето вътре, ала състоянието й изглеждаше толкова тежко, че нямаше какво друго да се направи. Сега момичето се стресна отново; бе се облегнала назад, едвам докосвайки кухненската завеса с голата си ръка. Уплашена, тя се наведе напред, при което столът се олюля и за малко да изгуби равновесие. Пантофът й изсъска по пода. Щом столът се закрепи, кракът й спря да бърше земята и момичето се вкопчи в ръба на стола. Извърна стъпала навътре, после обгърна тялото и отпуснатите си рамене с ръце.

— Нека ти донеса някаква суха дреха.

Алийде остави вратата към преддверието отворена и се зае да изравя от дрешника някакви пеньоари и фусти. Момичето не помръдна, беше се свила на стола и дъвчеше долната си устна. Изражението на лицето й отново бе посърнало до първоначалния си вид. Алийде усети надигащото се в нея отвращение. Момичето трябваше да си тръгне скоро, стига най-напред да си изясни къде да отиде, пък и малко да се посъвземе. Нямаше да седят и да чакат още един гост — мъжа й. Или оня, който бе хукнал да я преследва. Ако не беше примамка на крадци, чия бе тогава? На селските момчетии? Биха ли направили нещо чак толкова сложно? И защо? Само за да й създават неудобства, или пък скритата причина бе друга? Всъщност селските момчета не биха използвали руски момичета, никога.

Когато Алийде се върна в кухнята, Зара повдигна раменете и главата си и се извърна към нея. Очите й я отбягваха. Не пожела да вземе дрехите — каза, че искала само панталон.

— Панталон? Нямам нищо друго, освен един клин, но май и той е станал за пране.

— Няма нищо.

— Обувала съм го за работа на двора.

— Няма нищо.

— Хубаво!

Алийде отиде да вземе панталона на Марат от закачалката в коридора, като през това време пооправи собственото си бельо. Носеше два чифта, както обикновено, както всеки божи ден след онази нощ в кметството. Случваше се дори да пробва бричовете на мъжа си. На мига започваше да се чувства по-сигурна. По-защитена. Ала в онези времена жените не носеха дълги панталони. По-късно из селото също започнаха да се мяркат жени с такива, но тя вече бе дотолкова свикнала с двойното бельо, че изобщо не въздишаше по дългите панталони. Но защо момиче в западна рокля ще иска клин на Марат?

— Все пак е правен, след като Марат вече се бе сдобил с машините за тъкане на японско трико — засмя се Алийде, щом се върна в кухнята. Момичето се изкикоти след мимолетна пауза. Кратък кикот, веднага го сподави подобно на човек, който не е разбрал виц, ала се смущава или не иска да си признае и просто се смее с останалите. Или пък за нея не беше шега. Навярно бе толкова млада, че не си спомняше какви бяха триката на Марат, преди да купят новите машини. А може би Алийде бе права в догадката си, че Зара изобщо не беше естонка.

— По-късно ще изперем и закърпим роклята ти.

— Не!

— Защо не? Скъпа е.

Момичето изтръгна клина от ръцете на Алийде, изхлузи чорапогащника си, рязко съблече роклята, надяна ловко пеньоара и преди Алийде да успее да я спре, запрати роклята и чорапогащника в печката. В суматохата картата изпадна на чергата. Момичето я сграбчи и я метна в огъня при дрехите.

— Зара, няма от какво да се боиш.

Тя стоеше пред печката, сякаш за да брани горящите дрехи. Пеньоарът бе закопчан накриво.

— Какво ще кажеш за една баня? Ей сега ще стопля вода — обади се Алийде. — Не се тревожи.

Бавно се доближи до кухненската печка. Момичето не помръдна. Очите й блещукаха панически. Алийде напълни чайника с черпака, хвана Зара за ръката и я накара да седне, постави на масата пред нея чаша горещ чай и се върна на печката. Момичето се извърна към нея, загледа я как шета.

— Нека си горят — обади се Алийде.

Веждите на момичето вече не потрепваха. Зае се да лющи лака от ноктите си пръст по пръст. Дали се бе успокоила? Алийде извади паница домати от килера и я сложи на масата, хвърли поглед към заредения капан за мишки до камарата тикви и заразглежда тефтера си с рецепти и вчерашните буркани с туршия, оставени да изстиват върху шкафа.

— Доматите трябва скоро да се консервират. И вчерашните малини. Ще провериш ли какво има по радиото?

Момичето взе вестника и го заразлиства шумно върху мушамата. Чаят се разля отгоре му, Зара се изплаши, отдалечи се от масата с подскок, гледаше ту към чашата, ту към Алийде, занарежда припряни извинения за бъркотията, оплитайки думите, изпадна във възбуда и се опита да изчисти, затърси парцал, зае се да бърше пода, чашата и краката на масата и притисна парчето плат към вече оплесканата черга, за да я подсуши.

— Нищо не е станало.

Тревогата на момичето не се уталожи и Алийде отново я увери, че нищо не се е случило, само да бъде спокойна, какво пък, някаква си чаша чай, да не я мисли, а защо Зара да не донесе от задната стаичка ваната, скоро щеше да има достатъчно топла вода. Момичето се изниза, за да изпълни задачата, пъргаво и с още жестове на извинение, затрополи към кухнята с поцинкованата вана и се засуети между нея и печката, наля вътре гореща вода, сетне и студена. Погледът й бе прикован в пода, бузите руменееха, движенията й бяха сръчни, угоднически. Алийде следеше шетнята й. Необичайно добре обучено момиче. Подобна подготовка предполагаше солидно количество страх. На Алийде й домъчня и докато й подаваше ленената хавлия с десен от Лихула, за миг задържа ръката й. Момичето се сепна отново, пръстите й се свиха, опита да се отскубне, но Алийде не я пусна. Искаше й се да я погали по косата, ала Зара изглежда твърде много се боеше от докосване, та само й повтори да не се тревожи. Сега щеше да се изкъпе спокойно, после да си облече сухи дрехи и да пийне нещо. Може би чаша студена и добре подсладена вода. Дали пък да не й разтвори захар веднага?

Пръстите на момичето се изпънаха. Тревогата започна да отминава, тялото й се отпусна. Алийде освободи предпазливо ръката й и приготви успокоителната напитка. Момичето пи, чашата се тресеше, кристалчетата захар се вихреха. Алийде я подкани да се изкъпе, ала Зара отказа да помръдне, докато жената не се съгласи да изчака в предната стаичка. Остави вратата открехната, чуваше плясъците на водата, придружени от кратка, детска въздишка.

Момичето не умееше да чете на естонски. Говореше, но не можеше да чете. Ето защо бе прегледала вестника така нервно, обръщайки чашата си, може би нарочно, за да прикрие своята неграмотност.

Алийде надзърна през пролуката. Насиненото тяло на Зара се бе отпуснало във ваната. Кичурът коса на слепоочието й стърчеше като принадено ухо нащрек.