Софи Оксанен
Чистка (44)

Ханс усеща вкуса на комари в устата си

1950, Западна Естония

Алийде долови сътресение, докато чистеше хладилния килер, съдовете задрънчаха, бурканът мед се заудря в дървото, оставена на ръба чаша падна на пода и се строши. Беше на Мартин, долу се пръснаха парчета, а изпод галоша на Алийде се чу хрущене, когато настъпи дръжката на чашата. Воят на Ханс не спираше. Алийде опита да размисли. Ако бе изгубил ума си, би ли посмяла да се качи на тавана и да отвори вратата? Щеше ли да я нападне? Щеше ли да хукне навън, да побегне към селото, да хване някого и да му разкаже всичко? А дали някой не се бе промъкнал в плевника, дали не се бе покатерил на тавана?

Алийде изплю почерняла от въглена слюнка и изплакна устата си за миг, после облиза устни и се отправи към плевнята. Таванът се тресеше, стълбата се клатеше, окаченият горе фенер за малко да падне. Алийде се изкачи. Балите сено трепереха.

— Ханс?

Ревът секна за миг.

— Пусни ме навън!

— Случило ли се е нещо?

— Пусни ме! Знам, че Мартин не е у дома.

— Не мога да ти отворя, преди най-напред да ми кажеш какво става.

Мълчание.

— Моля те, Лийде.

Алийде отвори вратата. Ханс залитна навън. По него се стичаше пот, дрехите му бяха мокри, а босият му крак бе наранен.

— Нещо не е наред с Ингел.

— Какво? Откъде пък го измисли това?

— Сънувах.

— Сънувал си?

— Ингел държеше паница, сипваха й супа, но рояк комари накацаха в нея, преди супата да се е изляла. Усетих вкуса им в устата си, вкуса на топлата им, сладка кръв. После Ингел беше на някакво друго място, в стаята имаше пара, тя започна да съблича палтото си, а то бе пълно с въшки, толкова много, че платът не личеше.

— Ханс, било е кошмар.

— Не е така! Беше видение! Ингел се опита да говори с мен! Притвори уста, погледна ме право в очите и понечи да отвори устните си още малко, мъчех се да я разбера. После се събудих. Преди да успея да я чуя. Още усещах вкуса на комари в устата си и всички онези въшки по кожата ми.

— Ханс, Ингел писа, че всичко било наред. Помниш ли?

— Опитах се пак да заспя, за да узная какво се мъчеше да ми каже, но ме сърбеше от въшките.

— Ти нямаш въшки!

Едва тогава Алийде забеляза, че вратът, ръцете и лицето му бяха покрити с кървави драскотини, а върховете на пръстите му бяха червени.

— Ханс, чуй ме сега. Повече не бива да получаваш подобни пристъпи, разбираш ли? Излагаш на опасност всичко.

— Беше Ингел!

— Било е кошмар.

— Видение!

— Било е кошмар. Сега се успокой.

— Трябва да я отведа оттам.

— На Ингел всичко й е наред. Няма как да не се върне, но дотогава се налага да кротуваш в скривалището си. Какво би си помислила тя, ако дойде сега и те види такъв? Ханс, сигурно искаш да си получи онзи Ханс, за когото се е омъжила? Ингел не иска луд!

Алийде стисна ръката му. Пръстите му почиваха отпуснати и ледени в хватката й. Тя се поколеба за миг, но после го обгърна с ръка. Мускулите му постепенно омекнаха, пулсът се изравни, а сетне — сложи ръце на раменете й.

— Извинявай.

— Няма нищо.

— Лийде, това не бива да продължава.

— Все ще измисля нещо. Повярвай ми.

Ръцете му стиснаха раменете й.

Усещаше тялото му както трябва, ръцете му — като добри ръце.

Какво не би дала, за да може точно в този миг да го отведе в спалнята, на истинско легло, да свали от него студените, потни дрехи и да изближе процеждащата се от порите му миризма на страх.

Винаги дотогава Алийде се бе уповавала в умението на Ханс да се държи, но вече не можеше да бъде сигурна. Ами ако пак получи видения? При това, докато Мартин си е вкъщи? Макар през деня да бе на работа, можеше да се появи който и да било от селото. Ами ако Ханс не благоволи да се качи на тавана, вдигне врява или отърчи навън, навярно право в ноктите на мъжете от НКВД.

Алийде насъбра малко вързопче и го скри в преддверието зад останалите вещи — такива, че Мартин не би ги докоснал: ленено платно и други женски работи. Щеше да успее да го грабне на излизане от входната врата. Все пак нямаше откъде другаде да я отведат. Освен ако Ханс не получи пристъп, точно когато Алийде е, да речем, в спалнята, а Мартин — в кухнята. Тогава щеше да се принуди да бяга през прозореца на спалнята. Май би трябвало да остави втори вързоп там. Но дори и да се домогне до него, къде щеше да се дене след това? Ханс можеше да застреля Мартин в мига, в който отвори вратата на стаичката, но каква полза? Ами ако тогава имаха гости? Дори и да успееше да избяга, не след дълго щяха да я заловят и да я отведат на разпит. Узнаеше ли Мартин за това, най-напред щеше да тикне Алийде в ръцете на чекистите, нямаше никакво съмнение, а те да си измислят, че Ханс й е любовник и да полюбопитстват как, кога, къде. Навярно щеше да се наложи да им го начертае, да им го покаже, да съблече дрехите си и да им покаже. Щеше да им бъде интересно — жената на Мартин имала любовник фашист. Щяха да я накарат да им разкаже за всички фашисти, които бе любила, и тъй като беше съпруга на Мартин, щяха да я принудят да сравни какво е правила с любовниците си фашисти и с онзи, който бе порядъчен другар. Кой бе по-добър, на кого му беше по-корав? Как се чука фашистка свиня? А всички те щяха да стоят в кръг около нея, надървени, готови да я накажат, готови да я образоват, готови да изкоренят до капка фашисткото семе от тялото й.

Може би дори Мартин би пожелал сам да разпита жена си — да покаже на другарите, че няма нищо общо с тази работа. Щеше да го докаже с железен разпит, да й се нахвърли с цялата сила на измамения мъж. И дори Алийде да разкаже всичко, те не биха й повярвали. Щяха да продължават до безкрай и най-сетне да извикат Воли. Та какво бе казала неговата жена? Че Воли вършел работата си толкова добре, как само се гордеела с него. Когато по време на разпит не измъкнеха самопризнание от бандитите, викаха Воли. Сдобиваха се с признанието още преди изгрев. Воли бе тъй ефективен. Воли бе тъй способен. По-добър служител от него не можеше да се намери във великата ни родина.

— Толкова се гордея с Воли — бе прошепнала с такава искреност, както Алийде някога, преди много време бе чувала да се говори за Бог. Думите се изтърколиха от устните й подобно на малки ореолчета, а устата й блестеше в злато. Набавеното от Воли злато.

— Най-добрият мъж на света.

Алийде наблюдаваше Ханс зорко, очите и жестовете му. Брадата скриваше много, но иначе си беше както преди, същият Ханс, а после се случи отново.

— Снощи Ингел ми се яви.

Беше доста спокоен.

— Значи пак си сънувал кошмари?

— Как може да наричаш Ингел кошмар? — гласът му внезапно се промени. Изгледа я свирепо, изправи снага и вдигна ръце към масата. Бяха стиснати в юмруци.

— Какво каза тя?

Пестниците му се отпуснаха.

Алийде трябваше да си мери думите.

— Викаше името ми. Нищо повече. Бе обгърната в мъгла или пара. Зад нея имаше хора, плътно скупчени около камина, толкова близо, че дрехите на някои пламваха от огъня. Или пък сушаха одеждите си до камината и те се запалваха. Не знам, не виждах добре. Ингел беше отпред. Не обърна никакво внимание на крещящите хора зад гърба си. Миришеше на изгоряло. Ингел не я бе грижа, просто се взираше напред към мен, произнесе името ми. После парата отново я обгърна, виждаше се само главата й, продължаваше да се взира, неотклонно, сетне парата пак изчезна, а Ингел стоеше сред някакви койки. Стените бъкаха от тях, на леглото до нея лежеше мъж, който се пипаше. От другата й страна мъж бе легнал върху жена, а Ингел беше помежду им, покрай нея вървяха хора. Тя гледаше неизменно напред, отново въздъхна името ми. Ингел иска да ми каже нещо.

— Че какво?

— Теб това изобщо ли не те вълнува?

На Алийде й беше неприятно. Сякаш Ингел беше тук, в същата стая. Проследи погледа на Ханс, който се премести към тапета зад нея. Забрани си да поглежда назад.

— Нищо лошо не се е случило с Ингел. Нали прочете писмата й.

Погледът на Ханс продължаваше да я избягва.

— Може би няма как да сподели всичко в тях.

— Боже мой, Ханс!

— Не се изнервяй, мила Алийде. Та това е просто нашата Ингел. Иска да ни види и да поговори с нас.

Налагаше се Ханс да се сдобие с паспорт час по-скоро. Трябваше отново да се вразуми. Но ако успее да замине, какво й оставаше да прави тук? Защо и тя да не се махне, защо да не поеме този риск? Планът й като нищо щеше да отведе и двама им към смъртта, ала нима имаше друга алтернатива?

Враните на двора грачеха като луди.