Софи Оксанен
Чистка (26)

Алийде спасява парче от сватбеното одеяло на Ингел

1949, Западна Естония

Две седмици след отвеждането на Ингел и Линда, Мартин, Алийде и кучето се нанесоха в къщата. Утрото блещукаше, товарът с покъщнина се клатушкаше, през цялата дълга сутрин Алийде направи всичко по силите си, за да не се обърка нищо, внимаваше при всяко движение, за да не опорочи нищо от недоглеждане, стана от леглото така, че десният й крак пръв да докосне пода, премина през прага на стаята пак с десния крак, през входната врата — също, отваряше вратите с дясната ръка и бързаше да изпревари Мартин, понеже мъжът й бе левичар и щеше да развали щастието им. Веднага щом пристигнаха в къщата, тя се втурна да отвори портата с дясната си ръка, също и вратата, влезе вътре с десния крак. Всичко мина като по ноти. Първият човек, когото срещнаха с товара, беше мъж. Добър знак. Ако беше жена и я бе забелязала още отдалеч, щеше да накара Мартин да спре и да изчезне в храстите с обяснението, че я болял корем, щеше да изчака жената да отмине, но макар по този начин тя самата да избягваше лошия късмет, товарът във всеки случай щеше да се натъкне най-напред на жена, а също и Мартин. Ами ако и вторият срещнат бе жена? Пак щеше да се наложи да го кара да спира, пак щеше да тича в храстите и съпругът й щеше да се разтревожи за нея. Та нали нямаше как да му говори за носителите на късмет, нито за злите очи, Мартин само щеше да се разсмее, понеже бе слушала твърде много бабини деветини от старите хора. Нали бяха заедно, имаха си Ленин и Сталин. Но за щастие цялото пътуване мина благополучно. Пръстите на краката й се гърчеха обнадеждено, а косата й лъщеше от радост. Ханс! Алийде бе спасила и себе си, и него! Бяха заедно, в безопасност!

Огледа се в огледалото в стаята, докато Мартин разтоварваше каруците, и май дори пофлиртува с жизнерадостното си отражение. Ех, как само й се искаше него да го няма една нощ, да бъде на работа, където и да е, за да може да изведе Ханс от тавана и да я прекарат цялата заедно. Ала не, Мартин не отиде никъде, Мартин искаше да остане с жена си през първата нощ в новия дом, със своята другарка и любима — тя — с нея, макар Алийде да подпита дали нямаше да се нуждаят от мъжа й и намекна, че не би се разсърдила, ако други задължения я изместеха. Мартин обаче само се изсмя на тези глупости. Партията щеше да се оправи и без него една нощ, съпругата му — не!

Миризмата на Ингел още се усещаше в къщата, по прозорците личаха нейните отпечатъци или тези на Линда, най-вероятно на момичето, бяха доста на ниско. На пода под прозореца бе оставена кестеновата й птичка с празни дървени очи и вирнати пера на опашката. Нищо не загатваше внезапно заминаване или припряно събиране на багаж: не бяха оставили отворени чекмеджета, в шкафовете не беше ровичкано. Зееше само онази вратичка, която Ханс бе отворил. Алийде я затвори.

Ингел бе оставила всичко в пълен порядък, бе извадила прилежно роклите, своите и на Линда, от белия гардероб, хубаво бе затворила вратата, макар да беше разнебитена — вечно трябваше да се бута бавно и същевременно здраво, за да не се отвори сама. Ингел я бе притиснала сякаш изобщо не е бързала. Скринът бе опразнен от бельо и чорапи, ала покривката отгоре му си оставаше гладка, а също и чергите по пода, с изключение на онази, която се бе насъбрала, докато Алийде се опитваше да попречи на Ханс да излезе. Преди не бе обръщала внимание на тези неща — докато строеше таванската стаичка за Ханс, избягваше да слиза в къщата, просто се качваше право горе, не се моткаше из кухнята, нито бе сготвила нещо топло за него. Той изяви желание да помогне в изграждането на стаята, ала тя отхвърли молбите му. Душевното му състояние изглеждаше толкова нестабилно, че за него беше по-добре да си седи в старата стаичка, да тъгува и да се налива с ракията, занесена му от Алийде.

Едва сега осъзна, че цялата неразбория в къщата бе причинена от боричкането им при онова първо посещение след отвеждането на Ингел и Линда. По нищо не личеше чекистите да са тършували за оръжия, килерът също беше подреден. Навярно Мартин бе казал на мъжете, че тази къща не бива да се докосва, че той и жена му ще се нанесат там. Дали бяха го послушали? Така или иначе, едва ли, на чекистите не им се налагаше да слушат, когото и да било. Следи от посещението им личаха само по пода: във всяка стая бе останала засъхнала кал от ботушите им. Алийде я почисти, преди да се заеме с подреждането на вещите по техните места. Оставаше й по-късно да провери и двора, най-вероятно там бяха застреляли Липси.

Алийде окачи роклята си в гардероба — с дясната ръка — и доброто й разположение се завърна, макар да не бе успяла да се отърве от Мартин за през нощта. Постави гребена си на масичката под огледалото до този на Ингел. Подреждането на собствените й принадлежности й помогна да почувства къщата като техен общ дом с Ханс. Нашият дом. Алийде можеше да седи на масата в тази кухня, а Ханс — срещу нея, щяха да изглеждат почти като съпрузи. Лийде щеше да готви на своя Ханс, да му топли вода за къпане, да му подава хавлията, когато се бръсне. Лийде щеше да върши всички онези неща, които Ингел бе правила по-рано, цялата къщна работа, отредена на жената в дома. Лийде щеше да му бъде почти като съпруга. Ханс щеше да види, че тя пече по-хубав хляб, плете по-удобни чорапи и готви по-вкусно. Най-сетне се отваряше възможност Ханс да прозре колко грациозна бе Алийде, колко миличка умееше да бъде, сега, когато плитките на Ингел не въртяха главата му все в тяхната посока. Вече щеше да се принуди да говори с нея, не с Ингел. Вече щеше да се наложи да я забележи. И преди всичко, най-сетне трябваше да види нейната собствена изключителност, колко блестящо владее тайните на растенията и изкуството на лечението. В това отношение винаги е била по-талантлива от Ингел, ала кой би обърнал внимание, когато порядъчната естонска домакиня се ценеше по-скоро според умението да меси тесто и сръчността в доенето на крави. Кой би забелязал, че Ингел използваше хряна просто за да овкусява краставичките, докато Алийде лекуваше стомашни болки със същия корен! Сега на Ханс щеше да се наложи да го проумее! Алийде прехапа устни. Не можеше да се пъчи с тези умения, гордостта е краят на всяко изкуство, а скромността — началото, мълчанието пък е силата му.

Ала Мартин прекъсна размислите й, сграбчи я изотзад, притисна я към слабините си и прошепна в ухото на малката си праханка, че се гордеел с жена си, че бил по-горд от всякога, сетне приплъзна ръце към талията й, завъртя я из спалнята и паднаха на леглото — та това бе ложето на стопанина, какво ли можеше да се върши в подобна постеля!

През нощта Алийде се разбуди от звук, подобен на писъка на дъждосвирец. Мартин хъркаше до нея. Подмишницата му смърдеше. Писъкът на дъждосвиреца бе жалбата на Ханс. Мартин не се събуди. Алийде лежеше в тъмното, втренчена в саксонските орнаменти на ивичестата стенна бродерия — мама я бе изработила, нейните ръце я бяха везали. Колко ли злато бе взела Ингел? Дали щеше да й стигне да откупи свободата си? Едва ли — като първородна дъщеря тя бе получила от родителите им около десетина рубли в злато, ако имаше и толкова. Може би щяха да й бъдат достатъчни за насъщния.

На следващата сутрин Алийде прибра гребена на сестра си в най-долното чекмедже на тоалетната масичка, онова със счупената дръжка, дето трябваше да се отваря с ножа. Докосна гребена само с лявата си ръка.

В чекмеджето откри и сватбеното одеяло на Ингел. Върху червения фон бяха избродирани църква и къща с тумбести стени, мъж и жена. Алийде разпра с ножиците звездите с по осем лъча, зигзагообразната обшивка на тази карта на щастието бе раздрана с пръсти, мъжът и жената изчезнаха от картинката, ха така, кравата — на конченца, кръстът на църквата — на пух и прах! И Алийде присъстваше на одеялото — там бе избродирано агнето с нейното име; Ингел бе представила плода на майсторството си, очаквайки възторг, ала Алийде изобщо не се възрадва на агънцето си съименник върху сватбеното й одеяло, сестра й забеляза това и избяга зад оградата да си поплаче. Наложи се Алийде да я последва и утеши, хубаво агънце било, добре измислено, и въпреки че много жени вече не везали такива завивки, Ингел го сторила, при това сполучливо. Нека другите да го смятат за старомодно, според Алийде не било така. Полюля Ингел в обятията си и тя се успокои, не се отказа от сватбеното си одеяло, занимаваше се с него вечери наред. И майка им си имаше такова, а по-щастлива жена от нея никой не бе виждал, или пък Алийде можеше да възрази? Не, не биваше, ала сега вече бе настъпил часът да разкъса чифтокопитното си съименниче, последва го смърчът и скоро картата на щастието вече я нямаше, остана само червеният фон, хубава вълна, от нейното собствено агънце. Мартин надзърна през вратата, видя Алийде на колене сред бъркотията от конци, с ножици в ръка, до нея — нож, червенеещите й ноздри озаряваха очите й. Той не продума, дръпна се от прага. Дъхът й излизаше на пара, замъгли цялата стая и се разнесе из къщата през ключалката.

Мартин отиде на работа, Алийде чу вратата да се захлопва. Проследи през прозореца как мъжът й излезе на главния път, сетне изпи голяма чаша студена вода и напръска лицето си, потуши разгорещеното си дихание. Това вече бе нейната къща, нейната собствена кухня. Гнездящата в плевнята селска лястовица носеше късмет на нея и имаше разрешение да й носи добър късмет, истински късмет, вместо всички онези заклинания, тостовете, вдигнати под трите лъва на естонския герб, и хитрините на старите хора, които не бяха направени за нейния съюз. Нека да го стори и със сигурност щеше да стане така, понеже малките птички на късмета бяха справедливи. Тя спасяваше тази къща, опазваше дома на родителите си от руските ботуши, тя избавяше неговия домакин. Не Ингел, а тя. Земите на стопанството можеше и да бъдат изгубени, ала то си оставаше. Чужди хора щяха да вземат пшеницата от полята им, ала домакинът нямаше да мръдне оттам, нито пък Алийде, новата стопанка на къщата. Нямаше да загубят всичко.

Алийде напъха останките от одеялото в шкафа, хвърли раздърпаните конци в печката, ала запази част от тях за опушване. Може би изгарянето щеше да бъде достатъчно, но по-добре да заложи на сигурното, пък и открай време препоръчваха да се опушва. Винаги го правеха с дрехите на нежеланите ухажори или изрязани от тях парчета и през изминалите столетия по този начин бяха прокудили от селото този и онзи. Дори една немска графиня от местното имение бе забелязана да опушва мъжка риза, ала Алийде не си спомняше конкретната ситуация и как точно бе опушена дрехата — дали бе оставена да съхне в пещта, или да се овъгли от огъня на Еньовден. На младини трябваше да слуша по-внимателно разказите на старите хора — сега нямаше да се налага да гадае кой пушек бе подходящ и кой не. Естествено, можеше да попита Крелевата Мария или направо да й занесе кълбото, тя бе наясно как да се погрижи за работата, ала после щеше да знае, че конците са били опушвани, а важно бе именно това, че не бива да се споменава никому. Имаше и още някакъв чалъм, но Алийде не си го спомняше. Навярно номерът щеше да мине и с частично изпълнена магия. Прибра топката прежда в джоба на престилката си и поостана така за миг, заслуша се в къщата, собствената й къща, усещаше здравината на собствения под под краката си. Скоро щеше да види Ханс, щяха да седнат на масата, най-сетне насаме.

Алийде приглади косата си, пощипна бузи, изчисти зъбите си с въглищен прах и дълго ги плакна. Това бе прийом на Ингел, затова зъбите й винаги бяха тъй бели. По-рано Алийде не желаеше да й подражава прекалено, затова минаваше и без праха. Сега беше друго.

Дръпна завесите пред прозореца на кухнята и затвори вратата на спалнята, за да не се виждат през нейния прозорец. Пелми обикаляше из двора и щеше да се разлае, ако дойдеше гост, при това доста преди който и да било да успее да пристъпи на двора. През това време Ханс спокойно щеше да се върне в таванската стаичка. Пелми беше обучен да налита и това бе добре.

Искаше й се да създаде уютна атмосфера в кухнята — приготви закуската за Ханс и сложи на масата изсушените цветя от спалнята. Подобни неща подобряват разположението на духа, говорят за любовта и нейните жестове. Най-накрая свали обеците си и ги скри в чекмеджето. Бяха й подарък от Мартин и щяха само да напомнят на Ханс за противни нему неща. Като нагласи всичко, мина през килера и отиде в плевника, отвори вратичката към тавана, качи се горе и отмести балите сено пред тайната стаичка. Новата стена бе съвършена. Почука на нея и отвори вратата. Ханс изпълзя, без да я погледне, само се протегна продължително.

— Ела да закусиш. Мартин отиде на работа.

— Ами ако се прибере посред бял ден?

— Няма. Никога не е идвал.

Той я последва в кухнята. Алийде му подаде един стол и му наля чаша горещо кафе, ала Ханс не понечи да седне, първите му думи бяха:

— Тук мирише на руснак.

Преди Алийде да успее да го възпре, Ханс плю три пъти върху палтото, окачено върху облегалката на Мартиновия стол. После се зае да надушва други следи от него из кухнята — чиния, нож, вилица — и се спря пред умивалника, попипа мокрия сапун от сутрешното миене на мъжа, оставен до него, завъртя стипцата за бръснене, по която вече кафенееха пресни капчици кръв. Изля паницата с все още топлата сапунена вода в кофата с мръсната, стипцата полетя след нея, четката за бръснене и бръсначът вече се носеха натам. Алийде отърча и го хвана за ръката.

— Недей.

Ръката на Ханс остана вдигната.

— Моля те.

Алийде изтръгна четката от пръстите му и я остави на мястото й заедно с бръснача.

— Бръснарските принадлежности на Мартин още са в сандъка. Днес ще го изпразня и ще ги донеса тук заедно с огледалото му. Бъди така добър да седнеш на масата за закуска.

— Някакви новини за Ингел?

— Отворих бутилка къпинов сок.

— На нейната възглавница ли е спал?

Ханс отвори рязко вратата на спалнята, преди Алийде да съумее да отговори, втурна се към леглото и грабна възглавницата на Ингел.

— Излез, Ханс. Някой може да се доближи до прозореца.

Той обаче седна на пода, стиснал в обятията си възглавницата, сгуши се в нея и я долепи до лицето си — чак в кухнята се чуваше как силно желаеше да изпие от нея цялата миризма на Ингел.

— Искам да взема и чашата й в стаичката.

Възглавницата заглушаваше гласа му.

— Не можеш да натрупаш там всичките й вещи!

— Че защо пък не.

— Не може! Вразуми се, де. Не ти ли стига възглавницата? Ще скрия чашата тук в шкафа за съдове, зад останалите. Мартин няма да тръгне да рови там. Стига ли ти?

Ханс влезе в кухнята, седна на масата, остави възглавницата на съседния стол и си наля чаша от хряновата ракия на Алийде — повече отколкото бе необходимо за лек.

По главата му бяха останали сламки от сеното в плевника. Пръстите на Алийде я сърбяха от желание да грабне гребена, да докосне косата му. После Ханс внезапно съобщи, че искал да отиде в гората. Там, където бяха и останалите естонски мъже. Там, където му било мястото.

— Какво каза? — Алийде не можеше да повярва на ушите си. Явно клетвата още бе обвързваща. Клетвата! Клетвата на естонската армия! Да говори за клетва към страна, която вече не съществува! Седеше си там, на нейната маса, въртеше лъжичката в паничката й с мед, и самият факт, че още можеше да върти нещо в ръцете си, бе само и единствено нейна заслуга. Другите, дето бръщолевеха подобни неща, скитаха из горите преследвани, изгладнели, с вкочанени от мръсотия дрехи, вече изстинали от страх, преди да ги покоси последният куршум. А този ми тук господин си въртеше лъжичката в паничката с мед!

Ханс отвърна, че не можел да понася миризмата на Мартин в собствения си дом.

— Да не би клечането в стаичката да ти е размътило мозъка? Замислял ли си се изобщо какво щеше да стане, ако тук бе дошъл някой друг? Видял ли си какво сториха с останалите къщи? Да не искаш у нас да дойдат руснаци? Да не искаш подът на дома ти да се покрие с обелки от семки и стъпките да хрущят, все едно ходиш по бръмбари? А как всъщност си представяш да отидеш в онази твоя драгоценна гора? И тази къща е под наблюдение. Да, да, така е. Толкова сме близо до гората — НКВД^[1] не се и съмняват, че някой от горските братя може да дойде тук за храна.

Ханс спря да върти лъжичката, взе под мишница възглавницата и ракията за цяр и стана, за да се върне на тавана.

— Няма нужда да си тръгваш още сега, Мартин няма да дойде скоро.

Той не я слушаше, подритна биреното си буре до вратата на малката стаичка, то се обърна, дъбът изтрака при удара в прага, а сам той се изгуби през плевника към тавана. Алийде завъртя бъчвичката и я изправи на мястото й, сетне последва Ханс на тавана и застана зад новата стена. Идеше й да му каже, че едва ли някой от най-добрите му другари бе останал жив, ала само прошепна:

— Ханс, не проваляй всичко от глупост.

Алийде кихна. В носа й имаше нещо. Изсекна се и по кърпичката й остана мъх от червена прежда, от сватбеното одеяло на Ингел.

В същия миг осъзна, че не бе погледнала Ханс в очите ни веднъж, макар да бе мечтала за това с години, макар безкрайно да бе следила как двамата с Ингел се вливаха един в друг посред работа, миглите му се навлажняваха от копнеж, а желанието пулсираше във вените под очите му. Алийде си мечтаеше за усещането да преживее нещо подобно, за възможността да гледа Ханс, без Ингел да забележи, че малката й сестричка задиря мъжа й с подобни очи, а как ли би се почувствала, ако той отвърне на погледа й. Сега, когато това бе възможно, тя не го беше сторила. Сега, когато се нуждаеше от взора му, за да бъде силна, да се пречисти, да се държи, дори не бе опитала да го направи. Сега в носа я гъделичкаше мъхът от сватбеното одеяло на Ингел, кестеновата птичка на Линда я зяпаше нямо от ъгъла на шкафа, а Ханс мислеше още по-неспирно за жена си, не виждаше спасителката в Алийде. Само натякваше, че Англия несъмнено щяла да дойде да ги освободи, Америка — също, и Труман, Англия, спасението щяло да пристигне с такива бели платна, че само бялото на естонското знаме било по-бяло.

— Рузвелт ще дойде!

— Рузвелт е мъртъв.

— Западът няма да ни забрави!

— Вече го е сторил. Победи и забрави.

— Толкова малко вяра имаш.

Алийде не си направи труда да отговори. Някой ден Ханс все щеше да прозре, че спасителят му не бе отвъд морето, а тук, пред очите му, готов на всичко, способен да издържи докрай само със силата на един поглед. Макар в момента тя да бе единственият човек в живота му, Ханс пак не я погледна. Някой ден това все щеше да се промени. Налагаше се. Понеже само той придаваше смисъл на нещата. Само чрез него живееше Алийде.

Стените скърцаха, в печката пращеше огън, завесите, дръпнати пред стъклените очи на къщата, дишаха тежко, а Алийде притисна собственото си очакване в земята. Заповяда му да си седи на мястото, дебнейки за сгоден миг. Беше твърде нетърпелива, твърде припряна. Не биваше да прибързва — небрежно скалъпената къща не издържа дълго. Търпение, Лийде, търпение, преглътни разочарованието си, заличи суетата, копнееща да види как любовта пламва веднага, щом котката изчезне. Не бъди глупава. Скоро ще скочиш на гърба на велосипеда, ще се погрижиш за ежедневните си задължения и ще се върнеш да издоиш, всичко си е наред. Алийде залюля сърцето си и осъзна колко наивни са били въжделенията, кроени дни наред. Разбира се, че Ханс се нуждаеше от време. Твърде много неща се бяха случили накуп, естествено, че мислите му бяха другаде, той не беше неблагодарен човек, тя имаше време да дочака добра дума. И въпреки това очите й се наляха със сълзи като на нещастно дете, а жлъчта сипеше пепелта си в устата й. Закуските на Ингел неизменно биваха награждавани с горещи целувки и любовни стихове. Колко дълго трябваше да чака дори едно малко благодаря?

Намери тялото на Липси на пътеката на двора. В очите му вече лазеха личинки на мухи.

 

 

Алийде си бе представяла, че веднъж заела мястото на сестра си, вече нямаше да се измъчва с мисли какво ли правеха Ингел и Ханс в дома си, докато тя вечеряше с Мартин на друго място. Вече нямаше да се терзае, представяйки си как Ингел върти чекръка вечерно време, а Ханс си дялка нещо до нея, докато тя самата се опитва да забавлява Мартин в къщата на Росипу.

Горестта й обаче се сдоби с нови одежди в новия дом и започна непрестанно да мисли дали Ханс в момента е буден. Или пък спи? Вестника ли чете, онзи новия, дето тя му го бе занесла, или другите, старите, които бе пожелал да вземе в стаичката? Но наистина, не съществуваше по-подходящо хранилище за изданията от естонско време. Или пък книга, дали не четеше книга? Трудно бе да се намерят книгите, които го интересуваха. И Библията бе поискал да вземе в стаичката си, семейната Библия. Много добре, иначе щеше да попадне в печката за разпалки.

Вечерите на Мартин и Алийде и в новия дом си продължиха в старото русло — той разучаваше вестника, чистеше ноктите си с джобното ножче и от време на време четеше по нещо на глас, вмъквайки в новините и собственото си мнение. Провинцията се нуждаела от по-добри заплати! Да, кимаше Алийде, да, да. Колхозни села! Летните недели да станат работни дни! Безспорно, кимаше Алийде, мислейки си единствено за намиращия се на два метра от главата й Ханс, задъвкала въглен, за да станат зъбите й бели като на Ингел. Млади строители на комунизма в провинцията! Да, тя напълно споделяше мнението му, всички здрави и прави бяха зачезнали към града.

— Алийде, толкова се гордея с теб, задето не бленуваш да се махнеш от село.

Тя кимаше, да, разбира се.

— Или пък на праханката ми й се ходи в Талин? Та нали всичките ми стари другари вече са там, а тук би имало полза от подобни мъже.

Алийде поклати глава. За какво всъщност говореше Мартин? Тя не можеше да напусне това място.

— Искам само да бъда сигурен, че праханката ми е доволна.

— Тук е хубаво!

Мартин я сграбчи в обятията си и я завъртя из кухнята.

— Няма по-правдиво доказателство от това, че златната ми праханка иска да участва в изграждането на тази страна. Тук има да се върши основополагаща работа, нали? Смятам да предложа колхозът да закупи нов камион. Бихме могли да водим хора в дома на културата да гледат филми за постиженията на великата ни родина, а разбира се, и на вечерни занятия. Това издига колективния дух. Какво мислиш?

Мартин завъртя Алийде обратно на стола й и продължи с ентусиазираните си нови кроежи. Тя кимаше на удачните места, събра от масата изпадналата от ръкава на Ханс тимотейка и я прибра в джоба си. Да не би с думите си Мартин да намекваше, че са му предложили някаква позиция в Талин? Навярно щеше да го каже направо? Алийде пак грабна чепкалата, чу се стържещ звук, огънят пращеше, хвърли крадешком поглед към мъжа си, ала държанието му си бе разпалено по обичайному. Беше се стреснала напразно. Мартин просто си бе въобразявал, че жена му копнее за Талин. И наистина щеше да мечтае за него, ако не беше Ханс. Даже обиколките с велосипеда, за да събира плащанията, й идваха в повече, а дори не се налагаше да върши това всеки ден. И все пак вечно въртеше педалите към дома, а страхът скърцаше в спиците: да не би някой да е тършувал из къщата, докато е била навън? Макар че чисто и просто никой не би дръзнал да влезе с взлом в дома на съпартиеца. Мартин би могъл да уреди да дели тези обиколки с някой друг. Мъжът й би разбрал напълно желанието й да се грижи за дома и градината им по-прилежно.

 

 

Същевременно отнесеното от отведените в Сибир злато се превръщаше в нови зъби в нови уста, златните усмивки блестяха в надпревара със слънцето, а в сянката им из цялата страна се роеше безмерно множество от отклонени погледи и боязливи изражения. Срещаха се по тържища, пътища и поля, в безконечен поток, с посивели, матови зеници, с кървясали очи. Когато и последните къщи бяха вързани към колхозите, прямите думи изчезнаха между редовете — и понякога Алийде си мислеше, че тази атмосфера навярно се бе просмукала при Ханс през стените. Че той спазваше същия този безмълвен модел, дето хората избягваха да се поглеждат в очите, същия, на който се подчиняваше и тя самата. Сигурно го бе прихванал от нея. Навярно бе предала на Ханс онова, което бе полепнало върху нея извън къщата.

Единствената разлика между него и останалите избягващи погледите хора бе, че Ханс все още говореше искрено. Съзнанието му продължаваше да вярва в прежните идеали, ала тялото му се променяше според външния свят, с който дори не встъпваше в същински контакт.