Софи Оксанен
Чистка (29)

Самотата на Алийде Тру

За свободна Естония!

30.05.1950

Лийде напусна работа, онази, дето ходеше да тормози хората с плащания и норми. Не благоволи да ми обясни защо. Може би думата ми тежи. Нали й казах, че с тази професия служи на Сатаната, нищо повече. Или пък е яла бой. Веднъж някой спукал гумите на велосипеда й. Докара го в плевника и ме помоли да ги залепя, не склоних. Казах й, че помощните средства за подобна работа трябва да ги оправя оня, дето така или иначе служи на тая сатанинска държава. Мартин ги закърпи същата вечер.

Когато ми разказа за това напускане, сякаш очакваше някаква благодарност, така блестяха очите й. Идеше ми да я заплюя, ала само почесах Пелми. Зная ги аз тия номера.

После пък изведнъж поиска да знае дали съм срещнал някой познат в гората.

Не отговорих.

Интересуваше се и каква била гората. Каква била и Финландия, защо трябвало да се ходи там.

Не отговорих.

Пак пробва, дълго време — защо не съм могъл да остана с германците, след като така или иначе веднъж съм отишъл при тях.

Не отговорих.

Та тези истории никак не са за женските уши.

Върнах се в стаичката.

Лийде не иска да ме пуска в гората. Не е съгласна с това, но аз съм единственият, с когото може да разговаря, без да се налага да припява комунистически песни, а всеки се нуждае от някого, с когото да поговори открито. Ето защо не иска да ме пуска.

Пшеницата расте по нивите ни, а не я виждам.

Къде ли са момичетата ми, Линда и Ингел? Тревогата е мъчителна.

Ханс Пек, син на Ерик, естонски селянин

1992, Западна Естония

Алийде не можеше да проумее как снимката с Ингел бе попаднала в ръцете на Зара. Момичето спомена тапета и кухненския шкаф, а самата тя не си спомняше да е крила каквото и да било по стените. Беше унищожила всички снимки, но дали Ингел бе успяла да скрие няколко още докато живееше вкъщи? Та това бе безумно, защо да го прави, да укрива снимка, на която двете сестри са заедно? Действително, на Ингеловите гърди личеше значката на Младите селски стопани. Но не, беше толкова малка, кой би я забелязал, освен самата Ингел.

След като отпрати Зара в леглото, Алийде изми ръцете си и се зае да почуква по стената и шкафа, да чопли тапета, да подпъхва ножа из процепите на шкафа и зад перваза на пода, ала не откри нищо. В шкафа дрънчаха само съдовете и складираните шишета, насъбрани с купони за ракия.

Момичето спеше, дишаше равномерно, радиото пращеше за изборите, а на снимката бе увековечена красотата на Ингел. Алийде си спомни деня, когато бяха отишли да се фотографират. Модерното студио на Б. Вайденбаум. Ингел тъкмо бе навършила осемнайсет. Ходиха в кафенето на Дитрих, Ингел пи варшавско кафе, а Алийде — горещ шоколад. Курабийките се топяха в устата, ухаеше на жасмин. Ингел купи бутерки, Хелене Дитрих ги зави в бяла хартия и направи дръжка от дървена пръчица, това бе тяхната запазена марка, красиви пакети, лесни за носене. Тютюневият дим, шумоленето на вестници. По онова време все още вършеха всичко заедно.

Алийде поправи фибата на косата си. Ръката й остана влажна, челото и скалпът й се бяха изпотили.

Жарта в печката сгърчи снимката. Алийде пъхна вътре още няколко дръвца.

Усети гъдел по ухото си. Потърка го. Мухата отлетя.

Блещукащото през пролуката между завесите слънце събуди Зара. Вратата към кухнята бе отворена, Алийде седеше до масата, загледана в нея. Нещо не беше наред. Паша? Да не би да я издирваха по радиото? Какво? Зара приседна и поздрави с добро утро.

— В крайна сметка Талви няма да дойде.

— Какво?

— Обади се да каже, че е променила намерението си.

Алийде закри очи с ръка и повтори, че Талви се отказала да идва.

Зара нямаше сили да отвърне, перфектните й планове бяха внезапно разбити на пух и прах. Попарената й надежда бе смачкана като боклук зад очните ябълки. Талви нямаше да докара кола тук. Стрелките на циферблата трепкаха конвулсивно, Паша приближаваше, усещаше пламъците по петите си, бинокълът му я гъделичкаше по тила, колата му бръмчеше по магистралата, чакълът хвърчеше, Зара не помръдна, отвън премина светлина, тя остана на мястото си, не бе научила нищо ново за Алийде и случилото се в миналото, стоеше си там, хилава и без отговори. По радио Куку съобщиха точния час, започнаха новините, скоро щяха и да свършат, денят минаваше, Талви и колата й не бяха на път насам, ала Паша щеше да дойде.

Зара влезе в кухнята и забеляза, че Алийде трепна. Изглеждаше като хлипане, ала не се чу никакъв звук, отпусна ръце в скута си и Зара видя, че очите й бяха сухи.

— Извинявам се, съжалявам. Какво разочарование за вас — побърза да й каже тя.

Алийде въздъхна, Зара също, доби съчувствен вид, ала не забрави да тласне мислите си в движение, сега нямаше време за дивене. Можеше ли Алийде все пак да й помогне, криеше ли още някоя карта в ръкава си? Ако беше така, Зара трябваше да й се понрави, не биваше да задълбава в темата за снимката и баба си, към които Алийде бе настроена враждебно. Фотографията й не се виждаше никъде и не посмя да разпитва за нея. Или пък бе най-добре да забрави цялата тая история с бягството, да се примири в очакване на неизбежното?

Разбира се, баба й трябва да бе получила снимките, изпратени от Паша. С тях със сигурност не се беше бавил. Може и на Саша да бе пратил някакви. Навярно и на майка й, и кой знае още кой. А дали Паша не бе направил и нещо друго — дали всички вкъщи поне бяха добре? Не, не можеше да мисли за това сега. Налагаше се да измъдри нов план. Алийде се подпря на бастуна си, макар да седеше, и каза:

— Талви настоя, че бързала, но за къде пък се е разбързала сега? По цял ден си лежи вкъщи, домакиня, друго не е и желала. А ти каква искаше да станеш?

— Лекарка.

Алийде изглеждаше изненадана. Зара й обясни, че заминала на Запад, за да спечели пари за образованието си. Желанието й било да се върне веднага щом спести достатъчно, ала после се появил Паша и много неща се объркали. Алийде сбърчи чело и я подкани да разкаже нещо за Владивосток. Зара се смая. Беше ли му сега времето за всевъзможни спомени? Алийде изглежда съвсем бе забравила за мъжете по петите й. Може би не искаше да издава вълнението си или пък бе по-мъдра от нея. Навярно в този момент нямаше какво друго да се направи, освен да седнат да побъбрят. Май така бе най-разумно — да се наслади на мига, когато най-сетне можеше да си припомни Владики. Зара си наложи да седне на масата и да се успокои. Подаде чашата си на Алийде, която й предложи сурогат, и прие парче пай със сметана — явно любимият на Талви. Алийде го бе опекла нощес, понеже се очакваше дъщеря й да пристигне същия ден.

— Едва ли сте успяла да мигнете?

— Че за какво му е на един стар човек сън.

А дали пък това не бе причината за нейната разсеяност? Стоеше до масата с перколатора в ръка, сякаш не знаеше къде да го дене. Алийде Тру изглеждаше самотна. Зара прочисти гърло.

— Ами, за Владивосток.

Алийде се сепна, остави перколатора на пода, а тя самата седна на стола.

— Разказвай де.

Зара подхвана разказа си с паметника, развял знаме в чест на съветските бойци на Източния фронт, за пристанищата, за ламперията с мириса на Японско море, дървената декорация на къщите, за снега по улица Фокин и Светланская, за арменската храна, приятелката на майка й приготвяла най-вкусните арменски специалитети, сарми, туршии, печала патладжан, дето така се топял в устата, и такива божествени сладки, че когато курабийките шакарише докоснели небцето, вилнеещият навън сняг приличал на захар чак до следващия ден. Не можели да се сравняват с кондензираното мляко! Грамофонът у дома въртял Зара Долуханова, арменската народна певица, на арменски и Пучини на италиански, всевъзможни езици, Зара била кръстена на Долуханова. Майка й била луда по ангелския й глас, постоянно търсела новини за пътуванията й на Запад, всички онези места, градове и страни! С такъв прекрасен глас можела да отиде къде ли не! По някаква неизвестна причина гласът на Долуханова бил единственото нещо, което вълнувало майка й. На Зара тази жена й втръснала, не й давали да говори, докато тя пеела, затова предпочитала да ходи на гости у приятелката си и да слушат касетките на Мумий Трол — „Априлско новолуние“, певецът Иля Лагутенко бил сладур и ходели в едно и също училище. Понякога баба й я водела да погледат корабите за Япония, освен в зеленчуковата си градина, благоволявала да ходи единствено там, да наблюдава корабите, а морският бриз я шибал по челото, напирал към сушата. От гарата до Москва били 9000 километра, ала никога не били ходили там, макар на Зара да й се искало. А лятото, лятото на Владики, всички негови лета! Едно лято някой измислил, че лакът за нокти става бляскав, ако му добавиш алуминиев прах, та скоро ноктите на всички момичета блещукали на лятното слънце.

Веднъж започнала, Зара се въодушеви от разказа си. Думите имаха добър вкус. Домъчня й дори за Зара Долуханова. И за Мумий Трол.

И Катя искаше да чуе за Владики, ала колкото и да се пънеше, Зара не успя да й разкаже нищичко за този град. През главата й минаваха само спорадични картини, и то такива, които изникваха в съзнанието й по време на разговорите с Катя, ала за тях не искаше да й споменава, например как в годината на Чернобил баба й започна да суши сухари, опасявайки се от война, и как след нещастието гледаха телевизия, без още да знаят нищо за случилото се, а хората по телевизията танцуваха по киевските улици. Чернобил бе неудобна тема, понеже Катя произхождаше оттам и по тази причина искаше да се омъжи за чужденец и се интересуваше от Владики. Просто искаше да има деца. На подходящия кандидат-татко смяташе да каже, че е родом от друго място, не Чернобил. Планът бе добър и според Зара и й се искаше да я поразпита повече, Катя не светеше в тъмното и по никакъв начин не изглеждаше по-различна от другите момичета. Освен това й бе казала, че според нея колкото по-малко се говореше, пишеше и знаеше за Чернобил, толкова по-добре. Катя бе права. И Зара не искаше да я прегръща, дори в случаите, когато плачеше от мъка по семейството си или след лош клиент. Предпочиташе да я утешава, като заговори за нещо друго, каквото и да е, само не за Владики. Мислите за родния град й се струваха странно нередни на онова място. Сякаш Зара не бе достойна за спомените от него. Сякаш всички красиви спомени щяха да бъдат омърсени, ако ги допусне в главата си на онова място, в онова състояние, камо ли да говори за тях. Скритата под дрехите снимка докосваше само от време на време през плата, уверяваше се, че съществува. Паша, разбира се, знаеше, че Катя е чернобилско момиче, понеже бе отишъл да я прибере отнякъде близо до Киев, ала й бе заповядал да казва, че е рускиня, в случай че някой клиент попита — нито един от тях не би желал да навре оная си работа в смъртница.

Зара се опитваше да се отърси от спомена за Катя, не искаше да разказва на Алийде за нея, трябваше да си остане във Владики. Бъбренето й почти бе накарало жената да се усмихне и тя бутна към нея второ парче пай. Зара го прие и се почувства нагла. Не можеше да забрави просто така, че бе свикнала за всичко да иска разрешение от Паша. Беше нагла, понеже бе приела пая, без той да й позволи. Беше нагла с историите за родното си място пред човек, с когото Паша не й бе разрешил да разговаря. Беше нагла, понеже не биваше да бъде там, на място, където не се нуждаеше от съгласието му, за да отиде до тоалетната. Ако сега я заболеше глава, Алийде сто на сто щеше да й предложи лек, без да я моли. Ако започнеха женските й мъки, Алийде веднага щеше да й даде нещо, да приготви баня, да й донесе бутилка с гореща вода в леглото и тя нямаше да й бъде задължена. Всеки момент тази нереалност можеше да се разсее, а Зара отново да изпадне в познатата действителност, при клиентите и дълговете, всеки момент Паша и Лаврентий можеха да свият на двора, всеки момент, и тогава вече нямаше да може да се сеща за Владики, да черни спомените за родното си място с този свят. Ала сега имаше възможност да мисли за тях.

— Та ти си била щастлива там — Алийде звучеше смаяна.

— Разбира се.

— Как така разбира се?

Внезапно жената се възрадва, сякаш бе открила някаква новост.

— Е, та това е прекрасно!

Зара вирна глава.

— Да. Беше забавно и да бъда пионер.

Никога не беше добра в маршируването в строй и тем подобни неща. Ала бе приятно да седят около лагерния огън и да пеят. Гордееше се и с пионерската си значка. Бе се възхищавала на червения й фон и бе галила ясното, златно чело на Ленин, златните му уши.

Докато говореше за Владики, Катя все пак се вясваше в главата й от време на време. На нея никога не би могла да разкаже за града. Що се отнася до Катя, не бе успяла навреме, а молбата й дори не беше кой знае колко голяма. Зара си бе мислила, че все пак щеше да дойде денят, в който би направила Катя владивостокско момиче, ала той така и не настъпи. Дали да не поеме риска да изкопчи от Алийде тайните й, макар да съществуваше вероятността тя да не й помогне по въпроса с Паша?