Софи Оксанен
Чистка (2)

Зара търси правдоподобна история

1992, Западна Естония

Алийде. Алийде Тру. Ръцете на Зара отпуснаха хватката си. Алийде Тру бе жива, стоеше пред нея. Алийде Тру живееше в тази къща. Ситуацията изглеждаше по-непривична и от езика в устата на Зара. Смътно си спомняше как бе успяла да намери верния път с неговите сребърни върби, но не и дали изобщо бе осъзнала, че бе открила правилната къща, дали бе стояла посред нощ пред портата, без да знае какво да стори, дали бе помислила да изчака до сутринта, за да не се плашат домашните от среднощния гост, дали бе опитала да се добере до обора, за да поспи, дали бе надникнала в кухнята, без да дръзне да почука на вратата, дали изобщо бе обмисляла да похлопа, дали бе мислила за каквото и да било. Когато опита да си припомни, болка прободе главата й, та се съсредоточи върху настоящия момент. Не си бе подготвила план как да постъпи, след като пристигне, камо ли пък, в случай че срещне Алийде Тру на двора на търсената къща. Не бе успяла да размишлява чак дотам. Сега се налагаше да опита да се справи по-нататък, да надвие паниката, макар тя само да чакаше сгоден момент да я сграбчи, не трябваше да мисли за Паша и Лаврентий, а да се осмели да бъде тук и сега, да се срещне с Алийде Тру. Трябваше да се вземе в ръце. Да бъде смела. Да си припомни как се общува с хора, да измисли начин да подходи към стоящата пред нея жена. Лицето й бе описано от ситни бръчици и деликатни костици, ала на него не личеше изражение. Ушните й миди бяха удължени, а на тях се поклащаха камъчета на кукички, инкрустирани в злато. То червенееше. Ирисите й изглеждаха сивкави или синкавосиви, в ъгълчетата на очите й личеше воднист секрет. Зара не смееше да погледне по-високо от носа й. Алийде бе по-дребничка, отколкото си я беше представяла, направо мършава. Вятърът донасяше лъх на чесън.

Нямаше много време. Паша и Лаврентий щяха да я намерят, не се и съмняваше. Но това тук бе Алийде Тру, тази беше къщата. Дали би склонила да й помогне? Трябваше да я въведе в ситуацията по най-бързия начин, ала не знаеше какво да каже. Главата й ехтеше празна, макар хлябът да бе прояснил съзнанието й. Спиралата пареше в очите й, чорапогащникът бе съсипан, смърдеше. Глупаво бе да й показва синините, сега жената я мислеше за момиче, което винаги е готово за неприятности или си проси боя. Момиче, сторило нещо лошо. Ами ако жената бе същата като онази бабушка, за която й разказваше Катя, онази, дето наподобявала Оксанка, дето работела за мъже като Паша, пращала момичета в града при мъже като Паша. Откъде да знае. Някъде в тила й прозвуча присмех, гласът на Паша, който напомни на Зара, че такава глупачка като нея не е способна да се справи с нищо сама. Подобна глупачка ставаше само за боя, който да избие заекването, немарливостта, смрадта, подобна глупачка заслужаваше да я удавят в мивката, понеже бе безнадеждно глупава и безнадеждно грозна.

Алийде Тру я гледаше неловко, облегната на косата, и дърдореше за ликвидирането на колхозите, сякаш Зара й бе стара позната, дошла да си побъбрят.

— Тук не наминават кой знае колко посетители — сподели Алийде и взе да изрежда къщите, вече изоставени от младите. — От Кока заминаха да строят домове за финландците, а децата на Росна хукнаха към Талин да въртят бизнес. Момчето на Ворел се запали по политиката и зачезна в Талин. Трябва някой да им се обади и да им каже да гласуват закон, забраняващ провинцията да се напуска просто ей така. Как да си оправим поне покривите тук, като няма работници. Пък и никак не е чудно, че мъжете не се задържат по тези места — нали няма жени. А няма жени, понеже тъдява не се намират бизнесмени. А както всички жени са затърсили бизнесмени и чужденци, кой ще се наеме да остане порядъчен работник. Риболовният колхоз на Западен Калур прати собствено вариете на представление във Финландия, в побратимения град Ханко, и пътуването се оказало успешно, финландците се редели на опашки за билети. Когато се върнаха, ръководителят на вариететната трупа публикува покана право във вестника: всички младежи и красиви момичета да затанцуват канкан за финландците. Канкан!

Зара кимна, докато лющеше лака на ноктите си — беше напълно съгласна. Да, до един се бяха разтичали след доларите и финландските марки и да, преди имало работа за всички, и да, понастоящем всички бяха крадци, дори бизнесмените. На Зара взе да й става студено, към бузите и езика й запълзя вцепенение, затруднявайки така или иначе бавната й и колеблива реч. Побиваха я тръпки от влажните дрехи. Не смееше да погледне Алийде, хвърляше само бегли погледи в нейна посока. Какво целеше? Бъбреха си, сякаш положението бе напълно нормално. Главата й вече не се маеше толкова силно. Зара прибра косата зад ушите си, сякаш за да чува по-добре, повдигна брадичка, усещаше кожата си лепкава, гласа — скован, носът й трепереше, подмишниците и слабините й бяха мръсни, но все пак успя да се позасмее. Опитваше се да имитира гласа, който използваше, когато преди много време понякога се натъкваше на стар познат в магазина или на улицата. Глас, който й се струваше далечен и чужд, съвършено неподходящ за тялото, от което излизаше. Напомняше й за света, към който вече не принадлежеше, за дома, в който повече не можеше да се върне.

Алийде замахна с косата на север и продължи с крадците на керемиди. Налагало се да бъде нащрек ден и нощ, та поне да опази покрива над главата си. На Мойсио откраднали стъпалата, отмъкнали и релсите от жп-линиите, дървото било единственият годен за употреба и ремонти материал, понеже всичко останало така или иначе изчезвало. А как само скачали цените! Според Керсти Лилемяки подобни цени предвещавали края на света.

И тогава, посред целия този брътвеж, възникна изненадващ въпрос:

— Ами ти? Имаш ли си работа? От кой сектор са работните дрехи, които носиш?

Зара пак се паникьоса. Осъзнаваше, че се нуждае от обяснение за опърпания си вид, ала какво би могло да бъде то? Защо не си бе подготвила подходящ отговор? Мислите й подскачаха на кокили, убягваха й, без да може да ги озапти; дългоухи истини, късоопашати лъжи — оставяха я в безизходица, изпомпваха главата й, опразваха очите и ушите й. Отчаяно се бореше с отделни думи, които да сглоби в изречение с обяснението, че е била сервитьорка, а гледайки краката си, се сети за западните си дрехи и добави, че била сервитьорка в Канада. Алийде вдигна вежди.

— Ама че далеч. Добре ли печелеше?

Зара кимна, опитваше се да измисли още нещо. Докато кимаше, зъбите й затракаха като капан. Устата й беше пълна с лиги и мръсни зъби, нямаше и една разумна думичка. Жената трябваше да прекрати разпита си. Ала Алийде искаше да знае какво изобщо правеше Зара тук.

Тя въздъхна — дошла на почивка в Талин с мъжа си. Получи се добро изречение. Следваше ритъма на Алийдената реч. Вече започваше да й хваща цаката. А историята? Каква история щеше да й подхожда? Току-що измисленото й начало се бореше да избяга и Зара се вкопчи в пъргавите му лапи. Стой. Помогни ми. Чревце по чревце, дума по дума, дай ми история. Дай ми хубава история. Дай ми такава, че да ми позволи да остана. Алийде да не се обади да ме отведат.

— Този твой мъж — и той ли беше в Канада?

— Да.

— И сте дошли на почивка?

— Точно така.

— А къде смяташ да отидеш сега?

Зара изпълни дробовете си с въздух и успя да отговори на един дъх — не знаеше. Пък и липсата на пари леко затрудняваше нещата. Това нямаше нужда да го казва. Сега Алийде, естествено, си мислеше, че е премерила портмонето й. Капанът се отвори с щракване. Историята избяга. Хубавото начало й се изплъзна. Алийде никога нямаше да я пусне да влезе и нищо нямаше да се получи. Зара се опитваше да скалъпи нещо, ала всички мисли отпрашваха в мига, в който се зараждаха. Трябваше да продължи — ако не с история, то с друго, каквото и да е. Търсеше думи в къртичините, проточили се на редица от края на къщата, в накатранените картонени покриви на пчелните кошери, мержелеещи се между натежалите ябълкови дръвчета, търсеше история във воденичния камък отвъд портата, в живовляка под краката си, диреше нещо за казване като изгладняло животно — плячка, ала всичко се изплъзваше от притъпените остатъци от зъби в устата й. Скоро Алийде щеше да забележи паниката й, а щом това се случи, щеше да си помисли, че работата на това момиче изобщо не е чиста, после щеше да се наложи да си тръгне, всичко щеше да се провали, Зара бе точно толкова глупава, колкото твърдеше Паша, винаги всичко оплескваше, глупаво момиче, непоправима идиотка.

Погледна крадешком към Алийде, макар вече дори косата й да не служеше за завеса. Тя я измери с поглед. Кожата на момичето бе покрита с кал и нечистотия. Плачеше за сапун.