Софи Оксанен
Чистка (5)

Всяко издрънчаване на нож отеква насмешливо

1992, Западна Естония

Изпод ленената кърпа се подаваха насинените крака на момичето. Чорапогащникът ги бе прикривал, ала прасците и ръцете й сега бяха голи, настръхнали и влажни след банята. Белег пресичаше гърдите й, но изчезна под хавлията. Алийде изпита отвращение. Застанало на кухненската врата, изкъпано, момичето изглеждаше по-младо, кожата й наподобяваше сърцевината на току-що нарязана канелена ябълка. От косата й по пода капеше вода. Миризмата на изкъпаното момиче се разнесе към стаичката и за миг Алийде закопня за сауна, ала нейната бе изгоряла преди години. Отказа се да гледа Зара и се зае да инспектира тръбите на Бергман по стената, още функционираха, почука по зелената и обра паяжините с бастуна си.

— Тук на масата има екстракт от живовляк. Ще помогне на кожата ти.

Момичето не помръдна, само попита за цигари. Алийде посочи с бастуна шкафа с радиото и я помоли да запали една „Прима“ и за нея. Когато и двете запушиха, Зара отново насочи внимание към ноктите си. Капките от косата й се събираха в локвичка.

— Седни на дивана, момичето ми.

— Ще се намокри.

— Няма.

Тя се свлече в ъгъла на дивана и провеси глава настрани, за да капе на пода. По радиото Рюйтел говореше за изборите, Алийде смени станцията. Айно бе казала, че щяла да отиде да гласува, но тя нямаше намерение.

— Сигурно тук няма боя за коса?

Алийде поклати глава.

— Ами туш или мастило? Мастило за печати?

— Не мисля.

— Индиго?

— Няма.

— Но какво ще правя сега?

— Мислиш си, че после няма да им е лесно да те разпознаят?

Момичето не отговори, размишляваше.

— Какво ще кажеш да ти донеса чиста нощница и скоро да вечеряме?

Алийде угаси цигарата си в пепелника, изрови от скрина нощница на червени и бели цветчета и я остави за момичето. Откъм кухнята се разнасяше дрънченето на стъклени шишета. Есенцията от живовляк все пак трябваше да свърши работа. Мракът притискаше прозорците иззад завесите и Алийде огледа рамките, за да провери дали по тях не са останали пролуки. Не. Само по долния ръб се усещаше леко течение. Водата от банята щеше да изнесе навън чак на другия ден. Дращенето на мишка в ъгъла я постресна, ала ръката й бе спокойна, когато се зае да отбелязва датите на бурканите с туршии. По тях бяха полепнали късчета от вестник, които заедно образуваха изречението „18% от тазгодишните разследвани престъпления са били приключени“ и Алийде драсна отметка, за да отбележи най-лошата консерва от партидата. Новината за първия сексшоп в Талин се сдоби със знак за най-добро качество. Писалката вече пресъхваше, Алийде я избърса в хартията. „През първите дни най-големият проблем били момчетата, нахлуващи в магазина като рояци мухи. Налагало се да бъдат държани далеч от мястото.“ Хартията се разпадна, Алийде се отказа, извади пълнителя от писалката и го пусна в буркана с останалите изпразнени. Датите бяха изписани с треперлив почерк. Налагаше се да довърши по-късно. Макар да пренесе готовите буркани в килера без особено усилие, думкането в гърдите й не отшумя. Трябваше да се отърве от момичето до утре. Айно щеше да донесе мляко и беше време да отидат до църквата за колетите с помощи, а Алийде не желаеше да оставя Зара сама в дома си. Освен това, видеше ли я Айно, нямаше начин Алийде да спре разпространението на клюки из селото. Пък и ако мъжът на Зара изобщо съществуваше, той изглежда спадаше към онзи тип гости, който не би искала да посрещне в дома си.

Забеляза на кухненската маса парчето салам, купено при последното й ходене до магазина, и си спомни за мухата. Беше се развалил. Мухата бе отлетяла от съзнанието на Алийде в мига, в който откри момичето на двора. Алийде беше глупава. И стара. Не беше способна да се съсредоточава върху няколко неща едновременно. Вече се канеше да изхвърли салама, но промени намерението си и го разгледа по-обстойно. Поначало мухите дотолкова се изтощават от снасянето на яйца, че остават като зашеметени на съответните места. Яйца не се виждаха, нито пък муха, но щом повдигна опаковъчната хартия, отдолу зашава топчесто създанийце. Алийде усети вкус на повръщано в устата си. Стисна салама и се зае да реже филийки за сандвича на момичето. Пръстите я сърбяха.

Зара се облече и влезе в кухнята. Изглеждаше още по-млада в бархетната нощница.

— Само не мога да разбера как така говориш естонски, момиче.

— Какво странно има в това?

— Не си тукашна. Изобщо не си от Естония.

— Така е. От Владивосток съм.

— А сега си тук.

— Да.

— Любопитно наистина.

— Така ли?

— Ами че да. Та стар човек като мен няма откъде да знае, че във Владивосток са отворили училища с преподаване на естонски. Колко са се променили времената.

Зара се усети, че отново потриваше уши. Отпусна ръце в скута си, сетне ги вдигна на масата до паницата с домати. Най-големият беше колкото два юмрука, най-малкият — колкото супена лъжица, всичките напращели, презрели, от цепнатинките по тях бе избил сок. Поведението на Алийде бе изменчиво, Зара не можеше да отгатне накъде щяха да я отведат думите и действията й. Алийде приседна, стана, изми си ръцете, седна, разшета се, изми ръцете си в същата вода, подсуши ги, нагледа бурканите и тефтера с рецепти, ряза и розови домати, изми ръце — неспирната й суетня не оставяше възможност за тълкуване. Сега всяка изречена дума звучеше като половинчато обвинение, а докато слагаше масата, всяко издрънчаване на нож, всяко изчаткване на чиния отекваше насмешливо. И всяко от тях стряскаше Зара. Налагаше се да обмисля думите си, да се държи като порядъчно момиче, достойно за доверие.

— Мъжът ми ме научи.

— Мъжът ти?

— Да. Той е естонец.

— Охо!

— От Талин е.

— И сега искаш да отидеш там? Та този твой мъж със сигурност да те открие?

— Не!

— Че защо тогава?

— Трябва да се махна оттук.

— Ама разбира се, че ще влезеш в Русия. През Валга. Или Нарва.

— Не мога да отида там! Трябва да стигна до Талин. През границата. Паспортът е у мъжа ми.

Алийде се наведе към бурканчето с лекарство за сърцето, лъхна я миризма на чесън, лапна лъжичка от гъстия мед и върна лекарството в хладилника. Трябваше да направи още от него, може би малко по-силно, да добави повечко чесън, толкова слаба се чувстваше. Ножицата, с която режеше на ситно стръкчета лук върху картофите, тежеше в ръката й, зъбите й не смогваха с хляба. Погледът на момичето я гнетеше. Алийде си взе кисела краставичка, отряза края й, разцепи я и се хвана да тъпче резенчетата в устата си. Сокът смаза гърлото й и гласът заизлиза по-свободен и овладян.

— Мъжът ти явно е забележителен човек.

— Такъв е.

— Та аз досега не съм чувала за естонец, дето би си взел жена от Владивосток, пък да я научи и на естонски. Ама че се е променил този свят!

— Паша е естонски руснак.

— Паша? О, чак такъв. Но не съм чувала и за естонски руснаци, дето биха се вдигнали до Владивосток за жена, че да я научат и на естонски. Така ли стана? Обикновено се случва естонските руснаци да говорят руски, сетне и жените им почват да плюят на руски по същия начин. На всяка дума хвърчат шлюпки от слънчогледови семки.

— Паша е забележителен мъж.

— Ама наистина! Та Зара ще да е доста щастливо момиче! Защо си е взел жена от Владивосток?

— Там имаше работа.

— Работа?

— Работа!

— Защото иначе руснаците идват тук, не обратното. Та значи е ставало въпрос за работа, така ли?

— Паша е забележителен мъж.

— Същински принц! Тъй ми се чини. Дори те е завел на почивка в Канада.

— Всъщност там се опознахме по-добре, в Канада. Бях заминала да работя като сервитьорка, нали вече го споменах, и се натъкнах на познат мъж.

— А после се оженихте и той каза, че вече няма нужда да работиш като сервитьорка.

— Нещо от този род.

— Роман можеш да напишеш от такива прекрасни истории.

— Нали!

— Глезене, пътешествия и коли. Доста момичета биха се задържали при подобен мъж.