Софи Оксанен
Чистка (39)

Защо Зара не се е самоубила по-рано?

1992, Талин

Всъщност бе злополука.

Беше направила няколко добри видеозаписа. Или поне дотолкова успешни, че Лаврентий си пускаше един от тях, докато Паша го нямаше. Лаврентий бе споменал, че Зара имала очи като на Верочка, същия син цвят. Паша заподозря, че другарят му е хлътнал по Зара, и го докачи. Лаврентий се изчерви. Паша щеше да се пръсне от смях.

Някое и друго видео дори бе толкова сполучливо, че Паша го отнесе на шефа си. Той остана заинтригуван. Пожела да се срещне с нея.

Босът имаше два огромни пръстена с печати и одеколон „Коурос“. Очевидно не бе мил члена си няколко дни, в космите личаха бели сплъстявания.

По токчетата на обувките й имаше златисти спирали, на петите — панделки. Заострените им конусовидни върхове стягаха пръстите й. Сребристи пеперуди блещукаха на чорапите около глезените й.

Шефът пусна видеото и поиска същото.

— Сигурно знаеш, че си кучка?

— Знам.

— Кажи го.

— Кучка съм и винаги ще бъда. Винаги съм била кучка и ще си остана такава.

— И къде е домът на кучката?

— Във Владивосток.

— Какво?

— Владивосток.

— Сега вече сбърка. Домът на кучката е тук. Домът на кучката е там, където са господарят й и пишката му. Кучката няма друг дом, няма и да има. Никога. Кажи го.

— Понеже съм кучка, домът ми е там, където е пишката на господаря ми.

— Добре. Този път беше почти окей. Още веднъж последните думи.

— Кучката никога няма да има друг дом.

— Защо кучката още е облечена?

Чу се изхрущяване. Трябва да бе дошло отвън. Или отвътре. Шефът не усети нищо. Леко изхрущяване, сякаш някой бе пречупил гръбнака на мишка или суха рибешка кост. Звучеше донякъде сходно със скърцането на хрущял от свинско ухо между зъбите. Започна да се съблича. Настръхналото й, оскубано бедро трепереше. Немските й гащички се свлякоха на пода, изящните им, еластични дантели се скупчиха като издут балон.

Беше лесно. Дори нямаше време да умува. Не смогна да помисли за каквото и да било. Изведнъж коланът просто се оказа около врата на шефа, а тя дърпаше с все сила.

Най-лесното чукане на света.

Тъй като не можеше да бъде сигурна дали мъжът е умрял, грабна възглавницата и я притиска върху лицето му десет минути. Следеше времето по познатия мощно тиктакащ позлатен часовник — имаха същия във Владивосток, май ги произвеждаха в Ленинград. Мъжът не помръдна. Добър удар, при това от начинаещ, много добър, сигурно беше природен талант. При тази мисъл я досмеша, през въпросните десет минути успя да размисли за какво ли не, бавно се бе научила да чете, никога не бе успявала да влезе в ритъм по време на сутрешната гимнастика, стойката й не беше достатъчно изправена, каквато я изискваше учителката, нито пък пионерският й поздрав бе бодър като на останалите, някак си училищната й униформа все добиваше раздърпан вид, макар непрестанно да я оправяше. Никога не бе сполучвала с нищо от първия път, освен сега. Взираше се в отражението на собственото си тяло в тъмния прозорец, собствената си фигура над тлъстия мъж, притиснала върху лицето му захабената от спане възглавница. Толкова много й се бе налагало да гледа тялото си, че й беше станало чуждо. Навярно едно чуждо тяло умее да действа по-добре от собственото в конкретни ситуации. Сигурно затова мина толкова лесно. Или пък се бе превърнала в една от тях, една от онези, подобните на този мъж.

Влезе в тоалетната и изми ръце. Придърпа отново роклята си, сутиена, гащичките и чорапите, увери се, че скритите в сутиена снимка и успокоителни все още са на сигурно място, и отиде да се ослуша на вратата. Отвън се чуваше как хората на шефа играят на карти, въртеше се видео, по нищо не личеше да са усетили нещо. Не след дълго щяха да видят и чуят всичко — босът си имаше микрофони и камери тук. На тях обаче им бе забранено да го наблюдават, докато е с жени.

Изпи още една чаша шампанско и докато гледаше кристалните цветчета — приличаха на метличина — осъзна, че през цялото време е била заобиколена от какви ли не чаши и че още преди доста дни е имала възможност да свие една и да си пререже гърлото. Би могла да си отиде много по-рано, стига наистина да го бе искала. Дали в такъв случай сама бе пожелала да остане, дали все пак не й се щеше да смърка попърс и да блудства, дали Паша само не я бе насочил към професията, която действително й подхождаше, дали просто не си бе въобразявала, че копнее да се измъкне, че всичко е ужасно? Наистина ли това й харесваше, носеше ли сърце на курва, имаше ли курвенска природа? Може би сега правеше грешка, като се съпротивляваше срещу съдбата си на проститутка, ала нямаше смисъл да размишлява повече.

Взе си няколко кутийки цигари и кибрит, прерови джобовете на шефа, но не откри пари, пък и нямаше време за по-обстоен преглед.

Апартаментът бе на най-горния етаж, качи се на покрива по разклатената аварийна стълба, а оттам мина в другия вход, за да избегне охраняващите вратата мъже с къси войнишки подстрижки. Надолу през смрадта на урина по тъмното стълбище. Спъна се в нащърбено стъпало и тупна на площадката, блъсна се във врата, тапицирана с изкуствена кожа — подплатата й смекчи удара. Отвътре долиташе детски смях и бабушка, а долу се натъкна на котка и изпотрошени пощенски кутии. Входната врата изскърца пронизително. Отпред стоеше добре полирана черна кола, бляскава даже и в тъмнината. Вътре пушеше мъж, коженото му яке лъщеше мъждиво през стъклото, гърмеше диско на руски. Не погледна към автомобила, когато го подминаваше, сякаш това щеше да попречи на онзи да я забележи. А може и да бе така, понеже мъжът продължи да клати глава, погълнат от такта на музиката.

Спря се зад ъгъла. Чувстваше се трезва. Изглеждаше прилично, като изключим, че роклята й бе разкъсана, чорапите й бяха на бримки и нямаше обувки. Жена, търчаща боса по улицата, би се запечатала в доста съзнания, а не биваше да привлича внимание. И все пак се налагаше да бяга, не можеше да се тутка. Някоя счупена улична лампа жълтееше, някой бе на път за дома. Мракът скриваше лицата. Районът й бе съвършено непознат, може и да бе идвала тук при някой клиент, а може би не — бетонът навсякъде изглеждаше един и същ. Попадна на голяма улица. Отгоре й минаваше мост. Покрай нея избръмча мръсножълт автобус, хармониката му се тресеше, ала и неговите светлини бяха тъй бледи, че никой не би я забелязал — пък и да я видеха, кой би се заинтригувал, преди Паша да заразпитва за нея, а страхът и парите припомнят разни неща, които човек дори не е запаметил добре. Все щеше да се намери някой, който наистина да си спомня. Не съществува такъв мрак, в който да няма очи.

Автобусът бе последван от москвич, единият му фар не светеше, после изтрополи жигули, нищо повече от бръмчене.

От мрака изникна спирка, тъй внезапно, че Зара нямаше време за размисъл дали да я заобиколи, или да свърне, втурна се през групичката чакащи, сред късите полички и белите чорапогащи на момичетата от добри семейства, от които лъхаше едновременно на невинност и аборти, червените им нокти дращеха по познат начин мрака и бъдещето. Ятото запърха смаяно, когато се вряза в него, обеците, увиснали на сбръчканите, отпуснати уши на стариците, се заклатушкаха, а обкръжилите ги млади мъже не успяха да вдигнат ръце около момичетата, за да ги защитят — вече ги бе подминала, оставяйки зад гърба си пияния от одеколон мъж и шумоленето на найлонови торбички с щастливите яхти до момичетата, поели към бляскавото си бъдеще.

Върна се сред жилищните блокове. Осветена от фаровете на автобуса, нямаше как да върви по чорапи. Някой можеше да запомни босата, задъхана жена. Някой щеше да разкаже. Бягаше покрай сградите, покрай прозорците, запречени със слънцата на Сталин, покрай балконите с решетки, през пустите, надупчени улици, покрай циментираните арматури и претъпканите боклукчийски кофи, изхвърлена на паважа кесийка пелмени и магазин, стъпи върху полуизпразнена опаковка от кефир, продължи да бяга, подмина старица с мрежичка лук, детска катерушка и вмирисан на котки пясъчник, свит на кълбо сред бетона уличници, спихтената им от хероин кожа и сплъстената спирала за мигли, подмина торбичка с лепило и малко момченце, примесеното смъркане на лепило и сополи, връхлетя върху отворена, ухилена будка и спря: през прозорчето се мяркаха цигарени кутийки, банда късо подстригани образи се занасяше с продавача. Смени посоката, не успяха да я видят, върна се, затърси нов маршрут, остави групата с войнишки подстрижки, стойката им с източени крака, бизонските им вратове, затича се покрай врявата, процеждаща се измежду циментовите блокове, влажното пъшкане, далеч от жилищните колоси, далеч от гетото на хлебарките и дращенето на игли, докато не се върна пак на голямата улица. А сега накъде? Пот се стичаше по тила й, усещаше етикета „Сепяля“ на роклята си като мокра възглавница през тънкия плат, мракът шумолеше, потта студенееше. Някъде по пътя към Талин имаше Таксо-парк, помнеше, че го бе чувала, някой клиент го бе споменал, бил денонощен, там ходели такситата, но какво от това, как би й помогнал. Такситата щяха да разпитат най-напред, а коли не умееше да краде, камо ли пък да ги кара, нямаше ли друго местенце, бензиностанция, място, където спират тирове, все някъде трябваше да ходят, тя също, по някакъв начин, така че никой да не я забележи, бързо напред, а после, изведнъж, пред нея се изпречи спрян на улицата камион. Двигателят работеше, в кабината нямаше никого, тъмнозелената боя се сливаше с околната среда, покатери се на ремаркето, едва успя. Скоро шофьорът се подаде от храстите, катарамата на колана му издрънча, докато го закопчаваше, вмъкна се в кабината и настъпи газта.

Зара пропълзя сред кашоните.

Уличните лампи едвам осветяваха дори нея самата.

После и тяхната редица се свърши. Спускаше се мъгла. Мярна празна кабинка на ГАИ^[1]. Фучаха покрай малки, отразяващи бялото колчета по ръба на шосето. Някое и друго БМВ изсвистяваше с дъжд от чакъл и гърмяща музика, иначе нямаше трафик. По едно време шофьорът спря посред някаква запустяла на вид местност и скочи навън. Зара напрегна очи, в мрака се мержелееше думата Пеолео. Шофьорът се върна с оригване и пътуването продължи.

От време на време фаровете на камиона облизваха някоя разнебитена табела, ала Зара не успяваше да разгадае думите. Открехна брезента на ремаркето дотолкова, че да надникне навън и забеляза, че кабината нямаше странични огледала, затова се осмели да подаде цялата си глава. Камионът можеше да пътува за къде ли не. Например за Русия. Би било най-мъдро да скочи от превоза си, щом малко се отдалечат от Талин. Или пък шофьорът щеше да спре някъде, за да се облекчи или да пийне нещо. А после? Ще трябва да си потърси нов транспорт. На автостоп. Колите, излизащи от Талин, най-вероятно нямаше да се върнат там веднага, всичко на път от столицата поне за малко би се оказало извън обхвата на Паша и хората му. А дали не се надяваше твърде много? Паша имаше уши навсякъде, а Зара бе доста лесна за разпознаване. Ако успееше да намери кола, която да излезе от Естония… Тогава обаче все някога щеше да се наложи да премине границата, а докато стигнат дотам, Паша вече щеше да си е намерил някой зорък съучастник, който да дебне и да разпитва. Значи все пак би било по-добре да си намери кола, поела в същата посока като нея, ала шофьорът й да е човек, когото Паша никога да не може да открие. Какъв би бил той? И кой би качил Зара посред нощ, на тъмния междуградски път? Никой порядъчен човек дори не би бил в движение по това време, само крадците и бизнесмените от рода на Паша. Зара попипа тайното джобче на сутиена си. Снимката още си бе на мястото — снимката с името на селото и къщата.

Камионът забави ход. Шофьорът спря, скокна навън и се запъти към храстите. Зара слезе от ремаркето и се втурна през пътя към защитата на дърветата. Мъжът се върна и продължи напред. Мракът след изчезналите му фарове бе непрогледен. Гората шумолеше. Тревата бе оживяла. Чуваше се кукумявка. Зара се приближи до пътя.

Взе да се зазорява. Профучаха само две-три аудита с бумтящо стерео. От прозореца на едното изхвърлиха бирена бутилка, която падна близо до Зара. В западна кола нямаше да се качи, всичките бяха техни. Колко далеч бе сега от Талин? Беше загубила представа за времето в онова ремарке. Студената влага вкочаняваше крайниците й. Зара разтри ръцете и ходилата си, размърда пръстите на краката си и раздвижи глезени един по един. Седнеше ли, зъзнеше; да стои права, нямаше сили. Преди да настъпи денят, трябваше да намери някакъв подслон, далеч от хорските физиономии. Най-добре би било да пристигне преди утрото, да пристигне в онова село, селото на баба й. Налагаше се да държи паниката под контрол и да опита да запази онова спокойствие, което я бе обзело сред кашоните в камиона, когато, свита на кълбо, прозря, че дори и возилото да не отиваше към селото на баба й, тя щеше да стигне.

В далечината се чу кола, приближаваше по-бавно от западните. Светеше само един от фаровете, и макар Зара да не виждаше нито автомобила, нито шофьора, озова се на пътя, преди да е успяла да размисли и застана насред платното. Бледата светлина огря изкаляните й крака. Тя не се отдръпна, понеже бе сигурна, че жигулито веднага ще даде газ, ако не стои пред него. Възрастен мъж. Цигара гореше в края на цигарето, виснало от ъгълчето на устата му.

— Бихте ли могъл да ме откарате до града? — попита Зара. Думите на естонски звучаха сковано. Мъжът не отвърна и тя се паникьоса, добави, че се скарали с мъжа й и той я изхвърлил от колата, та затова била тук, по средата на нищото. Съпругът й не бил добър човек, със сигурност нямало да се върне за нея, а тя дори и не го искала, понеже бил зъл.

Мъжът взе цигарето в ръка, отдели фаса, хвърли го на пътя, каза й, че пътувал към Ристи и се протегна да отвори вратата. Нещо затрепка в Зара. Непознатият закрепи нова цигара на цигарето. Зара вдигна ръка към гърдите си и притисна бедра. Колата потегли. От време на време успяваше да прихване по някоя дума от пътните табели: Турба, Елама.

— Защо сте се запътила към Ристи? — попита мъжът.

Зара се смути и измисли, че отивала при родителите си. Той не я разпитва повече, ала тя добави, че мъжът й не би дошъл в дома им, а тя не искала да го вижда. Шофьорът взе с дясната си ръка някаква торбичка, оставена до скоростния лост, и й я подаде. Зара я пое. Познатият й шоколад „Арахийз“ се топеше в устата, фъстъците хрускаха.

— Можеше да се принудиш да чакаш чак до сутринта — обади се мъжът. Той ходил да види болната си дъщеря и се наложило да я закара до болницата посред нощ. Трябвало да се прибере у дома за сутрешното доене. — Чие момиче си?

— На Рюутел.

— Рюутел? Откъде?

Зара се ужаси. Какво да му отговори сега? Старецът очевидно познаваше всички местни и ако започне да си измисля, мъжът щеше да се разприказва из селата за непозната блудница с руски акцент, бъбреща небивалици. Изхлипа. Мъжът й подаде мърлява носна кърпа още преди да е успяла да се разплаче; спря да я разпитва.

— Може би ще е най-добре първо да отидем у нас. Родителите ти ще се изплашат, ако дъщеря им се появи по това време и в подобно състояние.

Мъжът продължи към своя дом в Ристи. Зара слезе от жигулито, притиснала до ребрата си отмъкната от колата карта. Би могла да поразпита мъжа дали не познава Алийде Тру, ала не смееше да зачекне въпроса. Той щеше да го запомни и навярно щеше да насочи издирващите я към Алийде Тру и Зара. Влязоха вътре и той й наля чаша мляко, сложи на масата хляб и детски салам, приканвайки Зара да поспи, след като хапне.

— Ще те заведа у вас след сутрешното доене. Няма да отнеме повече от някой и друг час.

Остави й няколко кожи да се завие, а сам той се оттегли в спалнята. Щом захърка, Зара стана, проправи си път до бръмчащия хладилник и взе фенерчето, което бе забелязала отгоре му, докато режеше салама. Светеше. Зара разгърна картата на кухненския под. Ристи не бе далеч от целта й. Пътят до Колувере не беше кратък, но щеше да се справи. Часовникът върху хладилника показваше три. Зара откри големи мъжки ботуши до входната врата и по-малки дамски пантофи, в които пъхна крака. Дали някъде не се намираше и палто? Къде държаха връхните дрехи? Откъм спалнята се чу шум, налагаше се да тръгва. Отвори прозореца на кухнята, за входната врата нямаше ключ, и се покатери навън. В устата си още усещаше странен вкус. Брадичката й бе замръзнала още щом отхапа първия залък хляб, а мъжът се разсмя с думите, че явно била от онези, дето не обичат кимион. И внуците му не го харесвали. Бе й предложил друг хляб, ала Зара избра този с подправката. Скоро той щеше да се събуди и да види, че блудницата е откраднала картата и фенерчето му, при това е отнесла и пантофите. Зара се почувства грешна.