Софи Оксанен
Чистка (4)

Зара се любува на чифт лъскави чорапи и опитва джин

1991, Владивосток

Един ден Оксанка посети Зара с черна волга. Зара стоеше на стъпалата, когато автомобилът паркира пред къщата, вратата му се отвори и на земята стъпи крак в лъскав чорап. Отначало се изплаши — защо пред дома им ще спира черна волга? — ала забрави потреса си в мига, в който слънцето огря крака на Оксанка. Бабушките на пейката до стената се бяха смълчали, вторачени в лъскавия метал на колата и блесналия крак. Зара никога не бе виждала нещо подобно, чорапът имаше телесен цвят, изобщо не приличаше на чорап, а може и да не беше. Ала светлината сияеше върху прасеца по такъв начин, че нещо трябваше да го покрива, не беше гол крак. Изглеждаше така, сякаш го обгръщаше ореол, същият като на Дева Мария, Божията майка, позлатен със светлина по периферията. Прасецът преминаваше в глезен и завършваше с обувка на висок ток, и то каква! Токът бе стеснен в средата, наподобяваше изящен пясъчен часовник. Бе виждала мадам дьо Помпадур с подобни обувки в старите книги по история на изкуството, ала подалата се от колата бе по-висока и фина, с леко заострен връх. Когато стъпи на прашния път и токът се удари в камък, чак до стъпалата се разнесе раздиращ звук. После от вътрешността на колата се подаде и останалата част от жената, Оксанка.

От предните врати на автомобила излязоха двама мъже, облечени в черни кожени якета. На вратовете им лъщяха дебели златни ланци. Не казаха нищо, просто останаха до колата, втренчени в Оксанка. Определено хващаше окото. Беше красива. Зара не бе виждала приятелката си от години, от времето, когато замина да следва в Москва. Оттам й изпрати някоя и друга картичка, после и писмо, в което съобщаваше, че отивала да работи в Германия. След това изобщо не я бяха чували, не и до този момент. Промяната беше смайваща. Устните й лъщяха като хартията на западно списание, носеше лисичи шал, оцветен в светлокафяво, не с цвят на лисица, а на кафе с мляко, или пък се намираха и такива лисици?

Оксанка пое към входната врата и щом съзря Зара, спря и помаха. Всъщност изглеждаше все едно дращеше въздуха с червените си нокти. Пръстите й бяха леко присвити, сякаш готови да дерат. Бабушките се извърнаха да видят Зара. Една придърпа шала по-плътно около главата си. Друга прибра бастуна между краката си. Трета стисна своя с две ръце.

Някой наду клаксона на волгата.

Оксанка се доближи до Зара. Изкачи се по стълбите с усмивка, слънчевата светлина играеше по чистите й бели зъби, протегна ръката с дълъг маникюр за поздрав. Лисицата докосна бузата на Зара. Стъклените очички се втренчиха в нея, тя също ги изгледа. Погледът им й се струваше познат. Замисли се за миг и се сети, че очите на баба й понякога изглеждаха досущ като тях.

— Толкова ми липсваше — прошепна Оксанка. Лепкавият блясък се разля по устните й, изглежда й бе трудно да ги раздели, сякаш при всяко отваряне на устата й се налагаше да ги отлепя.

Вятърът закачи една от къдриците й на устната, тя я отмахна, кичурът бръсна бузата й и там остана червена мазка. Същите драскотини личаха и по врата й. Като удари с пръчка. Оксанка стисна ръката й и Зара усети по кожата си леките бодежи на ноктите.

— Нуждаеш се от фризьор, драга — засмя се тя, разрошвайки косите й. — Нов цвят и хубава подстрижка!

Зара не отвърна.

— Ах, спомних си какви са фризьорките тук. Май че е по-добре да не им даваш да докосват косата ти — засмя се тя отново. — Хайде да пием чай.

Зара въведе Оксанка. Кухнята на комуналката притихна, докато я подминаваха. Подът изскърца — жените се стекоха към кухненската врата, за да ги погледат. Изтърканите пантофи на Зара стържеха по пясъка и люспите от слънчогледови семки на пода, погледите на жените я жилеха по гърба.

Покани Оксанка в стаята си и затвори вратата. В мрачното помещение приятелката й грееше като падаща звезда. Обеците й блещукаха подобно на котешки очи. Зара придърпа ръкавите на домашната си роба върху почервенелите кокалчета на ръцете си.

Бабата не се обърна. Седеше на обичайното си място, загледана през прозореца. Главата й се чернееше на фона на процеждащата се отвън светлина. Изобщо не помръдваше от стола, само се взираше навън, без да продума, ден и нощ. Всички изпитваха някакъв вечен, слаб страх от бабата, дори и бащата на Зара, макар неизменно да бе пиян. После той угасна, а след кончината му Зара и майка й се върнаха да живеят у баба й. Тя никога не бе харесвала Дима, все го наричаше табла^[1]. Оксанка обаче бе свикнала със старицата и отърча да я поздрави, хвана ръката й и заговори благо. Бабата може дори да се е засмяла. Зара се зае да слага масата, а Оксанка зарови в чантата си и подаде на старата кутия шоколадови бонбони, лъскава като самата нея. Зара сложи бързовара в чайника. Оксанка отиде до нея и й подаде найлонова торбичка.

— Тук има всякакви дреболии.

Зара се възпротиви. Торбата изглеждаше тежка.

— Вземи я, де. Или чакай — Оксанка извади една бутилка. — Това е джин. Баба някога пила ли е нещо подобно? Трябва да е непознато изживяване.

Оксанка грабна ракиените чаши от лавицата, напълни ги и отнесе една на бабата. Тя помириса напитката, изкриви лице, после се подсмихна и изля съдържанието в устата си. Зара последва примера й. По гърлото й се разнесе тръпчиво парене.

— С джин се правят напитки като джин с тоник например. Доста такива приготвяме на клиентите ни. Would you like to have something else, Sir? Another gin tonic, Sir? Noch einen?

Оксанка се зае чевръсто да раздава напитки по масата, понесла въображаема табла. Необуздаността й зарази Зара и тя захвана да й дава бакшиши, закима одобрително към поднесената й напитка и се разкикоти от лудориите на Оксанка, точно както едно време.

— Ето че те разсмях — приятелката й седна, задъхана от цялото това кривене. — Доста се смеехме някога, помниш ли?

Зара кимна. Около бързовара в чайника започнаха да се образуват мехурчета. Изчака водата да заври, извади го, взе буркана с чай от полицата, сипа от листенцата в чайника и отнесе чашите на масата. Оксанка можеше и да предупреди за гостуването си. Да бе изпратила поне картичка. Тогава щеше да успее да приготви някаква почерпка, с която да я очарова, пък и можеше да я посрещне в други дрехи, не с домашната роба и старите пантофи.

Оксанка се настани на масата, поставяйки лисицата на облегалката така, че главата й бе положена на рамото й, а останалата част от шала се виеше около страничната подпорка на стола.

— Тези са истински — каза тя и почука с нокът по обеците си. — Истински диаманти. Виждаш ли колко добре се печели на Запад, Зара. А забеляза ли зъбите ми? — на лицето й грейна усмивка.

Едва тогава Зара обърна внимание, че пломбите на предните й зъби вече не се виждаха.

Зара си спомняше онези волги, винаги тъй мощни, хвърчащи в атака без светлини. Сега Оксанка имаше същата. И личен шофьор. И бодигард. И златни обеци с големи диаманти. Бели зъби.

Като деца за малко да ги прегази волга. Бяха ходили на кино, прибираха се и пътят беше пуст. Зара въртеше из джоба си синьо-сива, втвърдена гумичка за триене, чиято марка заедно с връхчето се бе изтрила още преди няколко дни. Тогава ги връхлетя. Чуха бръмченето, но не видяха изникналата иззад ъгъла кола, а после вече бе изчезнала. Отърваха се на косъм. У дома Зара се принуди да изпили нокътя на показалеца си. Беше се счупил от удара в гумичката при преминаването на колата, друг пък се бе извил навън и се бе отделил от плътта. Там бе избила кръв.

В същата комуналка живееше семейство, чиято дъщеря бе прегазена от черна волга. Милиционерите бяха вдигнали ръце, отсичайки, че не можели да направят нищо. Такова било положението. Правителствени коли — какво да ги правиш? На всичкото отгоре ги наругали и ги отпратили.

Зара не смяташе да споделя с майка си, ала тя забеляза обърнатия нокът и кървавия пръст, не повярва на обяснението й — явно бе, че я лъжеше. Щом Зара й каза, че ги е ударила черна волга, майка й я плесна. После поиска да знае дали са ги видели, онези в колата.

— Не вярвам. Движеха се толкова бързо.

— Не спряха ли?

— Не, разбира се.

— Никога, никога, никога не доближавайте подобна кола. Видите ли такава, бягайте. Независимо накъде. Хуквайте към дома на мига.

Зара остана поразена. Толкова много думи от устата на майка й наведнъж. Не се случваше често. Не й пукаше кой знае колко за плесницата, ала този блясък в очите на майка й. Беше силен. На лицето й бе изписано явно изражение, а дотогава на него не личеше нищо.

Онази нощ майка й прекара будна на кухненската маса, втренчена в пространството пред себе си. Оттогава всяка вечер надзърташе измежду завесите, сякаш очакваше да види черната волга пред къщата, дебнеща, тихо забръмчала на мястото си. По-късно се случваше да се събуди нощем, наглеждаше преструващата се на заспала Зара и отиваше до прозореца, надничаше навън, връщаше се в леглото, лягаше като вцепенена и оставаше така, докато заспи, ако изобщо успееше. Понякога се застояваше зад завесата и се взираше навън чак до сутринта.

Веднъж Зара се вдигна от постелята и застана зад майка си, дръпна подгъва на бархетната й нощница.

— Никой няма да дойде.

Майка й не отговори, само откачи ръката й от плата.

— Мамо, Ленин ни пази, няма за какво да се тревожим.

Тя продължаваше да мълчи. Извърна се и дълго се взира в нея, а и малко встрани, такъв навик имаше. Сякаш зад гърба на момичето стоеше втора Зара и майка й бе насочила погледа си тъкмо към нея. Мракът се влачеше, часовникът тиктакаше, ходилата им се бяха нагодили към захабения дъсчен под, впити във вдлъбнатините му, кожата се бе слепила с тях, отделяйки се чак когато майка й я вдигна, за да я отнесе обратно под одеялото. Не обелиха и дума.

Зара бе чувала истории и за Берия. И за черни коли, тръгнали да търсят млади момичета. Кръстосвали улиците нощем и ги следвали, докато най-сетне не спирали до тях. После никой не чувал нищо за момичетата. Черната правителствена кола винаги си оставаше черна правителствена кола.

А сега Оксанка — филмова звезда някъде отдалеч — бе слязла от черна волга, бе помахала на Зара с дълги, здрави, червени нокти, бе одраскала въздуха и се бе усмихнала широко и милостиво като някоя особа със синя кръв, слязла от презокеански лайнер.

— Твоя ли е волгата? — попита Зара.

— Моята кола е в Германия — засмя се Оксанка.

— Значи си имаш собствена?

— Разбира се! На Запад всички имат коли.

Оксанка кръстоса крака грациозно. Зара прибра своите под стола. Бархетната подплата на пантофите й беше влажна както винаги, същите бяха и пантофите на Оксанка с цвят на розова попивателна хартия някога, когато ги носеше, съвсем същите, както когато седяха на същата тази маса и попълваха ученическите си журнали с пръсти, покрити с мастилени петна.

— Колите не ме вълнуват — отбеляза Зара.

— Та с тях можеш да отидеш, където си пожелаеш! Представи си само!

Зара си мислеше как майка й скоро щеше да се прибере и да види пред дома им черна волга.

Бабата не бе забелязала колата, понеже си седеше на мястото, а прозорецът й не гледаше към улицата. Тя изобщо не се интересуваше от живота там, за разлика от бабушките, насядали покрай стената. На нея й стигаше небето.

Зара съпроводи Оксанка обратно до волгата и тя й каза, че покривът на родителите й вече не течал. Била го поправила.

— Платила си?

— В долари.

Преди да се качи в колата, Оксанка подаде на Зара продълговата книжка.

— Тук пише за хотела, в който работя.

Зара обърна листовката в ръцете си. Дебелата й хартия бе лъскава и от нея се усмихваше жена, чиито зъби блестяха с невероятна белота.

— Това е брошура.

— Брошура?

— Има толкова много хотели, че се нуждаят от такива. Ето ти още. Не съм била по тези места, но и там обичат да наемат рускини. Мога да ти намеря задграничен паспорт, ако искаш.

Мъжете, които я чакаха, запалиха двигателя и Оксанка се настани на задната седалка.

— В онази торбичка има чорапогащник, същия като този — извика Оксанка и посочи краката си, подавайки единия през вратата на автомобила. — Пипни го.

Зара протегна ръка и поглади повърхността му.

— Невероятно, нали? — засмя се Оксанка. — Ще се върна утре. Тогава ще си поговорим още.