Софи Оксанен
Чистка (38)

Зара поглежда през прозореца, а пътят я вика, мами я

1991, Берлин

Клиентът имаше пръстен с шипове на пишката и още нещо, Зара не си спомняше какво. Помнеше само, че най-напред привързаха на Катя дилдо, второ — на нея, и трябваше да се чукат една-друга едновременно, после накараха Катя да я разтвори, мъжът започна да го вкарва в нея и Зара не помнеше нищо повече.

На сутринта не можеше да седи, нито да ходи, само да лежи на мястото си и да пуши „Принс“. Катя не се виждаше, но така или иначе нямаше как да я разпитва, Паша само щеше да се ядоса. Чу как Лаврентий му каза зад вратата, че днес щели да идват при Зара само за свирки. Паша не се съгласи. После вратата се отвори, Паша влезе в стаята й и нареди да си свали полата и да разкрачи крака.

— Това на здрава путка ли ти прилича?

— По дяволите, кофти работа. Нина да дойде да я зашие.

Тя се появи, направи няколко шева, даде й хапчета и си тръгна, отнасяйки светлочервената си, омазана с перлено червило усмивка. Лаврентий и Паша седнаха на постовете си зад вратата. Чуваше се Лаврентий да говори за розите, които искал да изпрати на жена си, Верочка. Скоро щели да имат годишнина от сватбата, двайсет години, щели да си направят пътешествие до Хелзинки.

— После я покани и в Талин. Така или иначе ще бъдем там — чу се и Паша.

Талин? Зара притисна ухо о пролуката на вратата. Каза ли Паша, че ще ходят в Талин? Кога? Дали просто не й се бе счуло? Или бе разбрала погрешно? Не, такива неща не остават недоразбрани. Мъжете споменаха Талин и че щели и двамата да бъдат там, при това скоро, понеже говореха и за годишнината от сватбата на Лаврентий, за подаръка на Верочка, а този ден бе наближил.

Светлинната реклама на отсрещната сграда цъфтеше като четирилистна детелина, „Принс“-ът грееше като фенер и всичко бе тъй ясно. Зара попипа снимката в тайното джобче на сутиена си.

Следващият път, когато Лаврентий остана сам зад вратата й, тя почука и го повика по име. Той отвори и застана на прага в широк разкрач. В едната си ръка държеше нож, в другата — частично резбовано парче дърво.

— Какво пък сега?

— Лавруша.

Понеже хората стават по-благосклонни, когато се обърнеш към тях на малко име, Зара се възползва от него, при това в галената му форма.

— Лавруша дорогой, в Талин ли ще ходите?

— Теб пък какво те засяга?

— Говоря естонски. Доста добре.

Лаврентий мълчеше.

— Естонският е малко като финския. А там има много клиенти от Финландия. И тъй като двата езика си приличат, бих могла да поема естонските клиенти и руснаците, и германците, както и тук, но също така и финландците.

Лаврентий мълчеше.

— Лавруша, момичетата ми казаха, че там бъкало от финландци. И тук дойде мъж от Финландия и спомена, че в Талин момичетата били по-добри и сам той предпочитал да ходи там. Говорих му на естонски и ме разбра.

На практика онзи тип плещеше на някаква смесица от фински, немски и английски, но нямаше как Лаврентий да провери това. Докато се церемонеше до прозореца без панталон, само по чорапи, той й каза на английски: Мацките в Талин са много горещи. Наташа, мацките в Талин. Мацките в Русия също са много горещи. Ама мацките в Талин, Наташите в Талин. Трябва да си в Талин. И ти си гореща. Финландците обичат горещите Наташи в Талин. Ела в Талин, Наташа.

Лаврентий се махна, без да каже нищо.

 

 

След някой и друг ден вратата се отвори с трясък. Паша я срита в ребрата.

— Та така. Тръгваме.

Зара се сви в единия край на леглото. Той я издърпа на пода за крака.

— Обличай се.

Зара стана, започна да се приготвя, пъргаво, налагаше се да бъде бърза, когато й заповядваха, трябваше да бъде бърза. Паша излезе от стаята, викна нещо, някое от момичетата изписка, Зара не позна гласа, чу се как Паша удря, момичето запищя по-силно, Паша удари втори път, момичето млъкна. Зара си навлече втора риза, попипа дали снимката е в сутиена й, пъхна забрадката и полата в джоба на палтото си и натъпка другия, на гърдите си, с тютюн, попърс и болкоуспокояващи — невинаги ги даваха, макар да имаше нужда от тях. Другия джоб напълни с гримове, третия — с бучки захар, понеже се случваше и да забравят да й дадат храна. И пионерската значка. Нея си я носеше от Владики, понеже бе тъй горда, че я бе получила, и тя бе удържала на пътешествието през всички клиенти и нощи. Беше нейният талисман срещу злото. Веднъж Паша я забеляза, изтръгна я от ръката й, изсмя се и й я хвърли обратно.

— Е, нея можеш да си я задържиш, разбира се.

Още се смя.

— Но първо трябва да ми благодариш.

И Зара се съблече и му благодари.

Паша бе оставил вратата отворена. Новите момичета се бяха скупчили в плътна групичка, която Лаврентий ръчкаше към двора. Там ги очакваше камион. Стадото гъгнеше от сподавен плач. Вятърът духаше силно дори във вътрешния двор, виеше по тялото на Зара, възхитителен вятър, тя го вдиша заедно с газовете от ауспуха. Не бе излизала навън, откакто я доведоха тук.

Лаврентий й махна и й нареди да седне във форда, който чакаше зад камиона.

— Отиваме в Талин.

Зара му се усмихна и скокна в колата. Успя да зърне изражението на лицето му. Беше изненадан. Никога дотогава не се бе усмихвала на Лаврентий.

Този път й позволиха да пътува без белезници. Знаеха, че няма да отиде никъде.

На всяка граница имаше опашки. Паша им хвърляше отвратен поглед, слизаше да оправи нещата и пак се връщаше в колата, където го чакаха Лаврентий и Зара, натискаше газта до дупка и отпрашваше покрай опашката, през границата — пътуването продължаваше. От Варшава през Кужница към Гродно и Вилнюс, и Даугавпилс — през цялото време с пълна скорост. Зара бе залепила нос на стъклото. Естония наближаваше, гъмжеше от борове, мандри, заводи, телефонни стълбове и автобусни спирки, поля, ябълкова градина, сред която пасяха крави. От време на време правеха кратки почивки, в които Лаврентий се сещаше да вземе храна и за нея от някоя сергийка. От Даугавпилс продължиха към Сигулда. Там се наложи да спрат, понеже Лаврентий искаше да изпрати картичка и да снима града за Верочка. Приятелките й идвали тук преди години и им донесли дървени бастуни сувенири с пирографирани орнаменти и думата Сигулда. По онова време Верочка чакала дете и не могла да ги придружи, ала й казали, че санаториумите там били разкошни. А долината на река Гауя! Лаврентий попита за пътя и нареди на Паша да свърне към въжената линия там.

Спряха колата по-далеч от гишето за билети, под дърветата.

— Момичето може да дойде с нас.

Зара се сепна и погледна Паша крадешком.

— Луд ли си? Тръгвай! Стига си се моткал!

— Няма да се опита да избяга.

— Върви!

Лаврентий вдигна рамене, сякаш искаше да каже на Зара „друг път“, и отиде за билети. Тя се загледа в отдалечаващия се гръб и вдиша мириса на Латвия. По земята се въргаляха бели опаковки от сладолед. Ваканциите на децата и миговете на семействата заедно, пазвите на съпругите на партийните лидери, пионерският ентусиазъм и потта на съветските спортисти още се усещаха на това място. Лаврентий бе споменавал, че синът му идвал да тренира тук, както и всички останали съветски гордости. Бегач ли беше? Би било добре Зара да започне да запаметява думите му. Можеше и да има полза. Трябваше да спечели доверието му, би могла да му стане любимка.

Паша остана в колата с нея, почукваше с пръсти по волана туп-туп-туп. Трите луковични кубета, татуирани на средния му пръст, подскачаха. Годината 1970 се вълнуваше в такт с движението, на всеки пръст имаше по една избледняла синя цифра. Рождена дата? Зара не попита. От време на време Паша бъркаше в ухото си. Ушните му миди бяха толкова малки, че на практика ги нямаше. Зара хвърли поглед към пътя. Нямаше да успее да бяга дълго.

— Момчетата от Перм вече ни очакват в Талин!

Туп-туп-туп.

Паша бе изнервен.

— Къде, по дяволите, се бави!

Туп-туп-туп.

Извади две топли бири, отвори ги и подаде едната на Зара, която я изпразни жадно. Пътят я мамеше през прозореца, но Естония беше близо. Паша изскочи от колата, остави вратата отворена и запали „Марлборо“. Повеят изсушаваше потта. Покрай тях мина семейство, Turaida pils, напяваше детето, глъчка на латвийски, frizetava, жената набухна сухата си на вид коса, мъжът поклати глава, partikas veikals, жената кимна, cukurs, повиши глас, piens, maize, apelsinu sula, гласът на мъжа се ядоса, погледът на жената се спря върху Зара, която в миг сведе очи и се притисна към облегалката, погледът я отмина, без да я регистрира, es nesaprotu, изопнатите дипли на плисираната й пола трепкаха леко, siers, degvins, пръстите на краката й докосваха земята измежду каишките на високите сандали, подминаха ги, широкият ханш се заклатушка напред, одеколон се разнесе към колата, обикновеното семейство се изгуби към лифта, а Зара още седеше в смърдящата на бензин кола. Не, не би могла да извика, нямаше какво да се направи.

Пътят беше пуст. Слънцето пърлеше храстите. Покрай тях избръмча мотор с кош и шосето пак се замержелея празно. Зара заровичка из сутиена си за валиум. Ако хукнеше да бяга, щяха ли да я застрелят посред бял ден, или така или иначе щяха да я хванат? Разбира се, че щяха да я пипнат. Появи се момиче на твърде голям велосипед. Носеше сандали, чорапи до коленете и пластмасов кош от едната страна на кормилото, от другата — шишенце за мляко играчка. Зара се вгледа в момичето. То я зърна и се усмихна. Зара затвори очи. По челото й лазеше комар. Нямаше сили да го пропъди. Вратата се отвори с трясък. Отвори очи. Лаврентий. Пътуването продължи. Паша караше. Лаврентий извади шише водка и хляб, от който отхапваше между глътките. Бършеше нос в ръкава си. Сръбване, ръкав, сръбване, ръкав, сръбване, ръкав.

— Стигнах чак до Турайда.

— Къде?

— Турайда. Вижда се от този насип тук.

— Какъв насип?

— Откъдето тръгва лифтът. Красива гледка. Оттам се виждаше другата половина на долината. Един чифлик и замъкът на Турайда.

Паша усили музиката.

— Отидох дотам с такси. Имението беше санаториум и оттам взех такси за Турайда.

— Какво? Затова ли се мота толкова адски дълго?

— Таксиджията ми разказа за розата от Турайда.

Паша настъпи газта. Гласът на Лаврентий трепереше от водката и вълнението. Паша увеличи музиката още, навярно за да не чува другаря си, който се бе облегнал на Зариното рамо. Алкохолът в дъха му имаше студена миризма, ала напиращият през него глас бе натежал от меланхолия и копнеж и изведнъж Зара се засрами, задето ги бе доловила. Това не беше човешки глас, той принадлежеше на нейния враг.

— Там има гроб, гробът на розата от Турайда. Гробът на преданата любов. От него тъкмо си тръгваха двойка младоженци, бяха оставили рози. Бялата рокля на булката… Някой бе занесъл и червени карамфили.

Гласът му секна. Подаде й бутилката водка и Зара сръбна. Лаврентий изрови отнякъде хляба и й го предложи. Тя си отчупи късче. Беше омекнал към нея. У подобни хора способността да обръщат внимание намалява. Навярно би могла да се измъкне от ръцете му. Ала опиташе ли да избяга сега, трябваше да отиде другаде, не там, накъдето пътуваха Паша и Лаврентий. А може би все пак би сполучила.

Паша се разсмя.

— И розата от Турайда ли има сини очи? Сигурно приготвя и най-вкусните шашльики^[1] на света?

Шишето на Лаврентий удари рамото му. Колата внезапно поднесе към ръба на канавката, после обратно към другата мантинела и пак се върна.

— Луд!

Успя да овладее колата и пътуването към мястото за нощуване продължи с тирадата на Паша относно плановете му за Талин.

— И казина като във Вегас. Само трябва да бъдеш бърз, да бъдеш пръв, лотото и казината в Талин. Всичко е възможно!

Лаврентий се наливаше с водка, късаше хляб, черпеше Зара, а басите на стереото тресяха колата повече от дупките по пътя. Паша продължаваше да мели за своя Див запад — точно това бе Талин.

— Вие не схващате, тъпаци.

Лаврентий сви вежди.

— Сърцето на Паша тъжи по Русия.

— Какво? Луд ли си!

Паша го зашлеви, Лаврентий му отвърна, колата пак се насочи към канавката, а Зара се опита да се скрие пред седалката. Возилото се люлееше и лъкатушеше, гората прелетя покрай тях, черните борове, Зара се страхуваше, хвърчеше слюнка с дъх на алкохол, коженото яке на Паша смърдеше, седалките от изкуствена кожа на форда, вундербаум, колата се тресеше, чепкането продължи, докато най-сетне се успокоиха и Зара се осмели да се отпусне в дрямка. Събуди се, когато Паша свърна в двора на свои познати бизнесмени. Остана с тях цялата вечер, Лаврентий й нареди да го придружи в неговата стая и я налегна, повтаряйки името на Верочка.

През нощта Зара предпазливо отмести ръката му от гръдта си, измъкна се от леглото и се облегна на резето на прозореца. Изглежда щеше да се отвори лесно. Пътят, който се мержелееше измежду завесите, бе дебел и примамлив език. В Талин сигурно пак щяха да я заключат в същата стая. Все някога това трябваше да се промени.

 

 

На следващия ден пристигнаха във Валмиера, където Лаврентий купи на Зара пряники, а оттам потеглиха за Валга. Паша и Лаврентий не разговаряха повече, отколкото бе наложително. Наближаваха Естония. Пътят канеше и мамеше, ала тя все още бе далеч. Нямаше да избяга — не, разбира се, не би могла.

На границата във Валга Паша извади от джоба си изпомачкана карта. Лаврентий почука по нея с пръст.

— Не минавай през този граничен пункт. Да заобиколим.

Колата затрополи по селския път, подмина дървения стълб, представляващ границата, и се оказа в Естония. Ръката на Лаврентий почиваше върху бедрото на Зара и тя внезапно изпита силен копнеж да се свие в обятията му и да заспи. Толкова много оставаше от дълга й, че надминаваше възможностите й да смята. Някой ден.

Предишната нощ Лаврентий й бе обещал, че веднъж Паша да завърти бизнеса си с казиното, тя щяла да започне работа там и да печели в пъти повече. Всичко щяла да си изплати.

Някой ден.