Софи Оксанен
Чистка (41)

Как виждат, за да летят в тъмното?

За свободна Естония!

Октомври 1949

Препрочитам писмата от Ингел. Копнея за момичетата ми. Малко ми олеква, като знам, че са добре толкова надалеч. Страшно много са тези писма. Последният път, когато отведоха хора в Сибир, писма пристигаха едва веднъж-дваж годишно, а новините не бяха добри.

Трябва да насека дърва за бъчви. Сега времето е сгодно, скоро старата месечина ще започне да расте и тогава вече ще бъде твърде късно. Кога ще успея да направя нови бъчви за къщата си? Кога ще мога отново да пея? Скоро гърлото ми ще забрави това умение.

Усещам пълнолунието и не мога да спя. Трябва да кажа на Лийде, че сега му е времето да се секат дърва за огрев. Цепениците от пълнолуние съхнат добре. Та нейният мъж изобщо не разбира от тези неща, има представа от селскостопанската работа точно колкото Лийде от шев и кройка. Чорапът ми от Ингел се проби и тя го закърпи. Вече не става за носене.

Де да имаше от къпиновия сок на Ингел.

Труман трябваше вече да е дошъл.

Иде ми да заритам стената, но няма как.

Ханс Пек, син на Ерик, естонски селянин

1992, Западна Естония

Лукът в тенджерата бе омекнал достатъчно, Алийде добави захар, сол и оцет. Хрянът бе насълзил и нейните очи, и Зарините, та отвори вратата, за да проветри. Зара реши да пробва да попита нещо направо. Навярно би било добре да започне от Мартин, не директно от баба си. Не смогна да продължи мисълта си, понеже бръмченето на приближаваща се кола ги смрази и двете.

— Алийде очаква ли гости?

— Не. Това е черна кола.

— Божичко, те са.

Алийде затръшна вратата и я залости. После се втурна да сложи резето на килера и дръпна завесите на прозорците.

— Ще си отидат, като видят, че тук е празно.

— Няма.

— Ама разбира се. Какво има да чакат на двора, след като разберат, че вкъщи няма никого. Нали никой не те е видял да идваш?

— Не.

— Та така. Просто недей да излизаш и утре. В случай че се навъртат из околността. Пък и какво има да душат наоколо, селото е полузапустяло.

Зара закима разпалено. Мъжете щяха да бъдат сигурни, че е тук, ако забележат, че къщата е празна. Щяха да си наумят, че се е скрила вътре, да разбият ключалката, да обиколят цялата къща и да я намерят…

— Ще ти сторят нещо лошо!

— Успокой се, Зара, успокой се. Сега ще правиш каквото ти кажа.

С оглед на крехкостта й, Алийде изглеждаше решителна, едновременно по-млада и по-възрастна, стъпките към шкафа бяха всекидневни, сграбчилите ъгъла му ръце се движеха по навик.

— Ела да помогнеш.

Заедно отместиха шкафа пред вратата на стаичката и Алийде я отвори рязко.

Тикна разколебаното момиче вътре и притисна гърди с ръка. Силно туптене. Така и не успя да изпие цяло канче вода, но все пак й се удаде да сръбне, да избърше лицето си с носна кърпа и да завърже забрадка на главата си. Косите й вече бяха толкова влажни от потта, че биха изглеждали съмнително непокрити, мъжете биха могли да сметнат, че се поти от страх. Ако посетителите изобщо бяха преследвачите на Зара. Ами ако в колата седяха момчетата, дето мятаха камъни и пееха песни пред прозорците й? Ако бяха решили да извършат последен набег в нейния дом и да очистят омразата си.

Чуваше се как колата предпазливо наближава двора, навярно шофьорът бе забелязал дупките по пътя.

В стаичката Зара протегна ръце встрани, пръстите й докоснаха двете отсрещни стени. Ухаеше на земя. Влажна пръст. Влажни стени. Спарен, беден на кислород въздух, в който се примесваха мухъл и ръжда. Ето я тук. Стореха ли нещо на Алийде, навярно никога нямаше да успее да се измъкне. Дали тогава щеше да извика, че е вътре? Не, не би. Щеше да си остане затворена и никога нямаше да разкаже на баба си какво е сега тук. Защо трябваше времето да спира по средата? Де да беше по-силна, малко като Паша. Той би накарал Алийде да разкаже какво ли не. Паша щеше да я бие, а Алийде — да пее. Навярно и Зара трябваше да приложи подобни трикове, тогава щеше да узнае защо жената бе така разгневена на баба й, защо майка й настояваше, че нямала леля. Ако Алийде не се държеше чак толкова дружелюбно, ако не й бе наляла кафе от перколатора и не й бе приготвила баня, Зара можеше да подходи и по-враждебно. От толкова много време насам никой не се бе отнасял с нея така. Това я бе размекнало, макар да се налагаше да бъде твърда, да помни с колко малко време разполага и да действа според него.

Зара притисна ухо до процепа на вратата. Скоро щяха да похлопат. Смяташе ли Алийде да ги пусне вътре?

 

 

Алийде дръпна завесите, разтвори вестник на масата и сложи до него чаша кафе, сякаш просто си седеше там, четеше „Вестител Нели“ и закусваше най-спокойно. Момичето беше ли оставило някакви следи в кухнята? Не. Алийде дори не бе успяла да налее кафе и за двете. Ако ще идват, да идват всичките — наемниците на мафията, войниците, червените и белите, руснаците, германците или естонците, който ще да идва, Алийде определено щеше да се справи. Винаги бе оцелявала.

Ръцете й бяха спокойни. Вечното треперене, започнало след нощта в кметството спря, когато тялото й стана достатъчно старо. Толкова старо, че вече никой не би си правил труда с нея като тогава. А откакто и Талви заживя на друго място, повече нямаше за кого да се бои. Китката й трепна. Добре, сега в стаичката отново имаше човек, за когото да се грижи. Със здрава плът и копринена кожа, с аромат на младо момиче. И също толкова боязливо. И тя ли бе изглеждала така по онова време? И тя ли бе вдигала ръце към гърдите си по същия начин, и тя ли се бе стряскала от най-малкото нещо, и нейният поглед ли се бе стрелкал със същата паника при всеки внезапен шум? Стомахът й се обърна с ново отвращение към момичето.

Колата изглежда спря на ръба на полето. От нея излязоха двама непознати мъже, не бяха от селото, не бяха онези момчета. Какво се туткаха? Любуваха се на пейзажа ли? Трябва да мереха гората, запалиха цигари с несмутими жестове. Точно както преди. Мъжете с хромирани ботуши винаги бяха спокойни в началото. Рамото й трепна конвулсивно. Сложи ръката си отгоре му. Забрадката й бе мокра по слепоочията.

На вратата се почука. Заповедни удари. Думкане на мъж, свикнал да командва.

Туршията от домати и лук се вареше на печката. Ренде върху чинията. Половин домат, зарязан насред кълцането. Алийде го остави заедно с ножа върху нарязаните зеленчуци и грабна рендето. Всичко в кухнята изглеждаше така, сякаш приготвянето на зимнина бе в разгара си и в грижата си бе седнала на масата за миг кафе. Отново похлопаха на вратата. Алийде бутна чинията с хрян към онзи край на масата, където бе чекмеджето, а в него — „Валтер“-ът на Ханс, изпълни дробовете си с жежкия мирис на хрян, паренето се разнесе, в очите й избиха сълзи, избърса ги и отвори вратата. Пантите изскърцаха, завесите се развеяха, вятърът прониза пеньоара на Алийде, пръстите й усещаха метала на бравата. Слънцето пърлеше двора. Мъжът я поздрави. Зад него стоеше друг, по-възрастен, той също поздрави, а Алийде надуши миризмата на офицера от КГБ през хряна. Лъхна я като застояло мазе и вгорчи нахлуващия вътре въздух. Започна да диша през устата. Познаваше този тип мъже. Мъжете с такава мъжка стойка, дето знаеха как се наказват жените и идваха да приберат заслужилата наказание. Арогантната осанка на хората от този тип, дето се усмихваха широко със златните си зъби, в стегнатите си униформи, с правите си козирки и знаеха, че каквото и да поискат, няма кой да им се възпротиви. Стойката на този вид хора, притежатели на такива ботуши, способни да стъпчат всичко.

По-младият напираше да влезе. Алийде се отмести от вратата и седна от онази страна на масата, където бе оставила чинията с хрян. Сложи рендето в нея, лявата й ръка се отпусна на мушамата, дясната — в скута й. Оттам разстоянието до чекмеджето бе кратко.

Мъжът седна, без да го поканят и поиска вода. КГБ не влезе в кухнята, явно тръгна да обикаля къщата. Алийде му предложи сам да си сипе от кофата, добиваше прясна вода с помпата на двора.

— Тук има хубава вода и дълбок кладенец — обясни тя.

Мъжът стана и изгълта цяло канче. Хрянът насълзи и неговите очи, та замига, движенията му станаха раздразнени. Алийде бе напрегната, сърцето й се сви, ала мъжът бъбреше за щяло и нещяло, мотаеше се безгрижно из кухнята, спря при вратата на спалнята и я отвори с ритник. Вратата се удари в стената и тя поддаде. Ботушът тропна на пода и го посипа с кал. Мъжът стъпи на прага, ала не продължи напред, върна се в кухнята, затропа към хладилника и прегледа документите отгоре му, пристъпи към кухненския шкаф, заповдига съдовете от рафтовете му, капачките на бурканите, завъртя в ръката си чаша за кафе, шише финландски шампоан и сапуна Imperial Leather, после запали цигара, „Марлборо“, с обяснението, че бил полицай.

— Паша Александрович Попов — представи се и протегна към Алийде документа си за самоличност.

— Доста фалшиви документи има в обръщение — отвърна тя и веднага му го върна.

— Така си е — засмя се Паша. — Подозрението понякога е здравословно. За вас обаче би било най-добре сега да ме слушате. Заради собствената ви безопасност.

— Тук няма нищо за крадене.

— Мяркало ли се е наоколо непознато момиче?

Алийде отрече и се оплака от застоя в околността.

Мъжът изсумтя и примижа, за да изстиска сълзите от очите си. Хрянът пареше. Алийде отвърна на погледа му, не би го избегнала, не би. Долните му клепачи се зачервиха, в ъгълчетата на нейните очи се насъбра секрет и взирането им продължи, докато мъжът не отиде да отвори вратата. Вятърът нахлу вътре. Рамото на Алийде трепна. Онзи се спря за миг на вратата с лице към двора, коженото му яке се изду от течението и той се обърна с успокоени и студени очи, взе от чантата си пачка снимки и ги пръсна по масата.

— Мяркала ли се е тук тази жена? Издирва се.

 

 

Зара не смееше да помръдне. В стаичката гласовете се долавяха слабо, ала все пак достигаха до нея. Чу как Алийде заговори на руски, след като отвори вратата, поздрави ги и се държа учтиво. Паша каза, че шофирали дълго време и ожаднели, после продължи да бъбри за какво ли не. Гласовете заглъхваха и се приближаваха, после Алийде попита дали другарят му обичал градините. Паша не я разбра. Алийде отвърна, че виждала през прозореца как приятелят му се разхожда из градината й. Естествено, Лаврентий вече проверяваше къщата. Той трябваше да е. Или Паша бе дошъл с някой друг? Едва ли. Оправда поведението на другаря си с думите, че бил леко простоват, да не беряла грижа. Алийде се надяваше да не стъпче цветните й лехи с ботушите си.

— Няма страшно, той харесва градините.

Изведнъж гласът на Паша се чу доста отблизо. Зара се смрази.

— Та значи, мяркало ли се е наоколо непознато момиче?

Дъхът й секна. Прахът слепи пресъхналото й гърло. Не биваше да кашля, не биваше. Алийде отвърна, че местността била спокойна, чужденците веднага се набивали на очи. Паша повтори въпроса си. Алийде се изуми от упоритото му настояване. Младо момиче? Непознато младо момиче? Защо, за бога? Думите на Паша се чуваха неясно. Говореше за нещо русокосо. Гласът на Алийде звучеше отчетливо. Не, не била виждала светлокосо момиче наоколо. Паша носеше нейна снимка. Каква снимка? Да не би да обикаляше страната, показвайки снимка на Зара? Каква по-точно? Гласът му отново се приближи и тя се уплаши, да не би пулсът й да отеква през стената. Слухът му беше толкова остър.

— Има ли някаква причина да очаквате момичето да е наоколо?

Паша явно се поотдалечи. През стената проникваха само спорадични звуци.

— Вижте…

Нали не й бе показал онези снимки? Но какви други би могъл да притежава? А когато Алийде ги види…

Зара се оригна внезапно. В устата й се разнесе вкусът на сперма. Побърза да стисне устни. Дали в кухнята я бяха чули? Не, разговорът на Паша и Алийде продължи през тапетите под формата на равномерно мърморене. Очакваше от нея шокирано възклицание — та по какъв друг начин би могла да реагира при вида на онези снимки. Дали Паша вече ги бе разстлал по масата, бавно, една по една, или тъкмо подаваше цялата пачка на Алийде? Не, сто на сто щеше да ги нареди на мушамата като пасианс, щеше да я принуди да се вгледа. Тя щеше да се взира в тях и да види изражението, на което Паша бе научил Зара, отворена уста и всички онези пишоци. После Алийде щеше да я издаде, без съмнение, нямаше друг начин, понеже щеше да я презре, щом зърне снимките. Щеше да види този боклук и да й се прииска да се отърве от него, сега щеше да се случи, със сигурност, скоро Паша щеше да отвори вратата и да се изсмее, застанал на светлината — това щеше да бъде краят.

Зара се изтегли назад в стаичката, притисна се до стената и зачака. Мракът гореше, орязаната й коса се бе изправила. Алийде бе видяла снимките. Унижението сърбеше по кожата й, стягаше я, сякаш бе покрита с изопващи я заздравяващи рани. Скоро вратата щеше да отлети. Налагаше се да затвори очи дълбоко в орбитите им, да се съсредоточи и да се абстрахира, тя бе звезда, ухо на главата на Ленин, косъм в мустака му, картонен мустак върху картонен афиш, беше ъгълчето на рамката му, драскотина от гипсовата рамка в ъгъла на стаята. Беше тебеширен прах по черната дъска в безопасна класна стая, беше дървеният край на показалката…

 

 

Снимките бяха направени върху западна хартия, имаха западен блясък, яркото червило на Зара лъщеше на фона на бледата мушама. Твърдите мигли се стелеха като венчелистчета по нацапаната със светлосин седефен цвят плът около очите й. Пъпките се издуваха розовеещи, макар кожата й иначе да изглеждаше суха и тънка. Ръбът на яката й висеше, сякаш някой го бе дърпал.

— Никога не съм я виждала — заяви Алийде.

Паша не се трогна. Продължи, а думите му тътнеха като тропот от ботушите на едър мъжага.

— В този миг целият свят я издирва.

— Ай. Та аз нищичко не съм чула, макар радиото вечно да работи.

— Целта е да действаме тихомълком. Да я подмамим да се покаже. Колкото по-малко си мисли, че я търсим, толкова по-малко ще се пази.

— Ай.

— Тази жена е опасна престъпница.

— Опасна?

— Правила е лоши неща.

— Колко лоши?

— Тази жена е убила любовника си в собственото му легло. При това особено хладнокръвно.

КГБ се върна от двора и застана зад гърба на по-младия мъж. Извади от джоба на коженото си яке още снимки. Остави ги на масата върху тези на Зара.

— Това е трупът. Бъдете така добра да ги погледнете и пак си помислете дали сте виждала въпросната жена.

— Никога не съм я виждала.

— Бъдете така добра да погледнете снимките.

— Няма нужда. И преди съм виждала трупове.

— Момичето изглежда изключително невинно, но това, което е направила с любовника си… Бил е доста привързан към нея, а тя го е удушила без никаква причина, затиснала е устата му с възглавница, докато е спял. Та вие живеете сама, не е ли така? Ще си спинкате най-спокойно, ще сънувате сладки сънища и никога повече няма да се събудите. Която и да е нощ. Когато няма да подозирате нищичко и ще бъдете съвършено беззащитна.

Ръката на Алийде се бе шмугнала под ръба на мушамата. Пръстите й се свиха около дръжката на чекмеджето, готови да го издърпат. Трябваше отрано да си извади пистолета на стола. Хрянът гореше на бели стърготини пред нея, заличавайки миризмата на руска пот. Мъжът, представил се за Попов, се облегна на масата и се вгледа в Алийде.

— Добре тогава. Ще ви се обадя, ако се весне тук.

— Имаме причини да вярваме, че ще дойде.

— Че защо й е да идва точно тук?

— Тя е ваша роднина.

— Ама че сте ги намислили — засмя се Алийде и смехът й иззвъня по ръба на чашата й.

— Бабата на момичето живее във Владивосток и носи името Ингел Пек. Вашата сестра. И най-важното в случая е, че издирваната говори естонски, научила го е от сестра ви.

Ингел? Защо този мъж говореше за нея?

— Аз нямам сестра.

— Според документите имате.

— Не знам защо сте дошли тук със съчинените си истории, но…

— Най-случайно въпросната жена, Зара Пек, е извършила убийство в тази страна и, доколкото знаем, не разполага с други контакти тук. Разбира се, че ще дойде при вас, при далечната си, изгубена роднина. Въобразява си, че не знаете — по радиото и във вестниците не се е споменавало нищо за убийството — и ще дойде тук.

Пек? Фамилното й име е Пек?

— Аз нямам сестра — повтори Алийде. Пръстите й се бяха изправили, ръката бе паднала обратно в скута й. Ингел беше жива.

Паша събори стола с крак.

— Къде е момичето?

— Никакво момиче не съм виждала!

Вятърът шумолеше в ментата, окачена да се суши над печката. Течението пилееше цветчетата от невен върху вестниците. Завесите се вееха. Мъжът поглади голата си глава и заговори с равен глас:

— Сигурен съм, че разбирате колко сериозно престъпление е извършила тази жена, Зара Пек. Обадете се. Заради самата себе си. Когато дойде. Приятен ви ден.

На вратата се спря.

— Зара Пек е живяла у баба си, докато е заминала да работи на Запад. Забравила е паспорта, портмонето и парите си на местопрестъплението. Нуждае се от някой, който да й помогне. Вие сте единственият й шанс.

 

 

Зара се бе свлякла на земята от безсилие.

Стените дишаха тежко, подът пъшкаше, дъските се издуваха от влага. Тапетът пращеше.

Усещаше по бузата си стъпчици като от крачетата на муха. Как виждат, за да летят в тъмното?

Сега Алийде знаеше.