Софи Оксанен
Чистка (1)

Мухата винаги побеждава

За свободна Естония!

Май 1949

Трябва да опитам да напиша няколко думи, за да не загубя разсъдъка си, за да запазя присъствие на духа. Крия тетрадката под пода на килера, та да не я открият, дори и да намерят мен. Това не е мъжки живот. Човек се нуждае от хора, от някого, с когото да си говори. Старая се да правя много лицеви опори, да тренирам мускулите си, ала вече не съм мъж, мъртъв съм. Мъжът върши работата вкъщи, но в моя дом с това се занимава жена, което е срамно за един мъж.

Лийде през цялото време прави опити да се сближим. Защо не ме оставя на мира? Мирише на лук.

Защо англичаните се бавят? Къде е Америка? Всичко се крепи върху острието на нож, нищо не е сигурно.

Къде са момичетата ми, Линда и Ингел? Не издържам на цялото това терзание.

Ханс Пек, син на Ерик, естонски селянин

1992, Западна Естония

Алийде Тру наблюдаваше мухата, тя също я наблюдаваше. Очите й изпъкваха и Алийде изпита гадене. Муха месарка. Извънредно голяма, шумна, нетърпелива да снесе яйцата си. Дебнеше да се намъкне в кухнята и отъркваше крилца и крачета в завесата на спалнята, сякаш се приготвяше за хранене. Търсеше месо, месо и нищо друго. Сладката и останалите буркани бяха в безопасност, ала това месо. Вратата на кухнята бе затворена. Мухата чакаше. Чакаше на Алийде да й омръзне да я гони из стаята и да си отиде, да отвори кухненската врата. Мухобойката изплющя върху завесата. Пердето потрепна, дантелените цветя се сгърчиха, зимните карамфили се мярнаха през прозореца, ала мухата избяга и кацна върху стъклото, където тръгна да се разхожда важно-важно на прилично разстояние над главата на Алийде. Самообладание! Тъкмо от това се нуждаеше в този момент, за да овладее ръката си.

Мухата я събуди сутринта — най-невъзмутимо се шляеше по сбръчканото й чело като по магистрала, надменно и дразнещо. Алийде отметна одеялото и отърча да затвори вратата на кухнята, през която насекомото още не се бе усетило да се вмъкне. Беше глупаво. Глупаво и зло.

Алийде стисна здраво лъсналата, изтъркана дръжка на мухобойката и замахна отново. Позабелената кожа удари стъклото, то потрепери, кукичките издрънчаха, памучната връвчица, която придържаше завесите зад летвата на корниза, се опъна под тежестта им, но мухата пак съумя да избяга, сякаш й се подиграваше. Въпреки че Алийде вече повече от час се опитваше да прати насекомото в небитието, то успяваше да надделее при всеки удар, а сега отлетя току до тавана, бръмчейки мазно. Противна муха месарка, пораснала в някоя мръсна яма. Щеше да я пипне. Щеше да си отдъхне малко, после да я размаже и да се съсредоточи върху слушането на радио и приготвянето на зимнина. Малините чакаха. И доматите, сочните, зрели домати. Тази година реколтата бе извънредно добра.

Алийде пооправи завесите. Мокрият от дъжда двор подсмърчаше сив, клоните на брезите се поклащаха наквасени, листата се бяха слепили, стръкчетата трева потрепваха, от връхчетата им падаха капки. А под тях имаше нещо. Някакъв вързоп. Алийде отстъпи зад защитата на завесата. Отново надзърна към двора, придърпвайки дантеленото перде пред себе си, за да не се вижда отвън, и затаи дъх. Очите й игнорираха петната, оставени от мухата по стъклото, и се съсредоточиха върху ливадата пред разцепената от гръм бреза. Вързопът не се движеше и бе невъзможно да различи друго, освен големината му. През лятото, докато идвала на гости, съседката Айно забелязала някакво светлинно явление над същата тази бреза и не посмяла да се доближи до къщата. Върнала се у дома, за да се обади на Алийде и да провери дали всичко е наред, да не би на двора да е дошло НЛО. Тя не бе забелязала нищо необичайно, ала Айно беше убедена, че пред дома й се бяха подвизавали извънземни, точно както у Мелис. Оттогава насам Мелис не говореше за нищо друго. И все пак вързопът изглеждаше като да бе от този свят, бе потъмнял от дъжда, сливаше се с терена, имаше човешки размери. Навярно някой от селските пияници бе угаснал на нейния двор. Но нямаше ли да чуе, ако под прозорците й се бе вдигнала врява? Слухът й все още беше читав. Можеше да надуши миризмата на стара ракия дори през стените. Преди известно време съседската банда пияндета премина покрай дома на Алийде на трактор с краден бензин и данданията не остана незабелязана. На няколко пъти пресичаха канавката, за малко да сринат оградата й. Тук вече нямаше нищо друго, освен летящи чинии, старци и шайка слабоумни хулигани. Съседката Айно често-често идваше да пренощува при нея, щом изстъпленията на хлапетиите излезеха извън контрол. Айно знаеше, че Алийде не се боеше от тях и при нужда щеше да се изправи насреща им.

Алийде остави изработената от баща й мухобойка на масата, промъкна се до кухненската врата, стисна бравата, но си спомни за мухата. Беше притихнала. Чакаше я да отвори вратата на кухнята. Алийде се върна до прозореца. Вързопът беше все още на двора, в същата позиция като преди. Приличаше на човек, косите светлееха на фона на тревата. Дали изобщо беше жив? Усещаше напрежение в гърдите, сърцето й биеше силно в пазвата й. Дали не трябваше да излезе на двора? Или пък бе глупаво, непредпазливо? Дали вързопът не бе примамка, оставена от крадци? Не, нямаше начин. Не я бяха прилъгали към прозореца, никой не бе почукал на входната врата. Да не беше мухата, дори нямаше да забележи вързопа, преди да излезе навън. И все пак. Насекомото се бе стаило. Алийде се вмъкна в кухнята и побърза да затвори вратата след себе си. Ослуша се. Звучното бръмчене на хладилника нарушаваше тишината откъм хамбара, която се процеждаше в кухнята през килера за хранителни продукти. Познатото жужене не се чуваше навярно мухата бе останала в спалнята. Алийде запали печката, напълни чайника с вода и включи радиото. Там говореха за президентските избори и скоро щеше да дойде по-важното, времето. Алийде искаше да прекара деня си у дома, но вързопът, който следеше с периферията на зрението си през прозореца на кухнята, я глождеше. Изглеждаше по същия начин, както и от прозореца на спалнята, все още с човешка форма, и не даваше признаци да се премести сам. Алийде отиде да изключи радиото и се върна на прозореца. Беше тихо по начина, по който е тих един ден от късното лято в запустяващо естонско село, съседският петел кукуригаше, нищо друго. Тишината онази година беше странна, очакваща и същевременно като след буря. Нещо подобно на избуялата трева, полепнала по стъклата на прозорците й. Беше мокра и няма, спокойна.

Застърга златната си коронка, нещо бе останало между зъбите й. Човъркаше с нокът, като същевременно се ослушваше, но долавяше единствено дращенето на нокътя по костта и изведнъж го усети по гръбнака си. Спря да рови из зъбите си и се съсредоточи върху вързопа. Петната по стъклото на прозореца я дразнеха. Забърса ги с малко марля, метна парцалчето в легена за мръсни чинии, свали палтото си от закачалката и го облече, спомни си за чантата на масата, грабна я, огледа се наоколо си в търсене на подходящо скривалище и я тикна в шкафа за съдове. Върху него имаше флакон финландски дезодорант. Прибра го на същото място и дори го закри с капака на захарницата, от която надничаше сапун Imperial Leather. Едва след това тихичко завъртя ключа в ключалката на вътрешната врата и я открехна. Спря се в пруста, взе хвойновата дръжка на вила, която й служеше за опора, ала я замени с фабрично произведения градски бастун, остави и него и от всичките инструменти в преддверието избра косата. За миг я опря на стената, приглади косите си, закопча по-добре фибата, прибра грижливо бретона зад ушите си, грабна отново косата, отмести резето на входната врата, отключи и пристъпи на двора.

Вързопът си лежеше на същото място под брезите навън. Алийде се доближи, без да откъсва очи от него, като същевременно бе нащрек за други. Вързопът беше момиче. Окаляно, дрипаво и мърляво, но все пак момиче. Съвършено непознато. Човек от плът и кръв, никакво изпратено от небето предзнаменование за хода на бъдещето. Червеният лак на нащърбените й нокти се бе олющил. Гримът се бе стекъл на струйки по бузите й, къдриците бяха наполовина загладени, а помежду им се виждаха лак за коса, сплъстен на топченца, и няколко полепнали листа от сребърна върба. Сред изтощените от изсветляване косми чернееха мазни корени. Под мръсотията, кожата на бузата й все пак личеше като презряла бяла прозрачна ябълка^[1], люспици кожа се бяха обелили по изпръхналата долна устна, иначе набъбнала и доматено червена, неестествено чиста и свежа, караща мръсотията да изглежда като слой, който трябва да забършеш, подобно на влагата по кората на ябълка, престояла на студа. Виолетовият цвят се бе напластил по гънките на клепачите й, а по прозрачния черен чорапогащник пробягваха бримки. Не се бе отпуснала на коленете — тъканта беше здрава, с добро качество. Западен, безспорно. Плетката лъщеше въпреки нечистотията. Едната обувка се бе изхлузила на земята. Домашен пантоф с износена пета, чиято бархетна подплата сивееше на фитилчета. По ръба бе закрепена украса, подвила се като кучешки уши: зигзагообразни лентички изкуствена кожа и няколко никелирани нита. Някога и Алийде имаше такива. Като нови нащърбените ширити бяха светлокафяви и меки, подплатата — нежна и розова, подобно на плешката на прасе сукалче. Пантофът беше съветски. А роклята? Западна. Трикото бе твърде хубаво за техния край. А и такива колани не се намираха другаде, освен на Запад. Последния път, когато Талви се върна от Финландия, носеше същия, еластичен. Дъщеря й го бе определила като моден, а тя определено беше наясно с тези неща. Айно се бе сдобила с подобен от колетите с помощи в църквата, макар да нямаше за какво да го използва, но нали беше без пари — финландците можеха да си позволят да изхвърлят и нови дрехи в контейнерите за втора употреба. Освен това кашонът съдържаше анорак и тениски, скоро трябваше да отидат за друг. Роклята на момичето обаче бе твърде красива, за да идва от пакетите с помощи. Пък и не беше тукашна.

До главата й имаше фенерче. И окаляна карта.

Устата й бе притворена и след като се понаведе, Алийде можа да зърне зъбите й. Твърде бели. Помежду им сивееше дълга ивица пломби.

Очите й се движеха като в тикове под клепачите.

Алийде побутна момичето с дръжката на косата, но не последва реакция. Опита да й подвикне, да я ощипе, но клепачите й не трепнаха. Донесе дъждовна вода от легена за миене на крака и я напръска. Тя се сви като зародиш, закривайки главата си с ръце. Устата й се отвори за вик, ала от нея се изтръгна само шепот:

— Не. Не и вода. Повече не.

След това отвори очи и седна рязко. Алийде се отдалечи за по-сигурно. Устата на момичето бе останала отворена. Не излизаше глас. Взираше се по посока на Алийде, ала истеричният поглед не бе насочен към нея. Не бе насочен наникъде. Алийде продължаваше да проверява дали всичко е наред с успокоителен глас, сякаш говореше на подплашено домашно животно. В погледа на момичето все още личеше недоумение, ала в зяпналата й уста имаше нещо познато. Не в самото момиче, а в начина, по който се държеше, в начина, по който под восъчната кожа вибрираха недостигнали повърхността изражения на лицето, а тялото й бе нащрек въпреки празния поглед. Нуждаеше се от лекар, явно беше това. На Алийде не й се искаше сама да се грижи за непозната в подобно съмнително състояние, затова предложи да повикат лекар.

— Не!

Гласът й звучеше уверено, макар погледът все още да блуждаеше. Викът бе съпътстван от пауза, внезапно последвана от нечленоразделен говор — не била направила нищо, нямало нужда да викат никого заради нея. Думите се блъскаха, началата им се прикачваха за краищата, акцентът беше руски.

Момичето бе рускиня — рускиня, която владееше естонски.

Алийде отстъпи още по-назад.

Не би било зле да си вземе ново куче. Дори две.

Наскоро наточеното острие на косата лъщеше, макар приглушената от дъжда светлина да бе сивкава.

По горната устна на Алийде изби пот.

Очите на момичето започнаха да фокусират: най-напред земята, листо на живовляк, сетне второ, бавно се насочиха по-нататък, към камъните, обграждащи цветната леха, водната помпа, легена под нея. Погледът й се върна към собствения й скут, премести се върху ръцете, спря се на тях, плъзна се към края на Алийдената коса, ала не се вдигна нагоре, а се върна на собствените й длани, драскотините по горната част на ръцете й, нащърбените й нокти. Сякаш инспектираше крайниците на тялото си, навярно ги броеше, ръка, китка и длан, всички пръсти по местата им, втората ръка бе подложена на същото, сетне пръстите на босия й крак, стъпалото, глезенът, прасецът, коляното, бедрото. Погледът й не стигна до таза, а внезапно премина на другото стъпало и пантофа. Момичето протегна ръка към чехъла, взе го лениво и го надяна на крака си. Той изджвака. Придърпа крака с пантофа към себе си и бавно поопипа глезена — не като човек, който се съмнява, че е изкълчен или счупен, а като някой, който не си спомня как изобщо изглежда един глезен, или като слепец, опипващ нещо непознато. Накрая успя да се изправи, ала все още не бе погледнала Алийде в очите. Щом застана стабилно на крака, докосна косите си и ги приглади към лицето, макар да бяха мокри и омазани, придърпа ги напред, подобно на парцалива завеса в необитаема къща, където няма живот за криене.

Алийде стисна косата по-здраво. Може пък момичето да е лудо. Може да е избягало отнякъде. Откъде да знае. Може просто да е объркано, може би нещо му се е случило, затова изглежда така. Или пък в крайна сметка е примамка на руска банда крадци.

Момичето се довлече до пейката и седна под брезите. Вятърът я шибаше с клоните, ала тя не се отдръпна, макар да се сепна от шляпащите я по лицето листа.

— Премести се по-далеч от тези клони.

По бузите й пробяга изненада. Изненада, примесена с друго — май си спомни нещо. Че можеш да се отдръпнеш от шибащите те в лицето клони? Алийде присви очи. Луда.

Момичето се поотмести. Пръстите й се бяха вкопчили в ръба на пейката, сякаш се опитваше да се задържи върху нея. До ръката й имаше точило. Дано не беше от онези, дето се ядосват лесно и започват да мятат камъни и точила. Май не биваше да я изнервя. Трябваше да внимава.

— Та откъде всъщност идеш?

Момичето отвори уста няколко пъти, преди от нея да излезе реч — колебливи изречения за Талин и някаква кола. Думите й се смесваха както по-рано, претегляха се едни други на грешните места, свързваха се преждевременно, започваха да гъделичкат чудновато ушите на Алийде. Това не се дължеше на самите слова, нито на руския й акцент, а на друго, в естонския на момичето имаше още нещо странно. Макар с младото си, окаляно тяло да принадлежеше на днешния ден, изреченията й бяха сковани, идваха от един свят на прашни книги и мухлясали, опразнени от снимки албуми. Алийде взе фибата от косата си и я пъхна в ушния си канал, позавъртя я, извади я и пак я защипа на главата си. Сърбежът си остана. Просветна й: момичето не идваше дори от близките околии, навярно дори не бе от тази страна. Ала кой чужденец би говорил езика на местната провинция? Селският капелан бе финландец, който владееше естонски. Бе научил езика след пристигането си тук като свещеник и го говореше добре, пишеше на естонски всички проповеди и възпоминателни слова, та хората вече не се сещаха да се оплакват от недостига на собствени, естонски попове. Ала в езика на момичето звучеше друго някакво произношение, по-старо, пожълтяло и проядено от молци. По някакъв особен начин то лъхаше на смърт.

От бавните изречения стана ясно, че пътувала с кола към Талин, вечерта, с някого, скарала се със същия този някой и този някой я ударил, а тя избягала.

— С кого беше? — попита най-сетне Алийде.

Момичето отново пораздвижи устни, преди да изпелтечи, че пътувало с мъжа си.

С мъжа си? Имаше съпруг ли? Дали все пак не беше стръв на крадци? За примамка бе странно объркана. Или целта бе да буди състрадание? Никой да не е способен да върне от вратата момиче в подобно състояние? Дали крадците целяха да докопат вещите на Алийде? Всички дърва бяха изнесени на Запад, а съдебното дело по реституцията на собствените й земи не наближаваше края си, макар да не би трябвало да възникнат проблеми. Старият Михкел от селото се бе озовал в съда, понеже стрелял по мъже, дошли да секат гората му. Михкел не получи голямо наказание, съдът бе разбрал намека. Неговото дело за възвръщане на земята още било по средата, а изведнъж се появили финландски горски машини, за да секат гората му. И полицията не се бе намесила, пък и как би могла да пази гората на един човек цяла нощ, особено при положение, че дори още не я притежава официално? Гората просто си изчезнала и накрая Михкел гръмнал някой и друг крадец. В тези времена и в тази страна всичко бе възможно, ала от гората на Михкел вече не изчезваха дърва без позволение.

Селските кучета се разлаяха, момичето се сепна, опита да зърне пътя през мрежестата ограда, ала не понечи да погледне към гората.

— С кого беше? — повтори Алийде.

Момичето облиза устни, хвърли поглед към жената и оградата и се зае да навива ръкавите си с несръчни движения, и все пак ловко, предвид състоянието и речта й. Изпод ръкавите се оголиха ръце на петна и тя ги протегна към Алийде като доказателство за думите си, същевременно извръщайки глава към оградата, за да я скрие.

Алийде изтръпна. Да, момичето определено се опитваше да събуди съчувствие, навярно искаше да влезе в къщата, за да види дали там няма нещо за крадене. И все пак натъртванията бяха истински. Алийде обаче отбеляза:

— Изглеждат стари. Отдавнашни синини.

Пресните, кървясали петна накараха потта отново да избие над горната й устна. Синините трябва да се крият и да се мълчи. Винаги се е правело така. Навярно момичето бе забелязало смущението й, защото дръпна плата с внезапни, резки движения, за да прикрие контузиите си, сякаш едва сега бе осъзнала колко срамно бе да ги показва, и обясни разпалено, с поглед към оградата, че било тъмно и не знаела къде се намира, просто тичала ли, тичала. Накъсаните изречения преминаха в уверения, че ще си тръгне. Нямало да пречи повече на Алийде.

— Изчакай тук. Ще донеса валериан и вода — каза тя и пое към къщата. От вратата хвърли още един поглед на момичето, което се бе сгушило неподвижно на пейката. Наистина бе уплашена. Страхът й се надушваше отдалеч. Алийде усети, че бе започнала да диша през устата. Ако момичето бе примамка, страхуваше се от човека, който я бе изпратил тук. Може би си имаше причина, може би и тя трябваше да се страхува, може би трябваше да тълкува треперещите й ръце като знак да заключи вратата и да си остане вкъщи, да държи момичето навън, нека си хваща пътя, само да се махне, само да я остави на мира, стар човек е. Само да не се задържа, разпръсквайки тази противна, позната миризма на страх. Може би наоколо се навърташе някоя банда, проникваща във всички къщи? Дали да не звънне да поразпита? Или пък момичето нарочно бе дошло в нейния дом? Навярно някой бе подочул, че нейната Талви щеше да й дойде на гости от Финландия? Но нали вече това не беше чак такова значимо нещо, както по-рано.

В кухнята Алийде сипа вода в едно канче с черпака и добави няколко капки валериан. Момичето се виждаше през прозореца, не бе помръднало. Алийде също си сложи валериан в лъжичката с лекарството си за сърце, макар да не бе време за хранене, върна се на двора и й подаде канчето. Момичето го взе, помириса го предпазливо, остави го на земята, преобърна го и се загледа в потъващото в пръстта съдържание. Алийде се подразни.

— Не ставаше ли за пиене водата?

Момичето я увери в противното, ала поиска да знае какво бе капнала вътре.

— Само валериан.

Отговор не последва.

— Имам ли някаква причина да лъжа?

Момичето й хвърли бегъл поглед. В изражението й личеше нещо лукаво. Това тормозеше Алийде, но все пак донесе от кухнята ново канче с вода и шишенцето валериан, подаде й ги, тя помириса течността и се убеди, че бе просто вода, изглежда разпозна и валериана и капна няколко капки в канчето. Алийде се ядоса. Дразнеше ли я? Може би чисто и просто бе луда. Избягала от болницата. Спомни си за жена, която се измъкнала от Колувере. Сдобила се с вечерна рокля и обувки от пакетите с помощи и тръгнала да се тътрузи из града, плюейки минувачите.

— Хубава ли е водата?

Течността струеше по брадичката на момичето, докато гълташе ненаситно.

— Преди малко се опитах да те събудя, а ти само извика „не и вода“.

Момичето очевидно не си спомняше, ала предишният й крясък още ехтеше в главата на Алийде, рикошираше от едната половина на черепа й към другата, въртеше се напред-назад, викайки към себе си нещо много по-отдавнашно. Човек издава изненадващо сходни звуци, когато главата му е потапяна във вода достатъчен брой пъти. В гласа на момичето я имаше тази позната нотка. Чуваха се пръски, задух и отчаяние. Ръката я зачовърка. Тъпата болка се дължеше на порива да зашлеви момичето. Млъквай. Изчезни. Махай се. Дали пък не бъркаше. Навярно момичето някога е щяло да се удави, докато е плувало, може би затова се страхуваше от вода. Навярно собствената глава на Алийде й правеше номера, смесваше неща, които нямаха нищо общо. Може би пожълтелият, прояден от времето език на момичето я бе накарал да си фантазира някакви работи.

— Гладна ли си, а?

Момичето изглеждаше така, сякаш или не бе разбрало въпроса, или никога не го бяха питали подобно нещо.

— Чакай тук — разпореди се Алийде и пак влезе вътре, като затвори вратата след себе си. Скоро се върна с черен хляб и чинийка с масло. За маслото се поколеба за миг, но все пак го взе със себе си. Далеч не бе чак толкова дефицитно, че да й се досвиди една малка бучица за момичето. Добра примамка, наистина, въздействаше дори на нея, дето бе видяла какво ли не, при това така лесно. Дразненето в ръката на Алийде се покатери до рамото. Здраво стискаше линийката с масло, за да озапти порива си да удари.

Омазаната с кал карта вече не се въргаляше в тревата. Момичето навярно я бе прибрало в джоба си.

Първата филия хляб изчезна цяла в устата й. Прояви търпение да намаже с масло едва третата, и все пак припряно, бучна мъничко в средата на филията и я прегъна на две, притисна половинките, за да размаже маслото помежду им, и отхапа. Врана грачеше на портата, селските кучета джафкаха, но вниманието на момичето бе приковано в хляба и не се стряскаше от звуците, както по-рано. Алийде забеляза, че галошите й бяха блеснали като добре лъснати ботуши. Влагата от мократа трева лазеше нагоре по краката й.

— Ами сега? Този твой мъж? Преследва ли те? — попита Алийде, наблюдавайки изпитателно храненето й. Гладът не бе престорен. Но този страх… Само мъжът й ли я плашеше?

— Търси ме. Мъжът ми.

— Да взема да звънна на майка ти, да дойде да те прибере? Поне да знае къде си.

Момичето поклати глава.

— Е, тогава на някой приятел. Или роднина.

Отново поклати глава, дори по-неистово.

— Поне да е някой, който няма да каже на мъжа ти къде си.

Още клатене на главата. Мръсната коса разкри лицето й. Момичето я приглади, както преди — изглеждаше по-скоро съобразителна, отколкото побъркана, макар и още изплашена. Блясъкът на умопомрачение изчезна от очите й, въпреки че през цялото време гледаше косо, изотдолу.

— Не мога да те заведа никъде. Дори да разполагах с кола, тук няма бензин. От селото би трябвало да тръгва автобус веднъж дневно, ала не е сигурно.

Момичето я увери, че съвсем скоро ще си тръгне.

— Че къде ще отидеш? При мъжа си?

— О, не!

— Къде тогава?

Момичето побутваше с пантоф един от камъните на цветната леха пред пейката, брадичката й висеше почти до гърдите.

— Зара.

Алийде се стъписа. Та тя си казваше името.

— Алийде Тру.

Момичето спря да бута камъка. След храненето ръцете й отново се бяха вкопчили в ръба на пейката, сега отпуснаха хватката си. Главата й се повдигна леко.

— Приятно ми е да се запознаем.